Р Е Ш Е Н И Е
град София, 26.05.2022 година
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на десети март през две хиляди двадесет и втора
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря ЦВЕТЕЛИНА
ПЕЦЕВА и с участието на прокурор …….……. разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА
въз.гр.дело №9495 по описа за 2020 година и за да се произнесе след съвещание, взе
предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение №80397 от 02.05.2020г.,
постановено по гр.дело №58886/2018г. по описа на СРС, І Г.О.,
45-ти
състав, е признато за установено на основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.240, ал.1 и ал.2 от ЗЗД, вр. чл.99, ал.1 от ЗЗД и чл.422 от ГПК, вр. чл.86 от ЗЗД, че М.П.К. дължи н. „А.з.С.н.В.” ЕАД
по цедирано вземане по приложение към договор за цесия от 19.05.2017г. сумата от 620.76 лв., представляваща главница, дължима по договор за потребителски кредит №*********/04.04.2016г., сключен между „П.Ф.Б.“ ООД и М.П.К.,
ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение на парично задължение
по чл.410 от ГПК – 28.02.2018г. до окончателно изплащане на вземането, сумата в
размер на 90.88 лв.,
представляваща договорна лихва, за периода от 15.06.2016г. до 31.05.2017г.,
сумата в размер на 49.63 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата, за
периода от 19.05.2017г. до 28.02.2018г., като са отхвърлени исковете за сумата от 17.26 лв., представляваща такса
„оценка на досие”, за периода от 09.11.2016г. до
31.05.2017г., за сумата от 327.85 лв., представляваща такса за услуга „Кредит у дома”, за периода от 19.10.2016г. до
31.05.2017г., както и за сумата от 0.64 лв., за мораторна лихва, представляваща разликата над
уважената сума от 49.63 лв. до пълния предявен размера на
иска от 50.27 лв., и за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410
от ГПК по ч.гр.д. №13914/2018г. по описа на СРС, І Г.О., 45-ти състав. С решението е осъдена М.П.К. да заплати н.
„А.з.С.н.В.” ЕАД н. основание чл.78,
ал.1 ГПК сумата от 189.12 лв., направени в исковото производство разноски, както и
сумата от 51.58 лв., направени в заповедното производство разноски. С решението е осъдена „А.з.С.н.В.”
ЕАД да заплати на адвокат В.П.К. сумата в
размер на 96.04 лева, разноски за процесуално
представителство на основание чл.38, ал.1,т.3, вр. чл.36, ал.3 от Закона за
адвокатурата.
Постъпила е въззивна жалба от
ответницата - М.П.К., подадена чрез пълномощник адв.В.К., с която се обжалва решение №80397 от 02.05.2020г., постановено
по гр.дело №58886/2018г. по
описа на СРС, І Г.О., 45-ти състав, в частта, в която са уважени
предявените установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. вр.
чл.240, ал.1 и ал.2 от ЗЗД, вр. чл.99, ал.1 от ЗЗД и чл.422 от ГПК, вр. чл.86 от ЗЗД. Твърди се, че първоинстанционното решение в обжалваните части е
неправилно и незаконосъобразно, постановено в противоречие на материалния закон
и събраните по делото доказателства. Поддържа се, че сключеният договор за потребителски кредит №*********/04.04.2016г. между „П.Ф.Б.“ ООД и М.П.К. е нищожен на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД във връзка с изискванията
на Закона за кредитните институции поради липсата на ангажирани по делото
доказателства за лиценз на дружеството-заемодател да извършва дейност по
предоставяне на кредити и финансиране за своя сметка и на собствен риск. Излага
се още, че процесният
договор за потребителски кредит, вземанията
по който са прехвърлени на ищеца с договор за цесия
от 19.05.2017г., не
отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.2, т.7, т.10 – 12, т.20 от ЗПК,
поради което е недействителен, което е основание да бъдат отхвърлени
предявените искове. Поддържа
се още, че процесният
договор за потребителски кредит съдържа неравноправни клаузи, тъй като са налице уговорки във вреда на
потребителя и не отговарят на изискванията за добросъвестност, което е довело
до значително неравновесие между правата на кредитора и потребителя. Твърди се,
че клаузите, отнасящи се до високата стойност на годишния лихвен процент /ГЛП/
- 31.82 %, както и високия годишен процент на разходите /ГПР/ - 48%,
противоречат на добрите нрави и водят до неправомерно облагодетелстване на
дружеството-заемодател, което е основание за обявяване на тяхната недействителност.
