Р Е Ш
Е Н И Е
град София, 04.01.2021 година
В
И М Е
Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на седми октомври през две хиляди и двадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: МАРИЯ ИЛИЕВА
при секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА и
с участието на прокурор …..……… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело
№16371 по описа за 2019 година и за да се произнесе след съвещание, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение №268957, обективирано в протокол от съдебно заседание на 07.11.2019г.,
постановено по гр.дело №42767/2019г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 62-ри състав, е осъдена
АГЕНЦИЯ „П.И.“, гр.София да заплати на А.И.Д. на основание чл.200 КТ сумата от 46822.00 лв. представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в
резултат от трудова злополука, настъпила на 03.11.2017г.,
ведно със законната лихва върху сумата, считано от 03.11.2017г. до окончателното
й изплащане, както и сумата от 3178.00
лв. представляваща обезщетение за имуществени вреди,
претърпени в резултат от трудова злополука, настъпила на 03.11.2017г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от
03.11.2017г. до окончателното й изплащане,
както и на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 2796.00 лв., представляваща направени по делото разноски. С решението е осъдена АГЕНЦИЯ „П.И.“, гр.София да заплати по сметка
на Софийски районен съд сумата от 2000.00 лв., представляваща държавна такса за уважените искове и сумата от 300.00 лв., представляваща направени разноски за съдебно-медицинска
експертиза.
Постъпила е въззивна жалба от ответника
- АГЕНЦИЯ „П.И.“, гр.София, с която се обжалва изцяло решение №268957, обективирано в протокол от съдебно заседание на
07.11.2019г., постановено по гр.дело №42767/2019г. по описа на СРС, ІІ Г.О.,
62-ри състав, с което са уважени предявените искове с правно основание чл.200,
ал.1 от КТ, както и в частта на възложените разноски. Релевирани са твърдения за неправилност,
необоснованост и незаконосъобразност на обжалваното решение на СРС, като
постановено в противоречие на материалния закон. Поддържа се, че СРС не е
анализирал правилно събраните доказателства и е обосновал погрешен извод за
основателност на предявените искове с правно основание чл.200, ал.1 от КТ.
Твърди се, че работодателят е изпълнил всички свои задължения относно
осигуряването на безопасни и здравословни условия на труд на служителката А.Д.
– ищца по делото, като при сключването на трудовия й договор е бил проведен
начален инструктаж по безопасност, хигиена на труда и противопожарна охрана, за
което е издадена служебна бележка №3318 от 18.11.2005г., както и е бил
провеждан периодичен инструктаж, като последният преди трудовата злополука е от
02.10.2017г., което обстоятелство е надлежно удостоверено като е вписано в
съответни тетрадки за проведени инструктажи за безопасна работа в ОПУ-Велико
Търново. Поддържа се още, че определеният от СРС размер на обезщетение за
причинени неимуществени вреди е значително завишен и несъобразен с установения
принцип за справедливост по смисъла на чл.52 от ЗЗД, както и не са отчетени
конкретните обстоятелства, при които е настъпила трудовата злополука, а именно
не са взети предвид констатациите на вещото лице в приетата по делото
съдебно-медицинска експертиза, че не са установени данни за възникнали
усложнения във връзка с проведеното лечение на ищцата. Излага се още, че
първоинстанционният съд неправилно е приел за неоснователно направеното
възражение за съпричиняване на настъпилата вреда. Твърди
се, че ищцата не е спазила изискванията на проведения инструктаж за спазване на
правилата за безопасност на труда, проявила е груба небрежност при изпълнение
на трудовите й задължения и с поведението си е допринесла за настъпилата
трудова злополука, т.е. налице е съпричиняване на вредоносния резултат от страна на
пострадалата, което води до
намаляване отговорността на
работодателя. По
изложените съображения моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени изцяло
обжалваното съдебно решение и да постанови друго, с което да отхвърли
предявените искове за присъждане на обезщетение за неимуществени и имуществени вреди
от претърпяната от ищцата трудова злополука на 03.11.2017г. като неоснователни
и недоказани, алтернативно да бъде намалено присъденото на ищцата обезщетение
за неимуществени вреди. Претендира направени разноски пред двете съдебни
инстанции. Представя списък по чл.80 от ГПК.
Въззиваемата страна - А.И.Д., чрез адв.
