РЕШЕНИЕ
№ 362
гр. Русе, 15.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ, ВТОРИ СЪСТАВ, в публично заседание на
десети декември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Аглика Гавраилова
Членове:Антоанета Атанасова
Михаил Драгнев
при участието на секретаря Светла Пеева
като разгледа докладваното от Антоанета Атанасова Въззивно гражданско
дело № 20214500500746 по описа за 2021 година
Производството е по чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба Г. чрез ст. юрк. С.Н. против Решение № 260590
от 12.10.2021 г. по гр. д. № 362/2020 г. по описа на Районен съд Русе, с което е осъдена
да заплати на Д. П. П. от гр.Р. сумите от 1 651,63 лв., представляваща незаплатено
допълнително възнаграждение в брутен размер за положен извънреден труд през
периода 01.01.2017 г. - 31.12.2019 г., обезщетение за забава 213,16 лв. до 27.01.2020 г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от 27.01.2020 г., както и 650 лв.
разноски, а на РРС 74,59 лв. държ. такса и 300 лв. разноски. Въззивникът намира
първоинстанционния съдебен акт за неправилен като постановен в противоречие с
материалния закон и необоснован. Развива оплаквания за незаконосъобразност на
изводите на съда. Намира за неправилно допуснатото субсидиарно прилагане на
Наредбата за структурата и организацията на работната заплата. Счита, че с оглед
нарочната уредба на видовете допълнителни възнаграждения и размера им съгласно
чл. 187, ал. 9 ЗМВР не са налице предпоставките за субсидиарно прилагане на КТ,
ЗДСл и на актовете, към които препращат. Моли въззивния съд да отмени решението и
да постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявените срещу него искове.
Претендира юрисконсултско възнаграждение и разноски.
По реда и в в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от
1
въззиваемата страна Д. П. П. от гр. Русе чрез адв. С.Р. АК В., в който взема становище
за неоснователност на жалбата и прави искане тя да не се уважава. Моли
първоинстанционното решение да бъде потвърдено като се претендират разноски за
производството пред въззивната инстанция – присъждане на адвокатско
възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА.
Въззивната жалба е подадена от процесуално легитимирано лице, в
законоустановения срок и срещу подлежащ на съдебен контрол акт, поради което е
допустима. Разгледана по същество е неоснователна.
Въззивният съд, упражнявайки правомощията си по чл. 269 ГПК, намира, че
Решение № 260590 от 12.10.2021 г. по гр. д. № 362/2020 г. по описа на Районен съд
Русе е валидно и допустимо.
Окръжният съд намира, че фактическата обстановка по делото се установява
такава, каквато е изложена в обжалваното решение и по нея не е налице спор между
страните. Във въззивното производство не са ангажирани доказателства, които да
променят приетата и изяснена от първата инстанция фактическа обстановка, поради
което, настоящият съд я възприема изцяло и препраща към нея на основание чл. 272
ГПК, като не е необходимо същата да се преповтаря и в настоящото решение.
По делото няма спор, че за периода от 01.01.2017 г. до 31.12.2019 г. ищецът е
полагал труд на длъжност „началник на дежурна смяна“ в Р.. Не се спори, че страните
са обвързани от служебно правоотношение по ЗМВР, тъй като ищецът е държавен
служител и приложимият закон, уреждащ този вид обществени отношения е ЗМВР,
който е специален по отношение на ЗДСл – арг. от чл. 142, ал. 1 ЗМВР. По делото не се
спори, че предвид характера на заеманата длъжност през процесния период ищецът е
полагал труд през нощта (22:00 – 06:00 часа), а отработеното работно време се е
изчислявало сумарно.
Наведените във въззивната жалба възражения обобщено се свеждат до това, че по
отношение на служителите на МВР следва да се прилагат наредбите, издадени от
министъра на вътрешните работи на основание законовата делегация на чл. 187, ал. 9
ЗМВР, които уреждат реда за организация и разпределяне на работното време, за
неговото отчитане и компенсирането на работата на държавните служители извън
редовното работно време, режимът на дежурствата, времето за отдих и почивки,
поради което въззивникът счита, че РРС неправилно е приел наличие на непълнота в
специалната уредба, при която следва субсидиарно да се приложи Наредбата за
структурата и организацията на работната заплата, в т. ч. и нормата на чл. 9, ал. 2
НСОРЗ.
Настоящата инстанция намира така релевираните възражения за
неоснователни.
Даденото от районния съд разрешение по иска за заплащане на допълнително
2
възнаграждение за извънреден труд е правилно и в съответствие със закона. Съгласно
чл. 176 ЗМВР брутното месечно възнаграждение на държавните служители в МВР се
състои от основно месечно възнаграждение и допълнителни възнаграждения, между
които съгласно чл.178, ал. 1, т. 3 от закона е възнаграждение за извънреден труд. Редът
за организацията и разпределението на работното време, за неговото отчитане, за
компенсирането на работата на държавните служители извън редовното работно време,
режимът на дежурство и др. се определят на основание чл.187, ал. 9 от министъра на
вътрешните работи. В периода, за който се претендира възнаграждението за
извънреден труд в действащата Наредба № 8121з-776 от 29.VІІ.2016 год. липсва норма,
аналогична на чл. 31, ал. 2 от отменената Наредба № 8121з-407 от 11.VІІІ.2014 г. за
преобразуване на часовете положен нощен труд с коефициент 0,143. При липса на
изрична законова регламентация районният съд правилно е приел, че следва
субсидиарно да се приложат разпоредбите на чл. 9, ал. 2 НСОРЗ. С оглед безспорния
факт, че служителите в МВР са държавни служители, то за неуредените в специалния
закон отношения следва да се приложи общия закон, а именно Законът за държавния
служител. В този смисъл са и задължителните указания на ВКС, дадени в ТР №
6/06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които ЗДСл се
прилага субсидиарно за правоотношенията на служителите на МВР и при липса на
изрична разпоредба в ЗМВР, следва да се прилага разпореденото в него, тъй като
обратното разбиране би поставило в неравностойно положение държавните служители
в МВР спрямо другите държавни служители, както и спрямо работниците и
служителите, работещи по трудови правоотношения. Ето защо, макар и в действащия
ЗМВР да няма законова делегация, препращаща към общия ЗДСл, както това е било
уредено в отменения ЗМВР, то доколкото няма изрично уредено нещо друго, за
неуредените отношения приложение намира ЗДСл, който от своя страна пък препраща
към трудовото законодателство по КТ. Така, разпоредбата на чл. 67, ал. 3 ЗДСл
постановява, че минималните и максималните размери на основните заплати по нива и
степени за държавните служители, размерите на допълнителните възнаграждения и
редът за получаването им се определят с наредба на Министерския съвет и не могат да
бъдат по-ниски от определените в трудовото законодателство.
Съгласно разпоредбата на чл. 9, ал. 2 НОСРЗ, при сумирано изчисляване на
работното време нощните часове се превръщат в дневни с коефициент, равен на
съотношението между нормалната продължителност на дневното и нощното работно
време, установени за подневно отчитане на работното време за съответното работно
място, т. е. приложимият коефициент е 1,143. Предвид изложените по-горе
съображения, въззивният съд намира, че при липсата в случая на специално правило,
което да определя методология за превръщането на отработените нощни часове в
дневни при сумирано изчисляване на работното време на държавните служители в
МВР, то наличната нормативна празнота следва да се преодолее чрез субсидиарното
3
приложение на чл. 9, ал. 2 НОСРЗ. В този смисъл съдът съобразява и решение №
311/8.11.2019 г. на ВКС по гр. д.№ 1144/2018 г., което макар да има за предмет
заплащане на други допълнителни възнаграждение на държавни служители от
системата на МВР, дава принципно разрешение на въпроса за субсидиарното
приложение на друг закон при липса на изрично уредено заплащане в ЗМВР. В него е
посочено е, че положителният отговор на въпроса за приложение на субсидиарни
разпоредби е в съответствие с основния правен принцип за равенство и недопускане на
дискриминация,закрепен в чл. 6 Конституцията и чл. 14 ЕКЗПЧОС. Съдът основава
решението си и на прогласения в чл. 16 Конституцията на Р Б. и чл. 1, ал. 3 КТ
принцип за закрила на труда, насочен към подпомагане на работника или служителя
като икономически по-слаба и зависима страна по съответното правоотношение.
Следва още да се отбележи, че тази непълнота в нормативната уредба е преодоляна с
измененията на чл. 187 ЗМВР и приетата нова ал. 4/ДВ бр. 60 от 07.07.2020 г., в сила от
11.07.2020 г./, съгласно която при сумирано изчисляване на работното време нощните
часове се превръщат в дневни с коефициент, равен на отношението между нормалната
продължителност на дневното работно време към нормалната продължителност на
работното време през нощта по ал. 1. Видно е, че новата разпоредба на чл. 187, ал. 4
ЗМВР възпроизвежда текста на чл. 9, ал. 2 НОСРЗ.
Поради това, правилно в обжалваното решение Русенският районен съд е приел,
че държавният служител в МВР не би трябвало да се поставя в неравностойно
положение спрямо работниците по трудови правоотношения, регулирани от КТ.
Всички възражения на ответника в обратния смисъл са неоснователни. Въззивният съд
намира, че включеният в рамките на дежурството нощен труд на ищеца следва да бъде
приравнен на дневно работно време, на която основа и следва да бъде определен
реално положеният от него труд за исковия период. По отношение размера на иска,
съдът правилно е съобразил установените по делото обстоятелства относно часовете
нощен труд, положени от ищеца в процесния период и дължимото му се
възнаграждение съобразно заключението на вещото лице. Предвид основателността на
главното задължение, основателни се явяват още претенциите за мораторна лихва,
както и лихва за забавата.
По тези съображения, решението се явява правилно и следва да бъде
потвърдено.
С оглед изхода от делото, отправеното искане и представените доказателства,
въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия сторените от него
разноски пред настоящата инстанция. Съгласно приложения списък по чл. 80 ГПК
такива се претендират в размер на 800 лв. за платено адвокатско възнаграждение. От
страна на ответника своевременно е заявено възражение за прекомерност по чл. 78, ал.
5 ГПК. Същото съдът счита за основателно. Съобразявайки обстоятелството, че с
4
решението са уважени два обективно съединени иска, по които се дължи отделно
възнаграждение, чийто размер определен съобразно интереса възлиза на 345,62 лв. чл.
7, ал. 2, т.1 от Наредба № 1 на ВАС по първия иск и 300 лв. съгласно чл. 7, ал. 2, т.1 от
Наредба № 1 на ВАС по втория иск, както и фактическата и правна сложност на
делото, настоящият състав намира, че претендираното от въззиваемия възнаграждение
следва да се намали до 650 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Русенският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260590 от 12.10.2021 г. по гр. д. № 362/2020 г. по
описа на Районен съд Русе.
ОСЪЖДА Г. да заплати на Д. П. П., ЕГН ********** от гр. Р. сумата 650 лв.
разноски за адвокатско възнаграждение пред настоящата инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5