РЕШЕНИЕ
№ 7005
гр. София, 17.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 50 СЪСТАВ, в публично заседание на
дванадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА ИВ. Т.
при участието на секретаря ЛИЛЯНА ЛЮБ. АНДОНОВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА ИВ. Т. Гражданско дело №
20231110149620 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. от ГПК.
Предявен е иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК от М. Т. М. срещу „А.Т.Е.Г.“ АД
за признаване за установено в отношенията между страните, че М. Т. М. не
дължи на „А.Т.Е.Г.“ АД сумата 4014,96 лева - неустойка за недадено
обезпечение по Договор за потребителски кредит №**********/14.11.2022 г.
Ищецът твърди, че по сключения между страните договор за кредит,
ответното дружество претендира заплащане на сумата за неустойка, чиято
дължимост се оспорва с доводи за неравноправност и нищожност на клаузата, от
която произтича; противоречие със закона и добрите нрави, съобразно подробно
изложените доводи в искова молба.
Ответникът, получил препис от искова молба, с приложения, на
08.11.2023 г., в законоустановения едномесечен срок е подал отговор на искова
молба. Не спори, че е сключен договора за кредит и наличието на неустоечната
клауза, но възразява по твърденията за неината недействителност. Поддържа, че
се касае за уредена договорна отговорност на ищеца за недадено обезпечение;
няма основание да се включва в ГПР; неустойката е в размер, който отговаря на
обезпечителната, обезщетителна и санкционна функция. Твърди, че клаузата е
индивидуално уговорена. Моли искът да бъде отхвърлен.
Съдът, като обсъди въведените в процеса факти с оглед на събраните по
делото доказателства и поддържани доводи, преценени при условията на чл. 235,
ал. 2 ГПК, по свое убеждение намира за установено от фактическа и правна
страна следното:
На основание чл. 146, ал.1, т.3 и т. 4 от ГПК, прието е за безспорно и
ненуждаещо се от доказване, че страните по спора М. Т. М., като
кредитополучател, и „А.Т.Е.Г.“ АД, като кредитор, са сключили Договор за
1
потребителски кредит №**********/14.11.2022 г., ведно с Приложение №1 и №5
по реда на чл. 6 от ЗПФУР, вр. чл. 9 от ЗПК.
Съгласно чл. 6 от ЗПФУР, договор за предоставяне на финансови услуги
от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част
от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от
доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на
договора страните използват изключително средства за комуникация от
разстояние - едно или повече. Страни по договора за предоставяне на финансови
услуги от разстояние са потребителят и доставчикът, като на осн. чл. 7, ал. 2 от
с.з и § 13, т. 1 от ЗЗП, ищецът има качеството потребител като физическо лице,
което като страна по договор за предоставяне на финансови услуги от
разстояние действа извън рамките на своята търговска или професионална
дейност.
От предметното съдържание на съглашението се установява, че са
предоставени заемни средства от 2500,00 лв, със срок на връщането им –
14.11.2024 г., ведно с възнаградителна лихва, при месечна вноска от 153,71 лв., а
без одобрено обезпечение – 321,00 лв.; ГПР -49 %. Видно от погасителния план
на кредита, предварително е включена в месечната вноска сума за неустойка, в
случай на непредоставяне на обезпечение, като общият размер на дължимото
неустоечно вземане е сумата 3964,96 лв.
Според чл. 1 от Приложение №5 към договора, страните се споразумяват в
срок до края на следващия ден, считано от деня на сключване на договора за
кредит, кредитополучателят е длъжен да учреди следните обезпечения: т.
1поръчителство на две физически лица; т. 2 банкова гаранция от 3689,04 лв., със
срок на валидност 30 дни след крайния падеж на плащане.
Според чл. 2, ал.1 ако кредитополучателят обезпечи кредита чрез
поръчители, то той е длъжен в срок до края на следващия ден, считано от деня
на предоставяне на сумата по кредита, да осигури поне двама поръчители, които
да отговарят солидарно за задълженията на кредитополучателя по договора за
кредит. По своя преценка и с оглед кредитоспособността на кредитополучателя
Кредитодателят може да изиска Кредитополучателят да осигури повече от двама
поръчители с оглед получаване на кредит. Поръчителите трябва задължително
да бъдат физически лица, като всеки един от тях трябва да отговаря на следните
условия: да имат нетен размер на осигурителен доход в размер на 1500 лева; да
бъдат лица над 20 годишна възраст; да работят на безсрочен трудов договор; да
имат не по-малко от 5 години трудов и осигурителен стаж; да не са
кредитополучатели или поръчители по друг договор за кредит, включително и
такъв с Кредитодателя; да нямат неплатени осигуровки за последните две здини;
да нямат задължения към други кредитни или финансови институции или ако
има - кредитната история на поръчителя в ЦКР към БНБ една година назад да е
със статус не по-лош от „Редовен”. Кредитодателят не е длъжен и по своя
преценка, с оглед надеждността и платежоспособността на съответния
поръчител, може да откаже да приеме предложените от кредитополучателя
Поръчители. В чл. 2, ал. 3 и чл. 3 са уговорени условията при предоставяне на
поръчителя и банкова гаранция.
Според клаузата на чл. 4 от Приложение №5 към договора, в случай че
Кредитополучателят не осигури и не представи в срок обезпечение по кредита
или действието на обезпечението бъде по някаква причина прекратено,
Кредитополучателят дължи на Кредитодателя неустойка за всеки календарен
ден, за който не е предоставил обезпечение. Размерът на неустойката е
индивидуално определен за всеки кредитополучател и е в размер на 5.49 лева
средно на ден, като неустойката на ден не трябва да надвишава 1% от главницата
по кредита. Неустойката се начислява в началото на периода на всяка вноска и
2
се заплаща от Кредитополучателя заедно със съответната погасителна вноска.
Неустойката по съответната погасителна вноска се заплаща в пълен размер във
всички случаи на погасяване на кредита, включително при предсрочно
погасяване на кредита. Неустойката се дължи само за периоди, в които кредитът
бил без осигурено обезпечение. В този смисъл, ако Кредитополучателят осигури
надлежно обезпечение по кредита, което се счита от момента на одобрението на
обезпечението от страна на Кредитодателя, макар и след изтичането на срока за
нейното представяне, неустойката спира да се начислява. Ако действието на
обезпечението бъде прекратено, независимо по какви причини, неустойката
отново се начислява считано от деня, в който действието на обезпечението е
било прекратено.
Съдът, като взе предвид изложеното, намира, че при начина на уговаряне
на задължението на потребителя по чл. 4, е предвидено допълнително условие за
отпускане на кредита, а именно да предостави обезпечение, но при условия
обективно неизпълними за посочения срок от всеки средно информиран
потребител на финансови услуги, които изрично зависят от преценката на
кредитодателя, с оглед необходимостта да одобри представеното обезпечение.
Не може да се приеме, че уговорката касае доброволен и информиран избор на
потребителя за предоставяне на т.нар. обезпечение, респ. за начисляване на
неустойка. Клаузата е уговорена изцяло в противоречие с чл. 16 от ЗПК, тъй като
чрез нея кредиторът прехвърля своята отговорност за дължимата професионална
грижа по чл.16 от ЗПК на потребителя. Неустойката обезпечава не изпълнението
на длъжника, а преддоговорно задължение на заемодателя за правилната
преценка за кредитиране. Съдът констатира, че вземането за неустойка не е
включено към ГПР, с което се заобикаля чл. 19, ал. 4, вр. ал.5 от ЗПК, съгласно
която разпоредба ГПР на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България. В
случая ГПР е обявен без разходът за неустойка, а това е в противоречие с чл.11,
ал.1, т. 10 от ЗПК, доколкото неиното начисляване е пряко обусловено от
наличието на заемното правоотношение, поради което се явява общ разход по
кредита по см. на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Ето защо клаузата на чл. 4 се явява
нищожна. Анализът и преценка на условията по повод и при които е сключен
договора за кредит и конкретните условия, при които се начислява неусточеното
вземане, сочат, че уговорката няма за предмет незадължителна допълнителна
услуга, и може да се направи обоснован извод за наличие на договорна
конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по кредита (вж.
в този смисъл Решение от 21.03.2024 г. по д. № C‑714/22 на СЕС).
Съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са
нищожни, освен ако са уговорени индивидуално; а според ал. 2 от с.з. не са
индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и
поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието
им, особено в случаите на договор при общи условия. Не се установи
индивидуално договаряне. Осорената клауза е неравноправна, на осн. чл. 143,
ал.2, т. 5 от ЗЗП, доколкото с оглед срока на договора, размерът на неустойката е
необосновано висок -повече от половината от главницата, а като такава и
нищожна на осн. чл. 146, ал. 1 от ЗПК. Клаузата е неравноправна и на основание
чл. 143, ал.2, т. 15 от ЗЗП, предвид че автоматично неината стойност се включва
в погасителната месечна вноска и налагат на потребителя да изпълни своите
задължения, дори и ако търговецът или доставчикът не изпълни своите. Ето
защо съдът счита, че клауза на чл. 4 е недействителна, а исковата претенция се
явява основателна за сумата 3964,96 лв., на осн. чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, във вр. чл.
22 от ЗПК, във вр. чл. 21, във вр. чл. 16 и чл. 19, ал. 5 от ЗПК, вр. чл. 146, ал.1 от
ЗЗП; а като недоказан за останалата част – отхвърли.
3
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответникът
трябва да заплати на ищеца, съразмерно на уважената част от иска, съдебна
разноска за платена държавна такса – сумата 158,60 лв. Процесуалният
представител на ищеца – адв. П. П., претендира адвокатско възнаграждение за
оказана безплатна правна помощ, на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА. Определянето
на размера на възнаграждението на процесуалните представители в процеса
следва да се ръководи от принципа на равностойност, така че двете групи
пълномощници, осъществяващи процесуални представителство срещу
възнаграждение, с оглед липсата на други критерии за различно оценяване на
техния труд, да са равнопоставени. За да приложи този принцип, съдът следва да
изходи и от обема на извършените процесуални действия. С Решение на СЕС
(втори състав) от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 г. , т.1 е прието, че член 101,
параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в
смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с
национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1,
националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна
уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за
адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала
никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. Предвид
това съдът не е обвързан от същата НМРАВ, тъй като има право да определя
размера на възнаграждението, в хипотезите, в които законът му възлага това (в
т.ч. чл.38 от ЗАдв). Съобразно защитавания материален интерес, очакваните
процесуални действия, които е било необходимо да се извършат от адвоката по
делото, с оглед на фактическата и правна сложност на спора, без явяване в
съдебно заседание, съдът приема, че необходима и разумна разноска за адвокат е
сумата 450,00 лв.; а съразмерно на уважената част от иска следва да се пресъди в
полза на адвоката сумата 444,40 лв. На ответното дружество не се следват
разноски, съобразно разясненията, дадени с Определение №366/16.08.2022 г. по
ч. т.д. №1085/2022 г. по описа на ВСК.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че М. Т. М., с ЕГН:**********, с
адрес: ***********, не дължи на „А.Т.Е.Г.“ АД, с ЕИК:**********, със
седалище и адрес на управление: ************, сумата 3964,96 лева –
неустойка за недадено обезпечение по чл. 4 от Приложение №5 към Договор за
потребителски кредит №**********/14.11.2022 г., на основание чл. 124, ал. 1 от
ГПК, във вр. чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, във вр. чл. 21, вр. чл. 16, чл. 19, ал. 5 от ЗПК, вр.
чл. 146, ал.1 от ЗЗП; като искът за сумата над уважения размер от 3964,96 лева
до пълния предявен размер от 4014,96 лева – ОТХВЪРЛЯ.
ОСЪЖДА „А.Т.Е.Г.“ АД, с ЕИК:**********, със седалище и адрес на
управление: ********* да заплати на М. Т. М., с ЕГН:**********, с адрес:
***********, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата 158,60 лева – съдебни
разноски.
ОСЪЖДА „А.Т.Е.Г.“ АД, с ЕИК:**********, със седалище и адрес на
управление: ****************, да заплати на адвокат П. И. П. при АК-Х., с
личен №*********, с адрес на упражняване на дейността: *********, на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, във вр. чл. 38, ал. 2, във вр. ал. 1, т. 2 от ЗА,
сумата 444,40 лева – адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна
помощ.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в
4
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от настоящото Решение да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5