РЕШЕНИЕ
№……
гр.София, 22.12.2021
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, VI-2 състав, в открито съдебно заседание състояло
се на трети декември през две хиляди двадесет и първа година в състав:
СЪДИЯ : АТАНАС МАДЖЕВ
при участието на секретаря Габриела
Владова, като разгледа докладваното от съдия Маджев търг. дело № 243/2021 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството се води по реда на чл. 365 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба
подадена от „С.“ ЕООД, ЕИК ******, със седалище ***, с която срещу „Д.-С.“ ЕАД,
с ЕИК ******, със седалище и адрес на управление *** и Териториална дирекция на
НАП – гр. Пловдив , с адрес – гр. Пловдив, ул. „******.
С исковата молба при условията на обективно кумулативно,
както и евентуално съединяване са
предявени за съвместно разглеждане искове, както следва :
1./ главен иск с правно основание чл. 269 ДОПК за
установяване, че имуществото /сумата в размер от 36 698,71 лв./ върху което е
насочено изпълнението по изпълнително дело № *********/13.07.2020 г. принадлежи
на ищеца – „С.“ ЕООД, ЕИК ******;
2./ главен иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД за връщане на наредената сума в размер от 36
698,71 лв. предявен срещу ответника - Териториална дирекция на НАП – гр.
Пловдив;
3./ евентуален иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД за връщане на наредената сума в размер от 36
698,71 лв. предявен срещу ответника - „Д.-С.“ ЕАД, с ЕИК ******, в случай, че
главният осъдителен иск бъде отхвърлен.
В исковата молба се твърди, че на 10.12.2020 г.
дружеството-ищец действащо в качеството му на възложител е встъпило в договорно
отношение с „Д.-С.“ последното в качеството му на изпълнител и доставчик, с
което се договорили за извършването на проектиране, доставка и монтаж на
кабели, консумативи и изграждането на система за сигурност и видеонаблюдение. Било прието, че изпълнението на поетото от
доставчика задължение по договора ще се развие на два етапа, като първия от тях
е с продължителност от 20 дни, като при реализирането му се издава фактура за
заплащане на част от уговореното възнаграждение по сключения договор. На
13.12.2019 г. между страните се съставил акт образец 19 за изпълнение на
дейностите в пределите на първия договорен етап. Така от изпълнителя - „Д.-С.“
ЕООД била издадена фактура за сумата в размер от 36 698,71 лв. с вкл. ДДС.
Целейки да изпълни насрещното си задължение по договора, а именно да заплати
размера на фактурираното задължение за изпълнение на работата по първия етап
ищецът предприел плащане на 20.12.2020 г. желаейки да преведе по банков път
сумата в полза на изпълнителя по договора, а именно „Д.-С.“ ЕООД. В процедурата
по нареждане на плащането обаче била допусната грешка, като вместо на действителния
си кредитор „Д.-С.“ ЕООД ищецът превел
сумата на ответника „Д.-С.“ ЕООД по банкова сметка *** „АЛИАНЦ“. Обосновава се,
че грешката е допусната, заради това, че преди време ищецът и „Д.-С.“ ЕООД са
имали търговски отношения, като сметката на това дружество е била въведена в
програмата за банкиране ползвана от ищеца, което е довело и до погрешното
излъчване на плащане към неговата сметка. Допълва се, че двете дружества към
момента на плащането не са имали актуални и подлежащи на изпълнение договорни
задължения, в т.ч. и такива за заплащане
на възнаграждения за извършена работа. Предвид това за извършеното
плащане на сумата от 36 698,71 лв. с вкл. ДДС липсвало правно основание в полза
на „Д.-С.“ ЕООД. С оглед да охрани интересите си „С.“ ЕООД веднага се обърнал
към обслужващата го банка за сторниране на превода,
но поради неговото завършване, то тази операция не могла да се приложи.
Впоследствие банката на получателя на сумата - „Д.-С.“ ЕООД – ТБ „АЛИАНЦ“ бил
направен отказ за възстановяване на същата, защото междувременно тя била с
наложен обезпечителен запор по искане на НАП. Последният имал качеството на
кредитор с неудовлетворено публично вземане от „Д.-С.“ ЕООД, като с цел
удовлетворяването му е насочил изпълнението върху постъпилата по сметка на този
ответник неоснователно преведена от ищеца сума. Настоява се, че преведената
парична сума по сметка на „Д.-С.“ ЕООД
не съставлява негово имущество, което изключва възможността към нея да се
насочи принудително изпълнение. Иска се възстановяването на тази сума
най-напред от НАП-Пловдив, за който ответник се поддържа да я е получил в
рамките на проведено принудително изпълнение, а при условията на евентуалност
тя да бъде върната от „Д.-С.“ ЕООД.
На 05.05.2021 г. ответникът – ТД
на НАП – Пловдив е депозирал на основание чл. 367 ГПК писмен отговор на ИМ,
като с него е възразил, че предявения за разглеждане иск по чл. 269 ДОПК се
явява недопустим, защото предпоставка за неговото упражняване е обжалването на
действията на публичния изпълнител свързани с проведеното принудително
изпълнение спрямо преведената от ищеца по сметка на „Д.-С.“ ЕООД, по което да е
налице отрицателно произнасяне – така чл. 266 ДОПК. В случая нямало твърдения
от „С.“ ЕООД за предприемане на подобна административна защита в рамките на
развилото се публично изпълнение насочено към имущество, за което твърди да е
негово, а не на длъжника. На следващо самостоятелно основание се възразява и по
основателността на предявените за разглеждане искове. Обръща се внимание над
това, че фактурата по която ищецът твърди да е сторил плащането е издадена от
доставчика на услугата „Д.-С.“ ЕООД на 14.12.2020 г., което е момент различен
от датата на издаване на акт образец 19 за приемане на извършената работа по
съответния първи етап разписан в договора. Това означавало, че липсва връзка
между задълженията поети с договора и издадената фактура, по която е направено
твърдяното за погрешно плащане. Не трябвало да се изключва вероятността да
става дума за различно данъчно събитие. Ответникът подчертава и това, че сумата
е била наредена от ищеца изрично по банкова сметка *** „Д.-С.“ ЕООД, което
предполага знание за съществуването й, а оттам и вероятни договорни отношения
създадени между тези дружества във времето. Ответникът отбелязва, че при
проверка в регистрите на НАП е констатирано, че между ищеца и „Д.-С.“ ЕООД са
се развивали търговски отношения в период по-кратък от изтъкнатия в исковата
молба 2-годишен, като последното констатирано взаимоотношение между тези два
субекта е извършена продажба от м. май 2020 г. Търговската дейност извършвана
от „Д.-С.“ ЕООД кореспондирала на услугите, за които е издаден акт образец 19 и
фактурата, по повод на които е предприето плащането от ищеца. Маркира се и
това, че е налице макар и несъществена разлика в сумите по фактурата и
твърдяното от ищеца плащане и получената от ТД на НАП – Пловдив сума, а именно
разлика в размер на 54,02 лв. по-малко. Относно събирането на сумата в размер
от 36 644,69 лв. ответника допълва, че това е станало като резултат от
наложен от публичния изпълнител запор върху налични и постъпващи суми по
банковите сметки на „Д.-С.“ ЕООД, въз основа на издадено постановление от
21.10.2020 г. и запорно съобщение от същата дата. От
третото лице-банка в предоставената информация по повод налагането на запора не
се посочвало за наличие на претенции от други лица върху сумата предмет на
запора, като това важало и до момента на разпределението на сумата от публичния
изпълнител в полза на ТД на НАП – Пловдив. По тази причина ищецът не се
легитимирал, като засегнато лице по смисъла на чл. 269 ДОПК, доколкото не
ангажирал доказателства да е собственик на разпределената парична сума в размер
на 36 644,69 лв. Ответникът определя за неоснователен и предявения срещу
него осъдителен иск за връщане на получената вследствие на разпределението
сума, защото основна предпоставка за уважаване на претенция с такъв предмет е
за плащането да е липсвало основание. В случая ТД на НАП- Пловдив изтъква, че е
разполагал с годно основание да проведе изпълнение спрямо „Д.-С.“ ЕООД за
събирането на сума съставляваща незаплатени и изискуеми публични вземания, като
това изпълнение е реализирано в рамките на процесуалните правила установени в
ДОПК. Акцентира се и над това, че така постъпилата в ответника сума не е
останала на негово разположение, а е преведена в републиканския бюджет с цел
погасяване задължения на длъжника - „Д.-С.“
ЕООД към държавата. Това правело предявения при квалификацията иск по чл. 55,
ал. 1 ЗЗД неоснователен. В обобщение се настоява за отхвърляне с акт на съда на
насочените от ищеца срещу ответника ТД на НАП – Пловдив искови претенции,
в.т.ч. при такъв резултат да се присъдят разноски за юрисконсултско
възнаграждение на ответника.
Ответникът - „Д.-С.“
ЕООД не се възползва от правото си да депозира писмен отговор по исковата
молба.
На 09.07.2021 г. в срока по чл. 372 ГПК „С.“ ЕООД подава по
делото допълнителна искова молба, с която допълва твърденията изнесени с
първоначалната си такава и излага съображения по направените в отговора на ТД
на НАП – Пловдив оспорвания на защитаваните му субективни права. Настоява, че
претенцията по чл. 269 ДОПК е допустима, защото от законодателя не е въведен,
като задължителна процесуална предпоставка за упражняване на подобен иск,
предшестващо оспорване на действия на публичния изпълнител и то от трето лице
по изпълнението, каквото се явявал ищеца. Неверни били и позоваванията на
ответника, че плащанията по фактурата от 14.12.2020 г. не могло да се обвърже с
договора за СМР и актуваната и приета работа с Акт образец 19 издаден на
13.12.2020 г. Нямало съмнение, че фактурата е издадена на основание настъпило данъчно събитие –
изпълнение на СМР уговорени в договора – чл. 4 и 5. По отношение момента на издаване
на фактурата се подчертава, че е съблюдаван уговорения 5-дневен срок, считано
от момента на съставянето на акт – образец 19. Отрича се наличието на актуални
към момента на превода търговски отношения на ищеца с „Д.-С.“ ЕООД, като се изяснява и повода за
издаването на фактурата от 06.05.2020 г. относно продажба, която касаела стара
фактура от 25.01.2018 г. На следващо място ищецът настоява да има качеството на
засегнато лице по смисъла на чл. 269 ДОПК, защото събраните по делото писмени
доказателства еднозначно показвали факта, че „С.“ ЕООД е извършил погрешно
излъчване на превод на сума в полза на субект спрямо когото няма задължение за
плащането й, като тази сума е била предмет на проведено публично изпълнение,
вследствие на което е разпределена в полза на ответника ТД на НАП- Пловдив при
положение, че не се явява имущество на длъжника му - „Д.-С.“ ЕООД.
На 02.08.2021 г. ТД на НАП – Пловдив се възползва от правото
си да упражни допълнителен отговор по делото И в него продължава да се поддържа
отвода за недопустимост на заявения за разглеждане иск по чл. 269 ДОПК, като е
разяснено, защо „С.“ ЕООД в качеството му на трето лице е легитимиран да
обжалва действията на съдебния изпълнител в пределите на публичното изпълнение
провеждано спрямо „Д.-С.“ ЕООД, като са цитирани конкретни нормативни текстове.
Отделно от това ответникът поддържа и съображенията си по същество относно
отсъствието на предпоставки за уважаване на иска по същество, защото не се
доказва, че плащането е било предназначено за лице различно от „Д.-С.“ ЕООД.
Приповтарят се аргументите за липса на връзка между издадената фактура от една
страна и договора и акта образец 19 от друга, като се добавят и нови щрихи свързани
с постигнатите в договора уговорки за момента, когато следва да се извърши
услугата по първия етап от изпълнението на договора. Не е пропуснат и вече
заявения довод, че ищеца и „Д.-С.“ ЕООД са имали търговски отношения, които не
са толкова назад във времето и е напълно възможно плащането да е изпълнение на
задължение произтичащо от някое от тези обвързаности.
Съдът,
като прецени събраните по делото доказателства намира за установено от
фактическа страна следното:
С договор от 10.12.2020 г. „С.“ ЕООД в качеството му на
възложител, и „Д.-С.“ ЕООД, като изпълнител са се обвързали за това
изпълнителят срещу заплащане на възнаграждение да извърши в полза на
възложителя инженерингова услуга – проектиране, доставка и монтаж на
сигнално-охранителна система, система за контрол на
достъпа и система за видео-наблюдение. Предвидено е, че общата стойност на
услугата по етап 1 ще възлиза на сумата от 30 582,26 лв. без вкл. ДДС,
като същата е уговорено да подлежи на заплащане от възложителя в полза на
изпълнителя при приключване на монтажните дейности и актуване на извършената
работа.
Според съставен и двустранно подписан акт – образец 19 от
13.12.2020 г. от представители на „С.“
ЕООД и „Д.-С.“ ЕООД при направена проверка на място е било установено, че към
датата – 13.12.2020 г. са извършени определен обем от натурални видове
строителни и монтажни работи, които са цитирани по наименование, количество,
единична и обща стойност. Общата им стойност без ДДС възлиза на сумата от
30 582,26 лв. без вкл. ДДС, съответно – 36 698,71 лв. с вкл. ДДС.
Съгласно издадена на 14.12.2020 г. фактура от „Д.-С.“ ЕООД с
получател - „С.“ ЕООД е извършено фактуриране на услуга – доставка на кабели,
консумативи и изграждане на система за сигурност, за сумата в размер на 36
698,71 лв. с вкл. ДДС. Във фактурата е отразено, че плащането по нея трябва да
се осъществи по банкова сметка *** „УНИКРЕДИТ БУЛБАНК“ АД.
Видно от ангажиран платежен документ от 20.12.2020 г. „С.“
ЕООД е наредил от своята сметка в „ПИБ“ АД сума в размер от общо 36 698,71
лв., като тя е преведена в полза на дружеството – „Д.“ ЕООД по банкова
сметка *** „А.БАНК“, а като основание за
превода е упомената – ф-ра **********.
Приложени са извадки от дневниците за покупките и продажбите
водени от „С.“ ЕООД обхващащи периода м.12.2020 г. На ред 16 в дневника за
покупките присъства получена доставка от „Д.-С.“ ЕООД по фактура от 14.12.2020
г. на стойност от 30 582,26 лв. без начислен ДДС.
С постановление за налагане на обезпечителни мерки от
21.10.2020 г. публичен изпълнител при ТД на НАП – гр. Пловдив, като е
съобразил, че е затруднено събирането на изискуемо публично вземане по
изпълнително дело № *********/2020 г. в размер на сумата от 97 841,08 лв.,
по което длъжник е дружеството „Д.“ ЕООД е наложен запор върху наличните и
постъпващи суми по банковите му сметки открити в ТБ „А.БАНК БЪЛГАРИЯ“ АД и
„РАЙФАЙЗЕНБАНК“ за сумата от 97 841,08 лв.
Съгласно писмо от 22.10.2020 г. на ТБ „А.БАНК БЪЛГАРИЯ“ АД
банката е известила публичния изпълнител относно получено запорно
съобщение, че е бил наложен запор върху разплащателната сметка на „Д.“ ЕООД,
като по същата няма средства, които да позволят обезпечаване на публичното
вземане.
С разпореждане от 09.02.2021 г. за изпълнение на запорно съобщение старши публичен изпълнител при ТД на НАП
– гр. Пловдив е разпоредил незабавно след получаване на същото „А.БАНК
БЪЛГАРИЯ“ АД да прехвърли наличните към датата и часа на налагане на запора,
както и впоследствие постъпващи по сметката на длъжника - „Д.“ ЕООД суми в
размер на 97 841,08 лв. по сметката на ТД на НАП – Пловдив, офис Смолян.
С разпореждане от 17.02.2021 г. старши публичен изпълнител
при ТД на НАП – гр. Пловдив е разпоредил извършване на разпределение на
плащането в размер на 36 644,69 лв., което е постъпило на 16.02.2021 г. от
извършено действие в изпълнителното производство водено по изпълнително дело №
*********/2020 г. срещу длъжника - „Д.“
ЕООД.
Според писмо от 26.03.2021 г. във връзка с постъпила пред ТД
на НАП – гр. Пловдив, офис Смолян молба от 24.03.2021 г. на пълномощника на
дружеството - „Д.-С.“ ЕООД – адвокат Ч. е даден отговор, че след направена
служебна проверка по изпълнително дело № *********/2020 г. се установило, че по
сметка на принудително изпълнение с титуляр ТД на НАП – гр. Пловдив на
16.02.2021 г. е постъпила сумата в размер от 36 644,69 лв. за задължено
лице - „Д.“ ЕООД, което е резултат от предприети принудителни действия от
публичен изпълнител, изразяващи се в наложен запор на банкова сметка. ***, че
така постъпилата сума е разпределена на основание чл. 219, във връзка с чл. 240 ДОПК за погасяване задължения на
дружеството длъжник по изпълнително дело
№ *********/2020 г.
По делото е изслушано и прието експертно заключение по
допусната съдебно-счетоводна експертиза, което като неоспорено от страните и
компетентно изготвено се кредитира от съда. В него е даден отговор, че сумата в
размер на 36 698,71 лв. е постъпила на 21.12.2020 г. по сметката на „Д.“
ЕООД открита в „А.БАНК БЪЛГАРИЯ“ с основание – „С.“ ЕООД ф-ра
**********“, като съобразно намиращата се при „С.“ ЕООД счетоводна документация
и справка-декларация по ЗДДС, това дружество няма задължения към „Д.“ ЕООД.
Констатирано е, че съобразно дневници към справки – декларации по ЗДДС и при „С.“
ЕООД и при „Д.-С.“ ЕООД първото дружество има парични задължения към второто
такова съгласно фактура **********/14.12.2021
г. общо в размер на сумата от 36 698,71 лв., като тази фактура е надлежно
осчетоводена в счетоводството на „С.“ ЕООД по сметка 401.
При така
установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:
По предявения за разглеждане иск при квалификацията на чл.
269 ДОПК, във връзка с чл. 124, ал. 1 ГПК настоящият съдебен състав намира
следното : Така предприетата от ищеца защита с предявяване на положителен установителен
иск за установяване, че именно той е титуляр на имущество – парично вземане
възлизащо в размер на сумата от 36 687,71 лв. спрямо което е било насочено
изпълнението по изпълнително дело водено от публичен изпълнител при НАП. Този иск е предвиден като защита на третото
лице срещу предприето принудително изпълнение по реда на ДОПК върху имущество,
спрямо което третото лице претендира самостоятелно право, което се засяга от
изпълнението. Тоест за да има интерес от провеждането на подобна искова защита,
ищецът е необходимо да извежда легитимацията си на самостоятелен титуляр на
определено вземане, за което вземане и длъжника в изпълнителното производство
се възприема, като носител, съответно адресат на това вземане е трето за
изпълнението лице. Субект различен, както от третото лице заявяващо
самостоятелни права върху вземането, така и от длъжника по изпълнението. В
случаят подобни фактически твърдения, от които ищецът да черпи активната си
легитимация за упражняване на защита посредством иска по чл. 269 ДОПК отсъстват
в ИМ. Обратно, твърденията на ищеца са изцяло базирани на това, че той има
качеството на титуляр на вземане от длъжника по изпълнението /такова по чл. 55,
ал. 1 ЗЗД/ и върху това вземане е било насочено изпълнението от взискателя по изпълнително дело № *********/13.07.2020 г. В
подобна хипотеза на разположение на ищеца е предоставен осъдителния иск по чл.
55, ал. 1 ЗЗД, какъвто е и упражнен с ИМ, но не и установителен
иск по чл. 269 ДОПК, тъй като защитата давана от последния е да разреши спор
относно конкуренция за права между две страни по отношение носителството
на вземане спрямо трето лице. В тази насока е и актуалната съдебна практика даваща
разяснения относно активната легитимация за провеждане на специалния иск по чл.
269 ДОПК дадена в определение № 715/04.12.2019
г. на ВКС, Второ ТО по ч.т.д. № 2577/2019 г. и в определение № 135/04.03.2021
г. на ВКС, Четвърто ГО по гр.. д. № 2997/2020 г. По изложената причина с оглед
твърденията в ИМ ищецът не обосновава наличие на защитен за него интерес от
провеждане на иск по чл. 269 ДОПК, предвид което същият се явява недопустим,
което обуславя и прекратяване на производството по делото в тази му част. На
самостоятелно основание относно процесуалната възможност за провеждане на
коментираната искова защита по чл. 269 ДОПК съдът намира, че следва да
преосмисли позицията си дадена в определение от 19.08.2021 г., където е прието,
че упражняването на иска по чл. 269 ГПК не е обусловено от предшестващо
обжалване действията на публичния изпълнител от страна на третото лице, което
твърди да е засегнато от провежданото изпълнение. На първо място вярно е, че
крайната цел на иска по чл. 269 ДОПК е аналогична на тази преследвана с иска по
чл. 440 ГПК /да бъде отречено взискането на взискателя върху съответния имуществен обект/, но
средствата на постигането й са различни, като частично различни са и
предвидените от закона процесуални предпоставки за допустимостта на тази искова
защита. И в двата процесуални закона са предвидени два вида средства за защита
на трето лице, засегнато от принудително изпълнение върху имуществен обект за
събиране на парично вземане - жалба срещу действия на органа по изпълнението и
иск срещу взискателя и длъжника, но по различен начин
са уредени предпоставките за двата вида защита. Така по ГПК защитата на третото
лице може да се осъществи по избор на лицето: 1) чрез жалба по реда на чл. 435,
ал. 4 ГПК срещу действията на съдебния изпълнител по насочване на изпълнението
върху вещ, но само ако третото лице се намира във владение на вещта към деня на
запора или възбраната; и/или 2) отрицателен установителен
иск по чл. 440 ГПК, чиято допустимост е обусловена единствено от висящност на изпълнението спрямо съответния имуществен
обект, без значение дали ищецът разполага и с право на жалба по чл. 435, ал. 4 ГПК, освен ако такава жалба е била уважена и принудителното изпълнение върху
обекта е преустановено. Съществената отлика е, че предприемайки защитата си по
ДОПК третото лице не може да избира между тези средства за защита, което се
извлича от това, че за исковата защита е установен преклузивен
срок, обвързан с предходно обжалване също в преклузивен
срок, поради което: 1) третото лице следва да упражни правото си на жалба по
административния ред по чл. 266, ал. 4 ДОПК срещу насочването на изпълнението в
установения преклузивен 7-дневен срок по чл. 266, ал.
1 ДОПК; 2) при отхвърляне на жалбата третото лице не може да обжалва решението
на административния орган пред административния съд, тъй като спорът за
материално право не може да бъде разрешен по реда на АПК, а следва да предяви
по реда на ГПК положителен установителен иск по чл.
269 ДОПК в 30-дневен преклузивен срок, течащ от
получаване на препис от решението по жалбата му - чл. 267, ал. 2, т. 4 ДОПК; 3)
ако е упражнило в срок тези права изпълнителното производство се спира - чл.
266, ал. 4 и чл. 269, ал. 3 ДОПК; 4) ако тези защитни права не са упражнени в
посочените преклузивни срокове действията на
публичния изпълнител по насочване на изпълнението се стабилизират и
изпълнителното производство може да продължи, но третото лице може да защити
правата си по реда на чл. 239, ал. 2 ДОПК след приключване на публичната продан
чрез предявяване на иск за собственост в преклузивен
1-годишен срок от обнародване в "Държавен вестник" на постановлението
за възлагане така определение № 106/21.06.2019 г. по ч.гр. д. № 2236/2019 г. на
ВКС, І г.о.; и 5) пропусне ли се и този срок, то публичната продажба легитимира
купувача за собственик дори и длъжникът да не е бил такъв, т.е. проданта има оригинерно действие, за разлика от тази по ГПК - така
изрично чл. 239, ал. 2 ДОПК. В случая
ищецът – „С.“ ЕООД изобщо не излага твърдения, съответно не доказва да е
предприемал защита по административен ред посредством упражняване правото си на
жалба по административния ред уредено в чл. 266, ал. 4 ДОПК срещу насочването
на изпълнението, а директно е пристъпило към защита по исков ред, което е
недопустимо с оглед очертаните по-горе специални условия позволяващи
пристъпването към този вид защита. Ето защо и по тези съображения предявения от
С.“ ЕООД иск по чл. 269 ГПК трябва да се определи, като недопустим, съответно
производството по делото що се касае до него да бъде прекратено.
