РЕШЕНИЕ № 22
гр. Пазарджик, 12.02.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Пазарджишкият окръжен съд, търговско
отделение, на осми февруари през две хиляди и деветнадесета година в публично съдебно
заседание в състав:
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: ВЕНЦИСЛАВ ПЕТРОВ
секретар Галина Младенова
като разгледа
докладваното от съдията търг. дело № 2/2015 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Предявен е иск по чл. 422, ал. 1 ГПК от
„Райфайзенбанк
(България)“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н
Лозенец, ул. „Н. Вапцаров“ № 55, чрез юрисконсулт К,
против Е.Ц.Т. (с предишна фамилия В.), ЕГН **********, с адрес: *** и Л.Д.В., ЕГН **********, с
адрес: *** – починал на 28.06.2015 г. в хода на производството,
като на негово място на основание чл. 227 от ГПК с Определение от 08.10.2018 г.
по настоящото дело, с оглед мотивите изложени в Определение № 405 от 02.10.2018
г. по в. ч. т. дело № 540/2018 г. на Апелативен съд – Пловдив, като правоприемник е конституирана Р –
В Г.Л., ЕГН **********, с адрес: ***, за признаване за установено, че ответниците дължат солидарно
на ищеца сума в общ размер от 125 662.63 евро, от които: 1/ главница в
размер на 115 867.69 евро; 2/ договорна лихва в размер на 8 130.83 евро, начислена за периода
16.09.2013 г. – 20.07.2014 г. вкл.; 3/ наказателна лихва в размер на 1 321.05 евро, начислена за периода
15.10.2013 г. – 05.08.2014 г. вкл.; 4/ комисиона за управление, дължима съгласно чл. 3.6 от
Договор за банков кредит от 28.11.2008 г. в размер на 343.06 евро, за периода 15.12.2012 г. – 15.12.2013 г. вкл., както и законната лихва за забава върху главницата, за периода от 06.08.2014 г. до окончателното й изплащане, за които е издадена Заповед
за незабавно изпълнение
№ 1392 от 08.08.2014 г. по ч. гр. дело № 2553/2014 г. на РС – Пазарджик, на основание Договор за банков кредит от 28.11.2008 г. и анекси
към него. Претендират се разноски.
Предявеният иск се
основава на следните фактически твърдения:
В исковата молба се твърди, че по силата на Договор за банков кредит от
28.11.2008 г., Анекс № 1 от 09.12.2009 г.,
Анекс № 2 от 15.11.2010 г.
и Анекс № 3 от 12.03.2012 г.
към него, сключени между ищеца и ответниците Е.Т. (към него
момент с фамилия В.), като кредитополучател, и Л.Д.В.,
като съдлъжник /солидарен длъжник/, банката отпуснала на
кредитополучателя кредит в размер на 132 600 евро, от които: Подлимит 1 - сума
в размер на 43 444.52 евро - за финансиране покупка на
недвижим имот в гр. Пловдив, която сума се превежда
директно на продавача на имота и Подлимит 2 - сума в размер на 89 155.48 евро -
за довършителни строително-ремонтни работи на закупения имот. Твърди се,
че годишната лихва по кредита, съгласно договора първоначално била определена в
размер на 11.45 %,
представляваща СБР за евро (стойност на банковия ресурс, определен
от банката) + 5.05 % пункта
надбавка годишно. Сочи, че впоследствие, считано от 15.11.2010 г.,
размерът на годишната лихва е изменен с Анекс № 2
– на
10.45 %,
представляващ СБР за евро + 4.05 % пункта
надбавка. Твърди, че с Анекс № 3/12.03.2012 г.
между страните е приета по-детайлна дефиниция на понятието „стойност
на банковия ресурс", посочен в чл. 1,
която към датата на този анекс е в размер на 5.9 %,
а годишната лихва е уговорена в размер на СБР за евро + 4.05 пункта надбавка. За
периода 15.03.2012 г. – 15.02.2013 г.
