РЕШЕНИЕ
№ 360
гр. ХАСКОВО, 17.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ХАСКОВО, II-РИ СЪСТАВ, в публично заседание
на деветнадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:МИЛЕНА Д. ДЕЧЕВА
Членове:ЖУЛИЕТА КР. СЕРАФИМОВА-
ДИМИТРОВА
ГЕОРГИ Г. ГЕОРГИЕВ
при участието на секретаря Д.Й. Х.
като разгледа докладваното от МИЛЕНА Д. ДЕЧЕВА Въззивно гражданско
дело № 20225600500249 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Община *** против Решение №
260029/21.02.2022 г., постановено по гр. дело № 2348/2021 г., по описа на Районен съд –
Хасково, с което е прието за установено по отношение на Община ***, ЕИК *********, че
Г.Д. Г., ЕГН **********, от гр. ***, и П. Д. Г., ЕГН **********, от ***, са собственици на
основание давностно владение и наследяване на следните недвижими имоти, а именно:
Незастроен УПИ *** в кв.*** по плана на с.***, Община ***, с площ от 770 кв.м., при
съседи на поземления имот: улица и имоти XVII и XIII и Незастроен УПИ XIII в кв. *** по
плана на с.***, Община ***, с площ от 1020 кв.м., при съседи на поземления имот: улица и
имоти XVII, XVIII и VI-43.
Недоволен от така постановено решение е останал въззивникът Община – ***,
който го обжалва в законоустановения срок с оплаквания за неправилност, поради
необоснованост, както и че същото е постановено в противоречие със закона и при
съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Във въззивната жалба са
изложени доводи, обосноваващи неправилното приложение на пар. 1 от Закона за
допълнение на Закона за собствеността /обн., ДВ, бр. 46 от 2006 г., в сила от 01.06.2006 г. /,
предвиждащ спиране на давността за придобиване на държавни и общински имоти до 31
1
декември 2007 г. Впоследствие срокът на мораторуима бил продължаван многократно без
никакво прекъсване, като съгласно последното му изменение с ДВ, бр. 7 от 19.01.2018 г., в
сила от 31.12.2017 г. той бил продължен до 31 декември 2022 г. Според въззивника
твърдяното от ищците давностно владение попада изцяло в периода на посочената законова
забрана по пар. 1 от ЗДЗС, но в мотивите на решението липсвало каквото и да било
обсъждане от страна на първоинстанционния съд на това основно за спора обстоятелство, за
което бил длъжен служебно да следи. В тази връзка се изтъква още, че съдът изобщо не
обсъдил представените от ответника доказателства, че двата имота са били общинска
/държавна/ собственост още от 1990 г. Вместо това съдът се концентрирал върху доводите и
доказателствата на ищцовата страна и най-вече върху гласните такива, обслужващи
неговата теза за придобиване на двата имота по давност, без да обсъди и други съществени
за делото въпроси, каквито били доколко събраната доказателствена съвкупност установява
по безспорен начин осъществяването на владението именно на процесните имоти, които
били общинска собственост съгласно представените по делото актове за частна общинска
собственост. По-нататък, жалбоподателят съзира противоречия и неясноти между
писмените и устните доказателства. Така и двамата свидетели на ищците посочили на
предявените им в с. з. скици, че имотите УПИ XIII и XVII са собствени на ищците, а според
св. Д. УПИ XVIII бил застроен с две къщи. Сочените данни противоречали на всички
събрани по делото доказателства, според които поземлените имоти били незастроени. От
друга страна съдът пропуснал да обсъди несъответствията в събраните многобройни
писмени доказателства досежно обстоятелството кои точно имоти приживе декларирал
наследодателят на ищците, респ. заплащал данъци на общината. С горните оплаквания
жалбоподателят аргументира наличието на допуснато съществено процесуално нарушение, а
оттук и необоснованост на постановеното решение.
Изразява се несъгласие и с възприетото в мотивите на обжалвания акт, че едва с
предприемане на действия по снабдяване с нотариален акт през месец октомври 2020 г. и
подаването на декларация до Община ***, последната съставила актове за общинска
собственост. Този извод противоречал на приетите по делото Акт № 1198/08.11.2013 г., Акт
№ 1199/08.11.2013 г. и други писмени доказателства, сочещи, че общината заплаща
съответните местни данъци и такси за описаните в тях имоти от 2013 г. до момента на
завеждане на настоящия иск. Това становище противоречало и на обстоятелството, че още
през 1990 г. ответникът е считал процесните имоти за свои /държавни според
съществуващата правна уредба към онзи момент/, като се е разпоредил с тези имоти,
учредявайки право на строеж в полза на трети лица. С оглед изложеното се прави искане
въззивната инстанция да отмени обжалваното решение на Районен съд - Хасково и вместо
него да постанови ново по съществото на спора, с което да отхвърли предявения
установителен иск. Претендират се и присъждането на разноски по делото.
В срока по чл. 263 от ГПК е депозиран писмен отговор от въззиваемите Г.Д. Г. и
П. Д. Г., чрез пълномощника им адв. Ж. Г., с който се оспорва подадената въззивна жалба.
Твърди се, че ангажираните по делото доказателства установявали владението на
2
процесните имоти, като на този извод сочили и показанията на доведения от ответника
свидетел – В. К.. От представените вносни бележки и други писмени материали било
установено, че данъкът за недвижимите имоти бил платен по идентификационен номер,
кореспондиращ с партида № ***, под който номер бил заведен незастроения деклариран
имот, а декларираната площ била приблизително равна на площта на процесните имоти,
което според въззиваемите може да се приеме за допусната техническа грешка при
попълване на декларацията и следователно посоченото в справката била индикация за
обстоятелството, че при самия ответник имота е заведен като такъв на наследодателя Д. Д. –
в противен случай общината не би изисква заплащане на данък. По отношение на актовете
за частна собственост от 2020 г. се твърди, че същите са издадени без да има законово
основание и не можели да се противопоставят на давностното владение. Прави се искане
въззивната инстанция да потвърди обжалваното решение на Районен съд - Хасково, като
правилно и законосъобразно. Претендират се и присъждането на разноски по делото.
С оглед направеното възражение във въззивната жалба за липса на идентичност
между процесните имоти съдът назначи съдебно-техническа експертиза. Пред въззивната
инстанция е прието като доказателство по делото и копие от удостоверение за наследници
на Г.Д. Г. с изх. №18 от 05.01.2015 г.
Съдът, като взе предвид доводите и възраженията на страните по делото, след
преценка на събраните по делото доказателства - по отделно и в тяхната съвкупност, и като
съобрази нормативните актове, регламентиращи процесните отношения, намира за
установено следното:
Пред първоинстанционния съд е предявен иск с правно основание чл. 124, ал. 1
от ГПК от ищците Г.Д. Г. и П. Д. Г. срещу Община ***, с искане да бъде прието за
установено между страните по делото, че ищците са собственици на основание давностно
владение и наследяване на следните недвижими имоти, а именно: Незастроен УПИ XVIII в
кв.** по плана на с.***, Община ***, с площ от 770 кв.м., при съседи на поземления имот:
улица и имоти XVII и XIII и Незастроен УПИ XIII в кв. *** по плана на с.*** , Община -***,
с площ от 1020 кв.м., при съседи на поземления имот: улица и имоти XVII, XVIII и VI-43.
В обстоятелствената част на исковата молба ищците твърдят, че на основание
наследство и придобивна давност са собственици, при равни квоти, на следните
горепосочените недвижими имоти. Излага се, че имотите са владени и ползвани от баща им,
без противопоставяне от трети лица, от 24.02.2000г., когато починала майка им, както и че
след смъртта на баща им на 04.07.2013г. продължили необезпокоявано да ползват двата
имота, като ги орали, почиствали и отдавали под аренда, и заплащали съответните данъци и
такси-смет. Ищците сочат, че на 14.10.2020г. са заявили пред Община*** издаването на
удостоверение във връзка със снабдяване с нотариален акт за собственост на двата
недвижими имота, като представили и молба-декларация за признаване претендираното от
тях право на собственост по наследство и давност, но с писмо-отговор от 16.10.2020г. били
уведомени от ответника, че двата недвижими имота са актувани с актове за частна общинска
собственост, издадени на 14.10.2020г. С изложеното обосновават правният интерес от
3
предявяване на иска, инициирал настоящото производство. В съдебно заседание пред
първоинстанционния съд (л. 94 от ГД) се конкретизира ищцовата претенция, като се сочи
началния период на владението, който бил от 50-те години на миналия век до настоящия
момент.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, който
оспорва предявения иск като неосновател. Твърди, че процесните имоти са собственост на
общината, като същите били актувани още през 2013 г. с АОС с номер 1198 и 1199 от
08.11.2013 г. В тази връзка се представят сочените актове, както и други доказателства, от
които се установявало заплащането на данъци и такси от ответника в качеството му на
собственик на тези имоти, считано от 2013 г. Оспорва се твърдението за осъществено
владение, доколкото назначената от представляващия общината комисия от наличните
писмени материали констатирала, че върху процесните имоти има учредено право на строеж
в полза на трети за спора лица, а при посещение на място било установено, че учреденият
сервитут не е реализиран, като имотите били изоставени. От друга страна, предпоставките за
придобиване по давност не са били налице и по причина, че сочения от ищците период
попадал по време с периода на забраната за придобиване на имоти държавна и общинска
собственост, въведена първоначално с чл. 86 от ЗС редакцията към 1990г. и по-късно,
считано от 01.06.2006 г. - с пар. 1 от ЗДЗС. Оспорват се представените от ищците 12бр.
приходни квитанции. Твърди се, че същите не установяват заплащането на данъци и такси
именно за процесните имоти.
Видно от удостоверенията за наследници с изх. № 18 от 05.01.2015 г. и изх. №
008 от 23.09.2020 г. ищците Г. Д. Г. и П. Д. Г. са наследници на баща си Д. Г. Д., който е
наследник на дядо им Г.Д. Г. Последният е бил собственик на имот с пл. № ***, кв. ***
находящ се в с. ***, общ.***, по кадастралния и регулационен план, одобрени със заповеди
№ 586 и 587 от 1939 г. За имота са отредени УПИ с номера I-43 II-43 и улица о.т.64-70-83.
С изменение на регулационния план през 1967 г. улицата е закрита и са отредени
парцели IV-43 и VI-43. Парцел VI-43 е записан на бащата на ищците – Д. Г. Д., починал
04.07.2013 г. Този имот, ведно с построената в него жилищна сграда е бил предмет на
разпоредителна сделка с нотариален акт за покупко-продажба на НИ със страни ищците,
като продавачи и Х.М., като купувач (л.103 от ГД). Двата парцела са отредени за
югоизточната част от имот с пл. №***, идентична с част от парцел*** по първоначалния
план преди изменението. За останалата западна част от имот *** няма отреждане,
идентична с *** и част от парцел ***. По действащия план в югоизточната част на имот пл.
№*** са оформени парцели IV-43 и VI-43 в кв.***. Със заповед от 1988 г. северозападната
част от имот пл. *** е разделена на три парцела XVII, XIII и XVIII, като последните два са
предмет именно на настоящото производство. Дворното място с площ от 770кв.,
представляващо УПИ XVIII е било актувано с АДС от 03.08.1990 г. /л. 89/. Със заповеди от
1990 г. и от 1992 г. на съответните местни органи към посочения момент в полза на трети за
спора лица е било учредено право строеж за всеки от трите УПИ XVII, XIII и XVIII,
представляващи част от северозападната част от имот пл. ***. Такъв не е бил реализиран в
4
процесните имоти, които през 2013 г. са били актувани с актове за общинска собственост, а
впоследствие през 2020 г. – преактувани.
От заключението по назначената съдебно-техническата експертиза, което съдът
кредитира като обективно, пълно и компетентно изготвено, се установява, че процесните
XVII и XVIII, описани в исковата молба са идентични с имотите, показани на скиците и
актувани с АОС от 2013 г. на основание чл. 2, ал.1, т. 1 и 2 ЗОбС и АОС от 2020 г. на
основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОбС. Същите са в северозападната част на имот с пл. ***,
който е бил собственост на дядото на ищците. Според констатациите на експерта спорните
имоти са за жилищно застрояване, но в тях не е извършено строителство, а единствено са
оградени с мрежа и дървени колове към съседните имоти и към улица о.т. 63-43. Установява
се също така, че УПИ XIII и XVIII не са разделени с ограда. Това дворно място е изорано
през пролетта на 2022 г. и част от терена е засят с царевица. При ответника не са установени
преписки за отчуждаване на процесните имоти или други части от имот пл. *** за общински
и други мероприятия.
По делото са разпитани свидетелите Д. Д., В. К., О.И. и М.С., чиито показания
условно могат да се разделят на две групи – сочещи на осъществено от ищците владение
(упражнена фактическа власт и манифестирано намерение за своене) и такива, които им
противостоят.
В показанията си свидетелите Д. и К., без родство със страните, първият съсед на
ищците, а вторият – от същото населено място с тях, еднопосочно сочат, че и двамата от
ранна възраст познават ищците и техните родители - Д. и Т.Д., които обработвали
процесните терени и се грижили за мястото приживе.
Свидетелят Д. Д. знаел имотите като собствени на дядо Г. Той разказва за
различните видове култури, които Д. отглеждали на дворното място. Имотът бил ограден,
като св. Д. допълва, че лично помогнал на бащата на ищците при поставянето на оградата.
Свидетелят твърди, че през социализма е било разрешено на трети лица да построят две
къщи в имота на ищците. Впоследствие новите съседи разрушили поставената ограда и
пускали животни да влизат в двора. Свидетелят е категоричен, че мястото, където били
построени двете къщи е различно от мястото, за което претендират двамата братя. Спомня
си, че докато бил жив баща им, имал проблеми с тези си съседи, които си изградили
постройка и ограда в неговото място и се наложило да търсят съдействие от техническите
власти, които след надлежни измервания, разпоредили отстраняването и преместването на
същите. Изтъква се още, че откакто са починали родителите на ищците не е имало година, в
която имота да не се обработва.
В показанията си свидетелят К. е по-обстоятелствен, като освен сходните на
горните данни, в допълнение разказва за случка от 1966 г., при която бащата на ищците не
допуснал тракторния бригадир да оре въпросния двор, явно заявил, че мястото е негова
собственост и изгонил цялата бригада, в чийто състав бил и св. К.. Според възприятията на
свидетеля дворното място е било 3-4дка и повече. Преди 1960 г. дядо Г. имал кошара на
5
това място. През годините общината извършила продажби със земите в селото, като мястото
на Д. останало, но с по-малка площ. Свидетелят твърди, че през годините мястото се
обработвало от родителите на ищците, а след смъртта на майка им – баща им продължил
сам. На него помагали и синовете му. Д. Д., докато бил жив, основно се грижел за
обработката на мястото, като викал различни хора да го орат. Дори свидетелят му казвал, че
вече е стар и да не се занимава, но той така и не се отказал. Цялото семейство считали имота
за свой, както и самият свидетел не е имал никакви съмнения за това. Познава ищците добре
и не знае някой до сега да им е оспорвал правото на собственост или въобще да е предявявал
някакви претенции. Не е виждал други лица в този имот никога.
По делото е представена Декларация № ***/01.06.1998 г. по чл. 14 от ЗМДТ,
ведно с Приложение 1 и 2 към нея, за облагане с данък в/у недвижим имот с партиден №
********** , подадена от Д. Г. Д. в качеството му на данъчно задължено лице.
От Справка с изх. № *** г. на Община *** /л.111/ се установява, че посоченият
като №***, с.***, двете от 04.11.2021 г., представлява пореден идентификационен номер,
под който е заведен в базата данни на общ. ***. Този номер кореспондира с партида №
**********, който има връзка с конкретния имот само на база подадена данъчна
декларация, без да е свързан с идентификатор на самия имот. Към датата на подаване на
данъчна декларация №*** г. от Д. Д. не е било задължително представяне на документ за
собственост на декларирания имот. В общ.*** с посочената ДД са декларирани два имота,
единият застроен, а вторият незастроен, с една и съща декларирана площ от 1628кв.м., като
по този начин са формирани 2 данъчни партиди за два обекта с конкретизация за площ и
застрояване. Имотът със сградата е с партиден № ********** , а незастроеният имот е с
партиден № **********. За имот с партиден № ********** е подадена декларация от
наследниците на първоначалния собственик, т. е. от ищците на 27.11.2013 г., а за втория с
партиден № ********** - няма подадена такава декларация, като партидата към момента е
на името на Д. Д..
Гореописаните фактически положения обосновават правния извод за
основателност на ищцовите претенции. Въззивната инстанция намира за правилно и
законосъобразно първоинстанционното решение като краен резултат.
Предмет на положителния установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от
ГПК е установяване правото на собственост на ищеца на въведеното от него в исковата
молба придобивно основание. За да бъде уважен същият, е необходимо по делото да бъде
установено наличието на определените в закона предпоставки, а именно: ищецът да е
упражнявал фактическа власт върху имота в процесния период и да го е владял като свой. В
негова тежест е и да установи посочените обстоятелства, с които правната норма свързва
благоприятните последици - придобиването на имота по давност. В тежест на ответника е да
докаже, че притежава права върху имота, които изключват правата на ищеца.
В настоящия случай ищците са навели твърдения, че са придобили собствеността
върху УПИ XIII и XVIII вследствие на изтекла в тяхна полза придобивна давност, към която
6
присъединяват и тази на техния наследодател Д. Д. и неговия възходящ Г. Д., започнала да
тече през 50-те години на миналия век до настоящия момент.
Спорът по делото засяга въпросите дали процесните имоти могат да бъдат
придобити по давност, имало ли е владение върху тях и дали в полза на ищците е изтекла
необходимата по чл. 79, ал. 1 ЗС десетгодишна давност за придобиване собствеността.
По първия спорен въпрос. По делото безспорно е установено, че възходящият на
наследодателя на ищците Г.Г. е осъществявал владение и демонстрирал притежание на
собственически права върху имот пл. ***, кв.***, находящ се в с.***. Това заключение
следва, първо, но не единствено, от разписния лист към проекта за дворищни регулации на
кварталите в с.***, в който въз основа на кадастралния и регулационен план на с. ***,
одобрени със заповеди № 586 и 587 от 1939 г., имотът е записан на наследниците на Г.Д.. За
имота са отредени УПИ с номера *** и улица о.т.64-70-83. С изменение на регулационния
план, одобрен със заповед от 1967 г. за югоизточната част на този имот са отредени
парцели*** и *** /идентични с УПИ II-43 преди изм./, като в разписния лист срещу първия
парцел е вписано името на бащата на ищците Д. Д. и срещу втория – другия син на Г.Д.. За
останалата западна част от имот *** няма отреждане, идентична с I-43 и част от парцел II-
43. Към настоящия момент, т. е. след двукратното изменение на регулационния план имот
пл. ***, който е бил записан като собственост на наследниците на Г.Д., е разделен на УПИ
IV-43, VI-43, XVII, XIII и XVIII. По делото липсват каквито и да било годни доказателства
спорните по делото имоти XIII и XVIII някога да са били предмет на отчуждително
производство, включени в ТКЗС, преминали в собственост на държавата и изобщо да са
били със статут, недопускащ осъществяването на владение и придобиването им по давност.
Този извод не се разколебава от обстоятелството, че парцел XVIII е бил актуван с
Акт за държавна собственост от 1990 г., доколкото същият не установява собственически
права. В тази връзка трайна и последователна е съдебната практика, че с акт за държавна
собственост държавата установява възникването, изменението и погасяването на правото си
на собственост върху недвижими имоти, но той няма правопораждащо действие (чл. 5, ал. 3
от ЗДС). По същия начин стои този въпрос и по отношение на представените по делото 4 бр.
актове за общинска собственост. Това е така, тъй като актовете за държавна и за общинска
собственост имат констативно, а не конститутивно действие и при оспорването им в тежест
на общината, респ. държавата е да докаже наличието на посоченото в акта правно основание
за придобиване на собствеността върху имота, тъй като оспорването им представлява
твърдение за отрицателен факт, доказването на който става чрез доказване на изключващите
го положителни такива. Освен описание на имота и неговото местонахождение, в акта се
посочват фактическото и правното основание, по силата на което имотът е станал държавна
/общинска/ собственост, защото актовете за държавна/ общинска/ собственост нямат
правопораждащо действие, а само констатират придобитото по някой от предвидените в чл.
77 ЗС способи право на собственост.
Държавата, респ. общината не носи тежестта да доказва основанието, на което е
съставен актът само и единствено в случаите, когато в акта за държавна или общинска
7
собственост е посочено конкретно уредено в закона фактическо основание, по силата на
което собствеността върху актувания имот е придобита от държавата или общината /акт за
отчуждаване, респ. придобиване на права/. Когато в акта е посочена само правната норма,
послужила като основание за актуването /какъвто именно е конкретният случай касателно
АОС/, същият няма легитимиращо действие досежно правото на собственост, тъй като
собствеността не се придобива изобщо, а само по конкретен, определен в закона начин /чл.
77 ЗС/, и следователно актовете, които по силата на закона имат легитимиращ ефект по
отношение на собствеността, формират това си действие само по отношение на посочения в
тях способ за придобиване на правото от лицата, в чиято полза са издадени / в този смисъл е
Решение № 67 от 16.06.2017 г. по гр. д. № 3533/2016 г. на ІІ г. о. /. Само по изключение,
когато по силата на нормативен акт определен вид имоти могат да бъдат притежавани само
от общината, респ. от държавата като публични субекти, е достатъчно в акта за общинска
или държавна собственост да се посочи съответната разпоредба, тъй като същата
удостоверява наличието на годно основание за придобиване на правото на собственост от
общината или държавата /решение № 134 от 22.05.2013 г. по гр. д. № 51/13 г. на ІІ г. о. /.
Подобна хипотеза обаче в настоящия случай не е налице. Или в обобщение ангажираните от
ответника доказателства не са в състояние да обусловят извод за придобиване на спорните
имоти от държавата или общината на годно правно основание, а същевременно актът за
държавна собственост /непредставен по делото/ и актът за общинска собственост сами по
себе си не доказват това придобиване.
От така изяснения статут на процесните имоти следва, че възражението на
въззивника за наличие на пречка процесните имоти да бъдат предмет на придобиване по
давност е изцяло неоснователно.
Следващият спорен момент е дали е осъществено владение.
Съгласно чл. 68 ЗС, владението представлява упражняване на фактическа власт
върху вещ, която владелецът държи, лично или чрез другиго, като своя. От своя страна
владението следва да е постоянно, непрекъснато, спокойно и явно.
В ТР № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС е прието, че обективният елемент на
владението упражняването на фактическа власт - съвпада с този при държането.
Субективният елемент е този, който определя упражняването на фактическа власт върху
имот като владение. В чл. 69 от ЗС се предполага намерението да се свои вещта. За да се
трансформира фактическото състояние на упражнявана фактическа власт чрез действия,
съответстващи на определено вещно право, в самото вещно право, е необходимо
потвърждаване на наличието на намерение за своене чрез позоваване на последиците от
придобивната давност. Разпоредбата на чл. 120 ЗЗД във връзка с чл. 84 ЗС урежда волевото
изявление на субективния елемент на владението чрез процесуални средства – предявяване
на иск или възражение при наличие на спор за собственост или чрез снабдяване с
констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка с цел легитимиране на
придобитото вещно право с оглед участие в гражданския оборот, изпълнение на
административни процедури по попълване на кадастрална карта и т. н.
8
За установяване наличието на владение от страна ищците върху процесните
имоти в първоинстанционното производство са разпитани св. К. и св. Д.. Свидетелите
споделят, че имота го знаят като собственост на дядо Г., от което следва, че наследниците на
това лице – ищците и неговите родители, доколкото личните впечатления на свидетелите се
отнасят за тях, явно са обективирали пред третите лица собственическо поведение. От
показанията им, които съдът цени като логични и последователни, се установява, че
родителите на ищците приживе са обработвали дворното място, полагали са грижи за него и
са прекарвали време там, като възприятията им датират от 1960 г. От изнесените данни
става ясно още, че след смъртта на баща им ищците са продължили да държат дворното
място като собствено и да го обработват както лично, така и чрез други лица, като ги
отдават за възмездно ползване. В този смисъл са и показанията на доведения от ответника
свидетел – М.С., кмет на с.***, считано от 2019 г., който е възприел, че макар и с
промеждутъци дворното място се обработва. Показанията на св. С., въпреки нюансите на
места, категорично не опровергават упражняваното владение, а напротив потвърждават, че
системно, спокойно и непрекъснато са били демонстрирани собственически действия от
ищците, още повече, че самият той при разпита му в съдебно заседание е подчертал, че
ищците живеят в друго населено място, което изключва възможността за постоянно
присъствие. Следователно ищците след смъртта на баща им са продължили да упражняват
фактическа власт, като не е било налице прекъсване по см. на чл. 79 ЗС. Това е така, тъй
като фактическата власт върху имота може да се упражнява и чрез периодични посещения в
имота, стига същите да сочат на намерение имотът да се счита за свой и да не са прекъсвани
от действия на трети лица, респ. да не са смущавани от предявявани от трети лица
претенции, в установяване на фактическо състояние, показващо, че владелецът само и по
всяко време може да осъществява фактически въздействия по отношение на вещта.
Посещенията в имота, отдаването му за обработване срещу заплащане, почистването на
имота и т. н. представляват все действия, с които се осъществява владение върху даден
имот. В случая събраната доказателствена съвкупност сочи именно на това. Имотът е бил
ограден, като за него са били полагани необходимите грижи по поддържане като владелци
само от ищците и от лицата, чието владение присъединяват към своето. Същите тези лица са
осъществявали физически въздействия върху имота, които са били явни и с възможност да
бъдат възприети от неограничен кръг субекти. Същевременно следва да се съобрази и
обстоятелството, че се касае за дворно място, което е за сезонно ползване и е лишено от
житейска логика то да се посещава непрекъснато.
По делото е разпитан още свидетелят О.И, служител при въззивника-ответник,
член в назначената със Заповед 293/14.10.2020г. на кмета на Община *** Комисия за
извършване на проверка по налични документи, касаещи правото на собственост на
процесните имоти, и на място в с. ***. Според свидетеля към датата на проверката имотите
са били обрасли с храсти, с разрушена ограда, без следи от човешко присъствие и
индикации, че имотите се ползват. До тези констатации свидетелят достигнал при оглед
,,отвън‘‘, което сочи, че така извършената проверка след подадената от ищците молба за
9
снабдяване с документи за издаване на КНА далеч не може да се квалифицира като
обстоятелствена и даваща възможност за придобиване на реална представа за обективното
състояние на УПИ. Същевременно при преценка на тези показания в съпоставка с тези на
св. Д. и К. съдът отчита, от една страна, че последните обхващат един сравнително
продължителен период от време, а от друга, че наблюденията им са системни, предвид,
обстоятелството, че Д. е съсед на ищците, а К. - от същото населено място. Твърденията на
общинският служител се базират на еднократно посещение на място през месец октомври,
видно от заповедта за назначаване на Комисията и протокола от проверката. Тук също важи
казаното по-горе относно периодичните посещения, които не изключват непрекъснатото
владение. Въз основа на тази преценка съдът кредитира показанията на св. Д. и К. като
достоверни и правдиви. Допълващо тези показания е и експертното заключение, в чиято
обективност, компетентност и правилност настоящият състав вече посочи, че не намира
основания да се съмнява. Вещото лице е установило, че УПИ XIII и XVIII са оградени към
съседните имоти и към улица о.т.63-43 от мрежа и дървени колове, като между тях няма
ограда. Общото дворно място е изорано през 2022 г. и част от терена е засят с царевица.
Всичко изложено обосновава извод за наличие и на двата елемента на
владението, осъществявано върху Незастроен УПИ XVIII в кв.*** по плана на с.*** ,
Община ***, с площ от 770 кв.м., при съседи на поземления имот: улица и имоти XVII и
XIII и Незастроен УПИ XIII в кв. *** по плана на с.*** , Община ***, с площ от 1020 кв.м.,
при съседи на поземления имот: улица и имоти XVII, XVIII и VI-43, като към момента на
подаване на молбата за издаване на нотариален акт по обстоятелствена проверка /2020 год./
е изтекъл 10-годишният срок на давностно владение, който с оглед събраните по делото
доказателства е започнал да тече от 1960г., поради което и следва да се приеме, че ищците
са изключителни собственици.
В тази връзка напълно несъстоятелно е възражението на ответника, че
владението е осъществено в периода на законовата забрана, въведена с пар. 1 от Закона за
допълнение на Закона за собствеността /обн., ДВ, бр. 46 от 2006 г., в сила от 01.06.2006 г.,
доколкото то е установено много преди наложения мораториум, още повече, че както вече се
изясни мораториумът не представлява пречка за придобиване по давност на процесните
имоти, предвид установения им статут.
В допълнение следва да се посочи, че дори да се приеме становището на
ответника, че държавата през 1990 г. с АДС формално е придобила вещни права върху
имота, то ограничение е било налице съгласно разпоредбата на чл. 86 ЗС, в редакцията му
от ДВ, бр. 31 от 17.04.1990 г., която изключва придобиването по давност на вещ, която е
държавна или общинска собственост, независимо дали публична или частна такава. С
изменението на чл. 86 от ДВ, бр. ЗЗ от 1996 г., в сила от 01.06.1996 г., давността е
изключена като придобивен способ само за вещите, които са публична държавна или
общинска собственост. Следователно за вещите частна държавна или общинска
собственост, които са завладени преди влизане в сила на изменението на чл. 86 ЗС от ДВ,
бр. ЗЗ от 1996 г., давностният срок започва да тече от 01.06.1996 г. Това е възможно начало
10
на давностния срок за придобиване, което следва да продължи до 01.06.2006 г. включително.
С последващо изменение - § 1 от ЗИД на ЗС /обн. ДВ бр. 46/2006г, в сила от 1.06.2006г,
давността за придобиване на държавни и общински имоти спира да тече до 31 декември
2008г, който срок с няколко последващи изменения е продължен. Последното по време
удължаване на срока на мораториума до 31.12.2022 г. е прието с § 1 ЗИЗС/ ДВ бр. 7 от
19.01.2018 г. /, като в § 2 е посочено, че изменението влиза в сила на 31.12.2017 г., т. е на
нормата е придадено обратно действие. С решение № 3 от 24.02.2022 г. по к. д. № 16/21 г. на
Конституционния съд на Република България разпоредбите на § 1, ал. 1 ЗДЗС / обн., ДВ, бр.
46 от 2006 г. / и на § 2 от заключителните разпоредби на ЗИЗС /ДВ, бр. 7 от 2018 г. / са
обявени за противоконституционни. Конкретно по отношение на придаденото с § 2 обратно
действие на удължаването на срока до 31.12.2022 г. Конституционния съд е приел, че по
този начин се отнема вещноправният ефект на давностното владение, осъществявано в
периода от 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г., и се засягат вече придобити права - право на
собственост, основаващо се на изтекла в периода 31.12.2017 г. - 19.01.2018 г. придобивна
давност.
Следователно дори и при възприемане тезата на ответника данните по делото
безспорно сочат, че към момента на влизане в сила на изменението на чл. 86 ЗС в ДВ бр.
33/96 г. ищците са били във владение на процесния имот, което продължава и към момента
на предявяване на иска за собственост, като при съобразяване на разпоредбата на § 1 ЗДЗС
и решението на КС, се налага извод, че на 02.01.2018 г. в полза на ищците е изтекъл
необходимият за придобиване по давност 10-годишен срок по чл. 79, ал. 1 ЗС. Това е така,
тъй като за вещите частна държавна или общинска собственост, които са завладени преди
влизане в сила на изменението на чл. 86 ЗС от ДВ, бр. ЗЗ от 1996 г., давностният срок
започва да тече от 01.06.1996 г. Десетгодишният срок на недобросъвестното владение
изтича на 31.05.2006 г., но с разпоредбата на § 1 ЗДЗС/ ДВ бр. 46/2006 г. / давността е
спряна в последния ден на срока - 31.05.2006 г., т. е. в този случай за завършване на
фактическия състав на чл. 79, ал. 1 ЗС към изтеклия до спирането период е необходимо
прибавяне на владение от 1 ден след 31.12.2017 г.
Предвид изложеното, въззивната инстанция намира, че предявеният от ищците
Г.Д. Г. и П. Д. Г. положителен установителен иск е основателен и доказан, а решението на
първоинстанционния съд, с което същият е уважен правилно и законосъобразно.
С оглед изхода на делото въззивникът Община *** следва да заплати на
въззиваемите направените по делото разноски в размер 550 лв., от които 300лв. - адвокатско
възнаграждение и 300лв. – депозит СТЕ, или по 275,00 лв. на всеки един от тях.
Мотивиран така, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260029/21.02.2022 г., постановено по гр. дело №
2348/2021 г., по описа на Районен съд – Хасково.
11
ОСЪЖДА Община ***, ЕИК *********, да заплати на Г. Д. Г., ЕГН **********,
от гр. ***, и П. Д. Г., ЕГН **********, от бл. ***, направените пред настоящата инстанция
разноски в размер на 550 лв.
Решението може да бъде обжалвано пред ВКС с касационна жалба при условията
на чл. 280, ал. 1 ГПК, в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12