№ 352
гр. Варна, 21.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в публично заседание на шести
март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Марин Г. Маринов
Членове:Мария К. Терзийска
Елина Пл. Карагьозова
при участието на секретаря Христина Здр. Атанасова
като разгледа докладваното от Мария К. Терзийска Въззивно гражданско
дело № 20233100500223 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по жалба вх. № при ВРС 82624/29.11.2023 г. от „ПРОФИ
КРЕДИТ България“ ЕООД, против Решение № 3350/07.11.2022 г. на ВРС по
гр.д. № 20223110104762, в частта в която е отхвърлен предявеният от
дружеството против Н. Д. Й. от гр. Варна установителен иск по реда на чл.
422 ал. 1 от ГПК за СЛЕДНИТЕ суми, за които е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК в производството по
ч.гр. № 18151/2021 г. по описа на същия съд, а именно: за главница в размер
на 711.46 лева по договор за потребителски кредит от 01.11.2018 г., ведно със
законната лихва от датата на депозиране на заявлението както и за
възнаградителна лихва в размер на 737.77 лева за периода 02.12.2019 г. до
03.12.2020 г.
Съобразно указания на съда е постъпила и уточняваща молба вх. №
4509/21.02.2023 г., в която въззивникът подробно е посочил как изчислява
размера на търсените за присъждане суми.
Според жалбоподателя решението е незаконосъобразно като
постановено при неправилно приложен материален закон. Счита, че клаузата
за уговорения процент възнаградителна лихва не противоречи на добрите
нрави и същата се дължи, наред с част от главницата, а именно в размер на
711.46 лева. Настоява, че както размерът на ГПР, така и методиката на
изчисляването му са ясно изводими от процесния договор и е спазена
императивната разпоредба на чл. 19 ал.4 от ЗПК. Не оспорва извършеното от
първата инстанция приспадане на недължимо платени суми и такси по
възнаграждението за пакет от допълнителни услуги от претендираната
1
главница.
Въззиваемата страна е процесуално пасивна, не депозира отговор.
В съдебно заседание страните не се явяват, редовно призовани.
Процесуалните представители депозират писмени становища по същество на
спора, а въззивната страна отправя и искане за присъждане на разноски.
Съдът, след като прецени, че е сезиран с редовна и допустима за
разглеждане жалба, подадена от лице, легитимирано чрез правен интерес
от обжалване акта на ВРС и като съобрази доводите на страните, приема
за установено следното от фактическа и правна страна:
В развилото се заповедно производство по ч.гр.д. № 18151/2021 г. на
ВРС частично е удовлетворено заявление на ищеца и е издадена Заповед №
271/21.01.2022 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК в
полза на „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД срещу Н. Д. Й. за следните
суми: 2229.59 лева, представляваща главница по договор за потребителски
кредит № **********/01.11.2018 г., ведно със законната лихва, считано от
датата на подаване на заявление в съда – 21.12.2021 г. до окончателно
изплащане на задължението; 737.77 лева, представляваща договорна
възнаградителна лихва за периода от 02.02.2019 г. до 03.12.2020 г.; 222.62
лева, дължима лихва за забава за периода от 03.12.2018 г. до 03.12.2020 г.,
както и 186.41 лева, представляваща законна лихва за периода от 03.12.2020 г.
до 20.12.2021 г. Заповедният съд е отказал издаване на заповед за изпълнение
за сумата от 2399.99 лева, представляваща възнаграждение за закупен
допълнителен пакет от услуги, за 313.31 лева - сбор от лихви за забава върху
сумите за договорна възнаградителна лихва и възнаграждение за закупен
допълнителен пакет от услуги както и за сумата от 262.33 лева – законна
лихва върху тези суми.
Поради депозирано от длъжника възражение в срока по чл. 414 от ГПК
е заявена и установителна претенция за вземането, както и осъдителна такава
за онази част, за която е отказано издаване на заповед за изпълнение, на осн.
чл.415, ал. 1, т. 3 от ГПК.
Ищецът твърди, че на 01.11.2018 г. е сключен Договор за потребителски
кредит № ********** между него, в качеството му на кредитор и Н. Й., като
кредитополучател, за сумата от 3000 лева и за срок от 24 месеца. Излага, че
размерът на месечната вноска е 185.46 лв., годишният процент на разходите
(ГПР): 49.89 %, годишният лихвен процент: 41.17 %; съответно лихвен
процент на ден: 0.11 %, а общото задължение по кредита, твърди да е в размер
на 4451.04 лв. с падеж 2-ри ден от месеца. Ищецът твърди още, че сумата от
3000 лева е преведена на получателя на датата на сключване на договора и по
посочена от длъжника банкова сметка. Заявява, че по искане на потребителя
погасителният план е променян двукратно през 2019 г. като са отложени
съответни вноски за плащане. Твърди, че кредитополучателят е погасил седем
вноски напълно и една осма частично. Заявява, че в съответствие с чл. 12.3 от
Общите условия по договора е обявил кредита за предсрочно изискуем,
считано от 03.12.2020 г. и преди сезиране на заповедния съд.
В отговора на исковата молба, насрещната страна възразява срещу
действителността на договора, респективно дължимостта на претендираните
суми и счита, че потребителят дължи връщане на чистата стойност от 3 000
лева.
Решението на ВРС в обжалваната част е валидно и допустимо ,
2
поради което и съдът е ограничен при преценка законосъобразността на акта
от доводите, развити в жалбата. Доколкото вземанията произтичат от договор
за потребителски кредит, съдът следи служебно за наличието на
неравноправни клаузи.
Безспорно е, че на 01.11.2018 г. между „ПРОФИ КРЕДИТ България“
ЕООД и Н. Д. Й. е сключен договор за потребителски кредит № **********,
по силата на който кредиторът се е задължил да предостави на
заемополучателя сума в размер на 3 000 лева, които да бъдат погасени за срок
от 24 месеца.
По въпроса за действителността на договора за кредит:
Настоящият състав намира за безспорно, че по отношение преценка
действителността на процесния договор приложение намират специалните
изисквания на ЗПК, предвид качеството потребител на заемополучателя. В
тази връзка съдът отчита, че договорът за потребителски кредит, отговаря на
изискванията на чл. 10, ал. 1 от ЗПК, доколкото същият е съставен в писмена
форма, на хартиен носител, по ясен и разбираем начин, като видно всички
елементи на договора се представени с еднакъв по вид, формат и размер
шрифт. Съдът намира също, че са спазени изискванията и на чл. 11 от ЗПК,
доколкото в договора ясно е посочен общия размер на кредита, както и
дължимата сума по него, посочени са стойности на ГЛП - 41.17 % и ГПР –
49.89 %, в рамките на допустимите по чл. 19, ал. 4 от ЗПК граници,
включително представен е и погасителен план, подписан от заемополучателя,
с посочен брой на дължимите вноски, общ размер на всяка вноска, падеж,
съответно посочено е каква част от вноската се отнася за главница и лихва. С
оглед гореизложеното, съдът намира, че процесният договор е съобразен с
изискванията на ЗПК, за потребителя в достатъчна степен се внася яснота
относно всички параметри на правоотношението и какво дължи по него,
поради което и същият се явява действителен.
По отношение размера на посочения ГПР съдът в допълнение сочи
следното: В договора е посочен годишен процент на разходите /ГПР/
съобразно изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Посоченият процент ГПР
не надвишава допустимия размер по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Според ал.1 на
същата разпоредба, годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя изразени като годишен процент от
общия размер на кредита като дефиниция на „общ разход по кредита за
потребителя“ се съдържа в § 1, т. 1 от ЗПК. Това са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани
с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариалните такси.“ Тълкуването на
разпоредбите налага да се приеме, че не са налице основания
възнаграждението за допълнителен пакет от услуги да се разглежда като
разход за кредитополучателя, който е пряко свързан с договора за
потребителски кредит, и размерът му не следва да се включва в общите
разходи по кредита за потребителя по смисъла на чл. 19, ал. 1 от ЗПК.
3
Видно от текста на споразумението за предоставяне на пакет от
допълнителни услуги, същото съставлява отделно съглашение между
страните и в текста изрично е посочено, че сключването му не е условие за
подписване на договора за потребителски кредит. Следователно уговорките
по това допълнително споразумение подлежат на самостоятелна преценка за
действителност, което води до извод, че липсва нарушение на императивни
законови разпоредби относно определяне на годишния процент на разходите
и договорът не е недействителен на основание чл. 22, във вр. с чл. 11, ал. 1, т.
7 – 12 от ЗПК. Затова, що се отнася до някои разбирания, че ако се съобрази
разхода за възнаграждението по допълнителни услуги, то ГПР би надвишил
прага по чл. 1 ал.4 от ЗПК, настоящата инстанция счита, че след като дадена
клауза е нищожна, както тук уговорките за допълнителен пакет услуги, то тя
няма място сред елементите на ГПР, че да се търси какъв би бил размера на
ГПР и надвишава ли императивния максимум.
Освен това, начинът на формиране на ГПР е посочен в чл. 5 от ОУ към
договора и същият отчита елементите по приложение № 1 към ЗПК. Изрично
е записано, че първоначалните изчисления се правят като се приеме, че
лихвата и другите разходи са неизменни спрямо техния първоначален размер
и се прилагат за целия срок на договора.
Следователно и потребителят дължи връщане както на предоставената в
заем главница, така и уговорената възнаградителна лихва, а при забава и
съответната такава.
Установява се, че общо внесената от потребителя сума е 3001.81 лева с
последно плащане на 03.12.2019 година /извлечение л. 33 по делото на ВРС/.
Пред настоящата инстанция се претендира остатък от главницата в размер на
711.46 лева и възнаградителната лихва, заявена в първата инстанция в размер
на 737.77 лева. Платената за допълнителния пакет услуги сума е 1201.45 лева,
а за такси и лихви за забава по кредита – 195.88 лева /така по ИМ и по
пояснения във въззивната жалба/.
По дължимостта на сумите за главница:
Пред въззивната инстанция не се повдига спор относно това дали
сумата, предмет на договора за кредит, в действителност е предоставена на
кредитополучателя, респективно дължи ли се връщане на главницата.
По делото е представена справка за заплатени от кредитополучителя
суми /л. 33 по делото на ВРС/ като тези, касаещи допълнителен пакет от
услуги, такси и лихви за забава върху пакета от допълнителни услуги са в
общ размер на 1518.13 лева. Дължимостта на сумите за допълнителен пакет
от услуги е отречена с решението на ВРС и този въпрос е извън предмета на
въззивното производство, но следва да се посочи, че настоящият състав на
съда споделя изводите на ВРС за противоречие на клаузите, уговарящи
възнаграждение за допълнителен пакет услуги с императивната забрана по чл.
10а ал.2 от ЗПК. Тези суми като платени по нищожни клаузи не се дължат и
резонно трябва да се приспаднат. Доколкото ищецът в интерес на ответника
претендира приспадане на недължимо платените суми от олихвяемата
главница, т.е. от най-обременителното задължение /чл. 76 ал.1 от ЗЗД/, то и
заявената поредност следва да се зачете от съда, респективно да се приеме, че
остатъчната главница е в размер на 711.46 лева.
По отношение на претендираната от ищеца сума за
възнаградителна лихва, съдът намира следното:
4
В договора страните изрично са уговорили размер на годишен лихвен
процент по кредита 41.17 %, или 0.11 % на ден. Договореният размер на
възнаградителна лихва е изцяло в рамките на допустимия по закон, доколкото
същият не надхвърля пет пъти размера на законната лихва. В тази връзка
настоящият състав намира за необходимо да отбележи, че не споделя
изложеното от ответника, а и първоинстанционния съд, че възнаградителна
лихва, договорена в размер над три пъти размера на законната лихва, се явява
в нарушение на добрите нрави, респективно такава клауза следва да се
третира за нищожна. С изменението на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК,
законодателят изрично е предвидил праг, до който размерът на
възнаградителната лихва се явява допустим и съобразен с интересите на
потребителя, в какъвто смисъл е и трайно установената съдебна практика. С
оглед изложеното потребителят дължи лихва в заявения от ищеца размер от
737.77 лева и доколкото не е доказано плащане. От представената справка за
заплатени суми, видно заплатена е договорна лихва в размер на 713.27 лева от
общо дължими съгласно договора 1451.04 лева. Следва да се настои и на
това, че лихвеният процент е изрично уговорен и същият не е променян по
никакъв начин в рамките на действие на договора.
В контекста на изложеното въззивната жалба се явява основателна, а
решението на ВРС ще бъде отменено частично, респективно уважени
исковете за главница и възнаградителна лихва в посочените по-горе размери.
По разноските:
С оглед основателността на въззивната жалба, разноски в полза на
въззивника се следват за държавна такса в размер на 50 лева.
Размерът на юрисконсултското възнаграждение се определя от съда и
не се влияе от посоченото в списъка по чл. 80 от ГПК и това е така, защото
присъждането му не е свързано с доказване на извършен разход.
Отправено е искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение
на осн. чл. 78, ал. 1, вр. ал. 8 от ГПК за настоящата инстанция. Представител
на въззивната страна не се явява в съдебно заседание, а предвид липсата на
фактическа и правна сложност на делото, съдът определя юрисконсултско
възнаграждение в минималния размер от 50 лева, на осн. чл. 78, ал. 8 от ГПК,
вр. с чл. 25а, ал. 3 от Наредбата за правната помощ.
Разноски за първа инстанция: от общо извършен разход в размер на
187.65 лева за държавна такса се присъжда 42.81 лева. За юрисконсултско
възнаграждение съдът определя размер от 150 лева и на база уважен
материален интерес от 1449.23 лева спрямо общия заявен от 6352.02 лева,
присъжда 34.22 лева. За заповедното производство определя сума за
юрисконсултско възнаграждение на осн. чл. 27 от НБПП в размер на 50 лева
и присъжда по горепосочения алгоритъм сумата от 11.40 лева, а от
направения разход за държавна такса в размер на 127.04 лева, присъжда 28.98
лева.
Въззиваемата страна не е отправила искане за разноски нито пред ВРС,
нито пред настоящата инстанция.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
5
ОТМЕНЯ Решение № 3350/07.11.2022 г. на ВРС по гр.д. №
20223110104762, в частта в която е отхвърлен предявеният от „ПРОФИ
КРЕДИТ България“ ЕООД, ЕИК *********, гр. София против Н. Д. Й., ЕГН
********** от гр. Варна установителен иск по реда на чл. 422 ал. 1 от ГПК за
СЛЕДНИТЕ суми, за които е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК в производството по ч.гр. № 18151/2021 г. по
описа на същия съд, а именно: за главница в размер на 711.46 лева по договор
за потребителски кредит от 01.11.2018 г., ведно със законната лихва от датата
на депозиране на заявлението както и за възнаградителна лихва в размер на
737.77 лева за периода 02.12.2019 г. до 03.12.2020 г. и вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че Н. Д.
Й., ЕГН ********** от гр. Варна дължи на „ПРОФИ КРЕДИТ България“
ЕООД, ЕИК *********, гр. София следните суми, за които е издадена заповед
№ 271/21.01.2022 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК
в производството по ч.гр. № 18151/2021 г. по описа на ВРС, а именно:
главница в размер на 711.46 /седемстотин и единадесет и 0.46/ лева по
договор за потребителски кредит № ********** от 01.11.2018 г., ведно със
законната лихва от датата на депозиране на заявлението – 21.12.2021 г., както
и възнаградителна лихва в размер на 737.77 /седемстотин тридесет и седем и
0.77/ лева за периода 02.12.2019 г. до 03.12.2020 г.
В необжалваната част решението е влязло в законна сила.
ОСЪЖДА Н. Д. Й., ЕГН ********** от гр. Варна да заплати на
„ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, ЕИК *********, гр. София, сумата
от 40.38 /четиридесет и 0.38/ лева разноски за държавна такса и
юрисконсултско възнаграждение в заповедното производство, сумата от
77.03 /седемдесет и седем и 0.33/ лева разноски за държавна такса и
юрисконсултско възнаграждение в първоинстанционното производство както
и сумата от 100 /сто/ лева разноски в производството за въззивна инстанция
за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение, на осн. чл. 78, ал. 1, вр.
с ал. 8 от ГПК.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване
по аргумент на чл. 280, ал. 3 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6