№ 341
гр. ***, 25.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, І ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на единадесети юли през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:СТЕФАН АС. ДАНЧЕВ
Членове:ТАТЯНА Г. БЕТОВА
СВЕТЛА Й. ДИМИТРОВА-
КОВАЧЕВА
при участието на секретаря ЙОВКА СТ. КЕРЕНСКА
като разгледа докладваното от ТАТЯНА Г. БЕТОВА Въззивно гражданско
дело № 20244400500402 по описа за 2024 година
Производство по чл.258 и сл. от ГПК.
С решение № 375 от 28.03.2024година, постановено по гр.д. №
5951/2023г. Плевенски районен съд е отхвърлил, като неоснователен и
недоказан предявения от „***” АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление в гр. София, представлявано от изпълнителните директори Д. Ш.
и П. Д., против Б. Р. Ч., ЕГН; **********, адрес: гр. ***, ул. „***”№ ***, иск с
правно основание чл.422 от ГПК, с искане да бъде установено, че ответницата
дължи на ищеца сумите : главница от 1595.43 лв., възнаградителна лихва в
размер на 376.44 лв. за периода от 31.07.2020г. до 19.01.2023г., мораторна
лихва в размер на 480.04 лв. за периода от 31.07.2020г. до 28.02.2023г., ведно
със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението в съда - 10.03.2023 г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение по ч.гр.д.№ 1320/2023год. по описа на Плевенски районен съд.
Присъдени са на ответницата, на основание чл.78 ал.3 от ГПК разноски за
исковото и заповедното производства в общ размер на 2000лв.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от
1
ищеца „***“АД, представлявано, заедно, от изпълнителните директори Д. Ш.
и П. Д., чрез пълномощника адв. С. З. от САК. В жалбата се правят
оплаквания, че постановеното решение е необосновано и незаконосъобразно.
Съображенията за това са изложени подробно в жалбата. Въззивникът моли
окръжния съд да отмени решението на Плевенски РС и да постанови друго по
съществото на спора, с което да бъде уважен предявения от него положителен
установителен иск, като бъдат присъдени на дружеството и направените по
делото разноски за двете съдебни инстанции, както и за заповедното
производство.
Въззиваемата страна Б. Р. Ч. не е подала отговор по реда на чл.263,
ал.1 от ГПК. В открито заседание пред въззивния съд, чрез пълномощника си
адв. Г. Г., е взела становище, че жалбата е неоснователна.
Въззивният съд, като обсъди оплакванията изложени в жалбата,
взе предвид направените от страните доводи, прецени събраните пред първата
и въззивната инстанции доказателства, съобрази изискванията на закона,
намира за установено следното:
Жалбата е процесуално допустима, а разгледана по същество се
явява и частично основателна. Първоинстанционният съд е бил сезиран с
положителен установителен иск по чл.422 ГПК за признаване за установено
по отношение на ответника Б. Р. Ч., че дължи на „***“АДгр. София, като
наследник на картодържателя М. В. Д., сумите : главница в размер на 1595.43
лв., възнаградителна лихва в размер на 376.44 лв. за периода от 31.07.2020 г.
до 19.01.2023 г., мораторна лихва в размер на 480.04 лв. за периода от
31.07.2020 г. до 28.02.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на заявлението в съда - 10.03.2023 г., за които
суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 1320/2023год. по описа на
Плевенски районен съд, в т.ч. и за разходите в заповедното производство.
В исковата молба са изложени следните твърдения : Ищецът
„***” АД, ЕИК *** /предишно наименование „***” АД, а впоследствие
-„***”/, като правоприемник на „***“, в качеството му на картоиздател и М. В.
Д., ЕГН ********** - в качеството й на картодържател, е сключен договор за
издаване на кредитна карта “***”, въз основа на подадено от Д. заявление от
28.08.2004г. В същото наследодателката на ответницата Б. Р. Ч. -
картодържателя М. В. Д. изрично е декларирала, че е запозната, приема и
2
разбира Общите условия за издаване и използване на кредитни карти “***”,
които по този начин са станали неразделна част от сключения договор за
издаване на кредитна карта. С този договор на й е предоставена възможността
да ползва, издадена кредитна карта “***” от 28.08.2004г., да тегли пари в брой
с нея и да бъде кредитирана от дружеството при извършването на сделки с нея
(арг. от чл. 4 и чл. 5 и чл.6 от Общите условия). От своя страна
картодържателят М. В. Д. се е задължила да заплаща месечни вноски във
връзка с издадената карта, както и да заплаща лихва за отпуснатите суми,
съобразно уговореното по чл.10, чл.11 и чл.12 от Общите условия. На
04.04.2017г. между страните е подписано Допълнително споразумение към
договора за от 28.08.2004г., по силата на което кредитна карта *** (стара
карта) е заменена с кредитна карта ***(нова карта), считано от 04.04.2017г.