е уговорено кредитополучателят/съдлъжникът да ползват гратисен период, през
който да заплащат само дължимата лихва по чл. 4
от Анекс № 3 по погасителен
план, като кредитополучателят/съдлъжникът дължат плащане на лихвата на 15-то
число на всеки месец. След изтичане на гратисния период, същите изплащат
кредита, съгласно условията по чл. 7 от Анекс № 3. Подробно
са
описани и останалите условия по сключения договор за кредит. Сочи,
че според чл. 3.10 от договора за кредит и чл. 10
от Анекс № 3 при забава в плащането на дължими
суми по кредита, кредитополучателят/съдлъжникът дължат
на банката обезщетение за забава – наказателна надбавка към лихвата в размер на
10 пункта годишно, начислена на годишна база върху забавената сума (вноска или
част от вноска) за времето на забавата до окончателното плащане на забавените
задължения. Твърди, че кредитът бил усвоен в пълен размер от кредитополучателя,
както следва: сумата по Подлимит 1 е усвоена от кредитополучателя на 28.11.2008 г.,
като е преведена от банката директно на продавача, съгласно уговореното в
договора за кредит и в нот. акт за покупко-продажба на недвижимия имот, а
сумата по Подлимит 2 е усвоена от кредитополучателя на 08.12.2008 г.,
съгласно подписано лично от него нареждане за усвояване, с посочена сметка за
усвояване. Ищецът излага, че съгласно
първоначално уговорения погасителен план, кредитът трябвало да се погасява с
една първа изравнителна вноска в размер на 2 026.37
евро и 179 равни месечни вноски, всяка в размер на 1 544.81 евро, дължими на
15-то число на съответния месец, считано от 15.01.2009 г.
- 15.12.2023 г., с приложима годишна лихва,
съгласно съответния погасителен план. Задължението
за плащане било поето солидарно от кредитополучателя Е.Т. и
длъжникът Л.Д.В., които по силата на договора за кредит се
задължили да отговарят при условията на чл. 121
и сл. от ЗЗД за плащането на всички дължими суми към банката по договора за
кредит. Поради финансови затруднения на кредитополучателя, кредитът бил
преструктуриран с Анекс № 1 от
09.12.2009 г., с който било уговорено отлагането
на три лихвени плащания, на три месечни такси за обслужване и на годишната
комисиона за управление. С последяващия Анекс № 2/15.11.2010 г.
между страните е уговорено ново преструктуриране на кредита, с който страните
посочили и приели за установено, че към датата на анекса, размерът на
вземанията на банката към кредитополучателя и солидарния длъжник е в размер на
129 088.38 евро, от които главница 125 395.31 евро и
отложени лихви по чл. 1 от Анекс № 1
в размер на 3 693.07 евро. С
Анекс № 3 от 12.03.2012 г.
кредитът отново бил преструктуриран. Страните
потвърдили, че кредитът, който банката е отпуснала на
кредитополучателя/съдлъжника е в размер на 132 600 евро. Уговорено е ползването
на гратисен период, през който да бъдат плащани само дължимите лихви. Било
уговорено задължение да се изплати на банката усвоената и
непогасена част от кредита общо в размер на 119 199.95
евро на 142 равни анюитетни месечни вноски, всяка в размер на 1 431.53
евро, дължими на 15-то число на съответния месец, считано от 15.03.2013 г.
до 15.12.2024 г. Ищецът твърди, че ответниците не
изпълнили задължението си за плащане на месечните погасителни вноски по
погасителните схеми, уговорени между страните в договора за кредит и анексите
към него. Последното плащане по кредита било на 15.10.2013 г.,
когато е направено плащане на част от просрочената главница и на част от
просрочената лихва. Поради забава на плащанията по кредита, за банката
възникнало правото да начислява наказателната лихва, уговорена в чл. 3.10
от договора за кредит и чл. 10 от Анекс № 3,
считано от 15.10.2013 г. – датата
на първата неплатена месечна вноска преди настъпването на изискуемостта. Тъй
като забавата продължила повече от 150 дни, банката се възползвала от правото
си по чл. 14.1 от Анекс № 3
да поиска предсрочно погасяване на всички дължими суми по кредита - дата на
настъпване изискуемостта на дълга – 21.07.2014 г.
и да потърси принудително събиране. Депозирала
заявление за издаване на заповед за изпълнение въз основа на
документ по чл. 417, т. 2
ГПК,
като твърди, че към датата на подаване на заявлението -
06.08.2014г. длъжниците не са платили 10 месечни погасителни вноски за периода
от 15.10.2013 г. до 15.07.2014 г.
