Р Е Ш Е Н И Е
№ …………
гр. Кюстендил, 19.11.2019 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
КЮСТЕНДИЛСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско отделение, в открито съдебно
заседание на пети
ноември, през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
РОСИЦА САВОВА
ЧЛЕНОВЕ: Веселина Джонева
Елисавета
Деянчева
и при участието на съдебен секретар Вергиния
Бараклийска, като разгледа докладваното от съдия Ел. Деянчева в.гр.д. № 455 по описа на ОС-Кюстендил
за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по
въззивна жалба на Община Дупница, с ЕИК *********, с адрес гр. Дупница, пл. „Свобода“
№ 1, представлявана от кмета Методи Чимев, чрез юрисконсулт Гергана Шопова
против решение на Районен съд Дупница (ДРС) по гр.д. № 289 от описа на съда за
2020 г., с което в полза на въззивника - ответник е била присъдена сума в
размер на 1973,31 лв., ведно със законната лихва от 13.02.2020 г., както и 450
лв. деловодни разноски.
В жалбата се
сочи, че мотивите на съда били неясни и неразбираеми, т.к. по делото не били
събирани гласни доказателства, както било отбелязано в решението. Освен това
съдът сочел, че исковата сума е била изплатена, но в същото време я е присъдил
в полза на ответника, заради което всъщност сумата се следвала повторно.
Неправилно била разпределена и отговорността за разноски, доколкото била
приложима нормата на чл. 78, ал. 2 от ГПК, евентуално се поддържа и възражение
по см. чл. 78, ал. 5 от ГПК.
При тези
съображения се иска атакуваният съдебен акт да бъде отменен и вместо него –
постановен друг, с който исковата претенция бъде отхвърлена, а на жалбоподателя
се присъди юрисконсултско възнаграждение.
В законоустановения срок по чл. 263 от ГПК
е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна Г.Ц.Ц., с ЕГН **********,
с адрес.***, чрез адвокат К.В. от КАК, в който се сочи,
че първоинстанционното решение е правилно, обосновано и постановено при
спазване на материалния и процесуалния закон. Твърди се, че ответната община е
признала иска, заради което правилно е постановено решение по реда на чл. 237 от ГПК, без
излагането на подробни мотиви. Правилно били възложени в тежест на
жалбоподателя деловодните разноски, сторени от ищеца. Навежда доводи, че не е
станал причина за забавяне на плащането, а с поведението си Общината е
предизвикала образуването на делото, заради което неприложимо било правилото на
чл. 78, ал. 2 от ГПК. На тази база се иска потвърждаване на постановения
първоинстанционен съдебен акт като правилен и законосъобразен. Не се въвеждат
искания и възражения по доказателствата. Претендират се разноски за настоящата
съдебна инстанция.
В съдебно заседание въззивникът Община Дупница, чрез ангажираните процесуални
представители, поддържа жалбата си.
В съдебно заседание въззиваемата страна поддържа подадения отговор на въззивната
жалба и желае потвърждаване на първоинстанционното решение. Претендират се
сторените в производството разноски, като се прилага и списък по чл. 80 от ГПК.
Съдът като съобрази доводите
във въззивната жалба, както и събраните доказателства по делото, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
При извършената служебна
проверка настоящият въззивен съдебен състав намира, че първоинстанционното
решение е валидно. Постановено е от надлежен съдебен орган, функциониращ
в надлежен състав в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е
в писмена форма и е подписано от състава, който го е постановил.
Решението, с оглед
пределите на атакуване, очертани с въззивната жалба е и допустимо, тъй като първоинстанционния съд е разгледал допустим
иск с правно основание чл. 225,
ал. 1, т. 3 вр. чл. 344, ал. 1, т. 3 - предявен от надлежно легитимиран
правен субект, разполагащ с право на иск, надлежно упражнено чрез депозирана
редовна искова молба.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху
първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба,
настоящият съдебен състав, след преценка на събраните доказателства, намира
следното:
В хода на
първоинстанционното производство състав на ДРС е постановил съдебно решение, с
което ответната Община-Дупница е осъдена да заплати на Г.Ц.Ц. обезщетение по
чл. 225, ал. 1 от КТ в размер на 1973,31 лв., ведно със законната лихва от
13.02.2020 г., както и 450 лв. деловодни разноски.
Постановявайки акта си съдът се е произнесъл по реда на
чл. 237 ГПК - при признание на иска, макар и да липсва изрично искане от ищеца
за постановяване на решение по този ред.
Действително съдът е обвързан от направеното признание на иска, но има
задължение да постанови решение по чл. 235 ГПК, ако искане от ищеца не бъде
отправено. Видно от записите в протокол от открито съдебно заседание, проведено
на 26.05.2020 г., процесуалният представител на ищеца е завил само, че желае
присъждане на разноски. В хода по същество също не са наведени искания по см.
чл. 237 от ГПК, като няма нито изрично, нито дори евентуално отправено искане
до съда да прекрати съдебното дирене.
При тези обстоятелства за въззивния съд като инстанция по
същество възниква необходимост да пристъпи към обсъждане на събраните по делото
доказателства.
Отговорността на работодателя по чл. 225, ал. 1 КТ е договорна, като
правото на обезщетение възниква за работника/служителя при наличието на три
кумулативни предпоставки: 1) признаване на уволнението за незаконно и неговата
отмяна от съда или по почин на работодателя; 2) наличие на подлежаща на
обезщетяване вреда; и 3) причинна връзка между незаконното уволнение и
оставането на работника или служителя без работа (виж тълкувателно решение № 3/19.03.1996 г. на ОСГК на ВКС).
Страните в случая не спорят, а това се установява и от
доказателствата по делото, че с решение на ДРС по гр.д. № 2190/2019 г., влязло
в законна сила на 27.12.2019 г., е била отменена заповед № РД-04-875/22.08.2019
г. на кмета на община Дупница, с която за нарушения по чл.187, ал.1, т.8 и чл.126, т.9 КТ на ищеца е било наложено дисциплинарно наказание
уволнение, както и заповед № РД-04-876/22.08.2019 г. на кмета на община Дупница, с която на основание чл.330,
ал.2, т.6 от КТ е било прекратено трудовото правоотношение с ищеца, като
незаконосъобразни.
Не е спорно и това, че със същото
решение той е бил възстановен на заеманата преди уволнението
длъжност – „общ работник – ловец“ в
община Дупница, като в негова полза е присъдена и сумата 3174,69 лв., представляваща
обезщетение за времето, през което е останал без работа поради незаконното
уволнение за периода от 22.08.2019 г. до 04.12.2019 г., ведно със законната
лихва върху сумата, считано от 16.10.2019 г. до окончателното погасяване на
задължението.
Липсва спор и досежно това, че в
исковия период ищецът е останал без работа, поради уволнението, признато за
незаконно с решение
на ДРС по гр.д. № 2190/2019 г., влязло в законна сила на 27.12.2019 г.
Предмет на иска в
случая е била претенция за присъждане на сумата от 1973,31 лв., представляваща
обезщетение за времето, през което е останал без работа поради незаконното уволнение
за последващия период - периода от 05.12.2019 г. до 17.02.2020 г., ведно със законната
лихва върху сумата, считано от датата на депозиране на исковата молба до
окончателното погасяване на задължението. Заявеното искане не е обхванато от силата на пресъдено
нещо в предходното съдебно производство на същото основание. В случая искът по
чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ е уважен за изминалия от уволнението до 04.12.2019 г. период,
като за остатъка от шестмесечния период изобщо не е бил предявен. Поради това претенцията
за последващия период се явява допустима, тъй
като липсва тъждество между предмета на двете дела. (В този
смисъл Определение № 273 от 26.05.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 278/2010 г.,
III г. о., ГК).
С отговора на
исковата молба ответната страна е посочила, че признава иска. Приложила е и
платежен документ от 10.03.2020 г., видно от който сумата от 1988.11 лв., в
т.ч. 1973,31 обезщетение за периода 05.12.2019 г. до 16.02.2020 г., както и лихва за
периода 13.02.2020 г. – 10.03.2020 г. – 14,80 лв. Е била преведена по сметка на
ищеца.
Ищецът не е оспорил този
документ, както и твърдението, че сумата му е била заплатена.
При тези установени обстоятелства
съдът,
при зачитане на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по
настоящото дело по иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, с което
уволнението е признато за незаконно и като такова е отменено,
приема, че престираното от ответника е в изпълнение по възникналото правотношение
с ищеца, предмет и на исковата претенция. Доколкото е установен фактът на
плащането, извършено в хода на настоящото исково производство, то на основание чл.235,
ал.3 от ГПК този правопогасителен факт, настъпил след предявяване на
иска, който е от значение за спорното право, следва да бъде зачетен. Това е
основание съдът да приеме исковата претенция за изцяло неоснователна, тъй като
вземането е погасено чрез плащане в хода на процеса.
И т.к. плащането е погасило вземането на ищеца решението,
с което ответната община е осъдена да заплати на ищеца сумата от 1973,31 лева
следва да се отмени, като вместо него се постанови друго, с което искът за тази
сума бъде отхвърлен.
Решението следва да се отмени изцяло и в частта, в която
съдът е присъдил, че исковата сума се следва ведно със законната лихва от
датата на подаване на исковата молба, и досежно разноските.
По разноските:
Съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК при уважаване на иска
разноски се следват в полза на ищеца. В чл. 78, ал. 2 ГПК е
регламентирано изключението от правилото на ал. 1 – когато ответникът с
извънпроцедуалното си поведение не е станал причина за делото и признае иска,
ищецът няма право на разноски от него. Когато с поведението си преди делото
ответникът е станал повод за образуването му и когато материалното притезание
на ищеца съдът прецени като основателно, но поради обстоятелства, възникнали в
хода на производството намали или отхвърли иска, разноските отново се определят
по правилото на чл. 78, ал. 1 ГПК, по арг. от противното от
чл. 78, ал. 2 ГПК (така и Определение № 511/29.07.2013 г. на
ВКС по ч. гр. д. № 1499/2013 г., IV г. о.; Определение № 149/22.03.2012 г. на
ВКС по ч. гр. д. № 3/2012 г., I г. о. и др.).
В случая не е спорно, че към деня
на подаване на исковата молба – 13.02.2020 г., ответникът е имал към ищеца изискуемо
свое парично задължение, което е удовлетворил едва след образуване на делото –
на 10.03.2020 г., поради което той е станал повод за образуването на делото и
поради това остава задължен за разноските на ищеца. Твърденията за
недобросъвестност от страна на ищеца, поради непредставяне на банкова сметка, ***,
не се подкрепи с надлежни доказателства, още повече, че като служител при
ответника, той вероятно е получавал заплатата си именно по банков път, като
сметката му безспорно е била известна на работодателя.
По тези причини, въпреки крайния
изход по спора, с оглед причините за него, на ищеца се следват сторените от
него разноски пред първата инстанция. Но в случая е налице ограничението на чл.
78, ал. 5 от ГПК, като възражение в т.см. е било поддържано своевременно.
Съгласно тази разпоредбата ако заплатеното от страната възнаграждение за
адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на
делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на
разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер
съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата.
Последният препраща към Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения. Делото в случая не е с голяма
фактическа и правна сложност. От друга страна общият материален интерес е в
размер на 1973,31 лв., поради което съгласно чл. 7, ал.1.т. 1 вр. чл. 7 ал.2, т.2 от Наредба №
1/09.07.2004 г. минималното възнаграждение за процесуално
представителство по делото за една инстанция е в размер на 368,13 лв. Ищецът е
заплатил на адвоката си 450 лв. хонорар, който, доколкото не е съобразен с
минимума по Наредбата, следва да бъде намален до размер на 368,13 лв., т.к.
делото не се отличава с фактическа и правна сложност, а производството пред
първата инстанция се е развило в едно единствено съдебно заседание.
За прецизност ще се посочи, че
при прилагането на чл. 78, ал. 5 ГПК съдът не е ограничен с намаляването на
разноските за адвокатско възнаграждение до трикратния минимален размер, а до
минималния такъв, според Наредба № 1. (В
този смисъл опр. № 91/21.10.2009 г. по т.д. № 305/2009 г. на ВКС, ІІ ГО, опр. №
74/07.02.2011 г. по ч.гр.д. № 46/2011 г. на ВКС, ІV ГО, опр. № 269/04.05.2011
г. по ч.гр.д. № 155/2011 г. на ВКС, ІV ГО и др.).
По разноските пред въззивната
инстанция:
Отговорността на страните
за разноски е обусловена от изхода на спора и се разпределя съобразно правилата
на чл.78 ГПК. Разноските се присъждат за всяка
инстанция с акта на съда, с който приключва делото пред съответната инстанция -
чл.81 ГПК. Съгласно чл.78,
ал.1 ГПК, заплатените от ищеца такси, разноски и възнаграждение за
един адвокат, се заплащат от ответника съразмерно с уважената част от иска, а
съгласно чл.78, ал.3 и ал.4 ГПК ответникът също има право на разноски
съразмерно с отхвърлената част от иска, както и в случай на прекратяване на
делото. Процесуалният закон - чл.78,
ал.8 ГПК, предвижда, че когато страна по делото е юридическо лице или
едноличен търговец, който е защитаван от юрисконсулт, в нейна полза също се
присъжда възнаграждение.
В развилото се пред въззивната
инстанция производство жалбоподателят - ответник по иска, е представляван от
юрисконсулт. Производството е приключило с решение, с което именно по неговата
жалба е отменено първоинстанционното такова. Предвид този изход на въззивното
производство на жалбоподателя се следва юрисконсултско възнаграждение. Искане в
този смисъл е заявено, а размерът му следва да се определи именно по
указанията в разпоредбата на чл.78, ал.8 от ГПК „в полза на юридическите лица и едноличните търговци се присъжда и
възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били защитавани от
юрисконсулт. Размерът на присъденото възнаграждение не може да надхвърля
максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл.37 от Закона
за правната помощ”. От това следва, че при определяне на дължимите разноски
за юрисконсултска защита, съдът се ръководи от размерите посочени в Наредба за
заплащането на правната помощ, към която разпоредбата на чл.37 от ЗПрП
препраща. Съгласно нормите на чл.25, ал.1 и ал.2 от Наредбата за заплащането на
правната помощ за защита по дела и определен материален интерес
възнаграждението е от 100 до 300 лв., а ако делото е продължило повече от три
съдебни заседания или когато материалният интерес е над 10000 лв. (какъвто не е
този случай), възнаграждението може да бъде увеличено с до 50 на сто от
максималния размер от 300 лв. Същите са и размерите, посочени в чл.23,
т.1, предл. второ от наредбата, касаеща трудови дела с определен материален
интерес. В случая
сума от 100 лв. съдът счита за справедлива с
оглед правната и фактическа сложност на делото. Действително производството е
пренесено пред въззивната инстанция, но това обстоятелство само по себе си не е
довело до затруднения в осъществяване на процесуалната защита на ответника –
тук въззивник. Поради това и тази сума ще бъде възложена в
тежест на въззиваемата страна, и ищец в първоинстанционното производство.
По обжалваемостта:
Настоящото съдебно решение подлежи на касационен контрол,
съобразно императивната разпоредба на чл. 280, ал. 3, т.3 от ГПК.
Водим
от горното и на основание чл. 271, ал.1 от ГПК, съдът
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ
изцяло решение № 390/13.07.2020 г. на Районен съд – Дупница, постановено по гр.
д. № 289 по описа за 2020 г. на същия съд, по силата на което
Община-Дупница, с ЕИК *********, с адрес гр. Дупница, пл. „Свобода“ № 1,
представлявана от кмета Методи Чимев, е осъдена да заплати на Г.Ц.Ц., с ЕГН **********,
с адрес ***, обезщетение по чл. 225, ал. 1 от КТ в размер на 1973,31 лв., ведно
със законната лихва от 13.02.2020 г., както и 450 лв. деловодни разноски, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ предявения от Г.Ц.Ц., с ЕГН **********,
с адрес ***, иск с
правно основание чл. 225, ал. 1 от КТ, за осъждане на Община-Дупница,
с ЕИК *********, с адрес гр. Дупница, пл. „Свобода“ № 1, представлявана от
кмета Методи Чимев, да заплати на ищеца обезщетение за оставането му без работа поради
уволнението му със Заповед № РД-04-875/2019 г. на кмета на Община Дупница,
признато за незаконно с решение на ДРС по гр.д. № 2190/2019 г., в
размер на 1973,31 лв. (хиляда
деветстотин седемдесет и три лева и тридесет и една стотинки), ведно със
законната лихва от датата на завеждане на исковата молба - 13.02.2020 г., КАТО ПОГАСЕН ЧРЕЗ ПЛАЩАНЕ.
ОСЪЖДА
Община-Дупница, с ЕИК *********, с адрес гр. Дупница, пл. „Свобода“
№ 1, представлявана от кмета Методи Чимев, да
заплати на Г.Ц.Ц., с ЕГН **********, с адрес ***, деловодни разноски пред
първата инстанция в размер на 368,13
лв. (триста шестдесет и осем лева и тринадесет стотинки).
ОСЪЖДА
Г.Ц.Ц., с ЕГН **********, с адрес ***, да заплати
на Община-Дупница, с ЕИК *********, с адрес гр. Дупница, пл. „Свобода“
№ 1, представлявана от кмета Методи Чимев, сумата от 100,00
лева (сто лева и нула стотинки), представляваща сторени разноски пред
въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с касационна жалба пред Върховния касационен съд на
Република България по правилата на чл. 280 от ГПК, в едномесечен срок от неговото
обявяване на 19.11.2020 г. (съобщена на страните в проведеното открито
съдебно заседание на 05.11.2020 г.) – по арг. от разп. на чл. 315, ал. 2 от ГПК.
Препис
от решението ДА СЕ ВРЪЧИ на страните (по общите указания на чл. 7, ал. 2 ГПК).
ПРЕДСЕДАТЕЛ:___________ ЧЛЕНОВЕ:
(съдия Росица Савова)
1.______________
(съдия Веселина Джонева)
2.______________
(съдия Елисавета Деянчева)