Сл.Т., депозира писмен отговор, в който взема становище за неоснователност на
подадената въззивна жалба от ответника. Излагат се доводи, че
първоинстанционният съд при постановяване на обжалваното решение е анализирал
събраните по делото доказателства и правилно е приложил материалния закон като
е приел, че са се осъществили фактите, включени във фактическия състав на претендираното вземането - налице са преживени от ищцата болки и страдания в резултат на претърпяната от нея трудова злополука,
която е призната за такава по съответния административен ред. Твърди се още, че правилно СРС е определил справедлив размер на обезщетение
за причинените на ищцата неимуществени вреди като е отчетено конкретното
травматично увреждане, причинено от трудовата злополука, периода на възстановяване
и констатациите на вещото лице в приетото по делото допълнително заключение на
съдебно-медицинска експертиза, което е изготвено след преглед на ищцата, а не се
базира само на медицински документи. Твърди се още, че при доказателствена
тежест за ответника като работодател не е доказано при условията на пълно и
главно доказване, че ищцата е допуснала груба небрежност при извършване на
трудовата й дейност в резултат на която е претърпяла процесната
трудова злополука, предвид на което правилно е прието за неоснователно поддържаното
от ответника възражение за съпричиняване. Моли съда
да постанови съдебен акт, с който да потвърди като правилно и законосъобразно обжалваното
първоинстанционно решение. Претендира направени
разноски за адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция. Представя
списък по чл.80 от ГПК.
Предявени
са от А.И.Д. срещу АГЕНЦИЯ „П.И.“, гр.София искове
с правно основание чл.200, ал.1 от КТ за присъждане на обезщетение за причинени
имуществени и неимуществени вреди от настъпила на 03.11.2017г. трудова
злополука.
С оглед
предмета на подадената въззивна жалба, съдът приема, че на въззивен контрол
подлежи изцяло постановеното първоинстанционно
решение, с което са уважени предявените искове с правно основание чл.200, ал.1
от КТ.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от
първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови
доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят така
приетата за установена от първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
обсъдени правилно като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид
възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима - подадена е в
срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу
първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради
което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми.
За
да постанови обжалваното съдебно решение, с което са уважени предявените искове
с правно основание чл.200, ал.1 от КТ, първостепенният съд е анализирал
събраните по делото доказателства и правилно е приложил материалния закон като
е приел, че са се осъществили фактите, включени във
фактическия състав на претендираните вземания - доказани са претърпени от ищцата неимуществени вреди, изразяващи се в преживени от нея болки, страдания и значителен
емоционален дискомфорт, в резултат
от настъпилата трудова злополука, призната за такава по надлежния ред, респективно доказани са и претърпените
от ищцата имуществени
вреди, изразяващи се в направени
разходи за болничен престой и оперативно лечение. Обоснован е извод, че е
доказана причинна връзка между
настъпилата трудова злополука и претърпени от ищцата имуществени
и неимуществени вреди. Прието е, че са налице предпоставките за възникване на отговорността на ответника по
чл.200, ал.1 КТ за обезщетяване на претърпените от ищцата имуществени и
неимуществени
вреди, като в хода на делото не е доказано възражението на ответника за съпричиняване. Настоящият съдебен
състав споделя мотивите на
първоинстанционния съд и на основание чл.272 ГПК изцяло препраща към тях, като намира, че не следва отново да преповтаря
изводите на СРС в обжалваното решение, които са правилни и законосъобразни. При
правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията
си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил
събраните по делото доказателства, като е основал
решението си върху приетите
от него за установени обстоятелства
по делото и съобразно приложимия материален закон, поради
което съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с правилността на обжалваното решение.
Отговорността на работодателя по
чл.200 КТ е винаги обективна,
т.е. без значение за реализирането й, е дали негови служители са действали виновно, или не, дали са
създадени безопасни условия
на труд или не. В конкретната хипотеза при анализ на събраните по делото доказателства се налага извода, че
е спазен административния ред за установяване на процесната трудова злополука, станала на 03.11.2017г.,
както и е установена причинната връзка между процесната трудова злополука и причинените на ищцата имуществени и неимуществени вреди. В трайно установената съдебна практика се
приема, че фактът на признаването
на злополуката за трудова
от компетентния орган е достатъчно
основание за настъпване на задължението
на работодателя за обезвреда. В конкретния случай и с оглед ангажираните пред настоящата
инстанция доказателства - разпореждане №5104-04-121/22.11.2017г.
на ТП-НОИ-Велико Търново, се налага извода, че на 03.11.2017г. около 16.00 ч. ищцата претърпява
трудова злополука по смисъла на чл.55,
ал.1 от КСО, изразяваща се в това, че при
изпълнение на служебните си задължения в сградата на кантон „Света гора“ при
слизане по стълбището от площадката пред кухнята към фоайето на сградата се
подхлъзва на мокри стъпала и пада, като в резултат на падането се удря в
стъпалата и получава фрактура на дясната тазобедрена става. Приетото
като доказателство по делото разпореждане №5104-04-121/22.11.2017г.
на ТП-НОИ-Велико Търново представлява стабилен административен акт,
поради което гражданският съд е длъжен да приеме
/поради забраната да ревизира законосъобразността му/, че е настъпило увреждането по описания в него начин и същото
съставлява трудова злополука. По тези съображения въззивният съд
приема, че в случая е доказано, че е
налице настъпила трудова злополука по смисъла на чл.55, ал.1 от КСО с ищцата - А.И.Д. като механизът на същата е описан в разпореждане №№5104-04-121/22.11.2017г. на ТП-НОИ-Велико
Търново.
На следващо място не може да бъде
споделен доводът на въззивника, че определеният от СРС за ищцата размер на
обезщетение за причинените й неимуществени вреди е значително завишен и
несъобразен с установения принцип за справедливост по смисъла на чл.52 от ЗЗД,
както и не са отчетени конкретните обстоятелства, при които е настъпила
трудовата злополука. При задълбочен анализ на всички
събрани по делото доказателства първоинстанционният съд
правилно е определил размера на обезщетението
за ищцата в съответствие с
критерия за справедливост, залегнал
в разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, след като е извършена индивидуална преценка на конкретните морални вреди, причинени на ищцата. От конкретните
констатации на вещото лице д-р М.М., специалист по
ортопедия и травматология, обективирани в съдебно-медицинска експертиза и допълнителна съдебно-медицинска експертиза, като последната е изготвена на база медицински документи и преглед на ищцата, които следва да бъде кредитирани като обективно и компетентно изготвени, неоспорени от страните, се установява, че в резултат от претърпяната трудова злополука ищцата е получила травматично увреждане – счупване на дясната бедрена шийка, като трайна
последица след падането и оперативната интервенция е загубила биологична
става – дясната тазобедрена
става е заменена с изкуствена. Експертът
е посочил, че възстановителният
период е продължил 300 дни, за който
период са приложени документи за временна нетрудоспособност,
както и че е постановено решение на ТЕЛК, с което за период до 01.08.2021г. е призната
на ищцата 50 % трайно намалена работоспособност. Вещото лице е констатирало, че към момента на прегледа на ищцата е установено, че функционалното възстановяване на десния крайник не е завършено, продължава куцането, клатенето на таза по време на ходене поради слабост на абдукторната мускулатура, както и
че сгъването на десния крайник е възможно до 70 градуса,
но клякането е невъзможно. Полученото травматично увреждане в резултат на претърпяната трудова злополука е причинило на ищцата силни болки и страдания, отразило
се е негативно върху психиката
й, което се установява от показанията на разпитаните
свидетели – И.Д.– съпруг на ищцата,
и М.Монов, който няма родство със страните, които следва да бъдат кредитирани като дадени в резултат на техни преки и непосредствени
впечатления, логично последователни са, не са противоречиви,
а напротив - взаимно допълващи са.
Предвид на всички обсъдени по делото в тяхната съвкупност доказателства следва да се приеме
за установено, че процесната
трудова злополука е имала изключително негативен ефект върху физическото
и психическото състояние на
ищцата, която е преживяла силни болки и страдания, както и е бил
причинен значителен емоционален дискомфорт и допълнителни
неудобства, свързани с нормалното
й ежедневие в периода на проведеното
лечение. През периода на възстановяване
на полученото травматично увреждане на ищцата са причинени неудобства от невъзможността да се обслужва пълноценно
сама, който факт е указал влияние
върху психичното й състояние, довел е до стрес и допълнителен дискомфорт. Предвид горното
съдът преценявайки тежестта на уврежданията, техният интензитет, периода на възстановяване, отчита се и факта,
че към настоящия момент функционалното възстановяване
на десния крайник не е завършено, продължава куцането, клатенето на таза по време на ходене поради слабост на абдукторната мускулатура, както и
че сгъването на десния крайник е възможно до 70 градуса,
но клякането е невъзможно,
и при съобразяване с възрастта
й към момента на злополуката
– 56 години, а също така и с оглед обществения критерий за справедливост
и съдебната практика, намира,
че определеният размер на обезщетение
за ищцата от 46822.00 лв., представлява справедливо обезщетение,
с което се репарират в относително пълен размер причинените на ищцата неимуществени вреди, за която
сума е уважен предявения иск.
По отношение на претърпените от ищцата имуществени вреди, изразяващи се
в направени разходи за престой в болница и за извършване на оперативно лечение, по делото
са приложени писмени доказателства, неопорени от ответника, както и във въззивната жалба няма наведени
досежно този иск доводи за незаконосъобразност в съдебния акт,
поради което съдът приема за доказан, че техният
размер възлиза на 3178.00 лв.,
за която сума е уважен предявения
иск.
Досежно спорния по делото
въпрос дали ищцата е допринесла
за злополуката като е допуснала груба небрежност при изпълнение на служебните си задължения, съдът счита за правилен изводът на първоинстанционния съд, че поддържаното от ответника
възражение за съпричиняване по смисъла на чл.201, ал.2 от КТ е
неоснователно. Не може да бъде споделен доводът на въззивника-ответник за
наличие на основание за изключване или намаляване отговорността на работодателя с оглед
поведението на ищцата във връзка с настъпване
на събитието. По делото не
е установено, че ищцата при
изпълнение на трудовите си
функции е допуснала груба небрежност,
която се приема в случаите, когато е доказано, че работникът не е положил грижа, каквато и най-небрежният би положил в подобна
обстановка. Доказателства в тази връзка няма ангажирани по делото.
На следващо място неоснователен е доводът на ответника, че ищцата не е спазила изискванията на проведения инструктаж за спазване на правилата
за безопасност на труда, поради което е налице съпричиняване
за настъпилата трудова злополука. В съдебно решение №194 по гр. дело №1249 за 2010г., ІІІ г.о., ВКС е посочено, че не всяко нарушение на правилата
на безопасност на труда от
страна на пострадалия съставлява основание за намаляване
на обезщетението, а само това, при
което е налице виновно допринасяне от страна на пострадалия за настъпване
на увреждането, при подчертано субективно отношение (груба небрежност), съответстваща
на самонадеяността (съзнавана небрежност)
по терминологията на наказателното право. За да е налице груба небрежност
следва пострадалият да е предвиждал настъпването на неблагоприятния резултат, но лекомислено да се е надявал,
че той няма
да настъпи или че ще
успее да го предотврати. Следователно ирелевантен
с явява факта дали работодателят е спазил всички изисквания
за осигуряване на безопасни условия
на труд. Относим
досежно преценката за наличие на основание за намаляване отговорността на работодателя е единствено факта дали извършените от работника действия представляват груба небрежност, като тежестта за доказване на това обстоятелство е на работодателя. В конкретната хипотеза доказателства в този смисъл няма
ангажирани, поради което се налага
извода за липсата на основание за приложение
на разпоредбата на чл.201, ал.2 от КТ, респективно не са доказани основанията в закона за намаляване отговорността
на работодателя с оглед поведението
на пострадалия във връзка с настъпване на събитието.
Първостепенният
съд като е достигнал до същия правен извод и е уважил в пълните претендирани размери предявените от ищцата искове за присъждане на обезщетение за
причинени имуществени и неимуществени вреди от настъпила на 03.11.2017г.
трудова злополука, е постановил правилен и законосъобразен съдебен акт, в
т.ч. и в частта на разноските, който следва да бъде потвърден на основание
чл.271, ал.1 от ГПК.
С оглед изхода на спора пред
настоящата съдебна инстанция право на разноски имат въззиваемата
страна. На основание чл.78, ал.1 от ГПК на въззиваемата
страна - ищца следва да се присъдят сторените от нея разноски пред настоящата
инстанция за адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 2796.00 лв., за
което по делото са приложени доказателства за реално плащане.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №268957, обективирано в протокол от съдебно заседание на
07.11.2019г., постановено по гр.дело №42767/2019г. по описа на СРС, ІІ Г.О.,
62-ри състав.
ОСЪЖДА АГЕНЦИЯ „П.И.“, гр.София, със
седалище и адрес на управление: град София, бул.“*********, да заплати на А.И.Д., с
ЕГН **********, с адрес: ***; на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 2796.00 лв., представляваща направени пред настоящата
инстанция разноски за платено адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД в едномесечен срок от
съобщението до страните, че е постановено.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1./
2./