По ч. гр. дело
№ 2553/2014 г. Пазарджишкият районен съд издал Заповед за
изпълнение № 1392 от 08.08.2014 г.
и изпълнителен лист за претендираните суми. Предсрочната
изискуемост на всички вземания на банката по договора от
28.11.2008 г. е настъпила с връчването на
кредитополучателя на писмо изх.№ 530-250/17.07.2014 г., съгласно нотариална
покана за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита, съгласно чл. 9.3
от Договора, поради настъпил случай на неизпълнение – неплащане на основание
чл. 8.1 от договора
за кредит. Същата е достигнала до адресата и е връчена лично.
Солидарният длъжник също е уведомен за настъпилата предсрочна
изискуемост с нотариална покана, връчена на 21.07.2014 г.
на съпругата на адресата Е.Ц.Т., със задължение да я предаде.
В двуседмичния срок
по чл. 367, ал. 1 ГПК ответниците са подали
отговор на исковата молба, с който оспорват изцяло предявения
иск. Правят възражение относно допустимостта на претенцията, поради изтичане на
законоустановеният срок за предявяването й. Оспорват изцяло и основателността
на иска. Твърдят, че поради затруднения в обслужването на кредита обсъждали
продажба на недвижимия имот, служещ като обезпечение по дълга. С оглед
задълженията им по чл. 5.12 от
Договора за кредит провели множество срещи и разговори с управителя на офиса на
банката в гр. Пазарджик, като след
одобрение подготвили всички необходими документи за сключване на сделка,
заплатили дължимите такси и разноски. Излагат твърдения относно постигната
договорка с потенциален купувач и сключен предварителен
договор за покупко-продажба на имота от 07.04.2014 г., който банката одобрила и била добре запозната, тъй като въз основа на него се открила кредитна
процедура и след одобряване на
ипотечен кредит на купувача, подготвили проект за нотариален акт за продажба на
имота. След тримесечна подготовка на документи един ден преди изповядване на сделката, банката ги уведомила, че не разрешават вдигане на възбраната на имота, респективно и разпореждане с
него. Молят съда да приеме, че вина
за неизпълнението им по договора има банката, която им попречила да изпълнят задължението си точно и добросъвестно. Осуетявайки сделката им, практически отказала
да приеме изпълнението им и ги поставила
в невъзможност да погасят дълга. Оспорват иска и по
размер. Сочат, че съобразно твърденията в исковата молба, изискуемата
наказателна лихва в размер на 1 321.05 евро е
начислена за периода от 15.10.2013 г. до
05.08.2014 г. вкл. Считат,
че банката едностранно и без съгласието на длъжниците е начислявала високата
надбавка почти през целия период на договора. Оспорват
и размера на договорната лихва за
периода 16.09.2013 г. до
20.07.2014 г. Оспорват и размера на главницата. Сочат, че според твърденията на
ищеца била погасена такава в размер само на 16 733 евро, а съгласно
договора за банков кредит и сключените анекси към него и видно от приложената
справка по този кредит, за периода 15.01.2009 г.
до 15.10.2013 г. са внесени суми, надвишаващи 73 000 евро, т. е. повече от
половината от стойността на предоставения заем. Оспорват изцяло начина, по който ищецът е извършвал олихвяването и погасяването на кредита през
целия период на действие на договора и анексите към него. Оспорват
действителността на размера на
договорената лихва по кредита в размер на 11.45 % и наказателната надбавка в
размер на 10 пункта. Правят възражение за нищожност на клаузите на
договора и анексите, касаещи размера на лихвите по предоставения им кредит,
поради противоречие със закона и морала на основание чл. 26,
ал. 1, пр. 3 от ЗЗД. Твърдят, че на същото
основание са нищожни и клаузите, касаещи наказателната надбавка в размер на 10
пункта. Алтернативно молят да се приеме, че са прекомерни и на основание чл. 92
от ЗЗД да бъдат намалени. Позоват се на нарушение на разпоредбите на чл. 83,
ал. 2 от ЗЗД и чл. 143, т. 5
и т. 10 от Закона за защита на потребителите от страна на
кредитора. Оспорват и момента на обявяване на кредита като предсрочно изискуем. Молят съда да отхвърли предявените срещу тях
искове изцяло или частично поради нищожност на отделни клаузи в договора,
касаещи договорната лихва и наказателна надбавка, да намали претендираните от ищеца суми, съгласно
действително погасените суми, след установяването им. Претендират разноски.
В
срока по чл. 372, ал. 1 от ГПК
ищецът
е депозирал допълнителна искова молба, с която отговаря на възраженията на
ответниците.
В
срока по чл. 373, ал. 1 от ГПК
е
депозиран отговор на допълнителната искова молба, с който
се поддържат твърденията и оспорванията.
По допустимостта на производството:
Съдът се е
произнесъл по този въпрос с определение № 662 от 05.10.2015 г. по реда на чл. 374 ГПК, към
което препраща.
От фактическа страна съдът приема следното:
Не се
спори, че ответниците Е.В. и Л.В. са бивши съпрузи. По делото е приет като
писмено доказателство Договор за банков кредит от 28.11.2008 г., сключен между ищеца
„Райфайзенбанк
(България)“ ЕАД, като кредитодател от една страна, и ответниците Е.В.
– кредитополучател и Л.В. – солидарен длъжник, от друга, по силата на който банката предоставя кредит в размер на 132 600 евро на ответниците,
на две части (наименовани лимити) с конкретно предназначение, както следва:
Лимит 1 в размер на 43 444.52 евро - за
финансиране покупка на недвижим имот в гр. Пловдив – ап. № 8 с площ от 123 кв. м. и
Лимит
2 в размер на 89 155.48 евро - за довършителни СМР на закупения имот. За ползвания кредит е договорена годишна
лихва в размер на 11.45 %,
представляваща СБР за евро (стойност на банковия ресурс, определен от банката) + 5.05 % пункта
надбавка годишно.
Крайният срок за погасяване на кредита е определен на 15.12.2023 г. В чл. 4.2 е
уговорен начинът на погасяване на кредита – една изравнителна вноска от 2 026.37 евро и 179
равни месечни вноски, всяка в размер на 1 544.81 евро, дължими на 15-то число
на съответния месец, считано от 15.01.2009 г. -
15.12.2023 г.,
с приложима годишна лихва, съгласно погасителен план. В чл. 10.1 е предвидена при
неплащане от кредитополучателя изцяло или частично на което и да е парично
задължение по договора в продължение на 150 дни от падежа на същото, кредитът
(непогасената главница, такси, разноски, лихви и наказателна надбавка) става
автоматично предсрочно изискуем. С три анекса: № 1/09.12.2009 г., № 2/15.11.2010 г. и № 3/12.03.2012 г.
страните установяват актуалния размер на кредита към датата на подписване на
всеки анекс, изменят определени условия по договора, отлагат плащането за част
от лихви, определят по-детайлна дефиниция на понятието „стойност на
банковия ресурс“, продължават
крайният срок за погасяване на кредита, променят годишния лихвен процент и т.
н.
Видно от разписки за връчване на
нотариални покани от 21.07.2014 г. на нотариус Ю. В, рег. № 436 от НК,
кредитополучателят Е.В. и солидарният й длъжник Л.В. (чрез съпругата му на
адреса – Е.В. със задължение за предаване) са уведомени, че за периода от
15.10.2013 г. до 15.07.2014 г. не са платени дължимите съгласно договора за
кредит от 28.11.2008 г. и анексите към него месечни вноски към банката, поради
което се обявяват за предсрочно изискуеми и незабавно платими всички дължими по
договора суми.
По делото безспорно се установи, че
на 28.06.2015 г. ответникът Л.В. е починал (л. 206), както и че Р - В Г Л. изрично
е приела наследството, оставено от покойния наследодател, под опис.
Съобразявайки се с мотивите, изложени в Определение № 405 от 02.10.2018 г. по
в. ч. т. дело № 540/2018 г. на Апелативен съд – Пловдив, като правоприемник е конституирана Р –
В Г.Л..
От приложеното като писмено доказателство
заверено копие на ч. гр. дело № 2553/2014 г. по описа на РС – Пазарджик се установява, че е издадена заповед
за незабавно изпълнение № 1392/08.08.2014 г., с която се разпорежда на Е.Ц.В. и Л.Д.В. да заплатят солидарно на ищеца сума в общ размер от 125 662.63 евро, от
които: 1/ главница в размер на
115 867.69 евро; 2/
редовна (договорна) лихва в размер на 8 130.83 евро, начислена за периода 16.09.2013
г. – 20.07.2014 г. вкл.; 3/ наказателна
лихва в размер на 1 321.05 евро, начислена за периода 15.10.2013
г. – 05.08.2014 г. вкл.; 4/ комисиона
за управление, дължима съгласно чл. 3.6 от Договор за банков кредит от 28.11.2008
г. в размер на 343.06 евро, за периода
15.12.2012 г. – 15.12.2013
г. вкл., ведно
със законната лихва върху главницата, считано от 06.08.2014 г. до окончателното плащане, както и 4 915.41 лева – д. т. и 2 907 лева –
юрисконсултско възнаграждение. Основание за издаване на заповедта е извлечение от счетоводните книги на
банката-заявител по смисъла на чл. 417, т. 2 от ГПК за задължения по договор за
банков кредит.
От
изготвеното по
делото от в. л. Д.Т. заключение по съдебносчетоводната експертиза,
прието
от съда като компетентно
изготвено и обосновано, неоспорени от страните, се установява следното: Съгласно сключения договор от 28.11.2008 г. за банков кредит, ищецът е отпуснал, а длъжникът Е.Т. е усвоила сума в
размер на 132 600
евро, от които
43 442.52 евро на 28.11.2008 г. и 89 150 евро – на 08.12.2008 г. За
периода 15.01.2009 г. – 15.10.2013 г. е погасена главница в размер на 16 732.31
евро, което обуславя извод за остатък на непогасената главница в размер на
115 867.69 евро (132 600 – 16 732.31). Към датата на обявяване
на кредита за предсрочно изискуем от банката – 21.07.2014 г. дължимата главница
е в размер на 115 867.69 евро, редовната лихва е в размер на 8 130.83 евро,
наказателната лихва е в размер
на 1 321.05 евро,
комисионата за управление е в размер на 343.06 евро. Лихвеният процент е претърпял няколко промени в посока
намаляване, както следва: в периода 15.01.2009 г. – 15.12.2010 г. – 11.45 %;
периода 15.12.2010 г. – 15.02.2011 г. – 10.45 %; периода 15.02.2011 г. –
15.11.2012 г. – 9.95 %; периода 15.11.2012 г. – 16.12.2013 г. – 9.25 % и в периода
от 16.12.2013 г. – 06.08.2014 г. – 8.35 %.
Правни
изводи:
Предявен е иск с
правно основание чл. 422 от ГПК с предмет установяване съществуването на
вземане по издадена заповед за незабавно изпълнение. На доказване подлежи наличието на валидно възникнало облигационно
правоотношение по посочения в исковата молба договор за кредит и анексите
към него, по силата на които за ответниците е възникнало солидарно задължение
да заплатят сумите, предмет на иска в
претендираните размери. Предметът на
делото по иска, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК се определя от
правните твърдения на ищеца за съществуване на вземането, за което вече е
издадена заповед за изпълнение. С предявяването на настоящия иск кредиторът се е позовал на
сключен на 28.11.2008 г.
договор за кредит и анекси към
него, като
навежда довод за настъпила предсрочна изискуемост на кредита, поради допусната забава в плащанията над 150 дни. Поради
обусловеността на установителния иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК
от издадена заповед за изпълнение за вземане, основано на извлечение от
счетоводните книги на банката, предметът на делото е обвързан от основанието и
размера на вземането, заявени в заповедното производство.
Процесният
договор и споразуменията (анекси) към него не са оспорените в законния срок относно
истинността (автентичността) им като документи, поради което следва да се приеме,
че формалната им доказателствена сила не е опровергана. От събраните
доказателства се установява, че кредитът от 132 600 евро е изцяло усвоен
– за сумата от 43 442.52 евро на 28.11.2008 г., а за сумата от 89 150 евро – на 08.12.2008 г. При свобода на
договаряне са уговорени дължимите договорни лихви, евентуално наказателни лихви
(неустойки), комисионна за управление и т. н. Видно от съдържанието на договора,
ответницата Е.Ц.Т. е кредитополучател по договора, а
ответникът Л.В. солидарно отговорен, отговарящ за задължението на главния
длъжник – така чл. 5 и сл. от договора.
Доводите за недействителност на договорената редовна (възнаградителна)
годишна лихва е неоснователно. Размерът на лихвения процент е бил договорен от
страните при сключване на договора, същият е посочен като определено число –11.45 %, като при
несъгласие на кредитополучателите с него, те биха могли да откажат сключването на
договора. С подписването на договора те са дали съгласие за първоначално уговорената
цена на заетите парични средства, формирана като годишна
лихва от 11.45 % върху
предоставения кредит. С
отговора на исковата молба се въвеждат също така възражения за наличие в
договора на клаузи с неравноправен характер. Обобщено твърденията са, че
клаузите, определящи договорната лихва и тези санкциониращи неплащането попадат
в приложното поле на чл. 143 от ЗЗП, но основно се оспорва запазеното право на
банката едностранно да увеличава лихвения процент до размери, които
кредитополучателите не могат да контролират, т. е. правото на банката да
променя едностранно условие от договора на непредвидено в него основание – чл.
143, ал. 1, т. 10 от ЗЗП.
По този въпрос съдът намира следното:
Ответниците по иска са физически лица, на
които по силата на сключения през 2008 г. договор е предоставен банков кредит, за който няма данни, а и твърдения да е предназначен за извършване на търговска или
професионална дейност, поради което те имат качеството на потребители по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, като съответно банката – ищец
е търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП. Ето защо, ответниците могат да се позоват на установената в глава VІ от ЗЗП защита срещу неравноправни
каузи в сключения от тях договор, в която са транспонирани разпоредбите на
Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори.
Съгласно разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е
всяка уговорка в негова вреда, която
не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. За изясняване
на понятието „значително неравновесие“ в смисъл на значителна неравнопоставеност в ущърб на потребителя, трябва да се прецени дали
потребителят е поставен в положение, по-неблагоприятно от предвиденото по
действащото национално право, както и дали като постъпва добросъвестно и
справедливо с потребителя, търговецът може основателно да очаква, че потребителят ще се съгласи на
подобна клауза при индивидуални преговори. Системата на защита на ЗЗП държи сметка за това, че
потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо търговеца от гледна
точка както на преддоговорните си възможности, така и на степента си на
информираност, като това го принуждава да приема предварително установените от търговеца условия, без
да може да повлияе на съдържанието им.
Клаузите,
които дават право на търговеца едностранно да
увеличава цената на стоката, без потребителят в такива случаи да има право
да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е значително
завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на договора, по принцип
са неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143, т. 12 от ЗЗП (в този
смисъл Решение № 165 от 02.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 1777/15 г., І т. о., Решение № 51 от 04.04.2016 г. на ВКС по т. д. № 504/15 г., Решение № 77 от
22.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4452/14 г., ІІІ г. о., Решение № 424 от 02.12.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1899/15 г., ІV г. о.).
В настоящия казус възражението за неравноправна клауза се
отнася до чл. 3, вкл. чл. 3.1 и сл. от договора за кредит от 28.11.2008 г., в
частта, предвиждаща кредитополучателите да заплащат лихва в размер, определян като
СБР (стойност на банковия ресурс, определен от банката) + 5.05 пункта годишно, т. е. до уговорка в договор за банков кредит, предвиждаща възможността
на банката за едностранна промяна в договорения лихвен процент въз основа на
непредвидено в самия договор основание, несвързано с обективни обстоятелства, които са извън
контрола на доставчика на услугата.
От събраните по делото доказателства се установи, че
процесната клауза не е прилагана във вреда (в ущърб) на кредитополучателите,
чрез увеличаване на размера на лихвения процент, а напротив – промяната е в
техен интерес, доколкото всички настъпили промени в размера на договорната
възнаградителна лихва не надхвърля изначално договореният между страните размер
от 11.45 %, т. е. лихвата не е увеличавана, а само намалявана. Лихвеният
процент е както следва: в периода 15.01.2009 г. – 15.12.2010 г. – 11.45 %;
в периода 15.12.2010 г. – 15.02.2011
г. – 10.45 %; в периода
15.02.2011 г. – 15.11.2012 г. – 9.95 %; в периода
15.11.2012 г. – 16.12.2013 г. – 9.25 % и в периода от 16.12.2013 г. –
06.08.2014 г. – 8.35 %. Изложеното води до извод, че процесната клауза не е била
прилагана в отношенията между страните във вреда на кредитополучателите, поради
което да се приеме противното – че същата е неравноправна (и на това основание
нищожна – чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, при което тя не следва да се прилага), би
довело по необходимост за целия релевантен период на действие на договора
приложение да намери по-високия първоначално уговорен лихвен процент от 11.45
%, което тълкуване не се основава
на интереса на потребителя с оглед на защитата на правата, предоставени му от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. Като
обобщение, съдът приема, че клаузата не следва да се тълкува като
неравноправна. Същото се отнася и до наказателната лихва, доколкото е налице
обвързаност с договорната (възнаградителна) лихва – виж чл. 3.10 определящ
размер от 10 пункта добавени към Лихвата.
Относно
предсрочната изискуемост:
Съгласно т.
18 от ТР № 4/13 г. на ОСГТК на ВКС, в хипотезата
на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за вземане, произтичащо от договор за
банков кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при
неплащането на определен брой вноски или при други обстоятелства и кредиторът
може да събере вземането си без да уведоми длъжника, вземането става изискуемо
с неплащането или настъпването на обстоятелствата, след като банката е упражнила правото
си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната
изискуемост. Моментът, в който настъпва
предсрочната изискуемост на кредита, е датата, на която волеизявлението на
банката, че счита кредита за предсрочно изискуем, е достигнало до длъжника –
кредитополучател, и то ако към този момент са били налице обективните
предпоставки за изгубване на преимуществото на срока. Освен обективните
предпоставки е необходимо съществуването на субективната предпоставка за
настъпване на предсрочната изискуемост – отправено от банката волеизявление до
кредитополучателя за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита.
Отнемането на преимуществото на срока по договора е субективно право,
установено в полза на кредитора. Преценката дали да го упражни и кога,
принадлежи изцяло на титуляра на това право, от което следва, че настъпването
на предсрочната изискуемост предпоставя осъществяването на два юридически факта
- неизпълнението на длъжника и нарочно волеизявление на кредитора за отнемане
преимуществото на срока му.
Правото на
кредитора следва да е упражнено преди
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът
трябва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост (Решение № 175 от 25.02.2016 г. на ВКС по т. д. №
2602/2014 г., II т. о.).
Волеизявлението
на банката – кредитор следва да е обективирано в писмен документ и да съдържа
ясно изразено позоваване на обстоятелства, уговорени в договора, които дават
право на кредитора да упражни правото да обяви предсрочна изискуемост на
кредита. Предсрочната изискуемост на вземането настъпва от датата на връчване
на длъжника на документа, съдържащ волеизявлението на кредитора, ако към този
момент са били налице обективните предпоставки, обуславящи изискуемостта. Законодателят
не предписва конкретен способ за връчване на писмени съобщения между страните
по договорните правоотношения. Начинът на
удостоверяване на връчването на документа е поставен в зависимост от избрания
от кредитора способ за уведомяване. В конкретния случай уведомяването на солидарните
длъжници е осъществено чрез връчване на нотариална покана на 21.07.2014 г. чрез нотариус Ю. В, рег. № от НК, като към него момент е установено, че за периода от
15.10.2013 г. до 15.07.2014 г. (9 месеца) не са заплатени дължимите по договора за кредит от 28.11.2008 г.
и анексите към него месечни вноски към банката. Този извод се потвърджава и от
приетата ССчЕ, видно от която последното плащане е било към 15.10.2013 г.
Неоснователни са
възраженията на ответниците, че вина за
неизпълнение на задълженията им по договора има банката понеже не разрешила вдигане на възбраната върху имота, респ. и разпореждането с него. Тези твърдения на първо място
останаха недоказани, а на второ – наличието на възбрана върху един недвижим
имот не съставлява пречка за разпореждане с него от страна на собствениците на
същия. Следователно не е налице причинно-следствена връзка между поведението на
банката и несключената продажба, а оттам и връзка с неизпълнението на
задълженията на длъжниците по договора за кредит.
С оглед гореизложеното, предявеният иск по чл. 422 от ГПК е
изцяло основателен. По отношение на ответницата Р - В Г Л.,
която е приела наследството на чичо си Л.В. под опис, няма спор, че тя отговаря само до размера на полученото наследство. Разпоредбата
на чл. 60, ал. 2 от ЗН ограничава
отговорността на наследник, приел наследството по опис, до размера на
полученото наследство, като въпросът за ограничаване отговорността на наследника по
смисъла на чл. 60, ал. 2 от ЗН има значение и следва да се
съобрази в изпълнителното производство.
По разноските:
На основание т. 12 от ТР
№ 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС съдът, който разглежда иска,
предявен по реда на чл. 422 от ГПК, следва да
се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство, като съобразно
изхода на спора разпредели отговорността за разноските както в
исковото, така и в заповедното производство.
Съгласно чл.
78, ал. 8 от ГПК, в полза на
юридически лица или еднолични търговци се присъжда и възнаграждение в размер,
определен от съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт. Размерът на
присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за
съответния вид дело, определен по реда на чл.
37 от Закона за правната помощ.
Нормата е процесуална и се прилага за висящите производства.
Разноските в полза на ищеца съдът
определя на обща сума от 10 380.82 лева (250 лева – депозит, 9 830.82 лева –
държавни такси за заповедното и исковото п-во, 300 лева за юрисконсултско
възнаграждение по реда на чл. 25, ал. 2 от Наредба за заплащането на правната помощ съгл. чл. 78, ал. 8 ГПК, от които 150 лева за заповедното производство и 150 лева – за исковото).
Водим от
горното, съдът
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО,
на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, че Е.Ц.Т. (с предишна фамилия В.), ЕГН **********, с адрес: *** и Р – В Г.Л., ЕГН **********, с
адрес: ***,
последната в качеството на наследник на Л.Д.В., ЕГН **********,
починал на 28.06.2015 г.,
дължат солидарно на „Райфайзенбанк
(България)“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н
Лозенец, ул. „Н. Вапцаров“ № 55, сума в общ размер от 125 662.63 евро (сто двадесет и пет хиляди шестстотин шестдесет и две евро и
шестдесет и три евроцента), от които: 1/ главница в
размер на 115 867.69 евро (сто и петнадесет хиляди
осемстотин шестдесет и седем евро и шестдесет и девет евроцента); 2/ договорна лихва в размер на 8 130.83 евро (осем хиляди сто и тридесет евро и осемдесет и три
евроцента), начислена за периода
16.09.2013 г. – 20.07.2014 г. вкл.; 3/ наказателна лихва в размер на 1 321.05 евро (хиляда триста двадесет и едно евро и пет евроцента), начислена за периода 15.10.2013 г. – 05.08.2014 г. вкл.; 4/ комисиона
за управление, дължима съгласно чл. 3.6 от Договор за банков кредит от 28.11.2008 г. в размер
на 343.06 евро (триста четиридесет и три евро и шест евроцента), за периода 15.12.2012 г. – 15.12.2013 г. вкл., както и законната лихва за забава върху
главницата от 115 867.69 евро, за периода от 06.08.2014 г.
до окончателното й изплащане, за които е издадена
Заповед за незабавно изпълнение
№ 1392 от 08.08.2014 г. по ч. гр. дело № 2553/2014 г. на РС – Пазарджик, на основание Договор за банков кредит от 28.11.2008 г. и анекси
към него № 1/09.12.2009 г., № 2/15.11.2010 г. и №
3/12.03.2012 г.
ОСЪЖДА Е.Ц.Т. (с предишна фамилия В.), ЕГН **********, с адрес: *** и Р – В Г.Л., ЕГН **********, с
адрес ***, последната като наследник на Л.Д.В., ЕГН **********, починал
на 28.06.2015 г., да заплатят солидарно на „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н
Лозенец, ул. „Н. Вапцаров“ № 55, сумата от 5 065.41 лева (пет хиляди и
шестдесет и пет лева и четиридесет и една стотинки) – разноски в заповедното производство, на осн. чл. 78,
ал. 1 от ГПК.
ОСЪЖДА Е.Ц.Т. (с предишна фамилия В.), ЕГН **********, с адрес: *** и Р – В Г.Л., ЕГН **********, с
адрес ***, последната като наследник на Л.Д.В., ЕГН **********, починал
на 28.06.2015 г., да заплатят солидарно на „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н
Лозенец, ул. „Н. Вапцаров“ № 55, сумата от 5 315.41 лева (пет хиляди
триста и петнадесет лева и четиридесет и една стотинки) – разноски в исковото производство, на осн. чл. 78,
ал. 1 от ГПК.
Решението подлежи на обжалване пред Пловдивския
апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: