РЕШЕНИЕ
№ 575
гр. Пловдив, 22.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на седми февруари през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Николай Д. Голчев
при участието на секретаря Десислава В. Кръстева
като разгледа докладваното от Николай Д. Голчев Гражданско дело №
20215330103872 по описа за 2021 година
Съдът е сезиран с искова молба, подадена от П. И. Б., чрез адв. И. срещу „Сити
Кеш” ООД, с която е предявен иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл.
19, ал. 4, вр. ал. 5 ЗПК, вр. чл. 26 ЗЗД, с който се претендира да бъде прогласена
недействителността на клаузата на чл. 8 от Договор за паричен заем № ****** от
30.08.2018г., сключен между страните, предвиждаща заплащане на неустойка в размер
на 1157, 25 лева при непредоставяне на обезпечение по кредита от страна на
потребителя, поради това че с включването на размера на неустойката в годишния
процент на разходите по договора, същият надвишава повече от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България, както и поради
противоречието й с добрите нрави ( в открито съдебно заседание, проведено на
13.10.2021г., ищецът изрично уточнява, че предявява един иск с горепосочените
параметри, като съдът е внесъл и съответна корекция в доклада по делото – л. 62 ).
Ищецът поддържа, че между страните е сключен Договор за паричен заем №
****** от 30.08.2018г., по силата на който ответното дружество е предоставило на
ищеца паричен заем в размер от 3500 лева. Поддържа се, че в клаузата на чл. 8 от
договора било уговорено задължение за заплащане на сума в размер от 1157, 25 лв. при
неизпълнение на задължението на потребителя да предостави обезпечение в полза на
кредитора по сключения договор. Сочи се, че клаузата на чл. 6 от договора предвижда
обезпечения- банкова гаранция или поръчителство от едно или две физически лица (
които следва да отговарят на многобройни изисквания съобразно чл. 9, ал. 2 от общите
условия на кредитора ), които следва да предостави длъжникът и които на практика са
непосилни за него. Акцентира се и върху факта, че неустойката, посочена в клаузата на
чл. 8 от Договора не е включена в ГПР, въпреки че представлява сигурен разход за
потребителя. Сочи се и че по своето същество неустойката има характера на скрито
1
възнаграждение за кредитора. Същият обаче, не го е включил в ГПР по договора, като
по този начин е нарушена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, което от своя страна води
до нищожността на клаузата на чл. 8 от договора. Поддържа се и че неустойката е
противоречаща на добрите нрави, доколкото предвижда задължение потребителят да
заплати необосновано високо обезщетение при неизпълнение на задължението да
предостави обезпечение. Моли се, така предявеният иск да бъде уважен. Претендират
се разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответника „Сити Кеш“, с който се
оспорва предявеният иск. Изтъква се, че в договора ясно и недвусмислено са посочени
всички разходи и такси, които следва да заплати длъжникът и месечният размер на
дължимата погасителна вноска. Поддържа се, че законът не поставя изискване при
договаряне на неустойка да се посочва кои вреди се компенсират чрез нея. Изтъква се,
че в конкретния случай, кредиторът е оценил кредитния риск и е преценил, че за да
гарантира вземанията си по договора, то следва да се предостави обезпечение от
длъжника. Поддържа се, че вземането за неустойка не следва да е включва при
формиране на ГПР по договора, доколкото същото е условно и би възникнало
единствено при неизпълнение на поетото задължение от страна на длъжника. Тоест,
ако длъжникът бе действал добросъвестно и бе осигурил обезпечение в договорения
срок, то не би възникнало и вземането за неустойка. Поддържа се, че така договорената
неустойка не е прекомерна и в тази връзка не е нищожна като противоречаща на
добрите нрави. Моли се, така предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендират се
разноски.
След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със
становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна
следното:
От приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че между
„Сити Кеш” АД и П. И. Б. е възникнало правоотношение по повод на сключен Договор
за паричен заем № ****** от 30.08.2018г., по силата на който на ищеца е предоставена
сума в размер от 3500 лв. /л. 76- 77 от делото/. Отразеният в договора фиксиран
годишен лихвен процент е 39, 96%, а годишният процент на разходите е 47, 99 %,
Съобразно чл. 8 от Договора, в тридневен срок считано от сключването му,
длъжникът следва да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1 )
банкова гаранция за всички дължими суми по договора или 2) едно или две лица-
поръчители, които да отговарят на следните, кумулативно поставени изисквания,
разписани в чл. 9, ал. 2 от Общите условия на кредитора: при един поръчител- същият
да има осигурителен доход в размер на най- малко 7 пъти размера на минималната
работна заплата за страната; в случай на двама поръчители, размерът на осигурителния
доход на всеки един от тях трябва да е поне 4 пъти минималната работна заплата за
страната; да не са поръчители по други договори за заем, сключени със заемодателя; не
са заематели по сключени и непогасени договори за заем, сключени със заемодателя;
нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от
„редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните
данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или друг
съответстващ документ за размера на получавания от тях доход.
При неизпълнение в срок на горепосоченото задължение, съобразно чл. 8 от
договора, длъжникът следва да заплати на кредитора неустойка в размер от 1157, 25
лева.
От приетото по делото заключение по изготвената съдебно – счетоводна
експертиза / л. 56- 60/ се изяснява, че при формиране на ГПР по процесния договор е
включена единствено договорната лихва. Посочено е, че с включване на неустойката
2
при непредоставяне на обезпечение, ГПР се увеличава средно на годишна база с 33 %.
При защита на заключението в открито съдебно заседание, проведено на 13.10.2021г. /
л. 63 /, експертът е категоричен и че с включването на неустойката в ГПР, същият
превишава 50 %.
Съдът кредитира заключението на вещото лице в цялост, доколкото същото е
обективно обосновано и съответно на останалия, приобщен по делото доказателствен
материал.
По правните аспекти на спора:
Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между
"Сити Кеш" АД като заемодател и П. И. Б. като заемател, е възникнало
правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 3500 лв.
Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като
дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е
физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е.
страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор
съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна
характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради
което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон-
ЗПК.
Съобразно нормата на чл. 19, ал. 4 ГПК, годишният процент на разходите не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет
на Република България. Ал. 5- та на чл. 19 ЗПК (ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от
23.07.2014 г.) разписва, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се
считат за нищожни.
Съгласно чл. 8 от договора, при непредоставяне от страна на потребителя в срок
обезпечение в полза на кредитора, към дължимите суми се начислява и неустойка в
размер на 1 157, 25 лева. Разпоредбата на чл. 6 от договора, възлага в тежест за
заемателя да осигури едно измежду следните обезпечения: едно или две физически
лица- поръчители ( които следва да отговарят на горепосочените кумулативно
поставени изисквания съобразно чл. 9, ал. 2 от общите условия, при които ответникът
предоставя кредитно финансиране ) или банкова гаранция. Прочитът на съдържанието
на клаузите на чл. 8 и чл. 6 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения
договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество „неустойката“
представлява скрито възнаграждение за кредитора. Изискванията, които клаузата на
чл. 6 от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него,
особено в светлината на обстоятелството, че той търси бързо кредитно финансиране.
Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще
разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция за целия размер на
вземането по договора ( за което съответната банкова институция ще изисква също
заплащане) или физически лица- поръчители, които да отговарят на многобройните,
кумулативно поставени изисквания към тях ( така, както са отразени във фактическата
част от настоящото изложение ). Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е
ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати.
Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” при формиране на
ГПР по договора ( съобразно приетата по делото ССчЕ, кредиторът включва в ГПР
само договорната лихва ), като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на
чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи на съда са красноречиво илюстрирани и от факта, че
самият кредитор, в погасителния план към договора изначално добавя вземането за
3
„неустойка при липса на обезпечение” към всяка анюитетна вноска. В тази връзка,
явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за
осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че
вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора
и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.
Впрочем, невключването на вземането за неустойка към разходите по договора следва
да се окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска практика по
смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО ( директивата адресира
нелоялните търговски практики ), тъй като заблуждава или е възможно да заблуди
средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно
да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими
на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по
кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните
такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички
разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение
да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В
конкретния случай в договора е посочено, че ГПР е 47, 99 %, но от съдържанието му
не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е
формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, предвид предпоставките,
при които става изискуема разписаната в чл. 8 от Договора „неустойка”, то тя е с
характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането
на ГПР. Впрочем, съобразно заключението на вещото лице, ако „неустойката” бъде
включена в ГПР, размерът му нараства с 33 %. В случая, акцентът се поставя не само
върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително
възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако
това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по
кредите), то той не би сключил договора.
Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение
спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е
оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и
чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер
на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните
компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19,
ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна,
точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка
с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да
го сключи. В конкретния случай е налице пълно разминаване между посочения в
договора ГПР и действителния процент на разходите, който се изчислява на годишна
база- в договора е посочено, че ГПР е 47, 99 %, но съобразно заключението на вещото
4
лице, след включването на неустойката по чл. 8 от договора, то ГПР нараства с 33 % до
обща стойност от 80, 99 %.
С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че с
включването на неустойката при непредоставяне на обезпечение в ГПР, кредитът се
оскъпява с 33 %, то е явно, че е налице противоречие с императивната норма на чл. 19,
ал. 4 ЗПК и ГПР е по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет
на Република България. Предвид това и на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК, клаузата на чл.
8 от Договор за паричен заем № ****** от 30.08.2018г. следва да бъде прогласена за
нищожна.
По отношение на разноските:
Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, то се поражда право
на разноски в полза на ищеца. В рамките на настоящото производство, на ищеца са
предоставени правни услуги от адв. И., като съобразно Договор за правна защита и
съдействие / л. 19/, е договорено възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2
Закон за адвокатурата. Предвид това и на основание чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от
9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, ответното
дружество следва да бъде осъдено да заплати на адв. И. сума в размер от 310 лв.
Допълнително, ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати на ищеца
в лично качество сума в общ размер от 150 лв., от които 50 лв. държавна такса и 100лв.
депозит за съдебно- счетоводна експертиза.
Така мотивиран, Съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 19, ал. 5, вр. ал. 4 ЗПК
нищожността на клаузата на чл. 8 от Договор за паричен заем № ****** от
30.08.2018г, сключен между П. И. Б., ЕГН ********** като заемател и „Сити Кеш”
ООД, ЕИК ********* като заемодател, предвиждаща заплащане на неустойка в размер
от 1 157, 25 лева при непредоставяне на обезпечение по договора от страна на
заемателя, поради това че с включването на размера на неустойката в годишния
процент на разходите по договора, същият надвишава повече от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България.
ОСЪЖДА „Сити Кеш” ООД, ЕИК ********* да заплати на адв. Е. И., АК – гр.
П, със съдебен адрес: гр. ******, в качеството й на пълномощник на ищеца П. И. Б.,
ЕГН **********, сума в размер на 310 лева, представляваща адвокатско
възнаграждение за предоставено на страната безплатно представителство в настоящото
производство за един адвокат, определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за
адвокатурата.
ОСЪЖДА „Сити Кеш” ООД, ЕИК ********* да заплати на П. И. Б., ЕГН
********** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сума в размер на 150 лева, представляваща
сторени разноски в рамките на настоящото производство.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен
срок, считано от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
5
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
6