Р Е
Ш Е Н
И Е
№…………/…….. 12.2019
година,
гр.
Варна
В ИМЕТО
НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в открито съдебно заседание, проведено на втори декември през две хиляди и деветнадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ИВЕЛИНА СЪБЕВА
ЧЛЕНОВЕ:МАЯ НЕДКОВА
ФИЛИП РАДИНОВ –МЛ.С.
при
участието на секретаря Петя Петрова
разгледа
докладваното от съдия Мая Недкова
въззивно
гражданско дело № 2032 по описа на ВОС
за 2019 год.
за
да се произнесе, съобрази следното:
Производството е
образувано по две жалби:
1. Въззивна жалба вх.
№ 60148/16.08.2019г. на К.С.Р. ЕГН **********,чрез адв. М.К. - ВАК срещу
Решение № 3394 от 22.07.2019г./поправено
с Решение № 4115/09.10.2019г./,постановено по гр.дело № 1400/2019г. на
Варненския районен съд, 24 състав, с което СЪДА Е ОТХВРЪЛИЛ предявените от
въззивникът против:
1. Министерство на правосъдието иск за заплащане
на сумата от 10 000 лв. /десет
хиляди лева/, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, вследствие
преживени негативни преживявания, предизвикали психо-емоционално разстройство,
летаргични и депресивни състояния, липса на тонус, смущения в съня, обреченост,
безнадежност и недоверие в институциите в резултат на дискриминационно
отношение за времето от 2007г. до 31.05.2009г. /вкл./, ведно със законната
лихва от датата на депозиране на исковата молба – 20.10.2016г. до окончателното
изплащане на задължението, на осн.
чл. 71,
ал. 1, т. 3 ЗЗДискр.
2.
Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, гр. София за осъждане на ответника
да преустанови нарушението, изразяващо се в неравно третиране по признак „лично
положение“ – липса на условия за физическа активност и спорт, извън времето за
престой на открито по отношение на К.Р., пребиваващ в Затвора – гр. Варна,
осъден с наказание „доживотен затвор“ за времето от 01.06.2009г. до
01.11.2016г., както и да се въздържа от по-нататъшни нарушения, на осн. чл. 71,
ал. 1, т. 2 ЗЗДискр.
3. Главна
дирекция „Изпълнение на наказанията“, гр. София за заплащане на сумата от 20 000 лв. /двадесет хиляди лева/,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди, вследствие преживени
негативни преживявания, предизвикали психо-емоционално разстройство, летаргични
и депресивни състояния, липса на тонус, смущения в съня, обреченост,
безнадежност и недоверие в институциите в резултат на дискриминационно
отношение за периода от 01.06.2009г. до
01.11.2016г. ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата
молба – 20.10.2016г. до окончателното изплащане на задължението, на осн. чл.
71, ал. 1, т. 3 ЗЗДискр.
Считайки обжалваното
решение за неправилно и необосновано,
моли за отмяната му и постановяване на друго, с което исковете да бъдат уважени. Твърди се, че по
делото ищеца, чиято е доказателствената тежест
е установил наличието на дискриминация по смисъла на закона, а именно
третирането му по някой от признаците по чл.4 от ЗЗДискр. различно спрямо други
лица , които са в същото или сходно положение, а именно изтърпяващите наказание
“лишаване от свобода“ в затворите в
София , Ловеч, Стара Загора, Пловдив и Враца.Твърди се, че ответните страни не
са представили доказателства, които да оборят твърденията на ищеца за
неравностойност в третирането,както и,че претендираните неимуществени вреди,
както и причината връзка между тях и поведението на ответниците са доказани
чрез събраните в хода на делото гласни доказателства.
В срока по чл.263,
ал.2 от ГПК от ответниците по делото е постъпил отговор, в който оспорват жалбата и
молят същата да бъде отхвърлена, а
първоинстанционното решение като правилно и обосновано да бъде
потвърдено. Излагат се аргументи идентични от отговора на исковата молба.
2.Частна жалба вх.№
65651/10.09.2019г. от въззивникът против Определение № 11387/02.09.2019г., с
което съда е отхвърлил молбата му за изменение на решението в частта за
разноските, по реда на чл. 248 от ГПК.
Считайки обжалваното определение
за неправилно и необосновано, моли за отмяната
му и постановяване на друго, с което молбата на ищеца по чл.248 от ГПК да бъде уважена.
Излагат се твърдения, че настоящото производство се развива по реда на ЗЗДиск., който е специален по отношение на
ГПК, поради което и при неблагоприятен за ищеца изход на спора на ответниците
по делото не следва да се присъжда юристконсулско възнаграждение.
В срока по чл.276 от ГПК по делото е постъпил отговор от
насрещните по жалбата страни, в който я
оспорват и молят съда същата да бъде отхвърлена.
Постъпилите въззивна и частна жалби
са редовни и отговорят на изискванията на чл.260 от ГПК – подадени
са от надлежни страни, срещу акт,
подлежащ на обжалване и съдържат останалите необходими приложения.
В съдебно заседание въззивникът,
чрез процесуален представител поддържа жалбите, моли да се отмени
първоинстанционното решение в обжалваната част и исковете да бъдат уважени.
Претендира присъждане на сторените по делото разноски – адвокатско
възнаграждение по чл.38 от ЗАдв.
В
съдебно заседание въззиваемите, чрез процесуален представител поддържат
отговорите на жалбите, претендират отхвърлянето им и присъждане на разноски по
реда на чл. 38 от ЗАдк.
За да се
произнесе по спора, съставът на ВОС съобрази следното:
Жалбите, инициирали настоящото въззивно произнасяне, са подадени в
срок, от надлежно легитимирани страни, при наличието на правен интерес от
обжалване, поради което са допустими и следва да бъдат разгледани по същество.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част. Обжалваното решение е валидно
постановено в пределите на правораздавателната власт на съда, същото е
допустимо, като постановено при наличие на положителните и липса на
отрицателните процесуални предпоставки.
По отношение неправилността на
първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпореждането на чл. 269, ал. 1,
изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания.
По въззивна жалба вх.
№ 60148/16.08.2019г. на К.С.Р. .
Производството
пред районния съд е образувано по предявени обективно и
субективно съединени искове :
1./ с правно осн. чл. 71, ал. 1, т. 3 от ЗЗДискр срещу Министерство на правосъдието
за заплащане на сумата от 10 000 лв., претендирана като обезщетение за
неимуществени вреди, вследствие преживени негативни преживявания, предизвикали
психо-емоционално разстройство, летаргични и депресивни състояния, липса на
тонус, смущения в съня, обреченост, безнадежност и недоверие в институциите в
резултат на дискриминационно отношение за времето от 2007г. до 31.05.2009г.
/вкл./, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба –
20.10.2016г. до окончателното изплащане на задължението;
2./ с правно осн. чл.
71, ал. 1, т. 2 от ЗЗДискр срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“,
гр. София за осъждане на ответника да преустанови нарушението, изразяващо се в
неравно третиране по признак „лично положение“ – липса на условия за физическа
активност и спорт, извън времето за престой на открито по отношение на К.Р.,
пребиваващ в Затвора – гр. Варна, осъден с наказание „доживотен затвор“ за
времето от 01.06.2009г. до 01.11.2016г., както и да се въздържа от по-нататъшни
нарушения;
3./ с правно осн. чл.
71, ал. 1, т. 3 от ЗЗДискр срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“,
гр. София за заплащане на сумата от 20 000 лв., претендирана като
обезщетение за неимуществени вреди, вследствие преживени негативни
преживявания, предизвикали психо-емоционално разстройство, летаргични и
депресивни състояния, липса на тонус, смущения в съня, обреченост, безнадежност
и недоверие в институциите в резултат на дискриминационно отношение за периода
от 01.06.2009г. до 01.11.2016г., ведно със законната лихва от датата на
депозиране на исковата молба – 20.10.2016г. до окончателното изплащане на
задължението;
В исковата молба
ищецът К.Р. твърди, че изтърпява в зоната за повишена сигурност, първи коридор,
трета група в Затвора – Варна наказание „доживотен затвор“. Твърди, че за
периода от 2007г. до 31.05.2009г. /вкл./, ищецът е дискриминиран посредством
бездействието на Министерство на правосъдието, а за времето от 01.06.2009г. до
01.11.2016г. от бездействието на Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията“,
гр. София, като не са му осигурени
условия за спорт като осъден на „доживотен затвор“ изтърпяващ наказанието си в
Затвора – гр. Варна, извън времето за престой на открито. Излага се, че
условията които са му осигурени в затвора в гр.Варна не са такива каквито имат другите затворници, изтърпяващи
същото наказание в затворите в гр. Ловеч, гр. Враца, гр. Пловдив, гр. Стара
Загора и гр. София и лицата, изтърпяващи наказанията си в общите части на
пенетенциарното заведение в Затвора – гр. Варна, съгласно чл. 151, ал. 5
ППЗИНЗС вр. чл. 197, ал. 2 ЗИНЗС. Твърди се още, че въпреки многократното
сезиране на затворническата администрация, за ищеца не са осигурени условия за
физическа активност и спорт извън времето за престой на открито, поради което
същият се явява дискриминиран,в резултата на което е преживял негативни емоции
и поради което се настоява за уважаване
на исковете по чл. 71, ал. 1, т. 2 и 3 ЗЗДискр.
В срока по чл. 131 ГПК, ответниците Министерство на правосъдието и Главна
Дирекция „Изпълнение на наказанията“, гр. София, са депозирали писмен отговор,
с който считат исковете за недопустими, евентуално неоснователни.
Поддържа се, че
ищецът К.Р. не е бил дискриминиран по сочения признак, тъй като престоят на
открито на всички лица изтърпяващи наказание „доживотен затвор“, е еднакъв за
всички. Считано от края на 2016г. до началото на 2017г. времето за престой на
открито е увеличено на 1 час и 30 минути, което е дало възможност на
затворниците, вкл. и на ищеца да придобие по-голяма двигателна и физическа
активност.
Евентуално, в
случай, че исковете бъдат доказани по основание и размер, е направено възражение
за погасяване по давност на вземанията за обезщетение за неимуществени вреди,
като се оспорва и изначално наличието на претърпени от ищеца вреди.
В съдебно заседание
страните чрез процесуалните си представители поддържат становищата си за
основателност, респективно за неоснователност на предявения иск.
Съдът след като
съобрази предметните предели
на производство очертани с
въззивната жалба, възраженията на
страните и приобщените в първоинстанционното производство доказателства, поради
отсъствието на направени от въззивника / ищеца/ искания за допускане на нови
доказателства по делото, прие за установено следното от фактическа страна и
прави следните правни изводи:
По делото няма спор
между страните, а и е установено от представените и приети писмени
доказателства,че с Присъда № 340/10.11.1989г. по описа
на Военен съд – Плевен, К.Р. е осъден на смърт на осн. чл. 116, т. 6, т. 10 и т. 11 НК, за
това, че на 17.07.1989г. в землището на с. Горно Павликени, Ловешка област умишлено
умъртвил умишлено М. *** особено мъчителен за убитата начин, с особена
жестокост по хулигански подбуди и при условията на опасен рецидив.
С Указ № 4/25.01.1999г. на Вицепрезидента на Република
България, присъдата е заменена с „доживотен затвор”.
Наказанието ищецът К.Р. изтърпява в Затвора – гр. Варна в
зона с повишена сигурност, I – коридор,
3-та група.
В
чл. 4 от ЗЗДискр., по реда на който
нормативен акт се развива настоящото производство, законодателя ясно е регламентирал забраната
за "всяка пряка или непряка дискриминация, основана на пол, раса,
народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия
или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или
обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно
положение, имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в
закон или в международен договор, по който Република България е страна".
В случая, ищецът
твърди, че е поставен в по-неблагоприятно положение от изтърпяващите наказание
„доживотен затвор” в Затвора – гр. Ловеч, Затвора – гр. Враца, Затвора – гр.
София и Затвора – гр. Пловдив, на които им е осигурена възможност за физическа
и спортна активност извън времето за престой, както и спрямо изтърпяващите
наказание лишаване от свобода в общите части в затвора в гр.Варна.
В исковата молба и
въззивната жалба ищецът не твърди поставянето му в по-неблагоприятно положение
от това на други лица изтърпяващи наказание “лишаване от свобода-доживотен
затвор“ в затвора в гр.Варна.
Установено по делото
е, че осъдените на „доживотен затвор”, изтърпяващи наказанието си в Затвора –
Варна са настанени в зона с повишена сигурност /ЗПС/, в която са обособени две
подгрупи. В първата група попадат обвиняемите и подсъдимите, на осн. чл. 248,
ал. 1, т. 1 вр. ал. 2 и чл. 248 ЗИНЗС, а във втората група, в която е и К.Р.,
са настанени лицата, които са осъдени на „доживотен затвор” и „доживотен затвор
без замяна”. Ежедневието на лицата от двете подгрупи се извършва по установен
график за разпределение на времето /л. 123/.
Със Заповед №
2/2018г. на Началника на Затвора – Варна са унищожени „графиците за лично време
и основни дейности”.Поради извършен ремонт на зоната за повишена сигурност, в
края на 2016г. и началото на 2017г., личното време за престой на открито, оборудвано
със спортни уреди, е увеличено на 1 час и 30 мин., което е позволило на
затворниците допълнителна възможност за придобиване на по-голяма двигателна и
физическа активност. Към настоящия момент, в затворническата столова, извън
времето за хранене, лишените от свобода в ЗПС имат възможност да играят „шах”,
„табла”, „карти” и други игри.В коридора на ЗПС е осигурена възможност за
провеждане на физическа активност, чрез игра на „тенис на маса” по утвърден
график.
Видно от представения
график, на лишените от свобода в ЗПС – III
група, в която се намира и К.Р., е осигурена възможност всяка сряда от 10.00 ч.
до 11.00 ч. и всеки петък от 14.15 ч. до 15.15 ч., да провеждат игри, вкл.
„тенис на маса”.
В периода от
29.06.2011г. до 01.08.2016г. К.Р. е депозирал до Началника на Затвора – Варна
молби с искане за съобразяване на „графика за лично време и спорт” със ЗИНЗС,
по начин обезпечаващ ежедневните му нужди от спортна активност, включване в
списъците за провеждане на занимания по футбол и бокс, ведно с лишените от
свобода в общите части на затвора или организирани отделно за молителя.
От събраните по
делото гласни доказателства се установява, че всички лишени от свобода в
затвора –гр.Варна, с еднакви наказания и режим на изтърпяване са третирани по идентичен начин. Налице е
разлика в условията за физическа активност и спорт, извън времето за престой на
открито между лишените от свобода изтърпяващи наказанието си в затвора в
гр.Варна и тези в затвора в гр.София.
Такива различия са
констатирани и от събраните по делото писмени доказателства относно затворите
в градовете Враца , Ловеч, Стара Загора
и Пловдив.
Правилно и
законосъобразно ВРС е приел, че К.Р. не
е в идентично, сходно положение с лицата, които изтърпяват „доживотен затвор“ в
посочените други заведения за лишаване от свобода, доколкото всеки затвор осигурява различни условия за
живот на осъдените, които разлики са обективно обусловени от редица обстоятелства
- различното местоположение в страната, различният брой осъдени, пребиваващи в
затворите, редът, наложен от вътрешните правилници, констатирани нарушения,
поведение на осъдените и др. В подобни "сравними сходни
обстоятелства" по смисъла на чл.4 ал.2 ЗЗДискр ищецът се намира единствено
с лицата, изтърпяващи същото наказание /доживотен затвор и доживотен затвор без
замяна/, в същия затвор и само сравнението с тях е от значение за преценката
дали е налице спрямо него дискриминация. В този смисъл е и трайната практика на
ВКС, която настоящия състав споделя /напр.Решение № 244/14.08.2012г. по гр.дело № №777/2011г. ВКС, IVгр.о.;
Определение № 291 от 27.02.2014 г. по гр.д. № 6840/2013 г. на ВКС, ІV г.о./
Съгласно разпоредбата
на чл. 197, ал. 2 от ЗИНЗС при изпълнение на
наказанията доживотен затвор и доживотен затвор без замяна се прилагат общите
разпоредби. Разпоредбата на чл. 164, ал. 1 от ЗИНЗС/ ДВ бр. 25 в сила от 01.06.2009г./, предвижда, че по възможност на всеки лишен от свобода
се осигуряват условия за участие в спортни игри и упражнения по един час на ден
извън времето, определено за престой на открито. Съгласно
чл. 151 ал. 5 ППЗИНЗС / обн., ДВ, бр. 9 в сила от 1.02.2010 г./ на всеки
лишен от свобода освен престоят на открито се осигурява по един час дневно
възможност за физическа или спортна активност, а след изменението разпоредбата
/ДВ, бр. 20 от 07.03.2014г./ е вменено задължение, на всеки лишен от свобода
освен престоят на открито да се осигурява възможност за физическа или спортна
активност. Ясно е, че това задължение на администрацията на затвора не е
императивно, а е свързано с условията в затвора, материалната база, броя на затворниците
и други обстоятелства, според всеки конкретен случай.
От събраните
по делото доказателства се установява, че за лишените от свобода в затвора в гр. Варна,
изтърпяващи наказания доживотен затвор и за всички други възможността за
създаване на условия за участие в
спортни игри и упражнения по чл. 164, ал. 1 от ЗИНЗС е реализирана.
Същевременно при
осъществяване на участието на ищеца в заниманията по чл. 164, ал. 1 от ЗИНЗС в затвора в гр. Варна
следва да бъдат съобразени разпоредбите на ЗИНЗС и ППЗИНЗС, свързани с
конкретните изисквания при изтърпяване на наложеното му наказание по вид и
режим, както и при съобразяване на конкретните възможности, в който смисъл е
разпоредбата на чл. 164, ал. 1 от ЗИНЗС.
Тези обстоятелства не се и оспорват от ищеца, а липсата на реализирано изобщо
право по чл. 164, ал. 1 от ЗИНЗС
по отношение на доживотно осъдените в затвора в гр. Варна за разлика от
изтърпяващите наказание лишаване от свобода в същия затвор и доживотно
осъдените в затворите в гр. София,Ловеч, Враца и др.Следва да се има предвид и
,че разпоредбата
на чл.151 ал.5 ППЗИНЗС, в приложимата редакция преди изменението от 07.03.2014
г., противоречи на законовата норма на чл.161 ЗИНЗС, според която по възможност
на всеки лишен от свобода се осигуряват условия за участие в спортни игри и
упражнения по един час на ден, извън времето за престой на открито, поради което следва
да намери приложение по-високия по степен акт, а именно ЗИНЗС, на осн. чл. 15,
ал. 3 ЗНА.
С оглед изложеното, съдът намира, че не е осъществена пряка
или непряка дискриминация спрямо ищеца по смисъла на чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. доколкото не може да
се приеме, че е налице по-неблагоприятно му третиране "при сходни
обстоятелства и спрямо други лица, намиращи се в идентично положение като
него".
Относно исковете по чл. 71, ал.1, т.3 от
ЗЗДискр.
С
оглед отхвърляане на иска по чл. 71, ал.1, т.2
от ЗЗДискр. съдът намира, че исковете по чл. 71, ал.1 т.3 са недоказани по основание,поради което не следва да бъдат уважавани.
Предвид
формирания извод за неоснователност на главния иск, неоснователен е и
акцесорния такъв за присъждане на
законна лихва върху главницата считано
от дата на завеждане на иска до
окончателното й изплащане.
По Частна жалба вх.№
65651/10.09.2019г.
Същата е
неоснователна по следните съображения:
В първоинстанционното
производство всяка от страните е претендирала присъждане на възнаграждение за
един процесуален представите.
С оглед изхода на
спора такива са възложени на ищеца в полза на ответниците. Доколкото с Решение
№ 3394 от 22.07.2019г./поправено с Решение № 4115/09.10.2019г./, по гр.д. № 1400/2019г.
на ВРС,24 св. съда е присъдил в полза на ответника само възнаграждение за
процесуален представител,то правилно и
законосъобразно не е уважил молбата на ищеца с правно основание чл.248 от ГПК и с
Определение № 10290/09.08.2019г. е отказал да допълни решението си по дело. Освобождаването на
ищците по ЗЗДискрм. от внасяне на държавна такса /чл.75 ал.2 /, не означава ,
че същите са освободени от заплащане на разноски за ответната страна при
позитивно за нея решение по делото.
Поради съвпадане на
изводите на двете инстанции, първоинстанционното решение следва да бъде
потвърдено в обжалваната част по въззивната
и частна жалби, а те оставени без
уважение.
С оглед изхода на
спора на въззиваемите се дължат разноски на основание чл.78 ал.2 от ГПК, които
съда определя в размер на по 100.00 лева представляваща юристконсулско
възнаграждение на основание чл.78 ал.3 от ГПК.
По изложените
съображения, Окръжен съд гр.Варна,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 3394 от 22.07.2019г./поправено с Решение №
4115/09.10.2019г./ постановено по гр.дело № 1400/2019г. на Варненския районен
съд, 24 състав.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба вх.№ 65651/10.09.2019г.
от К.С.Р., ЕГН
**********
против Определение № 11387/02.09.2019г., с което съда е отхвърлил молбата му за
изменение на решението в частта за разноските, по реда на чл. 248 от ГПК.
ОСЪЖДА от К.С.Р., ЕГН **********, с адрес: *** ДА ЗАПЛАТИ на Министерство на
правосъдието сумата от 100 лв. /сто
лева/, представляваща сторени по делото съдебно – деловодни разноски, на
осн. чл. 78, ал. 3 ГПК.
ОСЪЖДА от К.С.Р., ЕГН **********, с адрес: *** ДА ЗАПЛАТИ на Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията“, гр. София сумата от 100 лв. /сто лева/, представляваща сторени по делото съдебно –
деловодни разноски, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК.
Решението
може да бъде обжалвано с касационна жалба пред ВКС в едномесечен срок от съобщението му на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: