РЕШЕНИЕ
№ 3121
гр. Пловдив, 26.09.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на тринадесети септември през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Христо Г. Иванов
при участието на секретаря Елица Ч. Колибаровска
като разгледа докладваното от Христо Г. Иванов Гражданско дело №
20225330103446 по описа за 2022 година
Съдът е сезиран с искова молба от П. С. Н., ЕГН ********** против „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, ЕИК ********* и „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК *********, с
която са предявени обективно и субективно съединени установителни искове с правно
основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, за прогласяване на нищожността на
договор за паричен заем № ****** от****** г., сключен между ищеца и „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, както и нищожността на договор за предоставяне на поръчителство
№ ******* от****** г., сключен с „Файненшъл България“ ЕООД.
В исковата молба се твърди, че между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е
сключен договор за паричен заем № ******от ******* г., а между ищеца и
„Файненшъл България“ ЕООД е сключен договор за предоставяне на поръчителство №
******* от ****** г. Ищецът поддържа, че процесните договори са нищожни. Счита,
че уговореният фиксиран годишен лихвен процент от 40 % нарушава добрите нрави и
внася неравноправие между страните. Намира, че недействителността на клаузата за
договорна лихва води до недействителност на кредитната сделка. Твърди, че не били
спазени и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК – в договора да е разписан
действителният размер на ГПР. Действително приложеният ГПР бил различен от
посочения в договора, като сочи, че по този начин кредиторът заблудил потребителя,
поради което счита за нищожна клаузата за ГПР, с произтичащите правни последици
по чл. 22 ЗПК – нищожност на кредитната сделка поради липса на задължителен
реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит по чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК. Счита, че уговореното възнаграждение за фирмата – поръчител е разход по
кредита, който следвало да бъде включен при изчисляване на ГПР. Посочва, че в
нарушение на чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК кредиторът не е включил в ГПР разходите, които
следвало да извърши ищеца за заплащане на възнаграждение за фирмата – поръчител.
Невключването му в ГПР водело до несъответствие на действително прилагания от
кредитора разход в кредитното отношение и представлявало „заблуждаваща търговска
практика“ по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП.
1
По отношение на договора за предоставяне на поръчителство, намира същия за
нищожен, поради противоречие с добрите нрави, целите на Директива 2008/48 и
внасящ неравноправие по смисъла на чл. 143, т. 19 ЗЗП. Сочи, че след като кредитната
сделка е нищожна, договорът за предоставяне на поръчителство е лишен от правно
основание и не е породил правно действие.
Предвид изложеното, моли за уважаване на предявените искове. Претендира
разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответното дружество е депозирало писмен
отговор със становище за неоснователност на предявените искове.
Оспорва наведените доводи за нищожност на договорите. Счита, че в закона
няма ограничение на свободата на договаряне досежно размера на договорната лихва.
Сочи, че ищецът е бил уведомен за размера на договорната лихва, съгласил се е с него,
поради което не може да се приеме наличие на неравноправие и нарушение на добрите
нрави. Твърди, че не са нарушени разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 11 ЗПК. Сочи,
че възнаграждението на дружеството – поръчител не е дължимо на заемодателя и не е
част от заемното правоотношение, поради което не следва да се включва в ГПР.
Твърди, че възнаграждението към „Файненшъл България“ ЕООД не представлявало
пряк разход, свързан с кредита, доколкото същото се дължало, независимо дали
отговорността на поръчителя е ангажирана, или не. Посочва, че съгласно разпоредбата
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК ГПР се изчислява към момента на сключване на договора за
кредит, към която дата на кредитора нямало как да е известно дали заемателят ще
предостави обезпечение, кое точно, какъв разход ще направи за него или ще избере да
не предоставя обезпечение, поради което счита, че несъществуващи към деня на
сключване на договора разходи и възнаграждения не следвало да бъдат включвани в
ГПР. Сочи, че в чл. 2, т. 8 от договора изрично било посочено какви допускания са
взети предвид при изчисляване на ГПР. На следващо място, оспорва твърденията на
ищеца за недействителност на договора за предоставяне на поръчителство като
неоснователни, тъй като договорът не противоречал на добрите нрави.
Предвид изложеното, моли предявените искове да бъдат отхвърлени.
Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е депозиран и отговор от ответника „Файненшъл
България“ ЕООД, със становище за неоснователност на предявените искове.
Оспорва наведените доводи за недействителност на договора за предоставяне на
поръчителство. Счита, че договорът не е лишен от правно основание, доколкото
изпълнението на договорното задължение на заемателя за обезпечаване на вземанията
по договора за паричен заем било породило сключването на договора за предоставяне
на поръчителство, а дружеството сключило договора поради възможността да получи
възнаграждение за предоставената услуга. На следващо място, намира, че не е налице
противоречие с добрите нрави, както и твърдяната явна нееквивалентност на
престациите. Твърди, че с предоставеното поръчителство, извършва възмездна услуга в
полза на заемодателя, като договорът за предоставяне на поръчителство бил сключен
по възлагане на ищеца, при условие за получаване на възнаграждение. Счита, че
искането на ищеца за обявяване на нищожност на договора за предоставяне на
поръчителство на основание чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП във вр. с неспазване на чл. 11 и
чл. 19, ал. 4 ЗПК е неотносимо към процесния договор, доколкото разпоредбата на чл.
11 ЗПК и последиците от неприлагането й били относими единствено и само относно
договори за потребителски кредит. Неоснователни били и твърденията на ищеца, че
заемодателят „Изи Асет Мениджмънт“ АД поставил изискване в договора за паричен
заем – заемателят да сключи договор за предоставяне на поръчителство, доколкото
ищецът имал възможност да избере един от три възможни варианта за обезпечаване на
договора.
Предвид изложеното, моли за отхвърляне на предявените искове. Претендира
2
разноски.
Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено
следното от фактическа и правна страна:
Предявен е положителен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК
във вр. с чл. 22 ЗПК, съединен с положителен установителен иск по чл. 124, ал.1 ГПК във вр.
с чл. 26, ал.1, предл. 3-то ЗЗД, чл. 26, ал.1, предл. 2-ро ЗЗД вр. чл. 19, ал.4 ЗПК и чл.143 ЗЗП.
От събраните по делото доказателства се установява, че между ищеца и „Изи
Асет Мемиджмънт“ АД е сключен договор за паричен заем № ***** от ****** г., по силата
на който ответникът е предоставил на ищеца сумата от 1 000 лв. срещу насрещното
задължение на ищеца – кредитополучател, да върне предоставения му за възмездно ползване
финансов ресурс на 4 погасителни вноски. Установен е годишен лихвен процент от 40 % и
годишен процент на разходите от 46, 70 %.
С разпоредбата на чл. 4, ал. 1 от договора страните са постигнали съгласие, че
заемополучателят следва да обезпечи задължението си с осигуряване на поне едно от
следните обезпечения: две физически лица – поръчители, всяко от които да отговаря на
следните изисквания – да представи служебна бележка от работодател за размер на
трудовото възнаграждение, нетния размер на осигурителния му доход да е в размер над 1
000 лв., да работи по безсрочен трудов договор, да не е заемател или поръчител по друг
договор за паричен заем, сключен с “Изи Асет Мениджмънт” АД, да няма незаплатени
осигуровки за последните две години, да няма задължения към други банкови и финансови
институции или ако има кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със
статус не по-лош от 401 “Редовен”; банкова гаранция с бенефициер – заемодателя, за сумата
по чл. 2, т. 7 от договора, със срок на валидност – тридесет дни след крайния срок за
заплащане на задълженията по договора; или одобрено от заемодателя дружество –
поръчител, което предоставя гаранционни сделки.
По делото е представен Договор за предоставяне на поръчителство № ***** от
****** г., сключен между „Файненшъл България“ ЕООД чрез „Изи Асет Мениджмънт“ АД
в качеството му на посредник, ищеца– потребител. По силата на така сключения договор по
възложение на потребителя поръчителят поема задължение да сключи договор за
поръчителство с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, по силата на който да отговаря солидарно с
потребителя за изпълнение на всичките му задължения, възникнали по силата на договор за
паричен заем № **** от ******, а именно – задължение за връщане на заемната сума от 1
000 лв. Установено е, че договорът влиза в сила в случай, че потребителят не изпълни
задължението си по чл. 4, ал. 2 от Договора за паричен заем в указания срок. С разпоредбата
на чл. 3, ал. 1 от Договора за предоставяне на поръчителство е установено, че за поемане на
задължението от поръчителя, потребителят дължи възнаграждение на поръчителя в размер
на154,60 лв., платимо разсрочено на вноски, , дължими на падежа на плащане на
погасителните вноски по договора за паричен заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД.
С разпоредбата на чл. 3, ал. 2 от Договора е установено, че потребителят заплаща
3
възнаграждението по начините, установени в договора за паричен заем. С клаузата на чл. 3,
ал. 3 е договорено, че „Изи Асет Мениджмънт“ АД е овластен да приема вместо поръчителя
изпълнение на задължението на потребителя за заплащане на възнаграждение по договора.
Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски
кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата
сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите
по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч.
тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит. Предвид това е необходимо в ГПР да бъдат
описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в
положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В
конкретния случай е посочено, че ГПР е 46,70 %, но от съдържанието на договора не може
да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран
ГПР. Нещо повече, възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция е установено
в полза на кредитодателя по договора за кредит, доколкото чрез сключване на процесния
договор последното постъпва в неговия патримониум, като се заплаща ведно с месечните
погасителни вноски по договора за кредит. Следва да се отбележи също така, че договорът
за предоставяне на гаранция влиза в сила в случай, че потребителят не изпълни
задължението си по чл. 4, т.1 и т.2, а именно да предостави някое от следните обезпечения –
две физически лица – поръчители, които да отговарят на съответните изисквания или
банкова гаранция. Изискванията, които посочената клауза от договора възвежда за
потребителя са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че
последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер. Предвид това, не само
правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със
съответна възможност да осигури банкова гаранция, за което съответната банкова
институция ще изисква също заплащане, или поне две лица - поръчители, които да отговарят
на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях. Тоест, поставяйки
изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, кредитодателят си
осигурява сигурно сключване на договор за предоставяне на гаранция, възнаграждението по
който договор се заплаща с всяка вноска по договора за кредит и постъпва в неговия
имуществен патримониум. От изложеното следва, че по този начин се установява
допълнително задължение за длъжника, респ. допълнително възнаграждение за
кредитодателя, като това възнаграждение следва да бъде включено при формирането на
ГПР.
Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо
кредитора и на практика няма информация колко точно е оскъпяването му по кредита. За да
е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, следва в договора да е посочено не
само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит
представлява ГПР, но и изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които
4
длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. В конкретния случай,
това е особено съществено предвид обстоятелството, че в чл. 2, т. 7 от Договора като обща
сума за заплащане от потребителя е посочена 325,40 лв. В тази величина, обаче, не е
включена дължимото по Договор за предоставяне на гаранция № **** от ****** г.
възнаграждение. Чрез прибавянето на последната, общата сума, която следва да заплати
потребителят, което е около два пъти размера на получения в заем финансов ресурс. Тоест,
налице е и пълно разминаване между посочения в договора ГПР, дължима сума за
заплащане и действително дължимата величина в края на заемния период.
С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в процесния
договор е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и
включените в него компоненти, то следва да се приеме, че договор за паричен заем № №
****от ******* е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
поради което не следва да се пристъпва към изследване и на останалите сочени от ищеца
основания за недействителност на договора.
По предявеният установителен иск против „Файненшъл България“ ЕООД, съдът
намира следното:
Ищецът счита, че задължението за заплащане на възнаграждение по договора за
поръчителство не е възникнало, тъй като на основание чл. 138, ал. 2 ЗЗД договорът за
поръчителство, който има аксесорен характер е недействителен, предвид
недействителността на договора за паричен заем на основание чл. 22 ЗПК. Предвид
установената неоснователност на главния иск, не са налице сочените от ищеца основания за
недействителност на договора за поръчителство, който има акцесорен характер.
В договора за гаранция е установено, че задължението на поръчителя – в качеството
му на трето лице по обезпечаваното задължение, е възмездно, доколкото последното се
поема срещу насрещното задължение на заемателя за заплащане на възнаграждение,
платимо на вноски. При тълкуване клаузите на договора и действителната обща воля на
страните на основание чл. 20 ЗЗД, съдът намира, че обезпечението от страна на ответника е
поето срещу възнаграждение – т.е. възмездно, но заплащането му е установено разсрочено,
ведно с месечните погасителни вноски по заема. Установено е, че заемодателят е овластен
от поръчителя да приема заплащане на задълженията по договора за предоставяне на
поръчителство.
Съдът намира, че договорът за поръчителство е недействителен, поради
установяването му в противоречие с добрите нрави, доколкото единствената цел, поради
която е сключен е установяване на допълнително задължение за длъжника, респ.
допълнително възнаграждение за кредитодателя.
На първо място следва да се посочи, че съгласно уговорките, установени в договора
за кредит, условие за отпускане на финансовият ресурс, представлява обезпечаване на
вземането на кредитодателя с поръчителство от трето лице, одобрено от страна на кредитора
– заемодател – арг. чл. 4, ал. 1, т. 3 от договора за паричен заем.
5
На следващо място, съдът намира, че възнаграждението по договора за предоставяне
на поръчителство е установено в полза на кредитодателя по договора за кредит, доколкото
чрез сключване на процесния договор, последното постъпва в неговия патримониум. Това е
така, тъй като кредитодателят “Изи Асет Мениджмънт” АД и поръчителят “Файненшъл
България” ЕООД имат качеството на свързани лица. При осъществена служебна справка в
Търговския регистър съдът установи, че едноличен собственик на капитала на поръчителя е
кредиторът по договора за кредит “Изи Асет Мениджмънт” АД. По този начин, в разрез с
нормите на добросъвестността, е установено допълнително възнаграждение в полза на
заемодателя. С Решение № 165/02.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 1777/2015 г., I т. о., ТК е
разяснено, че добросъвестността, по принцип се свързва с общоприетите правила за
нравственост на поведението при осъществяване на търговските практики,
произтичащи от законите, обичая и морала, установен в даден етап от развитието на
човешкото общество, което е формирало конкретните етични норми при изпълнение на
задълженията и упражняване на правата на членовете на общност. В случая в разрез с
нормите за добросъвестност на страните, търговецът, който е икономически по-силната
страна в правоотношението, се е възползвал от своето правно положение, като е осигурил
допълнително възнаграждение в своя полза, чрез осигуряване на поръчител срещу
възнаграждение.
Този извод на съда се подкрепя и от клаузите на договора за предоставяне на
поръчителство, в които е установено, че възнаграждението по договора се заплаща ведно с
месечните погасителни вноски чрез „Изи Асет Мениджмънт“ АД, който да се счита
овластен да приема изпълнение на задължението.
Следва да се посочи, че с договора за поръчителство поръчителят се задължава спрямо
кредитора да отговаря при неизпълнение от длъжника. По отношение на кредитора той
отговаря за чуждо задължение и затова, ако плати, той има регрес срещу длъжника за
всичко, което е платил със законната лихва от деня на плащането. Следователно и доколкото
по принцип договорът за поръчителство се сключва между кредитора и поръчителя и по
силата на последния в полза на кредитора се поражда право да претендира вземането си от
още едно лице, поело задължение заедно с главния длъжник, няма пречка този договор да е
установен като възмезден, но такова задължение следва да се установи за обезпечения
кредитор като насрещна престация срещу поетото от страна на поръчителя задължение.
Установяване на такова задължение в тежест на главния длъжник, също следва да се приеме
за сключено в разрез с добрите нрави.
Поради така изложените съображения и доколкото договорът за поръчителство е
сключен единствено с цел, в разрез с нормите на добросъвестността, да се установи
допълнително възнаграждение за кредитодателя предявеният против „Файненшъл България“
ЕООД иск следва да бъде уважен, поради сключване на договора в противоречие с добрите
нрави.
При този изход на правния спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца
следва да бъдат присъдени сторените от последния разноски в размер на 100 лв.,
6
представляващи заплатена държавна такса за разглеждане на делото. Разноските за банкови
преводи не следва да се присъждат, тъй като те не са съдебни разноски.
В производството по делото ищецът е защитаван на основание чл. 38, ал. 1, т. 2
ЗАдв., поради което в полза на процесуалния му представител – адв. С. Н. следва да бъде
присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв., определено на основание чл. 38,
ал. 2 ЗАдв. във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения, в редакцията й към момента на сключване на договора за
правна защита и съдействие – ДВ, бр.7 от 22.01.2019 г.
Така мотивиран, Пловдивският районен съд
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, ж.к. Люлин 7, бул. “Джавахарлал
Неру” № 28, ет. 2, ап. 40-46 по предявения от П. С. Н., ЕГН **********, иск с правно
основание чл. 124 ГПК, че сключеният между страните договор за паричен заем № ******
от *****г. е недействителен на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, да заплати на основание
чл. 78, ал. 1 ЗЗД на П. С. Н., ЕГН **********, сумата от 50 лв. – съдебно-деловодни
разноски в производството по гр. д. № 3446/2022. по описа на Районен съд – Пловдив.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, да заплати на основание
чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, на адв. С. Н., АК – П., с адрес **********, сумата
от 300 лв. – адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално представителство по
гр. д. № 3446/2022 г. по описа на РС – Пловдив.
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „Файненшъл България“ ЕООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ж.к. Люлин 7, бул.
“Джавахарлал Неру” № 28, ет. 2, ап. 40-46, по предявения от П. С. Н., ЕГН **********,
иск с правно основание чл. 124 ГПК, че сключеният между страните договор за
предоставяне на поръчителство № ***** от *******г. е недействителен поради
противоречието му с добрите нрави.
ОСЪЖДА „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК *********, да заплати на основание
чл. 78, ал. 1 ЗЗД на П. С. Н., ЕГН **********, сумата от 50 лв. – съдебно-деловодни
разноски в производството по по гр. д. № 3446/2022 г г. по описа на РС – Пловдив.
ОСЪЖДА „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК *********, да заплати на основание
чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, на адв. С. Н., АК – П., с адрес ********** сумата
от 300 лв. – адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално представителство по
гр. д. № 3446/2022 по описа на РС – Пловдив.
7
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване, с въззивна жалба пред Окръжен съд –
Пловдив, в двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото решение да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
8