№ 9
гр. Шумен, 10.01.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ШУМЕН, III-И СЪСТАВ, в публично заседание на
осемнадесети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Петина Кр. Николова
при участието на секретаря Мариана Любч. Митева
като разгледа докладваното от Петина Кр. Николова Гражданско дело №
20233630100381 по описа за 2023 година
Подаденият иск е с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК – за
установяване дължимостта на задължение, за което има издадена заповед за
изпълнение.
Делото е образувано по искова молба с вх. № 2366 от 20.02.2023 г. на
„***” ЕАД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление – ***
представлявано от Д.К.К. и М.С., с пълномощник по делото адв. В.Г. от
САК, срещу З. С. М. с ЕГН ********** от гр. *** В исковата молба се твърди,
че ищецът е подал заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение
на парично вземане по реда на чл. 410 от ГПК, за което е образувано ч.гр.д. №
2477 по описа на ШРС за 2022 г. Вземането на ищеца касаело неплатено
задължение в размер на 586,54 лв. по договор за мобилни услуги и договор за
лизинг. В обстоятелствената част на исковата молба се излагат твърдения как
се формира този размер на цялото задължение на длъжника като става ясно,
че то включва неплатени месечни абонаменти, неустойка и дължими
лизингови вноски за мобилно устройство. Съдът издал заповедта за
изпълнение, но заповедта била връчена на длъжника по чл. 47, ал. 5 от ГПК.
На основание чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК съдът дал на заявителя едномесечен
срок за предявяване на иск за установяване на вземането. Ищецът изрично
сочи, че подава настоящата искова молба във връзка с указанията на съда и в
дадения му едномесечен срок. Иска от съда да признае за установено спрямо
ответника, че му дължи сумата по издадената заповед за изпълнение, ведно
със законната лихва от подаване на заявлението. Иска се заплащане на
разноските и по настоящото исково производство.
1
В съдебно заседание представител на ищеца не се явява. Подадена е
молба за разглеждане на делото в тяхно отсъствие като е изложено становище
по съществото на делото, в което твърдят, че считат исковете за изцяло
доказани и основателни.
В предоставения на ответника срок е постъпил отговор от особения
представител на ответника, назначен от съда на основание чл. 47, ал. 6 от
ГПК. В отговора е посочено, че предявения иск е процесуално допустим.
Направено е възражение срещу редовното сключване на договорите, от които
произлизат процесните вземания като се твърди, че на някои места липсва
подпис от потребителя, а на места, където трябва да са изписани трите й
имена, има само подпис. Освен това се твърди, че има начислени задължения
за неползвани услуги. По тези причини моли съда да отхвърли иска.
В съдебно заседание за ответника се явява особения представител,
който заявява, че поддържа всички възражения направени с отговора и моли
съда да отхвърли исковете като неоснователни и недоказани.
Съдът, като съобрази твърденията на страните и представените по
делото доказателства, установи следното от фактическа страна:
На 16.11.2019 г. между „***” ЕАД (праводател на „***” ЕАД) и
ответникът З. С. М. е сключен Договор за мобилни услуги с предпочетен
номер ++359********* с избрана абонатна програма „Тотал+“ с
промоционален месечен абонамент 26,99 лв. и стандартен месечен абонамент
в размер на 29,99 лв. Договорът бил сключен за срок от 24 месеца. Съгласно
този договор ползваните от абоната мобилни услуги били фактурирани за
посочения абонатен номер. Фактурите били издавани ежемесечно, но
потребителя се задължавал да заплаща услугите дори и да не е получил
фактурата. Между страните е уговорено, че при прекратяване на договора по
вина на потребителя преди изтичане на договора той дължи неустойка в
размер на дължимите абонаментни месечни такси до края на срока на
договора, но не повече от 3 такива месечни такси. В този случай потребителят
дължи и разликата между стандартния месечен план и промоционалния такъв
за периода до края на договора, но не повече от три месеца. Същата
разпоредба на сключения между страните договор за мобилни услуги
предвижда, че при прекратяване на договора по вина на потребителя той
дължи обезщетение в размер на разликата между цената на предоставеното
устройство по стандартната ценова листа към датата на договора и цената,
която той е заплатил при предоставянето му, съответстваща на оставащия
срок до края на договора.
На същата дата между страните е сключен и договор за лизинг, с който
на потребителя е предоставено устройство марка SAMSUNG Galaxy A20s
32GB Dual Blue. Устройството е с обща лизингова цена 559,90 лв. без
абонамент, но заради сключения договор за мобилни услуги, то било
предоставено на ответницата на цената от 227,36 лв. за период от 23 месеца
при лизингова вноска от 7,39 лв. и възможност за изкупуване срещу 7,39 лв. в
2
края на срока на лизинга. С чл. 12, ал. 2 от договора за лизинг е уговорено, че
при прекратяване на договора за мобилни услуги, както и при забава на
плащане по тези договори, всички лизингови вноски и другите дължими
плащания стават предсрочно изискуеми.
З. С. М. не изпълнила задълженията си за заплащане на месечните
абонаментни такси по посочения по-горе договор за мобилни услуги в
периода 20.11.2020 г. – 19.03.2021 г. на обща стойност 130,06 лв. (съгласно
кредитираната ССчЕ), поради което договорът с нея бил прекратен, и на
основание чл. 11 от договора мобилният оператор начислил неустойка в
размер на 82,99 лв., представляваща стойността на три месечни абонаментни
такси и неустойка в размер на 233,08 лв., представляваща такава част от
разликата между стандартната цена на устройството по стандартната ценова
листа без абонамент и цената, на която устройството е предоставено на
потребителя на лизинг, съответстваща на оставащия срок от договора. Така
общо фактурираните неустойки възлизат на 316,07 лв.
На основание чл. 12, ал. 2 от договора за лизинг били обявени за
предсрочно изискуеми и всички останали 19 бр. вноски по договора за лизинг
в общ размер на 140,41 лв.
На 15.11.2022 г. „***” ЕАД депозирали в съда заявление по чл. 410 от
ГПК за вземанията към ответницата, въз основа на което било образувано
ч.гр.д. № 2477/2022 г. по описа на съда. Съдът е издал заповед за изпълнение
на парично задължение № 1161 от 17.11.2022 г., с която разпоредил З. С. М.
да заплати на заявителя претендираните вземания в общ размер на 586,54 лв.,
ведно със законната лихва, считано от 15.11.2022 г. (подаване на
заявлението). Заповедта обаче била връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал.
5 от ГПК, поради което съдът дал на заявителя едномесечен срок да предяви
иск за сумите по заповедта за изпълнение. Настоящото производство е
образувано именно на основание указанията на съда.
Въз основа на така установената фактическа обстановка, съдът
намира следното от правна страна:
С исковата молба са предявени три иска – с правно основание чл. 422,
ал. 1 от ГПК. Правния интерес от завеждането на установителен иск вместо
осъдителен такъв е разпоредбата на чл. 415 от ГПК и се обосновава от
наличието на развило се заповедно производство по чл. 410 от ГПК. Това
безспорно се установи в настоящия процес – за претендираните суми съдът е
издал заповед за изпълнение на парично вземане по чл. 410 от ГПК по ч.г.д.
№ 2477/2022 г. на ШРС.
На първо място по делото е установен с категоричност фактът на
сключения между страните договор за мобилни услуги. Доказана е безспорно
и стойността на предоставените мобилни услуги. Тук съдът напълно се
съгласява с изложеното в становището на ищеца по съществото на договора,
че абонаментните услуги се дължат по силата на договора независимо от това
дали потребителят е ползвал някакви услуги по тези договори или не. Това е
3
стойността на задължението на търговеца да предостави постоянна
възможност потребителят да ползва всички уговорени в договора услуги при
договорените параметри неограничено в периода на действие на договора.
Потребителят няма да дължи заплащане само, ако не е имал достъп до тези
услуги по причини, които могат да бъдат вменени на търговеца – по
технически причини или ако услугата е ограничена нарочно от мобилния
оператор. Подобно нещо не се установи по делото.
Безспорно е доказан и размерът на претендираните лизингови вноски.
Съдът не споделя възражението на особения представител, че няма
валидно сключени договори. Всички договори между ищеца и ответницата са
подписани. В завереното копие от договора за лизинг се вижда, че също има
положен подпис, макар на пръв поглед да изглежда, че такъв липсва –
заверката на адвоката на ищеца частично покрива подписа на потребителя, но
все пак той се вижда.
Относно неустойката: Съдът счита, че искът се явява неоснователен и
недоказан относно сумата в размер на 316,07 лв., от които 82,99 лв.,
представляваща стойността на три месечни абонаментни такси и неустойка в
размер на 233,08 лв., представляваща такава част от разликата между
стандартната цена на устройството по стандартната ценова листа без
абонамент и цената, на която устройството е предоставено на потребителя на
лизинг, съответстваща на оставащия срок от договора.
Съобразно чл. 92 от ЗЗД, неустойката обезпечава изпълнението на
задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да
е нужно те да се доказват. Така функциите, които изпълнява са обезпечителна
и обезщетителна, като идеята на обезпечителната функция е да се гарантира
точното изпълнение на поетите задължения. В представения по делото
договор за мобилни услуги е уговорена неустойка в случай на прекратяване
на същите по вина или по инициатива на потребителя, в размер на всички
стандартни месечни абонаменти за периода от прекратяване на договора до
изтичане на уговорения срок, като максималният размер на неустойката не
може да надвишава трикратния размер на стандартните месечни абонаменти.
Предвид формулировката на договорните клаузи, първата и основна
предпоставка за възникване на вземането за неустойка е договорът да е
прекратен.
Съдът счита, че исканите с процесното заявление неустойки посочени
по-горе не се дължат, защото съдържанието на клаузата за неустойка налага
извода, че същата е договорена извън присъщите за неустойката
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, съобразно заложените
за това критерии в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на
ВКС. В случая в противоречие на добрите нрави с клаузата за неустойка е
регламентирана имуществена облага за мобилния оператор в размер, какъвто
би получил, ако договорът не е прекратен, но без да е уговорено
предоставянето и ползването на каквато и да било услуга на абоната. С
4
договора не са предложени насрещни права за абоната, съпоставими с
предвидената неустойка при прекратяване на договорните отношения и това
от своя страна противоречи на добросъвестността и създава основание за
неоснователно облагодетелстване на една от страните в правоотношението,
която в случая е мобилният оператор. В случая е без правно значение
постигнатото споразумение с КЗП през 2018 г. за формиране на вземанията за
неустойка до размера на три стандартни месечни абонаментни вноски, както
и обстоятелството, че до този размер се претендира неустойката за всеки от
предоставените на ответника мобилни номера. Независимо от размера, до
който се претендира неустойката, то вземането за същата се основава на
нищожно съглашение. Налице е изначална недействителност на неустоечното
съглашение поради противоречието му с добрите нрави още при сключването
на договора. Следователно, в конкретния случай не е налице валидно
съглашение за неустойка и съобразно разпоредбата на чл. 26, ал. 1 във вр. с
ал. 4 ЗЗД, в тази си част договорите изобщо не са породили правно действие,
а нищожността на клаузата е пречка за възникване на вземане за неустойка по
процесния договор.
Освен това, доколкото ответникът е физическо лице, на което по силата
на сключените договори са били предоставени различни мобилни и
лизингови услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или
професионална дейност, то същият се явява потребител по смисъл на § 13, т.
1 от ДР на ЗЗП и се ползва от защитата на потребителите, предвидена в ЗЗП.
Съдът счита, че клаузата, с която е уговорена неустойката се явява
неравноправна и съответно нищожна на основание чл. 146, ал. 1 и ал. 2 от
ЗЗП във връзка с чл. 143, т. 5 от ЗЗП във връзка с чл. 3, § 1 от Директива
93/13/ЕИО на Съвета, тъй като задължава потребителя при неизпълнение на
неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или
неустойка. Видно от посочените в заявлението суми при неизпълнение на
определено задължение, неустойката като вид обезщетение за неизпълнение е
почти в троен размер на неизпълненото задължение. Констатираната
неравноправност по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП на клауза на
потребителски договор, която не е индивидуално уговорена (няма данни
потребителят да е разполагал с възможност да влияе върху съдържанието на
предварително изготвените клаузи, и конкретно върху тази за неустойка),
няма за последица намаляване на неустойката до размер, който не е
необосновано висок, а води до нейната нищожност на основание чл. 146, ал. 1
от ЗЗП.
С оглед събраните доказателства съдът намира, че ответницата З. С. М.
дължи на ищеца следните суми от издадената заповед за изпълнение:
абонаментни такси по посочения по-горе договор за мобилни услуги в
периода 20.11.2020 г. – 19.03.2021 г. на обща стойност 130,06 лв. и 19 бр.
вноски по договора за лизинг в общ размер на 140,41 лв. Длъжникът дължи и
лихва за забава от подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК до
окончателното плащане на задълженията. В останалата част искът за
5
установяване на дължимостта на сумите по издадената заповед за изпълнение
се явява неоснователен и недоказан.
При този изход на процеса ответницата следва да заплати на ищцовата
страна направените разноски, съразмерно на уважената част от исковете. С
оглед решението по т. 12 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по
тълк. дело № 4 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС съдът по делата с правно
основание чл. 415 от ГПК, респ. 422 от ГПК следва да се произнесе и по
дължимостта на разноските и по заповедното. Нещо повече, видно от
мотивите на съдиите от ГК и ТК на ВКС съдът се произнася с осъдителен
диспозитив, както относно разноските в исковото, така и по отношение на
разноските в заповедното производство, включително и когато не изменя
разноските по издадената заповед за изпълнение (виж петия абзац от
мотивите към т. 12 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк.
дело № 4 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Направените в настоящото производство разноски възлизат на 1205 лв.,
от които 480 лв. – адвокатско възнаграждение, 400 лв. – възнаграждение на
особения представител, 300 лв. платен депозит за вещо лице и 25 лв. платена
държавна такса. Също така в заповедното са направени следните разноски: 25
лв. – държавна такса и 360 лв. – адвокатско възнаграждение. Общият размер
на разноските в двете производства възлиза на 1590 лв. С оглед изводите за
частична основателност на претенцията, то размерът на разноските, които
следва да се поемат от ответника възлиза на 733,19 лв.
Предвид гореизложеното, съдът намира, че са налице основанията за
постановяване на неприсъствено решение по делото, поради което съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО спрямо З. С. М. с ЕГН ********** от
гр. *** ЧЕ ДЪЛЖИ на „***” ЕАД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление – *** представлявано от Д.К.К. и М.С., СУМАТА от 130,06 лв.
(сто и тридесет лева и шест стотинки), представляващи абонаментни такси по
Договор за мобилни услуги с предпочетен номер ++359********* от
16.11.2019 г. и 140,41 лв. (сто и четиридесет лева и четиридесет и една
стотинки), представляващи вноски по Договор за лизинг от 16.11.2019 г.,
ведно със законната лихва върху тези суми, считано от 15.11.2022 г. до
окончателното плащане, за които има издадена заповед за изпълнение на
парично задължение № 1161 от 17.11.2022 г. по ч.г.д. № 2477/2022 г. на ШРС.
ОТХВЪРЛЯ предявения иск с правно основание чл. 422 от ГПК,
предявен от „„***” ЕАД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление –
*** представлявано от Д.К.К. и М.С., срещу З. С. М. с ЕГН ********** от гр.
*** за установяване дължимостта на сумите по заповед за изпълнение на
парично задължение № 1161 от 17.11.2022 г. по ч.г.д. № 2477/2022 г. на ШРС
в останалата част като неоснователен и недоказан.
6
ОСЪЖДА З. С. М. с ЕГН ********** от гр. *** ДА ЗАПЛАТИ на
„***” ЕАД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление – ***
представлявано от Д.К.К. и М.С., сумата от 733,19 лева (седемстотин
тридесет и три лева и деветнадесет стотинки), представляващи част от
направени от ищцовата страна разноски в исковото и заповедното
производството, съразмерно на уважената част от исковете.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от получаване на
съобщението за изготвянето му пред Окръжен съд гр. Шумен.
Препис от решението да се връчи на страните ведно със съобщението.
Съдия при Районен съд – Шумен: _______________________
7