РЕШЕНИЕ
№ 358
гр. Пловдив, 21.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ, в публично заседание на
девети март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Надежда Н. Дзивкова Рашкова
Членове:Виделина Ст. Куршумова
Стойчева
Дафина Н. Арабаджиева
при участието на секретаря Пенка В. Георгиева
като разгледа докладваното от Надежда Н. Дзивкова Рашкова Въззивно
гражданско дело № 20225300500276 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от К. М. Н. против Решение № 2463/09.12.2021г.,
пост. по гр. д.№ 9228/2021г., ПРС, с което е отхвърлен иска на жалбоподателката
против „Файненшъл България“ ЕООД за заплащане на 129,78 лв., съставляваваща
недължимо платена сума по клауза за възнаградителна лихва, по нищожен
потребителски договор за кредит, с № ********* от 19.07.2016 г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от подаване на исковата молба в съда.
Недоволен от така постановеното решение е останал ищецът, като с подадената
въззивна жалба се поддържа, че постановеното решение е неправилно, постановено
при допуснато нарушение на материалния закон, съдопроизводствените правила и при
липса на обоснованост. Развити са доводи за неправилност и незаконосъобразност като
се поддържа, че съдът не е приложил задължителното тълкувание на ТР № 3/2016 г.,
т.к. д. № 3/2016, ОСГТК, ВКС, както и че е бил обвързан със силата на пресъдено нещо
по предходни решения, между същите страни, досежно нищожността на
потребителския договор. Поддържа се и че съдът е следвало да приеме, че
потребителския договор е нищожен, поради наличие на ГПР над законоустановения
максимум. Моли се за отмяна на решението и постановяване на ново такова, с което да
се уважи изцяло предявеният иск. Претендират се разноски по реда на чл. 38 от ЗА.
1
По делото е постъпил отговор на въззивна жалба от „Файненшъл България“
ЕООД, в който същата се оспорва и се поддържа, че решението е правилно,
постановено в съответствие с материалния и процесуалния закон. Развиват се
подробни доводи за липсата на сочените пороци в обжалваното решение и се
поддържа, че правилно съдът не се е позовал на силата на пресъдено нещо по
предходното решение, тъй като същото няма за предмет иск по чл. 26 от ЗЗД за
процесния договор за потребителски кредит. Поддържа се, че съдът е постановил
решението си като е извършил собствена проверка на валидността на договора и е
приел спазване на изискванията на ЗПК. Моли се за потвърждаване на решението.
Претендират се разноски. Прави се възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение.
Жалбата е подадена в срока по чл.259 от ГПК, изхожда от легитимирано лице –
ищец по делото, останал недоволен от постановеното съдебно решение, с което са
отхвърлени предявените искове, откъм съдържание е редовна, поради което и се явява
допустима.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в
съвкупност, намери за установено следното :
Съгл. нормата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно само по
въпроса относно валидността и допустимостта в обжалваната част на постановеното
решение. Правилността на решението се проверява с оглед наведените доводи във
въззивната жалба.
Жалбоподателят е ищец в производството пред първоинстанционния съд,
сезиран с осъдителен иск против въззиваемото дружество за заплащане на сума,
съставляваща недължимо платената възнаградителна лихва по нищожен потребителски
договор.
По отношение на валидността и допустимостта на постановеното решение,
съдът намира, че същото е постановено от родово и местно компетентен съд, по иск,
който е допустим и му е подсъден, произнесъл се е в законен състав и в рамките на
изложените фактически твърдения и е дал търсената защита.
За да постанови обжалвания акт, първоинстанционният съд е установил, че
между страните е сключен процесния договор с предмет предоставяне на
потребителски кредит. Приел е, че не е обвързан с мотивите на предходно съдебно
решение, имало за предмет спор относно връщане на недължимо платени суми по
същия потребителски договор по клаузи „оценка на досие“ и „кредит у дома“. Приел е
и че следва да извърши собствена преценка за действителността на договора, като при
извършване на такава е счел, че същият не противоречи на ЗПК, като нищожността на
отделни клаузи в договора не влече до недействителност и на целия договор. Посочил
2
е, че уговорената възнаградителна лихва не е прекомерна, както и че посоченият ГПР,
макар и да не се установява правилното му изчисление, не води до заблуждаване на
потребителя относно това какви са му задълженията по договора.
Настоящата инстанция намира, че фактическата обстановка е установена
безспорно между страните с оглед представения договор за кредит по приложеното
гр.д.№13706/2020, ПдРС, както и с оглед приетият за безспорен факт, с определение от
09.11.2021г., че ищцата е заплатила на ответното дружество сумата от 129,78лв.,
съставляваща възнаградителна лихва по процесния договор за потребителски кредит.
С оглед подвигнатият спор за връщане на недължимо платена сума по
потребителски договор, за който се твърди да е недействителен, съдът е необходимо да
изследва действителността на процесния договор с оглед наличие на неравноправни
клаузи в договора и нарушаване на императивни правни норми. По отношение на
правата на потребителите е налице специален закон, който въвежда императивни
изисквания към договорите с потребители – ЗЗП, а по отношение на потребителските
кредити и ЗПК. Така в чл.22 от ЗПК са въведени основанията за недействителност на
договорите за потребителски кредит, като нормите са императивни. Нарушението на
която и да е от тях, води до недействителност на договора.
В конкретния договор между страните от 19.07.2016г. е уговорено
предоставянето на потребителски кредит от 950лв., при възнаградителна лихва от
29,73% в общ размер на 129,78лв. такса оценка на кредита от 47,50лв., както и такса за
услуга „кредит у дома“ в размер на 610,66лв., при ГПР в размер на 49,10%. Общият
размер на сумите, които кредитополучателят дължи е 1737,94лв. , която сума се дължи
на равни седмични вноски. Видно е, че при предоставен кредит от 950лв. се дължи
връщане освен на заетата сума, но и на още 787,94лв. Така, макар и формално да е
посочено, че възнаградителната лихва е в размер на 29,73%, се установява, че
кредитополучателят дължи връщане на сума, съставляваща над 50% от стойността на
кредита и то за срок по- кратък от една година. Така реално ГПР по договора
надвишава с голям процент нормативно поставеният таван на всички разходи по
кредита, с което нарушава императивния запрет по чл.19, ал.4 от ЗПК за ГПР - до
петкратния размер на законната лихва. Съгл. чл. 22 от ЗПК неспазване на изискванията
на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, води до
недействителност на договора за потребителски кредит. Съгл. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК
договорът за кредит следва да съдържа ГПР и и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се
посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите. В случая, макар и формално това изискване да е изпълнено, то
се установи, че отразяването е невярно и цели заблуждение на потребителя относно
действителното му задължение по кредита. Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "общ
3
разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. В случая в ГПР не са включени
допълнителните разходи по кредита – „такса кредит у дома“, при което както се е
достигнало до допълнително възнаграждение , извън уговорената възнаградителна
лихва в размер на 29,73% и на скрити проценти от ГПР. С посочените договорки
кредиторът е постигнал заобикаляне на императивни правни норми. Посочването на
по- нисък от действителния ГПР освен, че представлява неравноправна клауза по
смисъла на чл. 143, т. 19 ЗПК, представлява невярна информация относно общите
разходи по кредита и представлява нелоялна и заблуждаваща търговска практика по
смисъла на чл.6, §1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означава, че клаузата
за общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по
смисъла на чл.4, §1 от Директива 93/13/ЕО и води до недействителност на договора в
неговата цялост. Ето защо следва да се приеме, че процесният договор за
потребителски кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК,
т.к. не съдържа посочване по ясен и разбираем начин на възнаградителната лихва,
годишният процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, поради
което и съгласно нормата на чл. 22 от ЗПК същият следва да се приеме за
недействителен. Съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК за кредитополучателя е
възниква задължението да върне на кредитора само действително получената сума по
договора в размер на 950лв. Заплатената сума от 129,78лв. по клаузата за
възнаградителна лихва се явява недължимо платена.
Съгл. чл.55, ал.1 предл първо от ЗЗД платеното без основание подлежи на
връщане. Така заплатеното по нищожна клауза следва да бъде върнато, поради което и
предявеният иск се явява основателен и доказан и следва да бъде уважен.
Обжалваното решение като неправилно следва да бъде отменено и вместо него да бъде
постановено ново такова, с което ответникът бъде осъден за заплати на ищцата
претендираната сума.
На осн. чл.78 от ГПК въззиваемата страна „Файнешъл България“ ЕООД ще
следва да бъде осъдена да заплати на пълномощника на К. М. Н. – адв. С.А.Г. сумата
от 300лв. за въззивната инстанция и сумата от 300лв. за първата инстанция.
С оглед на изложеното съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 2463/09.12.2021г., пост. по гр. д.№ 9228/2021г., ПдРС, с което е
отхвърлен иска на К. М. Н., ЕГН **********, против „Файненшъл България“ ЕООД,
4
ЕИК *********, за заплащане на 129,78 лв., съставляваваща недължимо платена сума
по клауза за възнаградителна лихва, по нищожен потребителски договор за кредит, с №
********* от 19.07.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата, като вместо
това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК *********, да заплати на К. М.
Н., ЕГН **********, сумата от 129,78лв., съставляваваща недължимо платена сума по
клауза за възнаградителна лихва, по нищожен потребителски договор за кредит с №
********* от 19.07.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
21.10.2020г.
ОСЪЖДА „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК *********, да заплати на адв.
С.А.Г., ЕГН **********, сумата от 600лв. на осн. чл.38 от ЗАдв.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5