По предявения за разглеждане иск с правно основание чл. 55,
ал. 1 ЗЗД срещу ответника ТД на НАП – Пловдив, настоящият съдебен състав намира
следното : Според чл. 55, ал. 1 ЗЗД, който е
получил нещо без основание или с оглед на неосъществено или отпаднало
основание, е длъжен да го върне. Видно от законовия текст в него са уредени три
различни специални фактически състава на неоснователно обогатяване, като
първият от тях касае получаването на имуществена облага при начална липса на
правно основание, разбирано като валидно правоотношение между лицето, което
дава, и лицето, което получава. В настоящия случай ищецът поддържа да е платил
погрешка /без да е налице основание/причина/ на първия ответник – „Д.“
ЕООД сумата от 36 698,71 лв., тъй
като тази сума е дължима по сключен от ищеца договор с третото за настоящия
спор лице – „Д.“ ЕООД, като впоследствие платената сума е станала обект на
принудително изпълнение осъществено спрямо „Д.“ ЕООД в пределите на
образуваното изпълнително дело № *********/13.07.2020 г., по което взискател е държавата. При този иск ищецът следва да
докаже, че е дал "нещо" - материална ценност на ответника, който я е
получил, а ако претендира неоснователност на претенцията ответникът следва да
докаже, че е имало основание за получаване на сумата. В случаят от събраните по
делото доказателства става ясно, че ищецът е осъществил плащане в полза на
ответника - „Д.“ ЕООД без да е съществувало основание за подобно разместване на
блага, защото волята на „С.“ ЕООД е била
да изпълни по договорно правоотношение създадено между него и „Д.“ ЕООД по
договор 10.12.2020 г., като заплати уговорено възнаграждение в размер на сумата
от 36 698,71 лв. Ангажирането по този ред на отговорността на държавата, чрез
ТД на НАП-Пловдив, която е осъществила принудително изпълнение върху получената
по сметка на „Д.“ ЕООД без основание сума, обаче е невъзможно. Събраните по
делото доказателства показват, че насочването на принудителното изпълнение и
реализирането му спрямо длъжника - „Д.“ ЕООД е проведено в съответствие с
процесуалните правила установени в ДОПК, като Държавата е разполагала с
подлежащи на изпълнение публични вземания спрямо „Д.“ ЕООД и го е реализирала,
чрез надлежно извършено разпределение на постъпилата по сметка на длъжника
парична сума от 36 698,71 лв. Това, че в полза на „С.“ ЕООД е възникнало
вземане по чл. 55, ал. 1 ЗЗД спрямо „Д.“ ЕООД за връщане на посочената сума,
съвсем не означава, че ако постъпилата в имуществената сфера на „Д.“ ЕООД
парична престация послужи за удовлетворяване на
вземане на трето лице, то последното също се явява пасивно легитимирано да
отговаря пред кредитора по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, тъй като получаването на тази
сума е станало на съществуващо правно основание, с което държавата се е
легитимирала спрямо своя длъжник - „Д.“ ЕООД. Предвид изложеното „С.“ ЕООД не
се явява кредитор на Държавата, чрез ТД на НАП-Пловдив по иск с правно
основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД за сумата в размер от 36 698,71 лв., което
обуславя и неоснователността на така предявената претенция, съответно нейното
отхвърляне.
Предвид отхвърлянето на главния иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД
насочен спрямо предпочитания ответник се сбъдва процесуалната предпоставка за
това да се пристъпи към разглеждане на предявения в условията на евентуалност
иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД насочен срещу ответника - „Д.“ ЕООД, като
по тази претенция настоящият съдебен състав намира следното : Доказан се явява
първия обуславящ съдебно предявеното вземане юридически факт, а именно
осъществяването на плащане в размер на сумата от 36 698,71 лв. в полза на
ответника -„Д.“ ЕООД, като това е станало на 20.12.2020 г. чрез банков превод
наред от ищеца по сметка на посоченото ответно дружество поддържана в А.БАНК
БЪЛГАРИЯ“ АД. Тъй като ищецът сочи, че е извършил това плащане без върху него
да тежи задължение било от договорен, или пък от друг характер, то в тежест на
ответника по иска е да проведе доказване за наличие на основание да получи
подобна сума. -„Д.“ ЕООД не взема никакво участие в производството, съответно
не провежда доказване, че разполага с основание правещо го кредитор за сума в
размер от 36 698,71 лв. длъжник по която да се явява - „С.“ ЕООД. Следователно
трябва да се приеме, че за ищеца още от момента на извършване на превода на
паричната сума в полза на ответника – „Д.“ ЕООД е отсъствало основание, по силата
на което е бил длъжен да плати визираната сума, а ответника се е явявал
материално легитимиран да я получи. Това прави предявения иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД доказан в неговото основание и размер, предвид което същият следва да бъде
уважен, като ответникът - „Д.“ ЕООД бъде осъден да възстанови получената от
него без основание сума в размер на 36
698,71 лв. в полза на ищеца.
По
разноските :
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК предвид недопустимостта на
главния иск по чл. 269 ДОПК и неоснователността на главния иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД предявен срещу ответника – ТД на НАП – гр. Пловдив в полза на този ответник
възниква правото да получи разноски, които в случая се състоят в следващото се
възнаграждение за юрисконсулт осъществил процесуалното му представителство в
производството. Такова искане е своевременно отправено от юрисконсулт –
Йорданов, като съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК във връзка с чл. 36 ЗПП в полза на
тази ответна страна следва да се присъди възнаграждение за юрисконсулт в размер
на сумата от 300,00 лв., плащането на което трябва да се понесе от ищеца.
С оглед основателността на предявения евентуален иск по чл.
55, ал. 1 ЗЗД срещу „Д.“ ЕООД последното е отговорно на основание чл. 78, ал. 1 ГПК пред ищеца за репариране на разноските му направени във връзка със защитата
по тази претенция. Тези разноски се установява да възлизат на сумата от
1 467,95 лв. – заплатена държавна такса и 600,00 лв. – заплатен депозит за
изплащане възнаграждение на вещото лице, или общо 2 067,95 лв.
С тези мотиви Софийски градски съд,
РЕШИ:
ПРЕКРАТЯВА
производството по т.д. № 243/2021 г. по описа на Софийски градски съд, Търговско
отделение, VI-2 състав, в частта му, с която от „С.“ ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление *** срещу „Д.-С.“ ЕАД, с ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление *** и Териториална дирекция на НАП – гр. Пловдив , с адрес – гр.
Пловдив, ул. „****** е предявен за разглеждане иск с правно основание чл. 269 ДОПК за установяване, че имуществото /сумата в размер от 36 698,71 лв./ върху
което е насочено изпълнението по изпълнително дело № *********/13.07.2020 г.
принадлежи на ищеца - „С.“ ЕООД, ЕИК ******, поради неговата недопустимост.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „С.“
ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление *** срещу Териториална
дирекция на НАП – гр. Пловдив , с адрес – гр. Пловдив, ул. „****** иск с правно
основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД за заплащане
на сумата в размер от 36 698,71 лв. –
представляваща подлежащо на връщане
парично вземане, като получено без налично основание.
ОСЪЖДА „Д.-С.“ ЕАД, с ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление *** полза на „С.“ ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление *** на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД сумата в размер от 36 698,71 лв. – платена на 20.12.2020 г. при
липса на основание.
ОСЪЖДА „С.“ ЕООД, ЕИК
******, със седалище и адрес на управление *** да заплати в полза на Териториална
дирекция на НАП – гр. Пловдив , с адрес – гр. Пловдив, ул. „****** на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК сумата в размер от 300,00 лв. – съставляваща съдебни разноски
за възнаграждение на юрисконсулт следващи се за производството развило се пред
Софийски градски съд.
ОСЪЖДА „Д.-С.“ ЕАД, с
ЕИК ******, със седалище и адрес на управление *** полза на „С.“ ЕООД, ЕИК ******,
със седалище и адрес на управление *** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата в
размер от 2 067,95 лв. – съставляваща съдебни разноски направени от ищеца
за защитата му по евентуалния иск в производството развило се пред Софийски
градски съд.
Решението подлежи на обжалване пред
Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните, като в
прекратителната му част, доколкото същото има
характер на определение обжалването може да бъде извършено в едноседмичен срок,
считано от връчването му на страните.
СЪДИЯ :