Излага се още, че СРС при постановяване на обжалваното решение не е отчел
факта, че ищецът не е доказал при условията на пълно и главно доказване
реалното получаване от ответницата като заемател на сумата, предмет на
сключения договор за паричен заем. В
тази връзка се поддържа, че доколкото договорът за заем е реален, то при
липсата на доказателства за реално получаване на заетата сума, се налага
извода, че същият не е проявил действие и липсва основание за претендиране от
ищеца на получени суми по него. Излага се още, че по делото не е доказана
представителната власт на лицето, подписало договора за потребителски кредит от
името на дружеството-кредитор. По изложените съображения моли
съда да постанови съдебен акт, с който да отмени първоинстанционното решение в
обжалваните части и да постанови друго, с което да отхвърли предявените искове.
Претендира присъждане на разноски, в т.ч. и за адвокатско възнаграждение по
реда на чл.38, ал.2 от ЗАдв..
Въззиваемата страна - „А.з.С.н.В.” ЕАД, чрез процесуален представител юрисконсулт
С.Н., депозира писмен отговор, в който изразява становище за неоснователност на
постъпилата въззивна жалба. Изложени са съображения, че правилно и
законосъобразно първоинстанционният съд е анализирал релевантните за спора
факти и доказателства и е приел за установено, че процесният договор за потребителски кредит №*********/04.04.2016г. е бил сключен при спазване на
императивни изисквания на ЗПК и като такъв се явява действителен, не съдържа
неравноправни клаузи относно уговорения ГЛП и ГПР, поради което по делото е
доказано наличието на валидно облигационно правоотношение между ответницата и „П.Ф.Б.“
ООД. Посочено е още, че правилно СРС е приел, вземанията по процесния договор
за потребителски
кредит №*********/04.04.2016г. са надлежно цедирани на ищеца по делото на основание
сключен договор за цесия от 19.05.2017г., поради което е налице основание ищецът да претендира,
че ответницата му дължи процесните суми и следва да се
ангажира нейната договорна отговорност. Допълнителни
аргументи са изложени в молба от 08.03.2022г., която има характер на писмена
защита. Моли съда да
постанови съдебен акт, с който да потвърди като правилно и законосъобразно първоинстанционното
решение в обжалваните части. Претендира присъждане на разноски за
юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв..
Предявени са от „А.з.С.н.В.” ЕАД срещу М.П.К. при условията на
обективно съединяване установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.240,
ал.1 и ал.2 от ЗЗД, вр. чл.99, ал.1 от ЗЗД и чл.422 от ГПК, вр. чл.86 от ЗЗД.
С оглед предмета на подадената
въззивна жалба съдът приема, че на въззивен контрол подлежи първоинстанционното
решение в частта, в която са уважени предявените установителни искове с правно
основание чл.422, ал.1 ГПК,
вр. чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.240, ал.1 и ал.2 от
ЗЗД, вр. чл.99, ал.1 от ЗЗД и чл.422 от ГПК, вр. чл.86 от ЗЗД. В останалата отхвърлителна част
постановеният съдебен акт е влязъл в сила като необжалваем.
В конкретния случай не е спорно
между страните и от събраните доказателства се установява, че е бил сключен договор за потребителски кредит №*********/04.04.2016г., съгласно който „П.Ф.Б.“ ООД е предоставил
на М.П.К. кредит в размер на 700 лв., която сума следва да се върне на 60 равни седмични погасителни вноски, всяка в размер
на 24.51 лв.,
като първата вноска е платима на 10.04.2016г., а последната в размер на 24.07 лв. е платима на
31.05.2017г.. С договора страните са уговорили заемателят да заплаща на заемодателя и
надбавка, представляваща печалба на заемодателя, като общата лихва договорена
между страните възлиза на сумата от 138.08 лв.. В договора е посочено, че ГПР е 48% и ГЛП от 31,82 %. От приетите по делото като
неоспорени доказателства се установява още, че е бил сключен рамков договор от 19.05.2017г. за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/, съгласно който „П.Ф.Б.“ ООД прехвърля на ищеца - „А.з.С.н.В.”
ЕАД ликвидни
и изискуеми в пълен размер вземания, произхождащи от договори за потребителски
кредит, сключени от продавача с физически лица, по които е налице неизпълнение,
заедно с всички такси, лихви и начислени разходи – чл.2, ал.1 и ал.3, вр. чл.1,
ал.1,т.1 от договора. Предвидено
е вземанията, предмет на договора за цесия, да бъдат индивидуализират в Приложение № 1, неразделна част от договора, в
което са включени вземанията по договор за потребителски кредит №*********/04.04.2016г., с длъжник - М.П.К., с посочено ЕГН.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от
първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови
доказателства по
смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят така приетата за установена от
първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в
мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните
в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно като са преценени
релевантните за спора факти и обстоятелства.
Предвид
възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба, с която съдът е
сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от
легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което
подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивна жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо и при постановяването му не е
допуснато нарушение на материалния закон.
За да постанови обжалваното
съдебно решение в частта, в която са уважени предявените установителни искове с правно
основание чл.422, ал.1 ГПК,
вр. чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.240, ал.1 и ал.2 от
ЗЗД, вр. чл.99, ал.1 от ЗЗД и чл.422 от ГПК, вр. чл.86 от ЗЗД, първостепенният съд е
приел, че е било възникнало валидно облигационно
правоотношение по сключен договор за потребителски кредит №*********/04.04.2016г. между „П.Ф.Б.“ ООД и ответницата - М.П.К., съгласно който „П.Ф.Б.“ ООД като заемодател е
предал на ответницата - М.П.К. като заемополучател кредит
в размер на 700 лв.,
с продължителност на договора 60 седмици, обща дължима сума в размер на 1470.16
лв. и седмична погасителна
вноска в размер на 24.51 лв., със краен срок на падеж на договора - 31.05.2017г. и същият не е обявяван от кредитора за предсрочно изискуем. Ответницата не е ангажирала доказателства, че е погасила поетите от нея задължения по сключения договор за потребителски кредит №*********/04.04.2016г.. От анализа
на приетите по делото доказателства СРС е приел, че вземанията по договора са
били валидно прехвърлени от „П.Ф.Б.“ ООД на ищеца - „А.з.С.н.В.” ЕАД н. основание сключен между
тях Рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания /цесия/ от 19.05.2017г., неразделна част от който
е Приложение №1, като за извършената цесия е уведомен ответника като
длъжник с уведомително писмо, изходящо от цесионера, съгласно надлежно
пълномощно, приложено към исковата молба и приложенията към нея, които са
редовно връчени на ответницата. По тези съображения е прието, че
ищецът - „А.з.С.н.В.” ЕАД се легитимира като кредитор на ответницата на основание чл.99 от ЗЗД. След като по делото
при доказателствена тежест за ответницата не са ангажирани доказателства за
цялостно погасяване на поетите от нея задължения да върне изцяло дадената като
кредит сума СРС е приел, че
предявените искове за
главница, договорна
лихва и обезщетение за забава
се явяват основателни
и доказани, като размерите,
до които са
уважени исковите претенции, са съобразени с
приетото по делото като неоспорено от страните заключение на съдебно-счетоводна
експертиза. При правилно
разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и
изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно приложимия
материален закон, поради което съдът следва да разгледа
доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя
изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи за частична основателност на предявените установителни искове с правно
основание чл.422, ал.1 ГПК,
вр. чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.240, ал.1 и ал.2 от
ЗЗД, вр. чл.99, ал.1 от ЗЗД и чл.422 от ГПК, вр. чл.86 от ЗЗД, като на основание чл.272 ГПК препраща към тях.
Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от
районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Доводите в жалбата са изцяло неоснователни.
Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и
следното:
В конкретната хипотеза основният спорен между страните
въпрос е досежно налице ли е валидно сключен договор за потребителски кредит №*********/04.04.2016г. между „П.Ф.Б.“ ООД и ответницата - М.П.К.. Възражението на
въззивника-ответник за нищожност на сключения договор за потребителски кредит
на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД поради липсата на лиценз и данни за вписването
на дружеството-кредитор в съответния регистър, настоящият състав намира за
неоснователно доколкото по делото не са ангажирани доказателства в подкрепа на
соченото твърдение, тежестта на доказване на което е на въззивника-ответник. На
следващо място не може да бъде споделен доводът на въззивника, че процесното
договорно съглашение е недействително, тъй като не отговаря на изискванията на
чл.11, ал.1, т.2, т.7, т.10 – 12 и т.20 от ЗПК, както и че съдържа неравноправни клаузи относно
постигнатите договорки за стойността на ГЛП
и ГПР, които противоречат на добрите нрави. В конкретния случай от
съвкупната преценка на събраните по делото доказателства се установява, че процесното
договорно съглашение отговаря изцяло на изискванията, съдържащи се в глава ІІІ
/Договор за потребителски кредит. Форма и съдържание/, чл.9 -
чл.11 и чл.19, ал.4 от ЗПК, при действието на който нормативен акт е сключен
процесния договор. Отделно от това съдът намира да посочи, че параметрите в процесния договор
за потребителки кредит относно стойността на ГЛП и ГПР са уговорени при постигнато съгласие
между страните, обективирано с подписа на ответницата, който не е оспорен. Няма
допуснати нарушения на ЗПК. Подробни аргументи за липсата на допуснати
нарушения на ЗПК, водещи до недействителност на сключения процесен договор за
потребителски кредит, са изложени в мотивите на първоинстанционното решение,
които настоящият състав намира за правилни, обосновани при задълбочен анализ на
събраните доказателства и при правилно тълкуване и прилагане на материалния
закон и съобразени с установената съдебна практика, поради което препраща към
тях без да излага собствени такива.
На следващо място поддържаното във въззивната жалба възражение, че заемната сума не е предадена
на ответницата, поради което сключеният договор за потребителски кредит
не е проявил своето действие, съдът
намира за неоснователно. В чл.27 от договор за потребителски кредит е посочено, че с подписването
на този договор за кредит клиентът потвърждава, че е получил от заемателя
пълния размер на кредита, така както е посочен в договора. В случая ответницата
не оспорва обстоятелството, че е подписала процесния договор за потребителски
кредит, което е достатъчно основание да се приеме с оглед съдържанието на
договора за кредит, че на същата реално е предадена заемната сума и договорът за
кредит следва да се счита, че е проявил своето действие.
Неоснователен се явява и доводът на въззивника за липсата на представителна
власт на лицето, подписало договора за потребителски кредит от името на
заемателя - „П.Ф.Б.“ ООД. Съгласно установената съдебна практика интерес от
оспорване на липсата на представителна власт при сключване на сделка има само лицето,
от името на което е сключен договора, респективно ответницата не може да
упражнява чужди права. В случая кредиторът не оспорва сключването на договора
за кредит, същият не оспорва извършените от негово име действия, а напротив -
по делото се установява, че е изпълнил задължението си по договора да предаде
на заемателя сумата, предмет на кредита, т.е. договорът следва да се счита, че
е породил целеното с него правно действие.
По горните аргументи настоящият
състав намира, че по делото е доказано наличието на
валидна облигационна връзка между М.П.К. и „П.Ф.Б.“ ООД, възникнала на
основание сключен между тях договор за потребителски кредит №*********/04.04.2016г. по
смисъла н.чл.240, ал.1 ТЗ. На следващо място решаващият съд приема, че в конкретната хипотеза вземанията,
които „А.з.С.на В.” ЕАД предявява към ответницата са придобити въз основа на
сключен рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания /цесия/ от 19.05.2017г., неразделна част от който
е Приложение №1,
съгласно който „П.Ф.Б.“ ООД в качеството н.цедент е прехвърлил н. „А.з.С.на В.” ЕАД в качеството на цесионер вземанията си, произтичащи от процесния договор за потребителски кредит №*********/04.04.2016г.. Договорът за
цесия е валидно сключен и е породил уговорените в него правни последици,
предвид н.което „А.з.С.на В.” ЕАД се легитимира като титуляр на процесните вземания. На следващо място съдът приема,
че от данните по делото се установява надлежно уведомяване на длъжницата за
извършената цесия. В договора за цесия страните са предвидили
упълномощаване на цесионера от цедента за уведомяване на длъжника за
извършената цесия по чл.99, ал.3 ЗЗД. Съдът намира да посочи, че с оглед принципа на свободата на договарянето (чл.9 ЗЗД) няма пречка старият кредитор да
упълномощи новия кредитор да съобщи на длъжника за цесията, като такова
упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл.99, ал.3 и ал.4 ЗЗД. С оглед установената трайна
съдебна практика въззивният съд приема, че няма пречка уведомяването на
длъжника за извършената цесия да се реализира с връчването на препис от
исковата молба – какъвто е процесният случай, поради което ирелевантно е дали
предходното уведомяване е достигнало до знанието му /в този смисъл е решение
№123 от 24.06.2009г. на ВКС по т.д. №12/2009г., II Т.О., Т.К./. Ответницата
с получаване на препис от исковата молба е получил и приложено съобщение за цесия, поради което на основание чл.99, ал.3 ЗЗД следва да се счита за осъществено уведомлението
за извършената цесия по аргумент на чл.99, ал.4 ЗЗД. По тези аргументи съдът приема, че по делото са ангажирани доказателства за надлежното уведомяване на
длъжника за цесията на основание чл.99, ал.3 от ЗЗД, поради което
следва да се приеме, че сключеният договор за
цесия има
действие спрямо цедирания длъжник, респективно осъщественото прехвърляне на вземането е породило
действие и за длъжника на основание чл.99, ал.4 ЗЗД. Следователно ищецът се легитимира като титуляр досежно претендираните вземания за главница и
възнаградителн.лихва и притежава качеството кредитор по отношение на ответницата. При това положение се налага
извода, че по
делото е установено по несъмнен начин, че ищецът-въззиваем - „А.з.С.на В.” ЕАД е придобил валидно изискуеми вземания от „П.Ф.Б.“ ООД, дължими от ответника-въззивник
- М.П.К. по сключен между последните договор за потребителски кредит №*********/04.04.2016г., по
който ответницата дължи изпълнение на поетите от нея задължения за
връщане на сумата, получена по договора за
кредит чрез плащане на уговорените падежни дати уговорения размер
на фиксираните вноски, в т.ч и уговорената възнаградителна лихва. С оглед
факта, че по делото не се твърди и не се установява от страна на ответницата да
е погасила изцяло дължимите от нея вноски, поради което и предвид настъпилата
изискуемост на задължението й предявените
искове с правно
основание чл.240, ал.1 и ал.2 от ЗЗД се явяват доказани по
основание. Относно размера, до който са уважени правилно СРС е кредитирал приетото по делото като неоспорено заключение на съдебно-счетоводна
експертиза, в което
експертът е изчислил дължимите
и неизплатени суми за главница и възнаградителна лихва за исковия
период.
Във въззивната жалба няма
наведени конкретни оплаквания за незаконосъобразност на съдебното решение в частта, в която е уважен
предявения установителен иск за вземания по чл.86, ал.1 от ЗЗД. Доколкото въззивният съд е
обвързан само с доводите във въззивната жалба и при липса на такива по аргумент
на чл.269, изр.2 от ГПК препраща към мотивите на СРС, които счита за обосновани
при правилен анализ на събраните доказателства и правилно прилагане на материалния
закон.
Така мотивиран въззивният съд намира, с оглед
спорния предмет в настоящото въззивно производство, че жалбоподателката е
длъжник на процесните вземания, поради което предявените искове са основателни
и доказани до размерите, до които са уважени. Първостепенният съд като е
достигнал до същия правен извод е постановил правилен и законосъобразен съдебен
акт в частта, в която са уважени предявените установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД
вр. чл.240, ал.1 и ал.2
от ЗЗД, вр. чл.99, ал.1 от ЗЗД
и чл.422 от ГПК, вр. чл.86 от ЗЗД, в т.ч. и в частта на присъдените на страните разноски,
дължими с оглед изхода на спора на основание чл.78, ал.1 и ал.3 от ГПК, който на основание чл.271, ал.1 от ГПК
следва да бъде потвърден.
По разноските:
С оглед изхода на спора пред
настоящата съдебна инстанция в полза на въззиваемата страна на основание чл.81
и чл.273 във връзка с чл.78, ал.1 във вр. с ал.8 от ГПК следва да се присъдят
разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер от 100.00 лв., който размер
е съобразен с фактическата и правна сложност на спора, така и с извършените от
процесуалния представител на въззиваемата страна процесуални действия - подаден
писмен отговор, без явяване в съдебно заседание, и при съобразяване с нормата
на чл.78, ал.8 от ГПК (изм. и доп., бр.8 от 24.01.2017г.) и чл.25, ал.1 от Наредба за заплащане н.правната
помощ.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №80397
от 02.05.2020г., постановено по гр.дело №58886/2018г. по описа на СРС, І Г.О.,
45-ти състав, в обжалваните части.
ОСЪЖДА М.П.К., ЕГН **********, с адрес: ***; да заплати н. „А.з.С.на В.” ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, офис сграда Лабиринт, ******; на основание чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78, ал.1 във вр. с ал.8 от ГПК сумата от 100.00 лв. /сто лева/, юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1./
2./