РЕШЕНИЕ
№ 50
гр. Перник, 10.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести януари през две хиляди
двадесет и трета година в следния състав:
Председател:НЕДА Н. ТАБАНДЖОВА
ЗАРКОВА
Членове:МАРИЯ В. МИЛУШЕВА
Диана Мл. Матеева
при участието на секретаря ЗЛАТКА М. СТОЯНОВА
като разгледа докладваното от НЕДА Н. ТАБАНДЖОВА ЗАРКОВА
Въззивно гражданско дело № 20221700500467 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение №420/22.04.2022г., постановено по гр.д. № 3982/2021г. по описа на
Пернишки районен съд, на основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД е обявен за недействителен по
отношение на Г. Б. Б. договор за дарение, сключен между М. А. Й., като дарител и А. Г. Ц.,
като дарен, обективиран в Нотариален акт за дарение на недвижим имот № **, том *, рег. №
***, дело № 80/2019 г., на нотариус Р.М., на 1/ 2 ид.ч. от ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с
идентификатор № 55871.503.679 по КККР на гр. Перник, одобрени със Заповед № РД-18-91
от 13.10.2008 г. с площ от 340 кв.м., находящ се в землището на град ***, ***, с трайно
предназначение на територията: урбанизирана, с начин на трайно ползване: ниско
застрояване /до 10 м./, при граници /съседи/, поземлен имот с идентификатор №
55871.503.682, поземлен имот с идентификатор № 55871.503.681, поземлен имот с
идентификатор № 55871.503.656, поземлен имот с идентификатор № 55871.503.673, с номер
по предходен план ***, квартал **, парцел **, заедно с целия ВТОРИ ЕТАЖ и 1/ 2 ид.ч. от
СУТЕРЕНА, от общите части на сградата и от правото на строеж на масивната жилищна
сграда, състояща се от сутерен и два етажа - сграда с идентификатор № 55871.503.679.1 със
застроена площ 76 кв.м., брой етажи 2, с предназначение: жилищна сграда-еднофамилна,
като сделката е извършена при запазено вещно право на ползване на Л.С.С. и на дарителката
М. А. Й., и при условията А. Г. Ц. да не прехвърля недвижимия имот, предмет на
нотариалния акт, чрез каквато и да било правна сделка и да го обременява с тежести, без
писменото съгласие с нотариално заверени подписи на майка си М. А. Й. и сестра си Р. Г.
Ц., докато са живи. Със същото решение М. А. Й. е осъдена да заплати на Г. Б. Б. сумата
296,21 лв. за разноски в производството по делото. Със същото решение А. Г. Ц. е осъден да
1
заплати на Г. Б. Б. сумата 296,21 лв. за разноски в производството по делото.
Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба с вх.№
11071/01.06.2022г., депозирана от М. А. Й. и А. Г. Ц., чрез адв. Н. Н., с която се иска същото
да бъде обезсилено като процесуално недопустимо. При условията на евентуалност се иска
отмяна на обжалваното решение. Твърди се, че обявяването на цялото дарение за
относително недействително надхвърля значително кредиторовия интерес, като това
представлява злоупотреба с право. Твърди се, че обжалваното решение е постановено в
противоречие с Тълкувателно решение № 2 от 18.03.2022 г. на ВКС по т. д. № 2/2020 г.,
ОСГТК, доколкото прихващането има обратно действие и погасяването настъпва в един
предходен момент, поради което е без значение кога ще завърши съдебното разглеждане на
иска за вреди от ответника към ищеца. Твърди се, че обжалваното решението се явява и
необосновано, тъй като противоречи на формалната, правната и житейската логика, като
доказателствата по делото са превратно тълкувани, само в полза на ищеца и при условията
на тенденциозно отношение към правата на ответника. Във въззивната жалба са направени
доказателствени искания – за назначаване на съдебно-оценъчна експертиза, която да
определи, какво е съотношението между претенцията на ищеца и цената на всеки от
обектите на собственост, които са предмет на дарението, искане за допускане на съдебно-
медицинска и психологична експертиза относно здравословното и емоционално състояние
на ищцата, вреди и отражение върху психиката й. Тези доказателствени искания на
въззивниците са оставени без уважение от настоящата инстанция като неотносими към
предмета на спора и поради липса на предпоставки по чл. 266, ал. 3 ГПК, по изложените в
определението по чл. 267 ГПК мотиви на съда.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК въззиваемият Г. Б. Б. е депозирал отговор на
въззивната жалба, с който е изразил становище, че въззивната жалба следва да бъде оставена
без уважение, а обжалваното решение следва да бъде потвърдено като правилно и
законосъобразно. Твърди се, че по делото е изготвен ясен доклад, като няма допуснати
процесуални нарушения. Счита за правно ирелевантно наличието и на други имущества на
длъжника, след като същият не е изплатил изискуемите си задължения. Твърди се, че
длъжникът винаги можел да направи изявление за прихващане, при условие че има
изискуемо вземане спрямо кредитора.
При извършената по реда на чл. 267, ал. 1, изр. първо ГПК служебна проверка, съдът
установява, че жалбата е допустима, по съдържание въззивна жалба, подадена против
подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, в срока по чл. 259 ГПК, от процесуално
легитимирана страна, имаща правен интерес от обжалването и е съобразена с изискванията
за редовност по чл. 260 и чл. 261 ГПК. Във въззивната жалба жалбоподателят се е позовал и
е направил оплакване за допуснати от първата инстанция нарушения, изразяващи се в липса
на надлежен, верен, обективен и пълен доклад, неразпределена доказателствена тежест.
С оглед изложените във въззивната жалба доводи и становищата на страните, като
прецени събраните по делото доказателства и разпоредбите на закона, Пернишкият окръжен
съд приема за установено следното:
С Определение № 616/14.09.2022г., производството по настоящето дело е било
спряно на осн.чл.229, ал.1, т.4 ГПК до приключване на производството по гр.д.№
5274/2021г. по описа на РС Перник с влязъл в сила съдебен акт.
С Определение от 15.12.2022г. производството е възобновено, поради приключване с
влязъл в сила краен съдебен акт, постановен на 09.11.2022г. в производството по гр.д.№
466/2022г. по описа на ОС Перник, с което е потвърдено постановеното в производството по
гр.д.№ 5274/2021г. по описа на РС Перник първоинстанционно решение.
Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД, за
прогласяване спрямо ищеца недействителността на договор за дарение на недвижим имот,
обективиран в Нотариален акт № **, том *, рег. № ***, дело № 80 от 27.02.2019 г., по силата
на който М. А. Й. е дарила на сина си А. Г. Ц. ½ ид.ч. от ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с
идентификатор № 55871.503.679 по КККР на гр. ***, община ***, утвърден със Заповед №
2
РД-18-91 от 13.10.2008 г. с площ от 340 кв.м., находящ се в землището на град ***, ***, със
запазено право на ползване на Л.С.С. и М. А. Й., както и при условието А. Г. Ц. да не
прехвърля недвижимия имот, предмет на нотариалния акт, чрез каквато и да било правна
сделка и да го обременява с тежести, без писменото съгласие с нотариално заверени
подписи на майка си М. А. Й. и сестра му Р. Г. Ц..
В исковата молба са изложени твърдения, че ищецът Г. Б. Б. е кредитор на ответника
М. А. Й., по силата на влязла в сила присъда по н.ч.х.д. № 959/2018 г. по описа на ПРС, с
която М. А. Й. е осъдена да заплати на ищеца сумата 500,00 лева – неимуществени вреди в
резултат на престъпление по чл. 148, ал. 1, т. 1, вр. чл. 146, ал. 1 НК, ведно със законната
лихва върху посочената главница, считано от датата на увреждането – 20.05.2018 г., до
окончателното й изплащане, както и сумата 256,00 лв. – разноски в производството пред
районния съд, и сумата 500,00 лв. – разноски пред въззвината инстанция. Твърди се, че след
влизане в сила на присъдата - 06.02.2019 г., длъжникът се е разпоредил с договор за дарение
с притежавания недвижим имот, с което е намалил имуществото си, като към момента на
подаване на исковата молба задълженията не били погасени. При това се счита, че с
посочената сделка длъжникът М. А. Й. е увеличил неплатежоспособността си и е увредил
ищеца-кредитор, намалявайки имуществото си и създавайки затруднения на кредитора за
удовлетворяване на вземанията му. Посочва се, че приобретателят по дарението е знаел за
увреждащия характер на сделката, а от друга страна не е необходимо знание за
задължението и увреждащия характер на сделката, тъй като същата касае дарение.
Изложената в исковата молба фактология се установява от представените по делото
писмени доказателства.
В депозирания писмен отговор в срока по чл. 131 ГПК ответниците излагат
съображения за нередовност и недопустимост на исковата молба, евентуално – оспорват
иска като неоснователен. Сочат, че ищецът не е предприел действия по удовлетворяване на
вземането си и тъй като окончателните решения не се връчват на страните, ответниците не
са знаели за постановеното решение преди извършване на дарението. Твърди се, че
ответникът А. Ц. не е знаел за дълга, и че уврежда ищеца. Излагат се доводи, че обявяването
на сделката за относително недействителна противоречи на добрите нрави, морала и
справедливостта. Направено е изявление за прихващане на вземането на ищеца в общ
размер на сумата 1256,00 лв. с вземането на М. А. Й. за сумата 3500,00 лв. – обезщетение за
неимуществени вреди вследствие неоснователно повдигнато обвинение в престъпление по
чл. 130, ал. 1 НК – нанесена лека телесна повреда. Моли се за отхвърляне на предявения иск
и присъждане на сторените разноски.
Предмет на въззивна проверка е първоинстанционното решение, с което е уважен
предявения иск по чл. 135 ЗЗД. С решението първоинстанционният съд е приел, че ищецът
Г. Б. Б. има качеството на кредитор спрямо ответника М. А. Й., от момента на извършване
на деликта – 20.05.2018 г., което е установено със сила на пресъдено нещо на 06.02.2019 г.
Съдът е приел за доказано по делото, че с извършената сделка по отношение на процесния
недвижим имоти ответниците са целели да увредят ищеца, тъй като са довели до
намаляване на имуществото на Й., като е правноирелевантно дали длъжникът разполага и с
друго имущество, поради което съдът е приел, че е налице увреждане на кредитора от
извършените разпореждания. Прието, че е налице и знание у длъжника за увреждането, тъй
като когато знае, че има кредитор и че действието му уврежда правата на кредитора, а
когато увреждащото действие е безвъзмездно, правно ирелевантно е дали лицето, с което
длъжникът е договарял е знаело за увреждането – в този случай е предпочетен интереса на
кредитора, тъй като третото лице е получило имуществено благо от длъжника без насрещна
престация. По горните съображения, първоинстанционният съд е приел, че са налице
предпоставките на чл. 135 ЗЗД и е уважил, като основателен предявения Павлов иск.
Съгласно на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, по допустимостта му – в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата, т. е. правилността на първоинстанционното решение се проверява
само в рамките на релевираните оплаквания. При тази служебна проверка, Пернишкият
3
окръжен съд намира обжалваното решение за валиден и допустим съдебен акт.
Неоснователни са възраженията на въззивниците за недопустимост на решението на
РС Перник. Същото е постановено в пределите на правораздавателната власт на съда, от
ненадлежен състав и при спазване на необходимата форма, съдът се е произнесъл по
предявения иск и в рамките на заявените фактически твърдения. Ето защо, наведените
възражения за недопустимост на първоинстанционното решение са неоснователни.
Пернишкият окръжен съд изцяло споделя окончателните правни изводи на районния
съд и счита, че решението му следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
Фактическата обстановка по делото се установява такава, каквато е изложена в обжалваното
решение. Районният съд е съобразил и анализирал всички относими и допустими
доказателства, въз основа на които е достигнал до правилни изводи относно това, какви
релевантни за спора факти и обстоятелства се установяват с тях. Във въвзивното
производство не са ангажирани относими и допустими доказателства, които да променят
приетата и изяснена от районния съд фактическа обстановка, поради което, въззивната
инстанция я възприема изцяло и препраща към нея на основание чл. 272 ГПК, като не е
необходимо същата да се преповтаря и в настоящето решение. Въззивната инстанция
напълно споделя и решаващите мотиви и изводи на ПРС за основателност на предявения
иск по чл. 135 ЗЗД, които са формирани въз основа на изяснената фактическа обстановка и в
съответствие с материалния закон и задължителната съдебна практика на ВКС, като също
препраща към решението на ПРС на основание чл. 272 ГПК и по този начин същите стават
част от настоящия съдебен акт.
По изложените във въззивната жалба доводи и в допълнение към съображенията на
районния съд, следва да се отбележи следното:
Предмет на иска по чл. 135 ЗЗД (т. нар. Павлов иск) е потестативното право на
кредитора да обяви за относително недействителни по отношение на себе си сделките или
други правни действия, с които длъжникът го уврежда. Такова увреждане е налице винаги,
когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява същото, или по какъвто и да е
начин затруднява удовлетворяването на своя кредитор. Ето защо, Павловият иск е способ за
запазване имуществото на длъжника, когато с действията си той застрашава
удовлетворяването на вземането на кредитора в нарушение на принципа, че цялото
имущество на длъжника служи като общо обезпечение на неговите кредитори, които могат
да насочат изпълнението върху всяка негова вещ или вземане (чл. 133 ЗЗД и чл. 442 ГПК).
Съгласно задължителните разясненията в ТР № 5/29.12.2014 г. по тълк. дело № 5/2013 г. на
ОСГТК на ВКС, Павловият иск е облигационен, а не вещен иск, тъй като при уважаването
му увреждащата сделка остава действителна за страните по нея (прехвърлител и
приобретател), но същата се счита за недействителна, нестанала, само по отношение на
кредитора-ищец. При уважаването на иска с правно основание чл. 135 ЗЗД прехвърленото
имущество не излиза от патримониума на приобретателя, но кредиторът-ищец получава
възможността да насочи изпълнението за удовлетворяване на вземането си към
прехвърленото имущество, независимо, че то е преминало в патримониума на трето лице.
Ето защо, собственикът на вещта (приобретателят) понася санкцията да търпи изпълнение
срещу нея за чужд дълг, ако е бил недобросъвестен при възмездното й придобиване –
действал е със знанието, че сделката е увреждаща (чл. 135, ал. 1, изр. първо ЗЗД), или ако е
придобил вещта безвъзмездно. В този смисъл, фактическият състав на Павловия иск
включва следните предпоставки – наличие на действително вземане на ищеца, извършване
на действие от страна на длъжника, което уврежда кредитора, както и знание за
увреждането у длъжника и у третото лице, с което той е договарял, когато сделката е
възмездна. В разпоредбата на чл. 135, ал. 2 ЗЗД е установена законова оборима презумпция
за знание за увреждането, съгласно която знанието се предполага до доказване на
противното, ако третото лице е съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра на длъжника.
Оборването на тази презумпция е в доказателствена тежест на ответниците.
Съгласно задължителна практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК –
Решение № 4/26.01.2011 г. по гр. д. № 551/2010 г. на ВКС, ІІІ г. о., Решение №
4
163/27.07.2011 г. по гр. д. № 672/2010 г. на ВКС, ІІІ г. о., Решение № 639/06.10.2010 г. по гр.
д. № 754/2009 г. на ВКС, IV г. о.)., кредитор по смисъла на чл. 135 ЗЗД е всяко лице, титуляр
на парично или непарично вземане по отношение на ответника, като за успешното
провеждане на иска за обявяване недействителността спрямо кредитора на увреждащите го
актове на длъжника не е необходимо вземането му да е изискуемо и ликвидно, нито съдебно
установено. Прието е също така, че длъжникът знае за увреждането, когато знае, че има
кредитор и че действието му уврежда правата на кредитора. А в случаи като настоящия,
приложение намира и оборимата презумпция за знание на увреждането, тъй като страните
по оспорената разпоредителна сделка са от кръга на лицата по чл. 135, ал. 2 ЗЗД.
Въззивният съд намира, че решението на първата инстанция е постановено при
наличието на всички посочени по-горе предпоставки на материалния закон за уважаване на
предявения иск по чл. 135 ЗЗД и в съответствие със задължителната практика на ВКС, а
изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.
По делото е безспорно, че към 27.02.2019 г., когато е била сключена оспорената
разпоредителни сделки, ищецът е имал качеството на кредитор по отношение на ответника-
дарител М. Й.. В случая, вземането на ищеца произтича от извършване на деянието, за което
е образувано наказателното производство. От приложеното за послужване н.ч.х.д. №
959/2018 г. на РС-Перник се установява, че същата е знаела за образуваното наказателно
производство, както и за съдържанието на присъдата, обявена в открито съдебно заседание
на 23.10.2018 г., с която общият размер на задължението й към ищеца е определено на
1212,00 лева, в т.ч. обезщетение за неимуществени вреди и разноски. Въззивното
производство е образувано по нейна жалба и тя се е явила в проведеното на 30.01.2019 г.
открито съдебно заседание, в което съдът е обявил, че ще се произнесе с решение в срок,
постановено на 06.02.2019 г. Следователно към датата на извършване на разпоредителната
сделка – 27.02.2019 г., длъжникът е знаел, че има кредитор, както и че намалява
имуществото си.
Предвид горното, правилен е извода на ПРС, че ищецът има качеството кредитор по
отношение на първия ответник.
Въззивният съд приема за установено от доказателствата по делото и
обстоятелството, че интересите на кредитора-ищец са увредени с извършената от длъжника
разпоредителна сделка с недвижим имот по процесния договор за дарение. Със същото
безспорно е намаляло имуществото на длъжника, като е налице и знание за увреждане на
кредитора от страна на длъжника и третите лица, съгласно презумпцията по чл. 135, ал. 2
ЗЗД. А що се касае до момента на възникване на вземането, с оглед нормата на чл. 135, ал. 3
ЗЗД, ПОС приема, че в случая вземането на ищеца е възниквало преди извършване на
оспорената сделка.
Ето защо, въззивният съд приема, че към този момент ответникът Й. е знаела за
вземането на кредитора към него, както и че ще го увреди при разпореждане с имуществото
си. Следователно, в конкретния случай искът на кредитора е предявен в хипотезата на чл.
135, ал. 1 ЗЗД, поради което съдът не следва да извършва преценка дали са налице действия
от страна на длъжника и третите лица, насочени към увреждане на кредитора по смисъла на
чл. 135, ал. 3 ЗЗД, т. е. за наличие на намерение за увреждане.
Настоящата инстанция намира за неоснователни и възраженията на въззивниците за
наличието на съществени процесуални нарушения на чл.145, 146 и 147 ГПК. Въззивната
инстанция констатира законосъобразно процесуално процедиране, извършено от
първоинстанционния съд, който е квалифицирал правилно предмета на спора, определил е
подлежащите на доказване относими факти, разпределил е правилно доказателствената
тежест за тях и е дал възможност на страните да ангажират доказателства. Направил е
надлежен доклад на делото. В развилото се производство е осигурил на страните пълна и
равна възможност за участие и защита. В мотивите на решение се е произнесъл и по
направеното от ответника възражение за прихващане, като правилно е приел, че в
настоящето производство кредиторът упражнява правото си да обяви сключената от
длъжника сделка за относително недействителна, а не присъждане на парично вземане,
5
поради което не е налице основание за извършване на съдебно прихващане и направеното
изявление няма погасителен ефект. Изтъкнатите във въззивната жалба оплаквания за
допуснати от решаващия състав на ПРС процесуални нарушения, настоящата инстанция
преценява като неоснователни.
