Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, …10.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-А състав в публично съдебно заседание на двадесет и седми
май през двехиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА
ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРИАНА Г.
ДИМИТЪР КОВАЧЕВ
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Йовчева гр.
дело № 148 по описа за 2020 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. ГПК.
С решение от 25.09.2019г., поставено по
гр.д. № 14910/2018 г. на СРС, I ГО, 25 състав е признато за
установено по предявен от Д.Й.Б. срещу „Ю.Б.“ АД иск с правна квалификация чл.
146 от ЗЗП,
че клаузите на чл. 6, ал. 2 и чл. 22 от договор за кредит № HL 39480 от 23.06.2008г. са
нищожни, поради неравноправност по смисъла
на чл. 143 ЗЗП. С
решението „Ю.Б.“ АД е осъдено да заплати на Д.Й.Б., на основание чл. 55, ал. 1
от ЗЗД, сумата от 6592. 80 евро - недължимо събрани валутни разлики, формирани
поради превалутиране на погасителните вноски по
договор за кредит №HL 39480 от 23.06.2008г. от евро в швейцарски франкове,
направено без основание в периода от 03.04.2013г. до 04.08.2015г., ведно със
законната лихва от 07.03.2018 г. до окончателното ѝ изпащане. С решението
е отхвърлен иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 2863. 08 евро,
представляваща обезщетение за забава върху сумата от 6592. 80 евро за периода
от 06.03.2015г. до датата на исковата молба за сумите, платени преди
06.03.2015г. и от датата на всяко месечно плащане до датата на исковата молба,
за сумите, платени след 06.03.2019г.
Срещу решението в частта, с която са
уважени предявените установителен иск по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 146 от ЗЗП и осъдителен иск по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД
е подадена въззивна жалба от ответника „Ю.Б.“ АД, с доводи за неправилност,
поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Поддържа
се, че районният съд необосновано е приел, че процесният кредит е усвоен в
евро. Посочва се, че това разбиране противоречи на Решение на СЕС по дело
С-186/2016. В случая не се касаело за кредит, отпуснат в национална валута, но идексиран в чуждестранна такава. Сочи се, че паричната единица,
в която следвало да бъде изплатен кредита, е съществен елемент от договора,
като е ирелевантно, че кредитните средства реално са предоставени в друга
валута. Навеждат се доводи, че в обжалваното решение се смесват банковата
сделка със сделката за придобиване на недвижим имот, както и усвояването на
кредитните средства и последващото им използване. Поддържа се, че съгласно заключението
на вещото лице, по сметка на кредитополучателя е била предоставена сумата от
129 718 шв. франка и валутата, в която е
определена продажната цена на имота, за закупуването на който кредитът е бил
отпуснат, е без значение за валутата на договора за кредит. Излагат се
съображения, че е невъзможно да се приеме, че кредитът е уговорен в евро и в
същото да се запази действието на договора, доколкото валутата е съществена
част от предмета на договора. В случая и двете страни желаят запазването на
договора, а единственият спор е относно това коя страна следва да понесе риска
от поскъпването на швейцарския франк. В тази връзка се посочва, че валутният
риск е присъщ за всяка сделка, уговорена във валута, различна от тази, в която престиращият получава доходите си. Оспорва извода на
първоинстанционният съд, че този риск се носи изключително от потребителя.
Курсът на франка подлежи на промяна както в насока неговото увеличение, така и
в намаляването му. От друга страна потребителят се е ползвал от по-ниската възнаградителна лихва, която предоставянето на кредит в швейцарски
франка предполага. Поддържа се, че не би било допустимо потребителят да се
ползва от по-ниския лихвен процент, както и от възможността за поевтиняване на
франка, а същевременно да бъде освободен от носенето на риска за поскъпяването
му. В същото време, ищцата е била изрично предупредена за този риск, за което
декларирала с клаузата на чл. 22, ал. 1 и 2 от договора. Твърди се, че рискът
от поскъпване на чуждестранна валута следва да се носи от ищеца съобразно
принципа „комуто ползите, нему и вредите“, както и с оглед разпоредбата на чл.
430, ал. 1 от ТЗ. Оспорва се извода на съда за неяснота относно валутата, в
която е отпуснат кредитът, като от съдържанието на договора недвусмислено се
разбирало, че това е шв. франк. Посочва, че
предвидената в чл. 6, ал. 2 от договора възможност за събиране на дължими суми
от други сметки на длъжника, след като превалутира
същите в швейцарски франкове е типична за този тип банкови сделки и не
уговорена в ущърб на потребителя. Този механизъм на превалутиране
рядко е бил прилаган, като често паричните суми са внасяни директно в швейцарски
франкове, снабдени от друг търговец. Навеждат се доводи, че изводът на съда, че
банката е разполагала с информация за котировките на швейцарския франк, не е
подкрепен с представени по делото доказателства. Поддържа се, че клаузите за
валутата на договора са свързани с неговия предмет и подлежат на проверка за
неравноправност единствено в случай, че не са формулирани на ясен и разбираем
език. Посочва се, че установените в практиката на ВКС критерий за яснота и
разбираемост са твърде завишени. Никъде в актовете на СЕС не се възлагало задължение
на банките да уведомяват кредитополучателите за евентуалните изменения в
стойността на чуждестранната валута, нито че банките следва да разполага с тази
информация, респ. да уведомяват кредитополучателите какви действия може да преприеме за намаляване на риска от повишаване на курса на
валутата. Твърди се, че не е обсъдено
обстоятелството, че кредитополучателите са извършвали вноските по
кредита в швейцарски франкове, което индирало, че са
били наясно с клаузите на договора и валутата, в която е уговорен. Излагат се
съображения, че при определяне на размера на валутните разлики, не следва да се
вземат предвид сумите за надвнесени възнаградителна
лихва за процесния период, присъдени на ищцата с влязло
в сила решение от 06.04.2016г. по гр.д. № 60984/2015 г. на СРС, 142 състав. Моли
се съда да отмени първоинстанционното решение в
обжалваната част, като отхвърли предявените искове с присъждане на разноски.
Въззиваемата
– Д.Й.Б. оспорва жалбата в депозиран писмен отговор, по подробно изложени
съображения. Моли съда да потвърди решението с присъждането на разноски.
Софийски
градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е процесуално допустима,
като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу
обжалваем съдебен акт.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд
проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на
релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за
валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон /т. 1 на
Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС/.
Настоящият съдебен състав приема, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част.
По същество жалбата е частично основателна.
За да уважи предявените установителни
и осъдителни претенции, районният съд е приел, че клаузите на чл. 6, ал. 2 и 22 от договора, касаещи превалутиране
на извършените вноски от лева в швейцарски франка са нищожни като неравноправни
и банката не е имала основание за събиране на „валутни разлики“ въз основа на
тях, като е осъдил ответника да заплати стойността им, възлизаща на 6592,80
евро съгласно допълнителното заключение на вещото лице.
Между страните не се спори, а и от доказателствата
по делото се установява, че между тях е бил сключен договор за кредит за
покупка и довършване на недвижим имот №HL 39480 от 23.06.2008г. Съгласно чл. 1,
ал. 1 от договора, банката предоставя на Д.Й.Б. и М.К.Н., наричани общо
кредитополучатели, кредитен лимит в швейцарски франкове в размер на
равностойността в швейцарски франкове на 80 000 евро по курс "купува"
за швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита, както
следва: равностойността в швейцарски франкове на 21 860 евро по курс
"купува" за швейцарския франк към евро на ответната банка в деня на
усвояване на кредита за покупка на описания в договора недвижим имот, и
равностойността в швейцарски франкове на 55 000 евро по курс "купува" за швейцарския франк
към евро на ответната банка в деня на усвояване на кредита за други разплащания
и равностойността на 3140 евро по курс
"купува" за швейцарския франк към евро на ответната банка в деня на
усвояване на кредита за довършителни работи. Съгласно чл. 1, ал. 3, в деня на
усвояване на кредита страните подписват Приложение № 1 към договора,
представляващо неразделна част от него, в което посочват приложимия към същата
дата курс „купува“ за швейцарския франк на „Юробанк И
Еф Джи България“ АД /старо наименование на ответника/, както и конкретно
определения съобразно този курс размер на кредита в швейцарски франкове. С чл.
2, ал. 1 от договора страните са уговорили, че разрешеният кредит се усвоява по
блокирана сметка на кредитополучателя в швейцарски франкове след изпълнение изпълнение на условията по ал. 4. В чл. 2, ал. 5 от
договора е предвидено, че усвоеният кредит в швейцарски франкове по сметката по
ал. 1 се превалутира служебно от банката в евро по
търговски курс „купува“ на швейцарския франк към евро на банката в деня на
усвояването.
Съгласно чл. 6, ал. 1 от договора,
кредитополучателят погасява кредита на месечни вноски, включващи главница и
лихва, с размер на всяка вноска съгласно погасителен план - Приложение № 2 към
договора, представляващ неразделна част от него. Според чл. 6, ал. 2,
погасяването на кредита се извършва във валутата, в която същият е разрешен и
усвоен - швейцарски франкове. В случай, че на съответния падеж на погасителна
вноска по главницата и/или лихвата кредитополучателят не е осигурил дължимата
сума в швейцарски франкове по сметката си по чл. 2, ал. 1, но има средства в
лева или евро по своите сметки в банката, погасяването на кредита може да се
извърши от банката освен във валутата на кредита и в лева или евро, след
служебното превалутиране на тези средства в
швейцарски франкове по курс „продава“ на „Юробанк И
Еф Джи България“ АД за швейцарския франк към лева/евро, за което
кредитополучателят с подписването на договора дава своето неотменимо и
безусловно съгласие и оправомощава банката.
Съгласно чл. 20, ал. 1 от договора,
кредитополучателят има право да поиска от банката да превалутира
предоставения му кредит в швейцарски франкове, съответно в евро/лева, като за
услугата се съгласява да заплати съответната комисионна съгласно действащата
към датата на превалутирането Тарифа на банката. Чл.
22 определя превалутирането като промяна на валутата,
в която се изчислява стойността на задължението, при което следва да се приложи
съответния лихвен процент, приложим за новата валута на кредита при изчисляване
на лихвата по същия.
С чл. 22, ал. 1 от договора
кредитополучателят е декларирал, че е запознат и съгласен с обстоятелството, че
промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк
към лев/евро, както и превалутирането по чл. 20 от
договора може да има за последица, включително в случаите по чл. 6, ал. 2,
повишаване на размера на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в
евро/лева, като напълно приема да носи за своя сметка риска от такива промени и
повишаване, както и че е съгласен да поеме всички вреди (включително и
пропуснати ползи), произтичащи от промяната на валутните курсове и новите
лихви, приложими по превалутирания кредит.
Кредитополучателят декларира, че е изцяло запознат и разбира икономическия
смисъл и правните последици на разпоредбите на чл. 6, ал. 2 и чл. 21- 23 от
договора, както и че е съгласен с настъпването им. Съгласно представеното Приложение № 1 към договора, към датата на
усвояване на кредита - 03.07.2008г., приложимият курс „Купува“ за швейцарския
франк към евро, е 1,6473308, като съобразно този курс, размерът на
предоставения и усвоен и кредитен лимит в швейцарски франкове по чл. 1 от
договора е 129 718 швейцарски франка. Горното се установява и от констатациите на
вещото лице в приетото заключение на ССчЕ.
Процесният договор попада в предметния
обхват на ЗЗП. Въззиваемиата - ищца като физическо
лице е потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ЗЗП, докато въззивникът
„Ю.Б.“ АД е „търговец“ по смисъл на § 13, т. 2 от ЗЗП. Предпоставките за
определяне на договорни клаузи като неравноправни са следните: 1. клаузите да
не са индивидуално определени - т.е. потребителят не е разполагал с
възможността да влияе върху съдържанието им; 2. да са уговорени във вреда на
потребителя - накърняват се уредените в закона права на потребителя, респ.
увреждат се неговите законни интереси; 3. не отговаря на изискванията за
добросъвестност, респ. на добросъвестната търговска практика и 4. уговорката да
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
тези на потребителя - съществено несъответствие в насрещните престации.
По арг. от
чл. 146, ал. 1 ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са нищожни само в
случаите, в които те не са уговорени индивидуално. Установяването в процеса на
обстоятелството, че определено условие от договора е индивидуално уговорено е
поставено в тежест на банката - чл. 146, ал. 4 ЗЗП. В хода на производството
ответникът не е представил доказателства, че включването на оспорените клаузи в
договора е в резултат на изричното им обсъждане и постигане на съгласие с
потребителя по отношение на тяхното съдържание. Ето защо оспорените клаузи не
са индивидуално уговорени с кредитополучателя и могат да бъдат нищожни на
основание чл. 146 ЗЗП в случай, че се установи, че са неравноправни.
Съгласно чл. 143 ЗЗП неравноправна
клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която
не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В
посочената разпоредба е налице изброяване на изричните хипотези, при които една
клауза в договора се явява неравноправна, което не е изчерпателно.
По отношение на клаузите на чл. 6,
ал. 2 и чл. 22, ал. 1 и 2 от договора, е налице практика на ВКС, с която клаузи
с идентично съдържание са приети за неравноправни. Цитираните клаузи, тълкувани
във връзка с всички останали оспорени клаузи, с които всички вреди от валутните
промени и валутният риск са уговорени само в тежест на потребителя са
неравноправни - в този смисъл са постановени множество решения по реда на чл.
290 от ГПК на различни съдебни състави на ВКС - Решение № 168 от 29.01.2021 г.
на ВКС по т. д. № 2184/2019 г., II т. о., ТК, Решение № 155 от 24.01.2020 г. на
ВКС по т. д. № 2561/2018 г., II т. о., ТК, Решение № 67 от 12.09.2019 г. на ВКС
по т. д. № 1392/2018 г., I т. о., ТК и др., която е съобразена с актуалната и
задължителна практика на СЕС, обективирана в решения и определение по дела С-186/2016,
С-26/2013, С-119/17, С-51/17 и др. Предвид изложеното, настоящият докладчик е отстъпил от
становище в предходно постановено съдебно решение.
На първо място следва да се отбележи,
че съгласно цитираната практика, която настоящият съдебен състав споделя, в хипотеза
на банков кредит, по който цялата сума фактически е предоставена на
разположение на кредитополучателя в резервната валута на страната /евро/, а не
в чуждестранната валута /щвейцарски франкове/,
уговорена в кредитния договор, кредитът е остойностен
в чуждестранна валута и задължението за погасяване е посочено в договора в
същата чуждестранна валута, договорът не се счита сключен в резервната валута
на страната /евро/ и връщането на кредита се дължи в чуждестранната валута /щвейцарски франкове/. В този смисъл е и определението на
СЕС, постановено по дело С-119/17, в т. 20 в което е застъпено становище, че кредитът
следва да се погасява в чуждестранната валута, независимо, че е предоставен в
националното платежно средство и въпреки че договорът предвижда преобразуване
на налични по банковата сметка на кредитополучателя ликвидни средства в
националното платежно средство във валутата на кредита с цел осигуряване на
плащането на месечните вноски. При тези обстоятелства СЕС е приел, че този договор
не следва да се приравнява на договор за кредит, индексиран в чуждестранна
валута, във връзка с какъвто договор са дадените разрешения в постановеното от
СЕС решение от 30.04.2014 г. по дело С-26/13. С определението си по дело №
С-119/17, СЕС препраща към своето решение по дело С-186/16 относно критериите,
които националният съд трябва да прилага при преценка на клауза от договор за
банков кредит от гледна точка на разпоредбите на чл. 3, параграф 1 и чл. 4,
параграф 2 от Директива 93/13/ЕИО, транспонирани в чл. 145, ал. 1 и, ал. 2 ЗЗП.
В т. 40 от посоченото решение е прието, че съществува разлика между договорите
за кредит, изразени в чуждестранна валута, които трябва да се изплащат в
национална валута по прилагания от банковата институция курс „продава“ на
чуждестранната валута, от една страна, и договорите за кредит в швейцарски
франкове, при които месечните вноски по кредита следва да се погасяват в същата
валута, в която е бил договорен, т. е. швейцарски франкове.
В случая е относимо
дали в полза на банката е предадена парична стойност, въз основа на неравноправна
клауза за цялостно понасяне на риска от поскъпване на чуждестранната валута, в която е отпуснат кредита –
швейцарски франк спрямо националната валута – български лев, респ. резервната –
евро и реално настъпило поскъпване на предоставената валута.
Съгласно чл. 145, ал. 2 от ЗЗП, преценяването
на неравноправната клауза в договора не включва определянето на основния му
предмет, както и съответствието между цената или възнаграждението, от една страна,
и стоката и услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, от друга
страна, при условие че тези клаузи на договора са ясни и разбираеми. С Решение
от 20.9.2017 г. по дело С-186/2017г. е прието, че член 4, параграф 2 от
Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните
клаузи в потребителските договори /аналогичен чл. 145, ал. 2 от ЗЗП/, трябва да
се тълкува в смисъл, че понятието „основен предмет на договора“ по смисъла на
тази разпоредба обхваща договорна клауза като разглежданата в главното
производство, включена в договор за кредит, изразен в чуждестранна валута,
която не е била индивидуално договорена и по силата на която кредитът трябва да
се погасява в същата чуждестранна валута, в която е бил договорен, след като
посочената клауза определя основна, характеризираща този договор престация.
Поради това, такава клауза не може да се счита за неравноправна, при условие че
е изразена на ясен и разбираем език.
Обхватът на изискването за яснота и
разбираемост на договорните клаузи е очертан от практиката на съда на
Европейския съюз. Така в диспозитива на решение от 20.9.2017 г. по дело C-186/16 е посочено, че Член 4,
параграф 2 от Директива 93/13 /аналогичен на чл. 145, ал. 2 от ЗЗП/ трябва да
се тълкува в смисъл, че изискването договорна клауза да бъде изразена на ясен и
разбираем език предполага, че при договорите за кредит финансовите институции
трябва да предоставят на кредитополучателите достатъчна информация, която да им
позволява да вземат решения, основани на добра информираност и благоразумие.
Във връзка с това, посоченото изискване означава, че клауза, съгласно която
кредитът трябва да бъде погасяван в същата чуждестранна валута, в която е бил
договорен, се разбира от потребителя едновременно от формална и граматическа
гледна точка, но и по отношение на конкретния ѝ обхват в смисъл, че
среден потребител, относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и
съобразителен, може не само да установи възможното поскъпване или обезценяване
на чуждестранната валута, в която кредитът е бил договорен, но и да прецени
потенциално значимите икономически последици от подобна клауза върху
финансовите му задължения. В тази насока, в решението се посочва, че финансовата
институция следва да предостави като минимум информация за влиянието върху
вноските на драстичното обезценяване на валутата на държавата членка, в която
се намира местожителството или седалището на кредитополучателя – т. 49, както и
за възможните промени в обменните курсове и рисковете, свързани с вземането на
кредит в чуждестранна валута, по-специално, когато потребителят
кредитополучател не получава доходите си в тази валута – т. 50, като по този
начин даде възможност на потребителя да направи информиран избор за своето
икономическите последици на договора – т. 51. В тази насока е изложеното и в
други актове на Съда на ЕС. Така според решения по дела С-26/13, т. 75 и
С-96/14, т. 50 изискването договорните клаузи да са изразени на ясен и
разбираем език следва да се схваща като налагащо и задължение в договора да е
прозрачно изложен точният механизъм, за който се отнася съответната клауза,
както и евентуално отношението между този механизъм и механизма, предвиден в
други клаузи, така че потребителят да може да предвиди въз основа на ясни и
разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици.
В конкретния случай, в чл. 22 от
договора се посочват по най-обобщен начин неблагоприятните последици от
увеличаване на курса на швейцарския франк спрямо българския лев, респ. евро. Не
са ангажирани доказателства на потребителя да е била предоставена достатъчна
информация за рисковете от сключване на договор за кредит във валута, различна
от тази, в която получава доходите си, възможните промени във валутните курсове
и тяхното конкретно количествено отражение върху вноските му по договора, която
да му даде възможност да прецени потенциално значимите за него икономически
последици. Предвид това, противно на изложените във въззивната жалба доводи, не
може да се приеме, че с клаузата на чл. 22 от договора се установява на
кредитополучателя-ищец да е разяснено по ясен начин наличието и степента на
носения от него валутен риск. В същото време, формирането на ясна представа у
кредитополучателите за икономическите последици от поскъпване на швейцарския
франк не може да се изведе от обстятелството, че те
са извършвали вноски директно в швейцарски франкове. Това обстоятелство говори
за стремеж за ограничаването на разходите им чрез снабдяване с чуждестранна
валута на относителна по-ниска стойност, но не разкрива знание за възможността
от увеличаването на швейцарския франк, в каква степен и по какъв начин това
увеличение би повлияло на размера на задължението им, отразен в
местната/резервна валута. По този начин не може да се приеме, че самата клауза
на чл. 22 или тази на чл. 6, ал. 2 са уговорени по ясен и разбираем начин и по
тази причина същите подлежат на преценка досежно тяхната неравноправност.
Съгласно чл. 145, ал. 1 от ЗЗП,
неравноправната клауза в
договор, сключен с потребителя, се преценява, като се вземат предвид видът на
стоката или услугата - предмет на договора, всички обстоятелства, свързани с
неговото сключване към датата на сключването, както и всички останали клаузи на
договора или на друг договор, от който той зависи. Следва да се отчете обаче
изложеното в т. 54 от Решение на СЕС по дело С-186/16 г., че преценката за
неравноправния характер на дадена договорна клауза трябва да се направи спрямо
момента на сключване на разглеждания договор, при отчитане на всички
обстоятелства, за които продавачът или доставчикът е могъл да знае при
сключването на договора и които са от естество да се отразят на по-нататъшното
му изпълнение, тъй като дадена договорна клауза може да е носител на
неравнопоставеност между страните, проявяваща се едва в хода на изпълнение на
договора.
Сключване на договор за кредит във
валута, различна от националната валута на държавата по сключване, респ.
изпълнение на договора носи елемент на риск. В случай на повишаване в
стойността на чуждестранната валута, кредитополучателят би понесъл вреди,
изразяващи се в увеличаване на стойността в местната валута, респ. евро, нужна
за снабдяване с швейцарски франкове, с които да бъдат погасяване вноските по
кредита. В същото време кредиторът-банка би се обогатила с разликата в
стойността на швейцарския франк към еврото към деня на сключването и към деня
на изпълнението. В тази връзка е ирелевантно дали и колко често е прилаган
механизма на чл. 6, ал. 2 от договора и дали са били внасяни директно суми в швейцарски
франкове за погасяване на вноски по кредита – банката във всеки случай би се
обогатила от завишената цена на швейцарския франк, отразена в лев/евро, без
значение дали е получила възнаграждение по валутната сделка. Действително, на
пръв поглед рискът от изменение на чуждестранната валута се носи и от двете
страни по договора. В тази насока обаче, както изрично е посочено в т. 56 от
Решение на СЕС по дело С-186/2016г., следва да се отчете експертната
компетентност и познания на продавача или доставчика – в случая банката,
относно възможните промени в обменните курсове и рисковете, свързани с
вземането на кредит в чуждестранна валута. Банката, предвид нейната техническа
и експертна обезпеченост и принадлежността ѝ към международна група за предоставяне
на финансови услуги, има възможност, в много по-голяма степен от отделния
потребител, да предвиди движението в стойността на различните валути една
спрямо друга. В тази връзка, се явяват неоснователни доводите, че в
задължителната практика на СЕС не е отчетена възможността на банката да
предвижда във висока степен движението на валутните куросове.
Така очертаното положение е едновременно увреждащо за интереса на кредитполучателя и в същото време създава съществено
неравновесие между него и търговеца-банка. В същото време неравновесието,
породено от сключването на договор, с ясно изразен елемент на риск между банка
и потребител, който поначало е непрофесионалист, настоящият съдебен състав намира
да влиза в противоречие с принципа на добросъвестност.
Това противоречие е още по-силно
изразено като се вземе предвид непредоставянето от страна на търговеца на
потребителя на очертаната по-горе в мотивите информация за възможните сериозни
неблагоприятни последици за последния при промяна на стойността на валутата, в
която е уговорен кредитът. Кредитополучателят - физическо лице е сключил
жилищен кредит в швейцарски франкове при необходим му, с оглед целта на кредита
паричен ресурс в евро – „резервната валута“ по чл. 29 ЗБНБ, при клауза в
договора, възпрепятсваща реалното предоставяне на
потребителя на паричен ресурс в швейцарски франкове (блокирана сметка). Това
сочи, че към момента на сключването на договора потребителят е възприел
предлаганият му кредитен продукт за по-изгоден с оглед по-ниския лихвен
процент, доверявайки се на стабилността на швейцарския франк като една от
основните световни валути.
На потребителя обаче като
по-слабата страна в правоотношението, вкл. с оглед степен на информираност, не
е предоставена информация при сключването на договор за жилищен кредит със срок
на издължаване над 30 години какви са очакваните прогнози относно промяната на швейцарския франк, спрямо
който националната валута няма фиксиран курс, с каквато информация банката
следва да разполага, тъй като е неизменна част от професионалната й дейност,
както и какви действия може да предприеме кредитополучателят, за да минимализира валутния риск, вкл. чрез застраховането му или
използването на други финансови инструменти. След като банката не е изпълнила
задължението си да уведоми по-слабата страна по договора за възможните промени
в обменните курсове с оглед валутния риск, свързан с вземането на кредит в
посочената чуждестранна валута, не може да се приеме, че кредитополучателят е
могъл да прецени потенциално значимите икономически последици върху финансовите
му задължения от възникващия за него още със сключването на договора валутен
риск при получаван доход в местната национална валута. Преценката на
потребителя, дали да избере да получи по-нисък лихвен процент и да носи
валутния риск или да получи кредит при по-висока лихва, но да не носи валутния
риск, трябва да може да бъде извършена от него на база предоставена му от
банковата институция информация относно възможните промени в обменните курсове,
която именно позволява на потребителя да вземе решения, основани на „добра
информираност“ дали и какъв договор за кредит да сключи. Банката с оглед
експертната си компетентност и познания относно очакваните промени на курса на щвейцарския франк в посока на значимо и постъпателно
поскъпване, непредоставяйки тази информация на потребителя е нарушила принципа
на добросъвестност, при фиктивно предоставен паричният поток в швейцарски
франкове, тъй като ако банката беше постъпила добросъвестно и справедливо с
потребителя, не би могло да се очаква относително осведомен и обичайно
наблюдателен потребител да се съгласи с клаузата за поемане на риска от промяна
на посочената чуждестранна валута и понасяне на вредите от него дори и при
индивидуално договаряне (решения на СЕС по дело С-186/16 и по дело С-415/11).
Банката е знаела с оглед очертаната очаквана промяна в обменните валутни
курсове, че валутният риск ще се поеме единствено от потребителя, чиито доходи
са в местна валута, независимо от кого той ще закупи чуждестранната валута за
погасяване на кредита (т. 55 по дело С-186/16). Ето защо, с клаузите на чл. 6,
ал. 2 и чл. 22 от договора във върху потребителя се прехвърля изцяло валутния
риск от поскъпване на предоставената валута, което уврежда неговите интереси,
създава значително неравновесие между правата и задълженията на страните по
кредитния договор и е в противоречие в принципа за добросъвестност. Тези клаузи
се явяват неравноправни, като попадат под хипотезатана
чл. 143, т. 19 от ЗЗП, като не позволяващи на потребителя да прецени
икономическите последици от сключването на договора. В този смисъл и Решение №
136/20.01.2021 г. по т.д. № 1467/2019 г., ТК., ІІ ТО на ВКС. Предвид така
установената неравноправност на процесните клаузи на чл. 6, ал. 2 и чл. 22 от
договора, същите, на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП са нищожни, като
предявеният от ищцата положителен установителен иск е основателен, както
правилно е приел и първоинстанционният съд.
С оглед прогласената
нищожност на клаузите, възлагащи валутния риск в тежест на ищцата, основателен
се явява и претенцията по чл. 55, ал. 1, пред. първо от ЗЗД, като на ищцата се
дължи заплащане стойността на платените без основание валутни разлики по
договора.
Настоящият съдебен състав
намира за основателни изложените във въззивната жалба доводи, че при определяне
на размера на валутните разлики, не следва да се вземат предвид паричните суми
за надплатени възнаградителни лихви за процесния период 03.04.2013г. – 03.08.2015г., които са част
от сумата 13 824,37 швейцарски франка, представляваща начислени за периода
03.09.2011г. – 03.08.2015г. възнаградителни лихви, присъдени
на ищцата с влязло в сила решение от 06.04.2016 г. по гр.д. № 60984/2015 г. на
СРС, 142 състав. Доколкото с решението за ищцата е присъдена сума в швейцарски
франкове, за нея е възникнало вземане както за стойността, която първоначално е
дължала, съгласно курса на швейцарския франк към евро в деня на подписването на
договора, така и допълнителната стойност, която е заплатила от последващото увеличение на валутния курс на франка. В
конкретния случай, курсът на швейцарския франк спрямо еврото за периода 03.04.2013г.
– 03.08.2015г. е бил значително по-нисък от курса, наблюдаван след 2015г.
/което се установява от публикуваните валутни курсове на Европейската централна
банка/ и по този начин ищцата не би получила по-ниска стойност, отколкото е
изразходвала за снабдяване с швейцарски франкове към деня на плащане на възнаградителните лихви, предмет на гр.д. № 60984/2015 г.
на СРС. Без значение е обстоятелството дали сумата по гр.д. № 60984/2015 г. на
СРС е реално заплатена, доколкото в случай че не е налице доброволно изпълнение
от ответника, за ищцата съществува възможност да проведе принудително
изпълнение на съдебно установеното вземане. В случай, че сумата на надплатените
лихви се вземе предвид при изчисляване на валутните разходи, ищцата би се
снабдила с две изпълнителни основания за една и съща парична стойност, което
създава възможност за нейното неоснователно обогатяване. Видно от заключението
на първоначалната съдебно-счетоводна експертиза, размерът на валутните разлики
по първоначалния погасителен план, т.е. без да бъдат взети предвид надплатената
възнаградителна лихва, възлиза на сумата 5 527. 39 евро, до който размер размер искът се явява основателен.
Предвид частичното несъвпадение на
изводите на двете инстанции, жалбата е частично основателна и решението в
частта, с която ответникът е осъден да заплати на ищцата разликата над сумата 5 527. 39 евро до пълната присъдена сума от 6592.
80 евро следва да бъде отменено, а претенцията за тази сума – отхвърлена.
