№ 92527
гр. София, 28.06.2024 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 178 СЪСТАВ, в закрито заседание на
двадесет и осми юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ГОСПОДИН СТ. ТОНЕВ
като разгледа докладваното от ГОСПОДИН СТ. ТОНЕВ Частно гражданско
дело № 20241110131237 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 410 ГПК.
Образувано е по заявление вх. № 319425/09.11.2023 г. на „****** за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу Д. Н. С., за следните
суми:
1./ сумата в размер на 3400 лева – непогасена главница по договор за
кредит № ***/29.05.2023 г., ведно със законната лихва от датата на подаване
на заявлението по чл. 410 ГПК – 22.05.2024 г. до окончателното плащане,
2./ сумата в размер на 328,92 лева – възнаградителна лихва по договора
за кредит за периода 29.05.2023 г. – 30.10.2023 г.;
3./ сумата в размер на 915,08 лева – договорна компенсаторна неустойка
за периода 29.05.2023 г. – 30.10.2023 г.;
4./ сумата в размер на 420 лева – мораторна лихва върху главницата по
договора за кредит за периода 01.09.2023 г. – 01.05.2024 г.;
5./ сумата в размер на 850 лева – неустойка за забава, еднократно
начислена на 01.11.2023 г.,
както и сторените разноски за платена държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение.
Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК следва да бъде издадена за
вземанията за главница по договора за кредит за сумата от 2368 лева., както и
за разноските, съразмерно с уважената част от заявлението.
Настоящият състав намира, че следва да откаже издаването на заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК за останалите суми по следните съображения:
В процесния случай заявителят претендира вземания по договор за
кредит № ***/29.05.2023 г., сключен между „****** – кредитодател, и Д. Н.
С. – кредитополучател, т. е. претендират се вземания по договор за
потребителски кредит по смисъла на Глава III от Закон за потребителския
кредит, поради което отношенията между страните, породени от него, се
1
регулират от правилата на специалния закон и съдът, на основание чл. 7 ГПК и
чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК извършва служебна проверка за наличието на
неравноправни клаузи в договора, сключен с потребител.
Съгласно приложимия закон и при анализ на представените
доказателства съдът намира, че по отношение на уговорената
компенсаторна неустойка е налице нарушаване на императивни норми на
ЗПК, като клаузите са в противоречие с добрите нрави, не отговарят на
изискването за добросъвестност и водят до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца/доставчика и потребител.
Съгласно чл. 5.1 от договор за кредит страните се споразумяват, че
договорът ще бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения: 1. банкова
гаранция или 2. Поръчителство на едно или две физически лица, които
отговарят кумулативно на следните условия: при един поръчител:
осигурителният му доход да е в размер не по-малко от 7 пъти размера на
минималната работна заплата за страната; при двама поръчители – размерът
на осигурителния доход на всеки от тях да е в размер не по-малко от 4 пъти
минималната работна заплата за страната; да не е/са поръчител/и по други
договори за кредит, сключен/и с кредитора; да не е/са кредитополучател/и по
договори за кредит, сключени с кредитора. По който е налице неизпълнение;
да нямат кредити към банки или финансови институции с класификация,
различна от „Редовен“, както по активни, така и по погасени задължения
съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна
бележка от работодателя си или друг съответен документ, удостоверяващ
размера на получавания от тях доход.
Съгласно чл.5.2. страните се споразумяват обезпечението по ал. 1 да
бъде предоставено в срок до 3 дни от сключване на договора.
Съгласно чл. 11 от договора в случай че кредитополучателят не
представи договореното в чл. 5 обезпечение в 3-дневен срок от сключването
му или предоставеното обезпечение не отговаря на условията, посочени в
договора за кредит, кредитополучателят дължи на кредитора неустойка в
размер на 1829,40 лева с начин на разсрочено плащане, подробно посочен в
Приложение 1 към договора за кредит.
Функцията на неустойката е да обезпечи изпълнението на задължението
и да служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те
да се доказват (чл. 92, ал. 1 ЗЗД). При договора за заем основното задължение
на заемателя е да върне на падежа заетата сума, ведно с уговорената
възнаградителна лихва.
Клаузата за неустойка по чл. 11 от договора въвежда възникването на
неустоечно задължение от неизпълнение не на главното задължение, а на едно
съпътстващо такова, каквото се явява непредоставяне на предвиденото
обезпечение, като размерът на неустойката е 1829,40 лева при посочена като
предоставена по договора главница от 3400 лева, с оглед на което неустойката
излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции.
При неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение,
2
което не е същественото задължение при договора за заем, а съпътстващо
такова, дори главното задължение да е изпълнено точно и своевременно,
задължението за заплащане на неустойка ще възникне в тежест на заемателя.
Неустойката не зависи от вредите от неизпълнението и по никакъв начин
не кореспондира с последиците от това неизпълнение.
Това създава предпоставки за неоснователно обогатяване и противоречи
на функциите на неустойката, съответно на принципа за справедливост и
добрите нрави, което води до нищожност на клаузата.
Дори и да бъде отчетен рискът, който кредиторът поема с
необезпечаване на вземанията му, кредиторът е достатъчно овъзмезден с
възнаградителната лихва.
Така уговорена, неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна и
обезщетителна функции и има за резултат единствено постигане на
неоснователно обогатяване за кредитора, поради което същата се явява
нищожна поради противоречието й с добрите нрави – чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
От страна на заявителя се претендира и неустойка за забава в размер
на 850 лева, като заявителят се позовава на клаузата на чл. 6, ал. 2 от договора
за кредит, по силата на която потребителят се съгласява да заплаща таксите,
определени съгласно Тарифата за таксите на заявителя.
Сочи, че на длъжника е била начислена неустойка за забава в размер на
25 % от главницата.
Нито в договора за кредит, нито в представените Общи условия, се
установява да е била уговорена неустойка за забава в посочения размер.
Касае се за вземане по т. 6 от Тарифата за таксите за допълнителни
услуги, предоставяни от „******, за разходи за събиране на просрочено
вземане, противоречаща на нормата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, според която
кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия,
свързани с усвояване и управление на кредита.
На следващо място, настоящият състав намира клаузата от договора, с
която е договорена възнаградителна лихва в размер на 44,50 % за нищожна
поради противоречие с добрите нрави, като споделя доводите, застъпени в
практиката на въззивната инстанция - Определение № 13537/09.11.2023 г.
СГС, ЧЖ-III-Б, по Въззивно частно гражданско дело № 12451/2023 година,
Определение № 14333/27.11.2023 г. СГС, ЧЖ-II-Д, по Въззивно частно
гражданско дело № 12374/2023 година, Определение № 14454/29.11.2023 г.
СГС, ЧЖ-IV-A, по Въззивно частно гражданско дело № 12950/2023 година,
Определение № 9248/31.07.2023 г. СГС, ЧЖ-V I-В, по Въззивно частно
гражданско дело № 8045/2023 година, Определение № 6981/07.06.2023 г. СГС,
ЧЖ-I-И, по Въззивно частно гражданско дело № 6208/2023 година,
Определение № 10716/13.09.2023 г. СГС, ЧЖ-II-Г, по Въззивно частно
гражданско дело № 9907/2023 година.
Съдът дължи служебно проверка за невалидност на уговорката за
размера на годишната възнаградителна лихва.
Аргумент за това следва от мотивите на ТР №1/2009 г., на ОСТК на
3
ВКС, в които е възприета, в контекста на въпроса за нищожност на
неустойката поради нейната прекомерност, принципната позиция, че съдът
следи служебно за свръхпрекомерност на уговорения размер на насрещната
престация, която опорочава волеизявлението поради противоречие с добрите
нрави и води до нищожност на договора или отделни негови клаузи.
При тази проверка съдът не дава указания на страните да правят такива
твърдения, нито да сочат доказателства за това, но съдебната инстанция
дължи при констатирана свръхпрекомерност на уговорената престация в
договора да зачете правните последици на този правоизключващ факт (така и
решение № 125, от 10.10.2018 г., по гр. д. № 4497/2017 г., I l l г.о. на ВКС).
В горепосоченото тълкувателно решение се приема, че автономията на
волята на страните да определят свободно съдържанието на договора е
ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД по отношение на съдържанието на
договора което не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в
равна степен и на добрите нрави.
Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно
значение, те не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а
съществуват като общи принципи или произтичат от тях.
Разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК регламентира максималния размер на
годишния процент на разходите по потребителски кредити и
възнаградителната лихва като компонент от него, наред с другите разходи,
посочени в чл. 19, ал. 1 ЗПК, би била нищожна, когато надхвърля петкратния
размер на законната лихва - арг. от чл. 19, ал. 5 ЗПК.
Нормативното лимитиране на ГПР обаче не е аргумент да се приеме, че
договорна клауза, предвиждаща размер на възнаградителната лихва до
петкратната стойност на законната лихва, е всякога валидна и при липса на
изрична законодателна уредба не лишава съда от правомощието му служебно
да провери съответствието й с добрите нрави.
Този извод следва от обстоятелството, че ограничението по чл. 19, ал. 4
ЗПК законодателят е поставил не конкретно към възнаградителната лихва, а за
всички разходи, като по този начин се цели да се предотврати прекомерното
оскъпяване на кредита чрез въвеждането на твърде високи преки или косвени
разходи, комисиони и възнаграждения от всякакъв вид.
При нормативното отсъствие на конкретно предвиден размер, до който е
допустимо да се уговаря възнаградителната лихва, преценката относно
съответствието й с добрите нрави следва да се извърши, изхождайки от
нейната същност и функции.
Лихвата е граждански плод, възнаграждение, което се дължи за
използването на предоставения на кредитополучателя финансов ресурс. Тя
овъзмездява кредитора за времето, през което е лишен от възможността да
ползва паричните средства и да извлича облага от тях, като се явява насрещна
престация по договора.
В този смисъл нейният размер е в съответствие с морала, когато не води
до несправедливо обогатяване на кредитора.
4
В съдебната практика (решение № 906 от 30.12.2004 г. по гр. д. №
1106/2003 г., II г. о. на ВКС, определение № 901 от 10.07.2015 г. по гр. д. №
6295/2014 г., г. к., IV г. о. на ВКС) се приема, че възнаградителната лихва може
да надхвърля размерът на законната лихва, с която се съизмеряват вредите за
времето, в което остава неудовлетворено кредиторовото парично притезание.
За противоречащи на добрите нрави се считат сделки (уговорки), с
които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота,
използва се недостиг на материални средства на един субект за
облагодетелстване на друг, като е изведено в съдебната практика, че уговорка
относно размера на възнаградителната лихва, надвишаваща трикратния
размер на законната лихва противоречи на добрите нрави, а ако вземането е
обезпечено с ипотека за неморална следва да се приеме лихва, която
превишава двукратния размер на законната лихва.
В случая приетият в договора лихвен процент от 44,50 % е близо
четирикратния размер на законната лихва.
С така уговореното възнаграждение се създава значително неравновесие
между престациите, които си дължат страните.
Действително, възможно е по-неблагонадеждния финансов профил на
един тип кредитополучатели да обуслови и по-висок риск вземането да не
бъде издължено съобразно уговореното, което обосновава дължимото
възнаграждение да бъде по-високо.
От друга страна, кредиторът като търговец, извършващ по занятие
дейност по отпускане на заеми, не следва необосновано да прехвърля риска от
неплатежоспособност на кредитополучателя преимуществено върху
последния, завишавайки цената на кредитиране с цел да компенсира
евентуалните загуби от пълно иличастично неиздължаване.
Неизпълнението от страна на потребителя е нормален стопански риск за
дейността на кредитора, който следва да бъде ограничен чрез предварително
извършената при отпускане на заемната сума оценка за финансовото
състояние на потребителя.
В този смисъл разпоредбите на чл. 16, ал. 1 и 2 ЗПК предвиждат
кредиторът да извърши преценка за имуществото състояние на потребителя
въз основа на достатъчно информация, в т.ч. информация, получена от
потребителя, и ако е необходимо, да извършва справка в Централния кредитен
регистър или в друга база данни, използвана в Република България.
Ето защо, предвиденият фиксиран лихвен процент от 44,50 %, съдът
намира за противоречащ на добрите нрави и водещ до несправедливо високо
възнаграждение за кредитора, поради което клаузата от договора, в която е
посочен годишен лихвен процент от 44,50 %, се явява нищожна на основание
чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.
Лихва за забава в размер на 420 лв. за процесния период надхвърля
значително максималния размер на законната лихва предвиден в
императивната разпоредба на чл. 33 ЗПК.
Лихвата за забава изчислена с електронен лихвен калкулатор на НАП за
5
периода посочен и върху цялата главница е 310,06 лв., т.е. се претендира
много повече от максималния размер.
С §13а от ДР на Закона за защита на потребителите са въведени
разпоредбите на описаните директиви, вкл. на Директива 93/13/ЕИО на съвета
от 5 април 1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските
договори, Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25
октомври 2011г. относно правата на потребителите и за изменение на
предходната директива, Директива 2009/22/ЕО на ЕП и на Съвета от
23.04.2009г. относно исковете за преустановяване на нарушения с цел защита
на интересите на потребителите.
Решенията на Съда на Европейските общности /СЕС/ с предмет
тълкуването на разпоредба от правото на Европейския съюз или тълкуването
и валидността на акт на органите на Европейския съюз е задължително за
всички съдилища в страната. С решение С-618/10 от 14.06.2012г. по дело
Banco Espanol de Credito срещу Joaquin Calderon Camino, постановено по
преюдициално запитване относно тълкуването на член 6, параграф 1 от
Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните
клаузи в потребителските договори и член 2 от Директива 2009/22/ЕО на ЕП и
на Съвета от 23.04.2009г. относно исковете за преустановяване на нарушения с
цел защита на интересите на потребителите, състав на СЕС постановява, че не
се допуска правна уредба на държава[1]членка, която дава възможност на
националния съд, когато констатира нищожността на неравноправна клауза в
договор между продавач или доставчик и потребител, да допълни договора,
като измени съдържанието на тази клауза.
В мотивите на решение С-421/14 от 26.01.2017г. по дело Banco Primus
SA срещу Jesus Gutierrez Garcia /т.71/ състав на СЕС приема, че видно от
текста на член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от
05.04.1993г., националните съдилища са длъжни само да не прилагат
неравноправните договорни клаузи, така че те да нямат задължителна сила за
потребителя, но не са овластени да изменят съдържанието им.
Договорът трябва по принцип да продължи да действа без друго
изменение освен произтичащото от премахването на неравноправните клаузи,
доколкото съгласно нормите на вътрешното право съществува правна
възможност така да се запази договорът.
В този смисъл лихва за забава не се дължи, тъй като претендирания
размер противоречи на закона и на добрите нрави. В този смисъл виж
Решение № 76 от 22.07.2020 г. по т.д. №1011 / 2019 г. ВКС, I т.о
В заявлението за издаване на заповед за изпълнение (т. 12,
предпредпоследен абзац, на лист 7 от делото) заявителят е признал, че по
договора за кредит има извършени плащания в размер на 1032 лева.
Доколкото настоящият състав стига до извод, че следва да се присъди
единствено главница по процесния договор, то трябва да се уважи
претенцията за това вземане частично, като с платените 1032 лева се намали
същото, като се издаде заповед за изпълнение само за част от главницата в
размер на 2368 лева.
6
Пропорционално на основание чл. 78, ал. 3 ГПК следва да се присъдят и
разноските със заповедта.
Така мотивиран, Софийският районен съд, 178 състав,
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ на основание чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК заявление за издаване
на заповед за изпълнение с вх. № 168933/23.05.2024 г. В ЧАСТТА, с която
„******, с ЕИК: **, с адрес на управление: **, иска осъждане на Д. Н. С., с
ЕГН: **********, да плати на заявителя:
1./ сумата над 2368 лева до претендирания размер от 3400 лева –
непогасена главница по договор за кредит № ***/29.05.2023 г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК –
22.05.2024 г. до окончателното плащане,
2./ сумата в размер на 328,92 лева – възнаградителна лихва по договора
за кредит за периода 29.05.2023 г. – 30.10.2023 г.;
3./ сумата в размер на 915,08 лева – договорна компенсаторна неустойка
за периода 29.05.2023 г. – 30.10.2023 г.;
4./ сумата в размер на 420 лева – мораторна лихва върху главницата по
договора за кредит за периода 01.09.2023 г. – 01.05.2024 г.;
5./ сумата в размер на 850 лева – неустойка за забава, еднократно
начислена на 01.11.2023 г.,
като съответно намалява и разноските по делото.
Разпореждането може да се обжалва с частна жалба пред Софийския
градски съд в едноседмичен срок от връчване на препис на заявителя „******.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7