Тук следва да се има предвид, че съгласно чл. 133 ЗЗД и чл. 442 ГПК цялото
имущество на длъжника служи за общо обезпечение на кредитора и същият може да насочи
изпълнението върху която и да е част от него или върху която и да е вещ. Обстоятелствата,
каква е пазарната стойност и притежаването на други имущества от длъжника, са без правно
значение за увреждащия характер на сделката и са ирелевантни към фактическия състав на
иска по чл. 135, ал. 1 ЗЗД. В този смисъл, настоящата инстанция намира, че като не е уважил
исканията на ответниците за назначаване на оценъчна експертиза, касаеща стойността на
дарения имот, районният съд не е допуснал процесуално нарушение и оплакванията на
въззивниците в този смисъл за неоснователни. Пред настоящата инстанция са направени от
въззивниците същите доказателствени искания, които с оглед изложено са оставени без
уважение, предвид тяхната неотносимост и липсата на допуснати процесуални нарушения
от районния съд по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК. В този смисъл, неоснователно е и
оплакването във въззивната жалба за недопустимост, неправилност и необоснованост на
постановеното първоинстанционно решение. В производството пред първата инстанция са
събрани ангажираните от страните допустими и относими към спора доказателства, при
анализа на които ПРС правилно е установил релевантните за спора факти и е направил
обосновани изводи, които напълно се споделят от настоящата инстанция.
Следва да се има предвид, че всяко едно разпореждане с част от имуществото на
длъжника или обременяването на същото с тежести уврежда кредиторите, тъй като намалява
обема на предоставеното им от закона общо обезпечение на техните вземания. В случая, с
процесния договор за дарение е извършено разпореждане с недвижим имот, собственост на
прехвърлителя – длъжник на ищеца, с оглед на което е намалено имуществото на същия.
Поради това е осъществена хипотезата на чл. 135 ЗЗД и тази разпоредителна сделки са
относително недействителни по отношение на ищеца. Съдът намира още, че в случая е
налице и знание, тъй като приобретателят е низходящ на длъжника и затова приложение
намира презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД за знание на увреждането, която не е оборена от
ответниците. В този смисъл, съдът намира, че по делото е налице и субективния елемент по
отношение на третите лица приобретатели – знание за увреждането, както правилно е приел
и районния съд. Извършената от ответника Й. разпоредителна сделка безспорно е
увреждаща, тъй като с нея се намалява имуществото на длъжника. Както бе посочено по-
горе в мотивите на настоящото решение, увреждане е налице винаги, когато обективно се
намалява имуществото на длъжника, същият се лишава от свое имущество или по какъвто и
да е начин затруднява удовлетворението на кредитора, като правноирелевантно е дали
длъжникът притежава или не друго имущество и на каква стойност. Ето защо, оплакванията
на въззивниците в този смисъл са неоснователни.
Предвид изложените съображения, Пернишкият окръжен съд намира предявеният иск
по чл. 135 ЗЗД за основателен, като изцяло споделя правните изводи на ПРС, поради което
първоинстанционното решение, с което искът е уважен, следва да бъде потвърдено като
правилно и законосъобразно.
С оглед изхода на делото и направените от двете страни искания за разноски,
настоящият състав намира, че на въззивниците такива не се следват, поради
неоснователността на въззивната им жалба, като на основание чл. 78, ал. 3 ГПК същите
следва да заплатят на въззиваемата страна сумата от 350,00 лева – заплатено адвокатско
възнаграждение, съобразно представения списък по чл. 80 ГПК, кореспондиращ с
представените по делото доказателства за реалното им реализиране. Съдът намира за
неоснователно направеното от въззивниците възражение за прекомерност на
претендираното от въззиваемата страна адвокатско възнаграждение, тъй като същото е под
предвидения минимум в Наредбата № 1 за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
6
Мотивиран от горното, Пернишкият окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №420/22.04.2022г., постановено по гр.д. №3982/2021г.
по описа на Пернишкият районен съд.
ОСЪЖДА на осн.чл.78, ал.3 ГПК М. А. Й. с ЕГН ********** и А. Г. Ц. с ЕГН
********** да заплатят на Г. Б. Б. с ЕГН ********** сумата от 350,00 /триста и петдесет/
лева - сторени по делото разноски за заплатено адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд в
едномесечен срок от връчването му на страните, при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7