Решението следва да бъде отменено и в частта, с която ответникът е осъден да
заплати на ищцата разликата над 2248. 47 лв. до сумата от 2506. 47 лв. –
разноски за първата инстанция. В останата част, въззивната жалба следва да бъде оставена без
уважение, а обжалваното решение потвърдено, като правилно и законосъобразно.
С оглед изхода на делото, на въззивника
– ответник следва да се присъдят допълнително разноски в размер на общо 61. 97
лв. за първоинстанционното производство /при
определено от първоинстанционния съд юрисконсултско
възнаграждение от 250 лв./, както и сумата 70. 76 лв. - разноски за въззивната
инстанция /държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение от 100 лв., определено по реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК вр. чл. 37 от ЗПП/.
На въззиваемата следва да се присъдят доказаните разноски
съобразно отхвърлената част от въззивната жалба. Тя е претендирала разноски за
адвокатско възнаграждение в размер на 2 500 лв. Доколкото по делото не са
събирани нови доказателства, като ответницата е поддържала идентична по
съдържание правна защита с тази пред първата инстанция, съдът намира за
основателно наведеното от въззивника възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, като същото следва да бъде съобразено с минималния размер по
Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвоккатски
възнаграждения, възлизащ на 600 лв. за исковете по чл. 146 от ЗЗП и 916. 83 лв.
за осъдителната претенция по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД или общ размер от 1545. 83 лв. С оглед изхода на делото, минималният
размер на адвокатско възнаграждение възлиза на сумата общо 1368. 67 лв., поради
което следва да се присъдят разноски в размер на 1400 лв. на въззиваемата.
Така мотивиран, Съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение
от 25.09.2019г., поставено по гр.д. №
14910/2018 г. на СРС, I ГО, 25 състав, в ЧАСТТА
с която „Ю.Б.“ АД е осъдено да заплати на Д.Й.Б., на основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, разликата над 5527. 39 евро до
пълната присъдена сума от 6 592. 80 евро – недължимо събрани валутни
разлики, формирани поради превалутиране на
погасителните вноски по договор за кредит №HL 39480 от 23.06.2008г. от евро в
швейцарски франкове, направено без основание в периода от 03.04.2013г. до
04.08.2015г., ведно със законната лихва върху тази сума от 07.03.2018 г. до
окончателното изплащане на вземането, както и в ЧАСТТА с която „Ю.Б.“ АД е осъдено да заплати на Д.Й.Б. разликата
над 2248. 47 лв. до пълния присъден
размер от 2506. 47 лв. – разноски за СРС и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения
от Д.Й.Б., ЕГН **********, съдебен адрес ***, срещу „Ю.Б.” АД, ЕИК ******, със
седалище и адрес *** иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл.
първо от ЗЗД, за разликата над 5 527. 39
евро до сумата от 6592. 80 евро – стойност на валутни разлики, събрани без
основание в периода от 03.04.2013г. до 04.08.2015г. по договор за кредит №HL
39480 от 23.06.2008г., ведно със законната лихва върху тази сума от 07.03.2018
г. до окончателното изплащане на вземането като неоснователен.
ПОТВЪРЖДАВА решение
от 25.09.2019 г., поставено по гр.д. №
14910/2018 г. на СРС, I ГО, 25 състав, в останалата обжалвана ЧАСТ, с която са уважение предявените от Д.Й.Б. срещу „Ю.Б.” АД
искове с правна квалификация 26, ал.1, пр. ЗЗД вр. чл.
146, ал. 1 от ЗЗД,
Решение от 25.09.2019 г., поставено
по гр.д. № 14910/2018 г. на СРС, I-во ГО, 25 състав, в частта, с която е
отхвърлен предявения от Д.Й.Б. срещу „Ю.Б.” АД иск с правно основание чл. 86,
ал. 1 от ЗЗД, за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата 2863. 08
евро, е влязло в сила като необжалвано.
ОСЪЖДА Д.Й.Б.,
ЕГН **********, съдебен адрес *** да заплати на „Ю.Б.” АД, ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, допълнтиелно сумата 61.
97 лв. – разноски за първоинстаноциноното
производство сумата 70. 76 лв. –
разноски за въззивната инстанция.
ОСЪЖДА „Ю.Б.”
АД, ЕИК ******, със седалище и адрес *** да заплати на Д.Й.Б., ЕГН **********,
съдебен адрес ***, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата 1400 лв. – разноски за въззивната инстанция.
Решението подлежи на обжалване пред
ВКС в едномесечен срок от съобщенията до страните при условията на чл. 280, ал.
1 и 2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.