№ 621
гр. Благоевград, 21.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД в публично заседание на тридесет и
първи октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Лилия Масева
Членове:Анета Илинска
Миглена Кавалова-Шекирова
при участието на секретаря Здравка Янева
като разгледа докладваното от Миглена Кавалова-Шекирова Въззивно
гражданско дело № 20231200500841 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и следващите от ГПК и е образувано
по въззивна жалба, подадена от В. К. П., ЕГН **********, с адрес: гр.
Благоевград, ул. „*“ № 3, чрез пълномощника си адв. Е. П., против Решение
№ 102/02.03.2023 г., постановено по гр.д. № 515/2022 г. по описа на РС –
Благоевград.
Във въззивната жалба се излагат подробни съображения, че решението е
неправилно, незаконосъобразно, необосновано, постановено в несъответствие
със събраните доказателства. Моли се решението да бъде отменено и
предявените искове да бъдат уважени, така както са предявени, не са
направени доказателствени искания пред въззивния съд.
По въззивната жалба е постъпил писмен отговор. Въззиваемата страна
оспорва жалбата и моли съдът да потвърди първоинстанционния акт, за което
подробно се обосновава, не прави доказателствени искания.
В проведеното по делото открито съдебно заседание пред въззивния съд
въззивникът поддържа въззивната жалба и всички изложени в същата
съображения. Оспорва подадения отговор и счита, че наведените в същия
възражения са изцяло неоснователни. Въззиваемият оспорва жалбата и моли
атакуваното решение в настоящото производство да бъде потвърдено като
1
правилно и законосъобразно.
Съдът, като обсъди направените в жалбата оплаквания, извърши
проверка на обжалвания съдебен акт, съгласно разпоредбата на чл. 271,
ал. 1 от ГПК, при съвкупната преценка на доказателствата по делото,
намира за установено следното:
Производството пред районния съд е образувано по искова молба,
подадена от В. К. П., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. Благоевград, ул.
‚*“ № 23 против Р. Б. М., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр.
Благоевград, ул. „*“№ 12А, ет. 4, ап. 2, с която искова молба са предявени
установителен иск по реда на чл. 422 ГПК за сумата от 450, 00 лв.,
представляваща главница по Договор за паричен заем в лева от 2016г.,
сключен между страните в устна форма, с преведена на длъжника главница по
банкова сметка с платежни нареждания на 31.10.2016г., 23.11.2016г. и на
09.12.2016г., за което претендирано вземане е била издадена по ч.гр.д. №
2717/2021г. по описа на РС- Благоевград заповед за изпълнение по чл. 410
ГПК с № 826 от 02.11.2021г., срещу която от страна на длъжника е постъпило
възражение по чл. 414 ГПК.
Ищцата твърди, че се е намирала в облигационно правоотношение с
ответницата, произтичащо от договор за заем от 2016г. Поддържа, че по
силата на този договор в качеството й на заемодател отпуснала на
ответницата (заемател) сумата в общ размер от 450, 00 лв., като тази сума
била предоставена от ищцата на ответницата по нейна лична банкова сметка в
„Уникредит Булбанк“ АД с три броя платежни нареждания от 31.10.2016г. в
размер на 100 лв., от 23.11.2016г. в размер на 150 лв. и на 09.12.2016г. в
размер на 200 лв. Заявява, че ответницата не е върнала процесната сума.
Претендира връщането на сумата по договора за заем. Сочи, че за процесното
вземане на 02.11.2021г. по ч. гр. д. № 2717/2021г. по описа на РС-Благоевград
е била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, срещу която от страна
на длъжника е постъпило възражение по чл. 414 ГПК.
Ответницата изразява становище за неоснователност на ищцовата
претенция. Тази си процесуална позиция обосновава с доводи, че никога
между нея и ищцата не бил сключван устен или писмен договор за заем.
Сочи, че за периода от 05.10.2015г. до 21.08.2020г. била в трудово
правоотношение с търговското дружество „В. КОНСУЛТ“ ЕООД, на което
2
едноличен собственик на капитала била именно ищцата. Заявява, че през този
период освен основното й трудово възнаграждение, била получавала и
допълнителни възнаграждения и бонуси от ищцата, като същите били
получавани на различни основания – за удължено работно време, за
допълнително стимулиране за добре свършената работа. Поддържа, че била
получавала част от тези допълнителни сума на ръка в брой, а други били
превеждани от ищцата по банков път, като такава била практиката на ищцата
като работодател с всички нейни служители. Сочи, че отношенията й с
ищцата се влошили предвид забременяването й и ползването й на отпуск за
майчинство, което довело и до прекратяване на трудовото правоотношение.
Излага, че била предявила и иск за заплащане на дължимото й се обезщетение
за неизползван платен годишен отпуск, като било образувано и гр.д. №
544/2021г. по описа на РС-Благоевград, по което бил уважен предявеният от
нея иск. Навежда, че по това производство ищцата била представила същите
платежни нареждания, които била представила и в настоящето производство.
Събрани са писмени доказателства по делото - три броя платежни
преводни банкови нареждания, както следва:
IBDMO000000014250078/31.10.2016 година за сума в размер на 100, 00 лв.
/сто лева/, IBDM0000000014446443/23.11.2016 година за сума в размер на 150
лв. /сто и петдесет лева/ и IBDM 0000000014590890/09.12.2016 година за сума
в размер на 200, 00 лв. /двеста лева/. Съгласно тези платежни нареждания,
ищцата на посочените дати е извършила банков превод от банковата си
сметка с IBAN: **************** в ‚ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“
АД, към банковата сметка на ответницата с IBAN: IBAN ****************,
водена в „УНИКРЕДИТ БУЛБАНК‘ АД на обща стойност 450, 00 лв., а в
основанията за паричните трансфери е „възстановени средства за лични
покупки“.
Събрани са гласни доказателства по делото чрез разпита на свидетелите
И.К.П. (във фактическо съпружеско съжителство с ответницата), Р.И. М.
(майка на ответницата) В. К. К. (сестра на ищцата и бивш служител в
управляваното и представляваното от ищцата търговско дружество „В.
КОНСУЛТ“ ООД) и Т.Г. П. (бивш служител в управляваното и
представляваното от ищцата търговско дружество „В. КОНСУЛТ“ ЕООД), от
които също се установява предаването на процесната сума от ищцата на
ответницата по делото, като в показанията си свидетелят П. сочи, че
3
присъствала на разговор между страните ноември – декември 2016г., в който
Р. М. искала сумата в заем от 450, 00 лева от В. П. и че при възможност на
аванс или заплата ще й бъдат върнати. Показанията на св. В. К. относими към
предмета на делото преразказват твърдения на ищцата пред този свидетел в
насока твърдения договор за заем. От показанията на свидетелите Р. М. и И.П.
се установява, че В. П. стимулирала с допълнителни финансови средства Р.
М. през 2016г. – 2017г., заради оставането й на работа в дружеството, на
което е едноличен собственик на капитала след работно време и заради
ниското заплащане.
Приета е по делото покана от „В. консулт“ ЕООД до въззиваемата от
04.01.2021г., в която се кани Р. М. във връзка с преведени от В. П. сума с
приложени към тази покана банкови нареждания в размер на 1 750, 00 лева да
бъдат прихванати с дължимата на Р. М. от „В. консулт“ ЕООД сума в размер
на 1 632, 96 лева – обезщетение за неизползван от Р. М. платен годишем
отпуск за периода 2018 – 2020г. до размера на по – малката сума или цялата
сума от 1750, 00 да бъде преведена по сметка на В. П. в 14 – дневен срок от
получаване на поканата. Поканата е получена от Р. М. на 12.01.2022г.
Във връзка с показания на един от свидетелите - П., разпитани в хода на
производството пред районния съд, че ответницата Р. М. е сключила договор
за ипотечен кредит през ноември – декември 2016г., в каквото връзка и били
предоствени процесните суми в заем от В. П., съдът е приел сключен от Р. М.
с „Уникредит Булбанк“ АД договор за банков ипотечен кредит с пълна
отговорност на физическо лице от 24.04.2017г.
При така установеното от фактическа страна, първоинстанционният съд е
намерил предявените искове за неоснователни и е отхвърлил същите.
При горното, въззивният съд намира следното от правна страна:
По допустимостта на въззивната жалба:
Депозираната въззивна жалба отговаря на изискванията по чл. 260 и 261
ГПК, депозирана е в срока по закон, от страна в първоинстанционното
производство, с интерес от обжалването, съответно е допустима.
По основателността на въззивната жалба:
По арг. от разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
4
му част, по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни
основания в жалбата като следи служебно за спазването на императивните
материалноправни норми, по указанията на т. 1 на ТР № 1/2013 г. ОСГТК на
ВКС.
С оглед горното при извършената служебна проверка на обжалваното
решение, съдът счита, че то е валидно, допустимо и правилно.
Предявения иск е допустим на основание чл. 422 ГПК – предявен в срока
по ГПК след депозирано възражение по чл. 414 ГПК от длъжника по ч.гр.дело
№ 2717/2021г. по описа РС – Благоевград – ответник в първоинстанционното
производсвто и въззиваем в настоящото такова.
Правната квалификация на предявените искове е чл. 422, ал. 1 във вр. с
чл. 415, ал. 4 ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във вр. с чл. 240, ал. 1
ЗЗД. По тях съобразно чл. 154 ГПК ищцата следва да докаже: наличието на
валидно облигационно правоотношение по договор за заем, по силата на
който ищцата има качеството на заемодател, а ответницата – на заемател;
реалното предоставяне от заемодателя на заемателя на сумата, претендирана
като главница по договора; настъпване на падежа на задължението на
заемателя, касаещо връщане на главницата. При доказване на горното от
ищцата, ответницата следва да докаже погасяване на претендираното от
ищцата вземане, представляващо главница по договора, респ. възраженията си
– правоизключващи, правоотлагащи, правопогасяващи, правоунищожаващи,
правипрекратвящи.
В Решение № 180 от 26.11.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4345/2018 г., IV г.
о., ГК, постановено по реда на чл. 290 ГПК, в което въззивното решение е
допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по
въпР.: „При доказване на елемент от фактическия състав на договора за
паричен заем по чл. 240 ЗЗД, а именно предаване на парична сума, следва ли
да се презумира наличието на друг съществен елемент от договора, а именно
поето задължение за връщане на сумата ?“ е посочено, че трайна е
непротиворечива е практиката на Върховния касационен съд на поставения
въпрос, а именно че по иск с правно основание чл. 240 ЗЗД или иск за
установяване на вземане, за което се твърди, че произтича от заемен договор
(какъвто е настоящият случай) в доказателствена тежест на ищеца е
доказването както на обстоятелството, че сумата е предадена така и на
5
обстоятелството, че е предадена въз основа на договор за заем.
Установяването на първото обстоятелство не освобождава ищеца от
задължението да установи второто, доколкото сумата може да е предадена на
друго основание - ищецът да е изпълнил едно свое задължение, да е изпълнил
морален дълг, да е извършил дарение на сумата и пр. Този отговор по
смисъла на чл. 290 ГПК е даден по решение № 192/07.11.2014 г. по гр. д. №
2519/2014 г. на ВКС, III г. о. По идентичен е даден отговор на същия въпрос и
с решение № 524/28.12.2011 г. по гр. д. № 167/2011 г., на ВКС, ІV г. о.,
решение № 52/22.5.2009 г. по гр. д. № 695/2008 г. на ВКС, I т. о., решение №
390/20.5.2010 г. по гр. д. № 134/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение №
837/13.12.2010 г. по гр. д. № 1727/2009 г. на ВКС, IV г. о. и др.
В настоящия случай предаването на процесната сума от ищеца –
въззивник на ответника – въззиваем не е спорно по делото. Спорно е
основанието за предаване и въззивният съд споделя извода на
първоинстанционния такъв за недоказване от страна на ищеца то да е заемно
правоотношение. На първо място в основанието за банков превод на сумите е
посочено „възстановени средства за лични покупки“, на следващо място -
ищецът не доказва в условията на пълно и главно доказване задължаване на
ответницата да върне сумата, което обстоятелство с предаването на сумата
представлява доказване на договора (Решение № 244 от 21.01.2020 г. на ВКС
по гр. д. № 983/2019 г., III г. о., ГК, постановено по реда на чл. 290 ГПК.) При
наличието на документ за предаване на сумата, за останалите елементи на
договора няма забрана за установяването им със свидетелски показания. В
случая не се установява по несъмнен за съда начин поемане на задължение за
връщане на сумата. Показанията на св. П. единствено са в тази връзка, но те
са изолирани, не кореспондират с останалите събрани по делото
доказателства, поради което въззивния съд споделя извода на
първоинстанционния такъв за неоснователност на предявените искове,
поради недоказване на същите от страна на ищеца в първоинстанционното
производство. И ако върху ищеца лежи доказателствената тежест да
установи, че е дал заемни средства, то при оспорване на иска, ответникът
установява възраженията си: че средствата са дадени на друго основание, че е
налице порок на волята, че задължението е погасено и други факти съобразно
наведените възражения. В случай, че предаването на парична сума е
установено, но липсват други данни на какво основание е сторено то, не може
6
да се презумира, че задължението е възникнало от заемен договор, тъй като
задължението може да произтича от друг източник и ищецът не е освободен
от задължението да установи този източник с допустимите от закона
доказателствени средства. Ангажираните от ищеца гласни доказателства
относно основанието за превеждане на сумата са противоречиви – св. П.
твърди, че ищцата е давала парични заеми както на ответницата М., така и на
св. П., а св. К. твърди, че не знае ищцата да е давала парични заеми и на
другите си служители. Всички останали събрани по делото доказателства
опровергават твърдението на ищцата за сключен договор за заем с
ответницата, както и поемане на задължение от страна на ответницата за
връщане на сумата.
По изложените съображения за недоказване на договор за заем като
основание за предаване на процесната сума от ищеца – въззивник на
ответника – въззиваем и поемането на задължение от ответника – въззиваем
за връщане на сумата, респ. съвпадане на правните изводи на въззивната
инстанция с тази на районния съд, атакуваното решение следва да бъде
потвърдено като валидно, допустимо и правилно.
По разноските:
С оглед този изход на делото пред въззивния съд, разноски се следват на
въззивнаемия с оглед обективираната претенция за такива и анагажирани
доказателства за извършването им – в размер на 300, 00 лева за адвокатски
хонорар съобразно представения пред въззивния съд договор за правна
защита и съдействие.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 102/02.03.2023 г., постановено по гр.д.
№ 515/2022 г. по описа на РС – Благоевград.
ОСЪЖДА В. К. П., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр.
Благоевград, ул. ‚*“ № 23 да заплати на Р. Б. М., ЕГН **********, с
постоянен адрес: гр. Благоевград, ул. „*“№ 12А, ет. 4, ап. 2 сумата в размер на
300, 00 лева, представлява сторени в производството разноски за адвокатско
възнаграждение.
7
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл.
280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8