Р Е Ш
Е Н И Е
Номер: …260219…. Година 2021г. Град Пазарджик, обл. Пазарджишка
В ИМЕТО
НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ГР. ПАЗАРДЖИК ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ
На 02. 11. 2021 година
В публично( закрито)
заседание , в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ КРАСИМИР НЕНЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ АЛБЕНА ПАЛОВА
МАРИАНА ДИМИТРОВА
СЕКРЕТАР : ГАЛИНА
МЛАДЕНОВА
ПРОКУРОР: ………………………
като разгледа
докладваното от съдията КРАСИМИР
НЕНЧЕВ в. гр. д. №820 по описа за 2020
година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.258 и сл.от ГПК – въззивно обжалване .
Районен съд Пазарджик е сезиран с искова молба, подадена от „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ АД , ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление на дейността гр.София, р-н“Люлин“, бул.“Панчо Владигеров“
№21, Бизнес център“Люлин“ 6 , ет.2, против К.Д.К.,ЕГН **********,***. С исковата молба е предявен
положителен установителен иск по чл. 124 ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 422 от ГПК .
В хода на въззивното производство жалбоподателя е починал и на основание
чл. 227 от ГПК са конституирани като жалбоподатели неговите наследници .От
новоконституираните жалбоподатели единствено наследника Л.Г.К., ЕГН **********,***, поддържа подадената въззивна жалба . Останалите
наследници са направили валидни откази от наследството и не поддържат
въззивната жалба .
С Решение № 391/ 08.04 .2020г. на районен съд Пазарджик, постановено
по гр. д. № 2042/2019г. по описа на същия съд, искът е уважен частично.Решението на районния
съд се обжалва в уважителната част с въззивна жалба от ответника в
първоинстанционното производство К.Д.К.,ЕГН **********,подадена чрез пълномощника на страната. Във въззивната жалба се излагат
съображения за неправилност на решението в
обжалваната част,поради нарушение на материалния закон, необоснованост и съществено нарушение на
съдопроизводствените правила.Искането е да се отмени решението на районния съд
в обжалваната част и се постанови ново
решение от въззивната инстанция по съществото на спора, с което се отхвърли предявения иск
в обжалваната част. Претендира се
заплащането на съдебно –деловодни разноски за двете инстанции, съобразно
уважената част от иска.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК е
постъпил писмен отговор от противната страна, подаден чрез пълномощника на страната. В отговора се оспорва въззивната жалба. Прави се
искане решението на районния съд ,
като правилно и законосъобразно да се
потвърди в обжалваната част.
В открито съдебно заседание страните чрез пълномощниците си поддържат
становищата си.
Пазарджишкият окръжен съд , след като обсъди основанията за неправилност
на съдебното решение , които са посочени
във въззивната жалба , като взе предвид становището на страните и събраните доказателства пред първата
инстанция , при спазване разпоредбата на чл.
235 от ГПК ,прие за установено следното :
Въззивната жалба е процесуално допустима .
Жалбата е подадена от активно
легитимирана страна ( ответник в производството пред районния съд ).
Жалбата е подадена в преклузивния
двуседмичен срок по чл.259 ал. 1 от ГПК.
В текста на чл. 269 от ГПК са посочени правомощията на въззивния съд при
проверка на обжалваното съдебно решение. Посочено е ,че съдът служебно се произнася по
валидността на решението.По допустимостта на решението в обжалваната му част . По останалите въпроси
въззивната инстанция е ограничена от посоченото в жалбата .
Във въззивната жалба не се съдържат оплаквания за нищожност на
обжалваното съдебно решение или за неговата процесуална недопустимост.
Възраженията , които се правят са
свързани с правилността на съдебното решение .
Разгледана по същество въззивната жалба е неоснователна
.
По възраженията във въззивната жалба
≥Първото
възражение в отговора на исковата молба
по чл. 131 от ГПК е за липсата на материална легитимация на ищцовото дружество
да предяви исковата претенция . Възражението се
мотивира с две фактически основания .
Първото основание е
за това ,че договора за потребителски кредит е сключен в нарушение на чл. 26
ал. 1 от Закона за потребителския кредит / ЗПК/ .Възражението е
неоснователно.
Според посочената правна норма кредитора може да прехвърли вземането си на
трето лице, само ако договора за потребителски кредит предвижда такава
възможност. Договорът да потребителски кредит е сключен
при Общи условния . Според текстовете
на чл. 16 ал. 1 от ЗЗД и чл. 298 ал. 1 от ТЗ ,общите условия стават задължителни за
другата страна, ако заяви писмено ,че ги приема . В договора за отпускане на потребителски паричен кредит съществува
раздел“Декларация за приемане на
застраховането и Общите условия „. В
тази декларация кредитополучателя К.Д.К.
е декларирал ,че при подписване на
договора са му предадени общите условия ,запознал се е с тях и ги приема . При
това положение общите условия са станали
част от съдържанието на
индивидуалния договор. В чл. 16 ал. 6 и ал. 7 от Общите условия е посочено ,че
кредитора
може да прехвърли правата си по договора за потребителски кредит на трето лице
, като уведоми затова потребителя писмено
.Потребителят в договора е дал изричното съгласие кредитора да прехвърли правата си по договора
за кредит на трето лице.
Второто основание за
липсата на материална легитимация на
ищцовото дружество е нарушение на чл. 99 ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД при прехвърляне вземанията на кредитора с договор за цесия от 08. 07. 2014г. Твърди се ,че
прехвърлянето не е породило действие
спрямо длъжника , тъй като не е съобщено на длъжника от предишния
кредитор. Възражението е неоснователно .
По делото е представено Уведомление за
извършено прехвърляне на вземане до длъжника К.Д.К.,ведно с Известие за
доставянето му .Уведомлението за прехвърляне на вземането изхожда стария
кредитор „Уникредит Кънсюмър Феайненсинг“ ЕАД,чрез пълномощника , новия
кредитор „Инкасо Инвестмънтс БГ „ ЕАД. В Известието за доставяне има
положена дата 18. 07. 2014г. и подпис на получател. Тези обстоятелства са оспорени от длъжника по
реда на чл. 193 от ГПК ,като районния
съд е открил производство по установяване истинността на оспорения документ. От
заключението на приетата по делото СГЕ
е установено ,че датата и
подписа в Известието за доставяне не са положени от длъжника К.К..
По въпроса за уведомяването на длъжника по реда на чл. 99 ал.3 от ЗЗД и
действието на уведомяването по отношение на длъжника и на третите лица( чл.99
ал. 4 от ЗЗД) има установена еднозначна практика на ВКС , постановена по реда на чл.
290 от ГПК (виж Р. № 137/02.06. 2015г.по гр. д. № 5759/ 2014г.
на 3-то гр. отд. на ВКС; Р. № 156/30.11.
2015г.по т. д. № 2639/ 2014г. на 2-ро
т. отд. на ВКС; Р. № 123/24.06. 2009г. по т. д. № 12/ 2009г. на 2-ро т. отд. на ВКС; Р. № 3/16.04. 2014г. по т. д.
№ 1711/ 2013г. на 1-во т. отд. на ВКС; Определение № 504/ 18. 10.
2016г. по ч. т. д. № 1819/2016г. на ІІ-ро т. отд. на ВКС; Р. № 78/09.07.
2014г.по т. д. № 2352/ 2013г. на 2-ро т.
отд. на ВКС; Определение № 291/ 11. 05. 2018г. по т. д. № 2055/2017г. на
ІІ-ро т. отд. на ВКС; Определение № 973/ 22. 12. 2016г. по т. д. № 1524/2016г.
на І-во т. отд. на ВКС; )
В тази съдебна практика се приема следното :
1/ Правно релевантно за действието на цесия е уведомяването ,което е извършено от стария кредитор ( цедента ), но не и това , което е извършено
от новия кредитор ( цесионера);
2/ Няма законова пречка съобщаването
за цесията да се извърши от трето лице по пълномощие на
цедента ,тъй като задължението за уведомяване не е нито лично , нито
незаместимо правно действие . Съобщаването може да се извърши по пълномощие и от
цесионера;
3/Съобщаването може да се извърши и
в рамките на съдебното производство по предявен иск от
цесионера за прехвърленото вземане . Законът не
поставя специални изисквания за формата и начина на уведомяването. Уведомление ,изходящо от цедента, приложено
към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника следва да се приеме за
надлежно съобщаване на цесия по реда на чл. 99 а.3 от ЗЗД. Такъв вид уведомление следва да бъде съобразено при хипотезата на чл.
235 ал. 3 от ГПК ;
Съобразявайки посочената съдебна практика , правилно и законосъобразно
районния съд е приел,че длъжника е уведомен за
прехвърляне на вземането с получаване на препис от исковата молба и
приложенията към нея , в които се съдържа уведомление на стария кредитор до
длъжника за прехвърляне на вземането.
≥Второто
възражение в отговора на исковата молба против предявения иск е за това ,че
Общите условия , които са част от договора на потребителски кредит съдържат
неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143 от Закона за защита на потребителите
/ ЗЗП/ и чл. 20 от Закона за потребителския
кредит / ЗПК/
Възражението е
неоснователно .
Легално определение на понятието „ неравноправна
клауза „ е дадено в текста на чл. 143 от Закона за защита на потребителите
/ЗЗП/при определени хипотези ,като
изброяването не е лимитативно . За да бъде една клауза неравноправна
трябва да са налице следните критерий :
1/ Да е налице потребителски
договор по смисъла на параграф 13 т. 1 и
т. 2 на ДР на ЗЗП.
2/Клаузата да е сключена във вреда
на потребителя / да злепоставя неговите интереси / .
3/Клаузата да не съответства на
изискванията за добросъвестност/, да противоречи на нормалните договорни
правоотношения и равнопоставеността на съконтрагентите /.
4/ Клаузата да води до значително
неравновесие между правата и задълженията на страните по договора .
В Директива 93/13 Е на Съвета
от 05. 04. 1993г. не са посочени
правните последици при неравноправни клаузи в потребителски договор. В чл.6
параграф 1 на Директивата това е
предоставена на държавите –членки при условията на националното
законодателство.
В изпълнение на това изискване е приета клаузата на чл. 146 от ЗЗП. Според
текста на чл. 146 ал. 1от ЗЗП не всички неравноправни клаузи в
потребителски договор имат правно значение за страните по договора и за трети
лица .Правно значение имат само онези неравноправни клаузи, които закона провъзгласява за нищожни
по право . Това са неравноправните
клаузи, които не са уговорени индивидуално.Отговор на въпроса –кои клаузи
не са уговорени индивидуално дава текста на чл.146 а. 2 от ЗЗП? Това са клаузите , които са били изготвени
предварително от търговеца и поради това потребителя не е имал възможност да
влияе върху съдържанието им , особено в случаите на договор при общи условия .
Такива клаузи са приложими директно
спрямо потребителите без те да имат възможност да изразяват изрично съгласие ( виж Р. № 110/ 15. 08.2016г. по т. д. № 827/2016г. на 2-ро т. отд. на
ВКС, постановено по реда на чл. 290 от ГПК ) .Следователно ,ако една клауза в
потребителски договор представлява „неравноправна клауза „ по смисъла на чл.
143 от ЗЗП тя ще бъде зачетена като такава
клауза и ще бъде изключена от
клаузите на договора ,поради това че представлява „нищожна“ клауза , само ако тази клауза не е уговорена
индивидуално . Ако клаузата е уговорена индивидуално,макар да е неравноправна
клауза , тя няма да бъде изключено от
съдържанието на договора ,като нищожна
клауза ,тъй като потребителя е имал възможност да влияе върху съдържанието на
клаузата чрез съгласието си за приемане на клаузата ( В този смисъл
виж Р. № 86/ 17. 08.2015г. по т. д. №616/2015г.на 2-ро т. отд. на ВКС ,
постановено по реда на чл. 290 от ПК ).
В текста на чл. 146 ал. 4 от ЗЗП е
посочено ,че когато търговеца или доставчика твърди ,че определена клауза е
уговорена индивидуално тежестта за доказване пода върху него .
От съдържанието на договора за
кредит може да се направи извода , че това представлява „потребителски договор „по смисъла на чл. 143 от ЗЗП във вр. с параграф 13 т. 1 и т. 2 на ДР на ЗЗП.
Договорът се определя ,като „потребителски „ , както по отношение на
„потребителя „ (физическо лице,което ползва услуги , които не са предназначени за
извършване на търговска или
професионална дейност и като страна по договор действа извън рамките на
своята търговска или професионална дейност),така и по
отношение на „ търговеца „ ( юридическо лице , което предоставя услуги,като част от своята търговска
или професионална дейност в частния сектор). Според утвърдената съдебна практика ( виж Р. № 23/ 07. 07. 2016г. по т. д. № 3686 на 1-во т. отд. на
ВКС,постановено по реда на чл. 290 от ГПК ) съдът е длъжен и
служебно да следи за наличието на
неравноправни клаузи в потребителски договор.
На първо място , следва да се отбележи ,че в отговора на исковата
молба по чл. 131 от ГПК ответната страна съвсем формално е направила възражение
за неравноправни клаузи в Общите условия към договора ,без да посочи конкретни договорни клаузи ,
които са неравноправни по смисъла на чл.
143 и чл. 146 от ЗЗП и не са
уговорени индивидуално, както и не е посочено
конкретното съдържание на
неравноправните клаузи .Това е достатъчно основание да се приеме за
неоснователно възражението за неравноправни клаузи .
Освен това, при служебната проверка , която съдът извърши на клаузите на индивидуалния договор и тези
на Общите условия към договора съдът не
откри неравноправни клаузи по смисъла на закона .Към договора и Общите
условия е приложен Погасителен план( неразделна част от договора ) , в който са залегнали основните параметри на
потребителския договор, включително размера на ГЛП и ГПР. ГЛП е определен на 11,002%, а ГПР на
12,29%. Тези стойности са в рамките на допустимите уговорки, според утвърдената съдебна практика
на ВКС по този въпрос , поради което не
представляват неравноправни клаузи по смисъла на закона .
≥Последното
възражение в отговора на исковата молба против предявения иск и за това ,че
вземането на кредитора е погасено по
давност с общата петгодишна давност по
чл. 110 от ЗЗД. Твърдението е ,че последното плащане по договора за потребителски
кредит ,според посоченото
в исковата молба и според
заключението на приетата по делото СИЕ, е извършено на 21. 12. 2013г. Твърди се ,че до
датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК, което е станало на 22. 03. 2019г. е изтекла общата
5-годишна давност по чл. 110 от ГПК и вземането на кредитора е погасено по
давност.
Възражението е
неоснователно .
От съдържанието на приложения към договора Погасителен план се
установява ,че договора е сключен за
срок от 120 месеца( 10 години ) , като крайната падежна дата е 21. 10. 2022г. В исковата молба ищеца се
позовава на предсрочна изискуемост на вземането , като твърди ,че
предсрочната изискуемост на вземането е настъпила на датата 22. 12. 2013г. , когато е последното плащане по
договора . Този извод е неправилен .
Въззивната инстанция споделя
извода на районния съд за това ,че разрешенията
дадени в т.18 от ТР № 4/18. 06.2014г. на
ОСГТК на ВКС относно предпоставките за настъпване на предсрочната
изискуемост при договора за банков кредит по чл. 430 ал. 1 от ТЗ следва да се прилагат по аналогия и при договора за потребителски кредит по чл. 9
ал.1 от ЗПК.
В мотивите на т. 18 от ТР № 4/18. 06.2014г. на ОСГТК на ВКС( както и в други решения на ВКС ,
постановени по реда на чл. 290 от ГПК ) е посочено,че предсрочната изискуемост на
вземането при договора за банков кредит настъпва при наличието на две
предпоставки:
-обективна предпоставка ( условията за настъпване на предсрочната
изискуемост , които са посочени в договора за банков кредит ) и
-субективна предпоставка ( волеизявлението на кредитора до длъжника за това ,че счита кредита за
предсрочна изискуем.) Предсрочната изискуемост се счита за настъпила от момента на „обявяването й“ от
кредитора(чл. 60 ал. 2
от ЗКИ) , т. е . от
момента , когато волеизявлението
на кредитора за това, че счита кредита за предсрочно изискуем е достигнало до длъжника.
В конкретния казус, тъй като
не се касае за договор за банков кредит ,правното основание на
предсрочната изискуемост не е
текста на чл. 432 от ТЗ , а текста на чл. 71 от ЗЗД. Това е така,тъй
като по своята правна природа договора
за потребителски кредит по чл. 9 ал. 1 от ЗПК е разновидна форма на договора за заем за потребление по
чл. 240 ал. 1 от ЗЗД( виж определението на договора за потребителски кредит , което е дадено в чл. 9
ал. 1 от ЗПК). В този смисъл е и разрешението , което е дадено в
Решение № 114/ 07. 09. 2016г. по т. д. № 362/2015г. на ІІ-ро т. отд. на ВКС.
Въззивната инстанция споделя
извода на районния съд за това ,че и при
договора за потребителски кредит, както
и при банковия кредит ,условията за настъпване на предсрочната изискуемост ,
които са посочени в договора , както и
волеизявлението на кредитора за обявяване на предсрочната изискуемост трябва да
са осъществени преди подаване на
заявлението по чл. 410 или по чл.
418 от ГПК за издаване на заповед за изпълнение.
Това изискване на т. 18 от ТР № 4/18. 06.2014г. на ОСГТК на ВКС е съвсем
логично , като се има предвид характера на установителния иск по чл. 422 от ГПК
.Този иск няма самостоятелно съществуване . Съществуването на този иск( правото на иск ) е поставено в зависимост от развило се предходно
заповедно производство , което е приключило с издаването на заповед за
изпълнение или на заповед за незабавно
изпълнение. Искът за съществуване на
вземането се смята за предявен от момента на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение, когато е спазен срока по чл. 415 ал. 4 от ГПК. Ето защо преди подаване на заявлението(преди подаването на иска ) трябва да са осъществени всички предпоставки
на предсрочната изискуемост,които бяха посочени по-горе. След като в исковата
молба,респективно в заявлението за издаване на заповед за изпълнение ищеца се
позовава на предсрочна изискуемост на вземането предпоставките на предсрочната
изискуемост трябва да са осъществени
преди подаване на исковата молба в съда .
В чл.16 ал. 1 и ал. 2 от договора за потребителски кредит страните са
приели ,че кредитора
има право да обяви кредита за предсрочно изискуем при неплащане на две
последователни месечни вноски на падежа
и когато вноските не бъдат погасени в двуседмичен срок от падежа .
От представените по делото писмени доказателства и от заключението на
приетата по делото СИЕ се установява ,че към датата на подаване на заявлението
по чл. 410 от ГПК длъжника не е заплатил 79 месечни вноски , като са заплатени
изцяло 13 месечни вноски и една частична 14 вноска.
При тези данни безспорно е налице обективната предпоставка на предсрочната изискуемост , а именно
неизпълнението на договорното задължение от страна на кредитополучателя да
заплаща на падежа месечните погасителни вноски.
Следващият въпрос , който
подставя казуса е относно правните
последици от волеизявлението на кредитора за обявяване на предсрочната
изискуемост , когато това волеизявление
не е достигнало до длъжника преди подаване на заявлението, а е достигнало
до длъжника след това-с връчване на
препис от исковата молба и приложенията към нея
или по друг начин.
По делото е установено ,че волеизявлението на кредитора за обявяване на
кредита за предсрочно изискуем не е достигнало до длъжника преди подаване на
заявлението по чл. 410 от ГПК( Известието за предсрочната изискуемост на вземането ( стр. 18 от делото ) не е връчено на длъжника ).
Волеизявлението на кредитора за предсрочната изискуемост
е достигнало до длъжника с връчването на преписа от исковата молба и приложенията към нея, което прави
неоснователно възражението на длъжника за погасяване на вземането по давност,
тъй като предсрочната изискуемост на вземането е настъпила към този момент.
След този извод районния съд правилно е съобразил решението си със задължителната
практика на ВКС, постановена в ТР № 8/
2017г. от 02. 04. 2019г. на ОСГТК на
ВКС.
В мотивите на ТР се приема ,че предсрочната изискуемост на вземането по
договор за кредит(банков или потребителски кредит ) променя изискуемостта на вземането
по отношение на вноските с ненастъпил падеж ,но няма отношение към основанието на
вземането. Основанието на вземането
,както в заповедното производство,така и в
производството по чл. 422 от ГПК е едно и също – договора за кредит.
Приема се ,че предсрочната изискуемост не може да приложена
по отношение на падежиралите вноски ,а само спрямо тези , чиято
изискуемост не е настъпила към момента
на обявяване на предсрочната изискуемост. Приема се ,че в производството
по чл. 422 от ГПК е приложима на общо
основание нормата на чл. 235 ал. 3 от ГПК , като следва да се вземе предвид
настъпването на падежа на определени вноски
след предявяване на иска по чл. 422 от ГПК. Приема се ,че специфичните особености на производството по чл. 422 от ГПК не налагат извода ,че съществуване
на вземането следва задължително да се установи към момента на подаване на
заявлението по чл. 410 от ГПК или чл. 417 от ГПК , което да е задължителна
предпоставка за уважаване на иска и да препятства приложението на нормата на
чл. 235 ал. 3 от ГПК.
Изводите на ВКС са,че при
предявен иск по чл. 422 от ГПК , когато предсрочната изискуемост не е била
обявена на длъжника преди подаване на заявлението , иска следва да бъде уважен
за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на СПН . Разграничението
на вноските с настъпил и ненастъпил падеж в
заявлението за издаване на заповед за изпълнение и в исковата молба по чл. 422ал. 1 от ГПК не
е условие за редовност на исковата молба
и за уважаване на иска по чл. 422 от ГПК
, когато предсрочната изискуемост не е обявена на длъжника преди подаване на
заявлението .
При това положение иска по чл. 422 ал. 1 от ГПК следва да се уважи за
вноските с настъпил падеж към датата на приключване на устните състезания във въззивната инстанция ,а именно към 21. 10. 2021г. Към тази дата не е изтекъл крайния срок на договора( крайния срок на
договора според клаузите на договора е 23. 10. 2022г., а според
погасителния план последната вноска е
на 21. 10. 2022г. ).Вноските с настъпил падеж към
посочената дата правилно са изчислени от
районния съд ( стр. 9 от
мотивите на съдебното решение ) , поради което
въззивната инстанция , на основание чл. 272 от ГПК , препраща в тази част към
мотивите на районния съд .
При положение ,че фактическите и правните извод на районния съд съвпадат
с тези на въззивната инстанция , на основание чл. 271 ал. 1 от ГПК ,
обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
≥По обжалваемостта на
въззивното решение.
От удостоверението за търговска регистрация на дружеството „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ АД , ЕИК *********, се установява ,че дружеството по занятие сключва договори за парични заеми
, със средства , които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Дружеството
е „търговец „ по смисъла на чл. 1 ал.
2 т. 1 от ТЗ- търговско дружество.При това положение , договора за потребителски кредит от 23. 10. 2012г. следва
да се определи, като „търговска сделка“
по смисъла на чл. 286 ал. 1 и ал. 3 от ТЗ. При положение ,че за едната страна
сделката е търговска,разпоредбите на
ТЗ за търговските сделки се
прилагат и за двете страни - чл. 287 от ТЗ . По неуредените въпроси ( какъвто е настоящия казус ,
тъй като сделката представлява договор за заем за потребление по чл. 240 от ЗЗД, който не се урежда от разпоредбите на ТЗ ) ще следва
да се прилагат разпоредбите на гражданското законодателство и по конкретно тези
на ЗЗД - чл. 288 от ТЗ.
От съдържанието на исковата молба се установява ,че вземането на
кредитора е с обща цена над 20, 000 лв.,
поради което на основание чл. 280 ал. 3 т.1 от
ГПК решението подлежи на касационно обжалване .
≥По разноските пред
въззивната инстанция.
С оглед изхода на спора пред въззивната инстанция и на основание чл. 78
ал. 8 от ГПК във вр. с чл. 25 ал.1
от Наредбата за заплащане на правната помощ ще следва да се осъди
жалбоподателя да заплати в полза на ответника по въззивната жалба сумата 200
лв., представляваща юрисконсулско възнаграждение за въззивната инстанция.
Предвид на гореизложеното и на основание чл. 235 от ГПК и чл. 271 ал.1
от ГПК Пазарджишкия Окръжен съд
Р
Е Ш И
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 391/ 08. 04. 2020г. на районен съд Пазарджик, постановено по гр. д. № 2042/2019г. по описа
на същия съд в обжалваната част.
ОСЪЖДАЛюбка Г.К., ЕГН **********,***, да заплати в полза на„Кредит
Инкасо Инвестмънтс БГ“ АД , ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление на дейността гр.София,
р-н“Люлин“, бул.“Панчо Владигеров“ №21, Бизнес център“Люлин“ 6 , ет.2,сумата 200 лв., представляваща юрисконсулско
възнаграждение за въззивната инстанция.
На основание чл. 280 ал. 3 т. 1 от ГПК( търговско дело с цена на иска
над 20 000 лв. ) решението на въззивната инстанция подлежи на касационно обжалване в едномесечен
срок от съобщението на страните пред ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
ЧЛЕНОВЕ