Р Е Ш Е Н И Е
№ 02.09.2020 г. гр.Айтос
В ИМЕТО НА НАРОДА
АЙТОСКИ
РАЙОНЕН СЪД ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
На
седемнадесети август
две хиляди и двадесета
година
в
публично заседание в състав:
Районен
съдия: Таня Спасова
секретар
Росица Марковска
като разгледа докладваното от съдия
Спасова гражданско дело № 325 по описа
за 2020 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Ищец по
делото е „Теленор България” ЕАД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление
гр. С., ***, чрез адв. В.Г. от САК със съдебен адрес ***, против Н.С.П. с ЕГН **********
***.
Предявени са искове по реда на
чл.422 от ГПК – за признаване за установено дължимостта на вземане, за което е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по
ч.гр.д. № 97/2020 г. на РС-Айтос. Поддържа се, че вземането произтича от
договор за мобилни услуги от 07.03.2018 г., по който са издадени фактури за
ползваните услуги и същевременно е начислена неустойка за предсрочно
прекратяване на договора. Общата стойност на вземанията по фактурите възлиза на
1, 51 лева незаплатени далекосъобщителни услуги за периода от 07.03.2018 г. до
14.05.2018 г. и 269, 35 лева начислена неустойка за предсрочно прекратяване на
договора. Счита се, че изискуемостта на вземанията е настъпила, поради което
въз основа на заявление по чл.410 от ГПК са претендирани по ч.гр.д. № 598/2019
г. на РС-Айтос. С оглед указанията по ч.гр.д. № 97/2020 г. на РС-Айтос се предявява
настоящия установителен иск по реда на чл.422 от ГПК за установяване на
вземането по издадената заповед.
В срока за отговор е постъпил отговор по исковата молба, наименован «молба»
с вх. № 3637 от 20.07.2020 г., с който се иска прекратяване на производството
по делото поради заплащане на цялата сума. Представя се вносен документ за
сумата от 295, 86 лева.
Неоснователно е искането
на ищцовато дружество по молба становище с вх. № 4109 от 13.08.2020 г., с което
направеното от ответната страна плащане се оспорва и същевременно се иска да се
приеме, че има признание на иска и да се постанови решение при признание на
иска, като в тази връзка съдът намира, че е налице забраната на чл.237, ал.3 от ГПК, за което допълнително ще изложи съображенията си по-долу в мотивите на
настоящото решение.
Въз основа на събраните по делото доказателства от
ФАКТИЧЕСКА и ПРАВНА СТРАНА съдът намира следното:
По делото е приложено
ч.гр. д. № 97/ 2020 г. на РС гр. Айтос, от което е видно, че след подадено
заявление по чл. 410 от ГПК в полза на ищецът е била издадена заповед № 56/31.01.2020
г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК за претендираните
суми, описани в заявлението за издаване за заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК.
Предявеният иск за
установяване вземанията на ищеца към ответника е процесуално допустим,
доколкото е предявен от кредитор, в чиято полза е издадена горепосочената заповед
за изпълнение. Заповедта е била връчена на ответницата, като същата е подала
възражение срещу нея, което обосновава интереса на ищеца да предяви иска си в
настоящото производство, съгласно разпоредбата на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415,
ал. 1, т. 1 от ГПК.
От представените по
делото писмени доказателства се установява, че между ищеца и ответницата е
сключен процесния договор от 07.03.2018 г. за мобилен номер 0898/543056 по
програма Тотал 24, 99 лева с неограничени национални минути и роуминг в зона
ЕС. По този договор ответницата е абонат на дружеството – доставчик на мобилни
услуги с абонатен номер № *** за уговорения срок на действие 24 месеца на
предпочетената абонаментна програма до 07.03.2020 г. Абонатът е получил мобилно
устройство на цена 799, 99 лева - с отстъпка от 270, 91 лева от стандартната цена
на устройството /в брой, без абонамент/ в размер на 1070, 90 лева. Ето защо
следва да се приеме, че между страните е възникнало валидно облигационно
правоотношение по посочения договор за предоставяне на
далекосъобщителни услуги и за продажба на мобилно устройство.
Претенцията за главница за ползвани услуги в размер на
1, 51 лева по договора подлежи на уважаване, като съображенията са следните:
По силата на този
договор ищецът се е задължил да предоставя на ответника за срок от две
години в качеството му на абонат и потребител мобилни услуги по см. на § 1, т.1
и т. 49 от ДР на ЗЕС. От своя страна абонатът е поел задължение да заплаща
за срока на договора месечна абонамента такса и ползваните мобилни
услуги. От представените по делото фактури се вижда, че ищецът е
начислявал цена за потребени услуги извън месечните такси. Издадените фактури
не са оспорени, като сумите за ползвани услуги са конкретизирани - описани са
видовете услуги, ползвани от ответника, тяхната стойност и обем на потребление.
Ето защо за вземането за главница от 1,51 лева исковата претенция следва да
бъде уважена.
Претенцията за дължимите неустойки в размер на 269, 35
лева за предсрочно прекратяване на договора на основание чл.92, ал.1 от ЗЗД
подлежи на отхвърляне, като съображенията са следните:
Търсените от ищеца неустойки са в общ размер
на 269, 35 лева – 62, 46 лева, представляваща размера на тримесечни абонаментни
такси и 206, 89 лева – отстъпката от платената в брой от потребителя цена на
мобилното устройство при сключване на договора, като не се доказа
осъществяването на предпоставките, водещи до възникване на това вземане. За да
обоснове правото си на неустойка, ищецът се позовава на клауза от ОУ, даваща му
право едностранно да прекрати процесния договор за мобилни услуги и при
условията на споразумението с Комисията за защита на потребителите – чл.1 т.
1.1 и 1.2 , според които при
прекратяване на договора по вина на абоната или по негова инициатива преди
изтичане срока на ползване, абонатът дължи на оператора неустойка в размер на
месечните абонаментни такси до изтичане срока за ползване, като за физическите
лица това е ограничено до размер на трикратния размер на месечните абонаментни
такси. Допълнително се сочи, че абонатът дължи на оператора и стойността на
отстъпките от абонаментните планове и от пазарните цени на крайните устройства,
съответстваща на оставащия срок на ползване на съответния абонамент. Клаузи
с идентично съдържание са възпроизведени в сключения договор.
Ищцовото
дружество, комуто се следва доказателствената тежест да установи основанието за
претендиране на неустойка и нейния размер, не ангажира доказателства по делото
за предприети от негова страна действия за разваляне /прекратяване на
договорната обвързаност/, обусловили възникването на претендираната неустойка,
като обезщетение за неизпълнението. Надлежното
прекратяване на процесната договорна връзка е елемент от правопораждащия
фактически състав на вземането за неустойка, недоказването на който е
достатъчно за отхвърляне на претенцията по чл.92, ал.1 от ЗЗД. Това
прекратяване се подчинява на общите правила на чл.87, ал.1 от ЗЗД за срок
и форма. Неизпълнението на договорно задължение по причина, за която отговаря
длъжника, включително неплащането на възникнали задължения през предварително
определен срок в договора, е основание за развалянето му според
разписаното в чл.87, ал.1 от ЗЗД. Следователно доколкото процесният договор е сключен в
писмена форма, изявлението за прекратяването също следва да е в
такава форма и с него следва да се даде подходящ срок за
изпълнение. По делото не се установява ищецът да е отправил до абоната писмено
предизвестие, с което да му е дал достатъчен срок за изпълнение на задължението
му за плащане на дължимата по договора сума за главница. Следва да се
отбележи, че дори не се твърди в исковата молба, че е изпълнена тази
предпоставка. Точно обратното, от твърденията
в исковата молба става ясно, че отправяне на писмено предизвестие до абоната не
е имало – сочи се в исковата молба като основание за начисляване на неустойките
датата на деактивация на процесния абонамент - 08.05.2018 г., като същата се
генерира автоматично по вградената електронна система на оператора при
нерегистрирано плащане и наличие на незаплатени суми след изтичане на
предвидените в месечните фактури срокове. Според съда датата на деактивация,
т.е. спиране на подаваните услуги, което става автоматично чрез електронна
система на оператора, не може да се приравнява и не е равнозначна на датата на
прекратяване на договора при положение, че за прекратяването на договора се
прилагат правилата на чл.87, ал.1 от ЗЗД. Съгласно договореностите между
страните неустойка се дължи не при т.нар. в исковата молба „деактивация …чрез
електронната система“, а при прекратяване на договора, което изисква писмено
предизвестие с достатъчен срок за изпълнение на задълженията по договора – в
случая главница от 1,51 лева. Към този момент – моментът на предизвестие
неустойка не се дължи, тъй като не са се осъществили предпоставките за нея.
Въпреки това и без такова предизвестие същите са били начислени в издадената
фактура без основание. Исковата молба е подадена след изтичане на срока на
договора – едва на 01.06.2020 г. при срок на договора до 07.03.2020 г., за да
бъде ценена като изявление за разваляне на договора. Но дори в хипотеза, в
която да би могла да бъде приравнена на изявление за разваляне на договора, то
това изявление е направено след съставянето на процесната фактура, с които е
начислена неустойка, така че към момента на начисляването отново не е имало
основание за това и неустойката не е била изискуема. С оглед всичко изложено претенцията за неустойка е неоснователна - липсата
на надлежно прекратяване на договора препятства пораждането на вземането
за неустойка в полза на ищеца поради прекратяване на договора за мобилни
услуги преди изтичане на уговорения срок.
По искането за постановяване на решение при признание
на иска в молба становище с вх. № 4109 от 13.08.2020 г., съображенията на съда
за неоснователност на същото са следните:
Неоснователно е искането
на ищцовато дружество по молба становище с вх. № 4109 от 13.08.2020 г., с което
направеното плащане се оспорва и същевременно се иска да се приеме, че има
признание на иска.
Признание на иска като
процесуално действие по смисъла на чл.237, ал.1 от ГПК няма направено от
ответната страна. Ответната страна се явява в съдебно заседание, но
няма извършени изрични процесуални действия по смисъла на ГПК като оттегляне на
възражението или признание иска по чл.237, ал.1 от ГПК, а е недопустимо съдът
еднолично да тълкува волята на ответника, поради което следва да постанови
решението си след съвкупната преценка на всички събрани по делото
доказателства.
От друга страна, чл.
237, ал.3 от ГПК съдържа забрана за съда за постановяване на решение при
признание на иска, когато признатото право противоречи на закона или на добрите
нрави. Още повече, че исковата претенция е насочена срещу „потребител“, а установената съдебна практика по чл. 290 ГПК /р.№ 23 от 7.07.2016 г. по т. дело № 3686/2014 г. на
ВКС, I т. о. и др./ приема, че за неравноправния характер на клаузите в
потребителския договор съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо
дали страните са навели такива възражения или не, като служебното начало следва
да се приложи и при преценка дали клаузите на договора са нищожни - т. 1 и т. 3
от Тълкувателно решение 1/9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При положение, че самите фактически твърдения, изложени в исковата молба от
ищцовата страна, не обосновават извод за прекратяване на договора, а точно
обратното – сочат, че предпоставките на закона не са били изпълнени, тъй като
предизвестие за прекратяване на договора не е било изпратено на потребителя-ответник,
а просто автоматично от електронната система е генерирана дата, на която са
спрени услугите, то да се пристъпи към постановяване на решение при признание
на иска от съда е в явно противоречие и незачитане на забраната по чл.237, ал.3
от ГПК. С оглед наличните данни по делото
постановяване на решение при признание на иска би противоречало както на
закона, така и на добрите нрави, съответно настоящият съд не може да пристъпи
към такова и дължи произнасяне въз основа на съвкупната преценка на всички
събрани доказателства по делото, както е сторено с настоящото решение.
По разноските:
Следва съобразно
решението и на основание чл.78, ал.1 от ГПК, с което искът е частично
отхвърлен, разноските по воденото производство и тези сторени в заповедното
такова да бъдат уважени съразмерно на това. По заповедното производство
разноските са в размер на 205 лева, а в настоящото исково производство ищецът е
сторил разноски също в размер на 205 лева. Съобразно уважената част на иска /за
вземането в размер на 1, 51 лева/ от направените съдебно деловодни разноски в
полза на ищеца следва да се присъди сумата от 2, 29 лева.
Така мотивиран, съдът
Р ЕШ И:
ПРИЕМА
ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между „Теленор
България” ЕАД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. С., ***, чрез
адв. В.Г. от САК със съдебен адрес ***, и Н.С.П. с ЕГН ********** ***, че Н.С.П. с ЕГН ********** дължи на „Теленор
България” ЕАД, с ЕИК ***, следните суми, а именно: сумата от 1, 51 лева – главница по договор
за мобилни услуги от 07.03.2018 г., дължима за периода от 07.03.2018 г. до
14.05.2018 г., за която е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 97/ 2020 г. на РС гр. Айтос.
ОТХВЪРЛЯ иска в
останалата му част - за сумата в общ размер от 269, 35 лева неустойка за
предсрочно прекратяване на договора за мобилни услуги от 07.03.2018 г., като
неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА Н.С.П. с ЕГН **********, да заплати на „Теленор
България” ЕАД, с ЕИК ***, сумата от 2, 29 лева сторени съдебно деловодни разноски в заповедното и
исковото производство съответно на уважената част на исковата претенция.
Решението може да се
обжалва пред Бургаския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
Районен
съдия: