Р Е
Ш
Е
Н
И
Е №40
гр. ВРАЦА, 14.02.2020
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Врачанският окръжен
съд, Гражданско отделение, в публичното заседание на 31.01.2020 г., в състав:
Председател:
ЕВГЕНИЯ СИМЕОНОВА
Членове:
ПЕНКА Т.П.
Мл.с. МАГДАЛЕНА МЛАДЕНОВА
в присъствието на секретар
ГАЛИНА ЕМИЛОВА като разгледа докладваното от съдия СИМЕОНОВА в.гр.дело N
706 по описа за 2019
год., за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 и сл ГПК.
Образувано е
по въззивна жалба вх.№ 19925/11.11.2019 г. на адв.К.К., в качеството му на
особен представител на ответницата К.Б.П., против Решение № 864/18.10.2019 г.
по гр.д.№ 52/2019 г. на Районен съд-Враца в частта, в която е уважен предявения
иск с правно основание чл.422 ГПК и е признато за установено, че К.Б.П. дължи
на "Фронтекс Интернешънъл" ЕАД, гр.София сумата 513,17 лв. - главница по договор за
потребителски кредит от 22.11.2015 г., сключен с "Банка ДСК" ЕАД;
сумата 92,88 лв. - възнаградителна лихва за периода 10.07.2016 г.-22.11.2016
г.; сумата 91,09 лв. - лихва за забава за периода 23.11.2016 г.-23.08.2018 г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от 30.08.2018 г. до
окончателното й изплащане, за които суми е издадена Заповед за изпълнение №
2566/31.08.2018 г. по ч.гр.д.№ 4065/2018 г. на РС-Враца, както и в частта, в
която е осъдена да заплати деловодни разноски за заповедното и исковото
производство.
В жалбата се
поддържа, че решението е недопустимо, неправилно и незаконосъобразно. Навеждат
се доводи, че предявените искове са недопустими, тъй като заявлението за
издаване на заповед за изпълнение е нередовно - липсва уведомление до
ответницата по реда на чл.99 ЗЗД за извършената цесия и ищецът ненадлежно е
упражнил правото си на иск. Посочва се, че районният съд не е съобразил, че
въззивницата не е запозната с преддоговорната информация под формата на
Стандартен Европейски Формуляр, което обстоятелство само по себе си е следвало
да доведе до отхвърляне на предявените искове. Изтъква се, че
първоинстанционният съд не е извършил проверка дали договорът за кредит
отговаря на изискванията на чл.11 ЗПК, дали е действителен, както и дали
съдържа неравноправни клаузи по смисъла на чл.143, т.5 и чл.147, ал.1 ЗЗП.
Жалбоподателят счита, че по делото липсват данни по какъв начин е формирано
всяко от претендираните вземания. Намира също, че районният съд не е съобразил,
че претендираните лихва са прекомерни и в противоречие с добрите нрави. По
отношение на претендираната възнаградителна лихва счита, че не е фактурирана в
съответствие със ЗСч и назначената експертиза не може да замени липсващите
счетоводни документи. Посочва, че следва да бъде уважено направеното възражение
за прихващане и с недължимо платените от ответницата суми следва да бъдат
изцяло погасени действителните й задължения.
Прави се
искане за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част и за
отхвърляне на исковите претенции изцяло.
В срока по
чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил отговор на жалбата от насрещната страна
"Фронтекс Интернешънъл" ЕАД. Преди съдебно заседание е постъпила
писмена молба от юрисконсулт Т.К., с която заявява, че оспорва жалбата, няма
доказателствени искания, моли да бъде потвърдено обжалваното решение и на въззиваемия
да бъдат присъдени деловодни разноски за настоящата съдебна инстанция.
Въззивната
жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в рамките на
законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт.
При
извършената служебна проверка по реда на чл.269 ГПК настоящият съдебен състав
констатира, че обжалваният съдебен акт е валиден и допустим.
За да се
произнесе по правилността на първоинстанционното решение, настоящият съдебен
състав взе предвид следното:
Районният
съд е сезиран със заявление на "Фронтекс Интернешънъл" ЕАД, гр.София,
с което се иска да бъде издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК против К.Б.П.
*** за следните парични вземания: главница в размер на 513,17 лева, договорна
възнаградителна лихва в размер на 92,88 лева за периода от 10.07.2016 г. до
22.11.2016 г.; мораторна лихва в размер
на 108,61 лева за периода от 11.07.2016 г. до 23.08.2018 г., както и законната
лихва от датата на депозиране на заявлението до окончателното изплащане на
главницата. Претендира се и присъждане на направените съдебни разноски за
държавна такса и юрисконсултско възнаграждение.
Въз основа на заявлението е образувано ч.гр.д.№ 4065/2018 г. по описа на
Районен съд-Враца и е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК № 2566/31.08.2018 г., с което заявлението е уважено изцяло.
Издадената
заповед за изпълнение е връчена на длъжника в условията на чл.47, ал.5 ГПК,
поради което с Разпореждане № 9035/19.11.2018 г. районният съд на основание
чл.415, ал.1, т.2 ГПК е указал на заявителя, че може да предяви иск за
установяване на вземането си в едномесечен срок, като довнесе
дължимата държавна такса, за което е длъжен да уведоми съда.
Съобщение,
придружено с препис от Разпореждане № 9035/19.11.2018 г., е връчено на заявителя
на 05.12.2018 г., а искът е предявен на 07.01.2019 г. /понеделник - първи
присъствен ден след последния ден на срока/, поради което същият е процесуално
допустим.
Както в
заявлението, така и в исковата молба се сочи, че вземането произтича от договор за кредит № 142704 от 22.11.2015 г.,
сключен между "БАНКА ДСК" ЕАД и ответницата К.Б.П., по силата на
който банката е предоставила в заем парична сума в размер на 729,46 лв., която
е усвоена изцяло от кредитополучателката. Посочва се, че страните са се
уговорили кредитът да бъде погасен на 12 месечни погасителни вноски, както и да
се олихвява с годишен лихвен процент /ГЛП/ от 31,72% при годишен процент на
разходите /ГПР/ от 36,72% . Твърди се, че ответницата не е обслужвала редовно
задълженията си по кредита. Крайният срок за изпълнение по договора е настъпил
на 22.11.2016 г. и към тази дата е станал изискуем целия неплатен остатък от
главното задължение, като се дължат и неизплатената част от договорената
възнаградителна лихва, както и обезщетение за забава.
Посочва се,
че на 19.10.2016 г. между кредитодателят "БАНКА ДСК" ЕАД и ищецът
"Фронтекс интернешънъл" ЕАД е сключено допълнително споразумение за
цедиране на вземания към Рамков договор за покупко-продажба на вземания /цесия/
от 18.10.2016 г., по силата на което титуляр на вземанията по сключения с
ответницата договор за кредит е станал ищецът. Твърди се, че съгласно
задължението си по чл.99, ал.3 ЗЗД цедентът е упълномощил и цесионерът е
уведомил лично длъжника К.П. за
прехвърлянето на вземанията.
В съдебното производство отново е извършено връчване на исковата молба в
условията на чл.47 ГПК, поради което и на основание ал.6 от същата разпоредба
съдът е назначил особен представител на ответницата П.. В срока по чл.131 ГПК е
подаден отговор на исковата молба от адв.К.К., в качеството му на особен
представител, в който се изразява становище за недопустимост и неоснователност
на предявения иск. Навеждат се доводи, че ответницата не е уведомена за
извършената цесия; че исковата молба е нередовна;
че ответницата не е запозната с преддоговорната информация под формата на
Стандартен Европейски Формуляр; че следва да се извърши проверка дали договорът
за кредит отговаря на изискванията на чл.11 ЗПК, дали е действителен, както и
дали съдържа неравноправни клаузи по смисъла на чл.143, т.5 и чл.147, ал.1 ЗЗП.
Навеждат се доводи, че не са представени доказателства по какъв начин е
формирано всяко от претендираните вземания; че претендираните лихви са
прекомерни и в противоречие с добрите нрави. Правят се възражения за прихващане
и за изтекла погасителна давност.
Пред
районния съд са събрани писмени доказателства и е прието заключението на
съдебно-счетоводна експертиза. Събраните доказателства са обсъдени подробно и е
приета фактическа обстановка, въз основа на която първоинстанционният съд е
направил правни изводи за частична основателност на исковите претенции, като с Решение № 864/18.10.2019 г. по
гр.д.№ 52/2019 г. е признал за установено, че К.Б.П. дължи на "Фронтекс Интернешънъл" ЕАД, гр.София сумата
513,17 лв. - главница по договор за потребителски кредит от 22.11.2015 г.,
сключен с "Банка ДСК" ЕАД; сумата 92,88 лв. - възнаградителна лихва
за периода 10.07.2016 г.-22.11.2016 г.; сумата 91,09 лв. - лихва за забава за
периода 23.11.2016 г.-23.08.2018 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 30.08.2018 г. до окончателното й изплащане, за които
суми е издадена Заповед за изпълнение № 2566/31.08.2018 г. по ч.гр.д.№
4065/2018 г. на РС-Враца. Със същото решение е отхвърлен предявения от
"Фронтекс интернешънъл" ЕАД установителен иск за сумата над 91.09 лв.
до пълния предявен размер от 108.61 лв., представляваща лихва за забава за
периода 11.07.2016 г.-22.11.2016 г. Ответницата е осъдена да заплати на ищеца
деловодни разноски за заповедното и исковото производство.
Настоящият съдебен състав, като взема предвид оплакванията в жалбата,
намира, че предметът на спора пред въззивната инстанция се свежда до
установяване съществуването на вземания на "Фронтекс
Интернешънъл" ЕАД, гр.София против К.Б.П. за главница в размер на 513,17
лв.; възнаградителна лихва за периода
10.07.2016 г.-22.11.2016 г в размер на 92,88 лв.; лихва за забава за периода 23.11.2016
г.-23.08.2018 г. в размер на 91,09 лв.
Фактическите констатации и правните изводи на
първоинстанционния съд се споделят изцяло от настоящата съдебна инстанция,
поради което на основание чл.272 ГПК въззивният съд препраща към мотивите на
районния съд, относими към предмета на спора пред настоящата съдебна инстанция.
В отговор на изложените във въззивната жалба оплаквания и
на основание чл.269, изр.2 ГПК, настоящият съдебен състав приема следното:
Правната
квалификация на предявените установителни искове е чл.422 ГПК вр. 79, ал.1 ЗЗД
вр. чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД вр.чл.9 ЗПК и чл.86 ЗЗД.
За
уважаването им ищецът следва да проведе пълно и главно доказване на
правопораждащите факти, от които черпи изгодните за себе си последици, а именно:
сключването на валиден договор за кредит между "БАНКА ДСК" АД и К.Б.П.
чрез реално предоставяне на определена парична сума на ответницата, в
качеството й на заемател; поемане на задължение от заемателя за връщане на
заетата сума и договорените лихви в претендираните размери; сключването на
валиден договор за цесия, по силата на който заемодателят е прехвърлил на ищеца
вземанията си по сключения с ответницата договор за потребителски кредит.
При
извършеното оспорване на предявените искове в тежест на ответницата е да докаже
недължимост на претендираните суми изцяло или отчасти като установи изпълнение
на задълженията си по договора или докаже наличието на правопогасяващи,
правоизключващи, правоунищожаващи или правоотлагащи факти.
От представените
доказателства се установява, че на 22.11.2015 г. между "БАНКА ДСК" ЕАД,
гр.София и ответницата К.Б.П. е сключен Договор за стоков кредит № 142704, по
силата на който банката е предоставила на ответницата стоков кредит в размер на
729,46 лева за закупуване на мобилен телефон.
След извършен анализ на съдържанието на договора, настоящият съдебен състав
приема, че договорът е за потребителски кредит, чиято правна регулация се
съдържа в Закона за потребителския кредит /ЗПК/, а по силата на препращащата
разпоредба на чл.24 ЗПК - и в Закона за защита на потребителите /ЗЗП/.
Съгласно
разпоредбата на чл.9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е
договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави
на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане. Законът
въвежда императивни изисквания относно формата и съдържанието на този вид
договор, посочени в разпоредбите на чл.10 и чл.11 ЗПК.
Разпоредбата
на чл.21 ЗПК предвижда, че всяка клауза в договор за потребителски кредит,
имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон е нищожна, а
според действащата към момента на сключване на процесния
договор редакция на чл.22 ЗПК , когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1,
т. 7 - 12 и 20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9,
договорът за потребителски кредит е недействителен. В чл.24 ЗПК е посочено също, че за договора за потребителски кредит се
прилагат и чл.143-148 ЗЗП.
С оглед
императивния характер на посочените разпоредби, които са установени в обществен
интерес за защита на икономически по-слаби участници в оборота, съдът е
задължен да следи служебно за тяхното спазване и дължи произнасяне дори ако
нарушението на тези норми не е въведено като основание за обжалване /в този
смисъл са задължителните указания, дадени с т.1 на ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013
г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/.
При
извършената проверка относно действителността на сключения между страните
договор, въззивният съд намира, че договорът за потребителски кредит не страда
от пороци, водещи до неговата недействителност в цялост и не противоречи на
изискванията на посочените разпоредби на ЗПК. Спазени са изискванията на чл.10,
ал.1 ЗПК относно формата на договора - сключен е в писмена форма, на хартиен
носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора за
представени в еднакъв по вид, формат и шрифт в посочения от закона размер.
Спазени са и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 1-12 и т.20 и ал.2 ЗПК - посочен
е ясно общия размер на кредита - 729,46 лева, а в приложените Общи условия е
посочен и начина за усвояване на стоковия кредит - чрез превеждане на паричната
сума по банковата сметка на търговеца, от който се закупува стоката; посочени
са фиксиран ГЛП и ГПР, като са посочени и взетите предвид допускания при
изчисляването му; приложен е погасителен план, съдържащ информация относно
размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. В ОУ
се съдържа информация относно възможността за кредитополучателя да получи
информация за движението по сметката за погасяване на кредита.
При тези съображения настоящият съдебен състав
намира, че не са налице предпоставките на чл.22 ЗНП за прогласяване
недействителността на целия договор.
Във
въззивната жалба се навеждат доводи за недействителността на клаузата от
договора, касаеща размера на договорената възнаградителна лихва.
По отношение на договорите за потребителски
кредит е налице прието европейско законодателство, доколкото защитата на
потребителите е една от целите на Съюза, за изпълнението на която държавите
членки са предоставили компетентност. В изпълнение на тази компетентност ЕИО и
ЕО /сега ЕС/ са издали Директива
93/13/ЕИО и Директива
2008/48/ЕО, които са транспонирани в българското законодателство съответно
в ЗЗП и ЗПК. Чрез тази законодателна уредба е засилена защитата на
потребителите и е гарантирана възможността на националните юрисдикции да
прилагат служебно правото на Съюза при констатиране на противоречие между
договорни клаузи и законодателството на ЕС, доколкото последното се
характеризира със самостоятелен нов правопорядък с непосредствена приложимост,
имащ примат над правото на отделните държави членки.
Извън общата уредба на потребителска закрила,
условията, при които следва да се предоставят кредити на потребители, са
предмет на специално регулиране от 1.10.2006 г. със ЗПК (отм.), като на
този начален етап законодателят е въвел само изисквания за ясно оповестяване на
волята на договарящите се, относно икономическата тежест, поемана от
потребителя, чрез изискването за посочване на годишен процент на разходите като
задължителен реквизит на договора и забраната за търсене от потребителя на
каквито и да е суми над ясно обозначените разходи. Този закон е заместен
от 12.05.2010 г. с нов акт със същото наименование, който до изменението му с
ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г., също не е уреждал изрично
размера на разходите, възлагани на кредитополучателя. След посочените изменения са приети нови три
алинеи на чл.
19 ЗПК, като са обявени за нищожни уговорки за размер на годишни разходи,
надхвърлящи пет пъти размера на законната лихва и съответно извършените
плащания от потребителите на вноски, определени по прекомерно договорен размер,
се приемат за дължимо платени редуцирани по размер задължения. Според нормата
на чл.
19 ЗПК годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисионни, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Видно от мотивите за това нововъведение
/при пленарно парламентарно обсъждане на 06.03.2014 г. на законопроекта за
изменение и допълнение на Закона
за потребителския кредит № 454-01-8 от 30.01.2014 г., 42-то НС/,
законодателят е целил постигане именно на справедлив баланс между интересите на
потребители на "бързи" небанкови кредити, изолирани от банковите
услуги поради ниска кредитоспособност /влошено имуществено състояние,
нестабилни или неустановими доходи, налична вече задлъжнялост/ или ниска
информираност и на професионалните заемодатели, опериращи на същия този рисков
пазар, понасящи загуби от неплатежоспособност на висок брой свои клиенти.
Договорната лихва е възнаграждението
/печалбата/ на кредитодателя за това, че е предоставил определена сума в заем.
За да защити потребителя и за да се избегне неоснователното обогатяване на
финансови институции, предоставящи потребителски кредити чрез определяне на
висок лихвен процент, законодателят е предвидил същият да е компонента, която
се включва при формирането на ГПР и съответно е определил максимален размер на
последния. В тази връзка, преценката за противоречие със закона следва да се
прави на плоскостта дали сборът на договорната лихва, ведно с другите разходи,
не надвишава фиксирания от законодателя максимален размер на ГПР.
Процесният договор за кредит е сключен след
изменението на чл.19 ЗПК /обн.ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г./,
поради което по отношение на същия е приложимо изискването на алинея четвърта
на същата разпоредба ГПР да не надвишава пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. Към датата на сключване на договора
за потребителски кредит, размерът на законната лихва е 10%, при основен лихвен
процент, определен от БНБ 0% плюс десет пункта отгоре. В случая, определеният в
договора размер на ГПР от 36,76 % не надвишава пет пъти размера на законната
лихва, а договореният лихвен процент е фиксиран и е в размер на 31.72 %,
Следователно посочените клаузи не са нищожна поради противоречие със закона -
чл.19, ал.5 ЗПК.
Не може да се приеме, че клаузата за
договорна лихва е нищожна и поради противоречие с добрите нрави. Както бе
посочено, законодателят е предвидил ГЛП да е компонент от ГПР и съответно е
определил максимален размер на последния именно, за да защити потребителя и да се избегне неоснователното
обогатяване на финансовите институции. В тази връзка, след като сборът на
договорната лихва и другите разходи не надвишава фиксирания от законодателя
максимален размер на ГПР, то с определянето на лихвен процент от 31.72%
кредиторът не е целял да се обогати неоснователно за сметка на
кредитополучателя.
По същите мотиви се налага изводът, че не е
налице и някоя от хипотезите на чл.
143, ал. 1, т. 1 – 19
от Закона за защита на потребителите, тъй като клаузите не създават
възможност за облагодетелстване на кредитора за сметка на длъжника и това да го
постави в по – неравностойно имуществено положение.
В обобщение
на изложеното, настоящият съдебен състав намира, че от събраните по делото
доказателства е установено сключването на валиден договор за кредит, по силата
на който "БАНКА ДСК" ЕАД, в качеството си на кредитодател, е
предоставил на К.Б.П., в качеството й на кредитополучател, паричен заем в
размер на 729,46 лева, а ответницата се е задължила да върне заема в срок до 22.11.2016
г., да заплаща възнаградителна лихва в уговорен процент, както и обезщетение за
забавено плащане.
От събраните
по делото доказателства се установи, че между кредитора по договора "БАНКА ДСК" ЕАД и ищеца "Фронтекс
интернешънъл" ЕАД е сключен валиден договор за прехвърляне на вземания, по
силата на който цедентът е прехвърлил вземания произтичащи от сключени с
физически лица договора за потребителски кредити, сред които и вземанията си,
произтичащи от сключения договор с ответницата К.Б.П..
Основно
възражение на особения представител на ответницата пред двете съдебни инстанции
е, че до длъжника не е изпратено уведомление за извършеното прехвърляне на
вземанията по договора за кредит.
Непротиворечива
е съдебната практика, че съгласно чл.
99, ал. 4 ЗЗД прехвърлянето на вземането има действие спрямо длъжника от
деня, когато е съобщено от предишния кредитор - от цедента и че правно
релевантно за действието на цесията спрямо длъжника е единствено съобщаването й
извършено от цедента, но не и от цесионера - новия кредитор. Приема се, че моментът, от който цесионерът е материалноправно
легитимиран кредитор по цесията срещу длъжника, съгласно чл.
99, ал. 4 ЗЗД е моментът,
от който цесията поражда действие спрямо длъжника - датата на уведомлението до
длъжника, извършено от цедента. От доказателствата
по делото е видно, че цедентът, чрез изрично упълномощения от него цесионер, е
връчил на К.Б.П. уведомление за извършената цесия на 02.06.2017 г. Към исковата
молба също е приложено уведомление на
цедента до длъжника за извършената цесия. Ответницата
не е намерена на регистрирания постоянен адрес и е приета за редовно призована
по реда на чл.47, ал.5 ГПК, поради което й е назначен особен представител.
Връчването на всички книжа по делото на ответника е надлежно, ако е направено
на особения представител, и от този момент се пораждат свързаните с факта на
връчване правни последици. Това се отнася и до уведомлението по чл.99, ал.3 ЗЗД
за извършеното прехвърляне на вземането. Ето защо съдът приема, че
уведомлението за извършената цесия и достигнало
до длъжника, както лично, така и с
връчване на препис от исковата молба и
приложенията на особения му представител. При това положение е налице надлежно
съобщаване за цесията, съгласно чл.
99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД, прехвърлянето на вземането поражда действие за
длъжника на основание чл.
99, ал. 4 ЗЗД и същото следва да бъде съобразено от съда. Най-сетне следва да се отбележи и това, че след като в настоящето
производство не се установи задължението на длъжника да е изцяло погасено, то
получаването на уведомлението за извършена цесия лично от кредитополучателя е
ирелевантно за основателността на предявените искове. Уведомлението по чл.99,
ал.4 ЗЗД е предвидено в полза на длъжника с цел да го предпази от двойно
плащане на едно и също задължение. Длъжникът може да възрази за липсата на
уведомяване само ако едновременно с това твърди, че вече е изпълнил на стария
кредитор или на овластено от него лице до момента на уведомяването. В случая
обаче липсват такива твърдения и не се установява претендираните с исковата
молба задължения да са погасени изцяло чрез плащане.
При тези съображения и като взема предвид
доказателствата за усвояване на сумата по кредита, настоящият съдебен състав
намира, че ответницата дължи изплащане на непогасената част от главницата,
уговорената възнаградителна лихва за периода на действие на договора, както и
обезщетение за забавено изпълнение. От заключението на ССЕ се установи, че
ответницата е извършила частични плащания по договора, като към датата на
подаване в съда на заявлението за издаване на заповед за изпълнение вече е бил
настъпил крайния срок на договора и са останали непогасени следните суми:
главница в размер на 513,17 лева и договорна лихва в размер на 92,88 лева.
Вещото лице е изчислило и размера на обезщетението за забава за периода
11.07.2016 г. до 23.08.2018 г. - 108,61 лева. За спорния пред въззивната
инстанция период 23.11.2016 г.-23.08.2018 г. размерът на обезщетението за
забава върху просрочената главница е 91.09 лв. Върху главницата се дължи и
законна лихва, считано от датата на депозиране на заявлението в съда - 30.08.2018
г. до окончателното изплащане на вземането.
При горните изводи за действителност на
договора за стоков кредит, направеното от процесуалния представител на
ответницата възражение за прихващане с недължимо платени суми, се явява изцяло
неоснователно.
В обобщение
на изложеното, настоящият съдебен състав приема, че в обжалваната част, с която
са уважени предявените установителни искове, решението на РС-Враца е правилно и
законосъобразно и следва да бъде потвърдено.
С оглед
изхода на спора и на основание чл.78, ал.3 ГПК на въззиваемото дружество следва
да бъдат присъдени направените пред въззивната инстанция разноски в размер на
200,00 лева - внесено възнаграждение за особен представител и 100,00 лева -
юрисконсултско възнаграждение, определено на основание чл.78, ал.8 ГПК вр.
чл.37, ал.1 от Закона за правната помощ и чл.25, ал.1 от Наредбата за
заплащането на правната помощ.
Съобразно
изхода на делото и неоснователността на
въззивната жалба, въззивницата К.П. следва да бъде осъдена да заплати по сметка
на Окръжен съд-Враца и дължимата държавна такса по жалбата в размер на 75,00
лева, която не е внесена предварително, тъй като жалбата е подадена от особения
й представител /в този смисъл т.7 от ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк.д.№ 6 от
2012 г., ОСГТК на ВКС/.
Водим от горното, Врачанският окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 864/18.10.2019
г. по гр.д.№ 52/2019 г. на Районен съд-Враца, в обжалваните части, в които са
уважени предявените от "Фронтекс Интернешънъл" ЕАД против К.Б.П.
искове с правно основание чл.422 ГПК вр. 79, ал.1 ЗЗД, чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД
вр.чл.9 ЗПК и чл.86 ЗЗД и са присъдени деловодни разноски за първата инстанция.
ОСЪЖДА
на основание чл.78, ал.3 и ал.8 ГПК К.Б.П., с ЕГН ********** ***, ДА ЗАПЛАТИ на „Фронтекс Интернешънъл” ЕАД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление гр. София, район Лозенец, ул."Хенрик
Ибсен" № 15, направените пред въззивната инстанция съдебно-деловодни
разноски в размер на 200,00 лв. - внесено и изплатено възнаграждение за особен
представител, както и 100,00 лева - юрисконсултско възнаграждение.
ОСЪЖДА К.Б.П., с ЕГН **********
***, ДА ЗАПЛАТИ в полза на бюджета на съдебната власт по
сметка на Окръжен съд-Враца държавна такса в размер на 75,00 лева.
Решението не
подлежи на касационно обжалване и е окончателно съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
Председател:........... Членове:1.......... 2..........