В исковата молба се твърди още, че от 31.07.2020г. картодържателя
е преустановил редовното заплащане на дължимите суми, съгл. две
последователни месечните извлечения - от дата 31.07.2020г. и от дата
31.08.2020г. С оглед на това обстоятелство и на основание чл. 15.1, буква „а” и
чл. 15.2 от Общите условия „***” АД, е упражнила правото си да обяви
цялото задължение, произтичащо от договора за издаване на кредитна карта
*** от 28.08.2004г. (стара карта), заменена с кредитна карта *** от 04.04.2017г.
(нова карта) за изцяло и предсрочно изискуемо. При връчване на
уведомлението за обявяване на предсрочна изискуемост, чрез ЧСИ, е
констатирано, че М. В. Д. е починала на **.**.****г. и че нейна единствена
наследница по закон е ответницата Б. Р. Ч., която на основание чл.60 от Закона
за наследството отговаря за задълженията, с които наследството е обременено.
Заповедното производство е проведено спрямо наследника и срещу него е
издадена заповед за незабавно изпълнение за посочените по-горе суми.
Ответницата е подала отговор на исковата молба, чрез
пълномощника си адв.Г., в който е оспорила в срок изложените в нея
фактически твърдения и правни доводи. Счита, че от представеното
заявление-договор и общите условия към него, не се установява страните да
са постигнали съгласие по съществените елементи на договора. Със
заявлението, имащо характер на оферта по смисъла на чл. 13 от ЗЗД,
заявителят е отправил до банката искане за издаване на кредитна карта, в
което не е посочена сума по кредита, респективно определен кредитен лимит.
3
Заявлението-договор не е подписано за банката, има само подпис на лицето,
сверило копията и приело документите, като няма данни дружеството да е
предложило на заявителя сума по кредита, респективно кредитен лимит, с
който заявителят да се е съгласил. Доколкото общите условия предвиждат
тегленията в брой и плащанията в търговски обекти да се извършват в рамките
на кредитен лимит и доколкото нарушаването на забраната за надвишаването
му, както и неизплащането на минималната месечна вноска, са въздигната в
съществено неизпълнение на общите условия, което съставлява основание за
прекратяване на договора с картодържателя, то размера на кредитния лимит и
на минималната месечна вноска са такива клаузи, по които е следвало да бъде
постигнато съгласие, като част от същественото съдържание на сделката. Не е
спазена и предписаната от закона- чл.430, ал.3 от ТЗ писмена форма.
Ответницата твърди, че не са налице повелителни правила на закона, които да
могат да заместят по право липсата на постигнато между страните съгласие,
поради което счита процесният "договор" за издаване на кредитна карта "***"
от 22.06.2005г. за изцяло нищожен на основание чл. 26, ал. 2, пр. 2 от ЗЗД.
Счита, че опорочената сделка не е породила правни последици и не може да
бъде санирана. Тъй като за нищожността съдът следи служебно, при
обективната й изводимост от установените факти, счита се тя следва да бъде
прогласена, като процесният договор за кредит не може да послужи като
основание за валидно възникне на претендираното вземане срещу длъжника
за връщане на заета сума на договорно основание, респективно – на
задължение за ответницата Б. Р. Ч.. Направено е възражение, че кредита не е
обявен по надлежен ред за предсрочно изискуем.
Направено е и възражение за погасяване вземането на „*** ”АД гр.София по
давност.
Безспорно е, че ищецът се е снабдил по реда на чл.417 от ГПК, със
заповед за изпълнение спрямо ответника за посочените по-горе суми,
издадена по ч.гр.д. № 1320/23г. по описа на Плевенски РС. Срещу издаването
и, в законоустановения срок, ответникът е възразил, че не дължи сумите и че
не знае от какво произтичат. Заповедният съд е указал на заявителя, че в
едномесечен срок може да предяви иск относно вземането си, като довнесе
дължимата ДТ.Не се спори, че искът е предявен в указания срок. Това се
установява и от приложеното ч.гр.д. № 1320/2023 г. по описа на ПРС. Няма
4
спор и относно това, че ответницата е единствения наследник на М. В. Д. и не
е оспорила това си качество. Спорно е дължи ли ответницата Б. Р. Ч. сумите,
за които е издадена заповедта за изпълнение, като няма спор, че дължимостта
им следва да се преценява към датата на подаване на заявлението, без да се
вземат предвид принудително събраните суми, след издаване на заповедта за
незабавно изпълнение и образуване на изпълнително производство.
За да се произнесе по спора, съдът взе предвид следното : От
събраните пред първоинстанционният съд писмени доказателства, в т.ч. и
приложените в заповедното производство, и от заключението на вещото лице
Т. Ц. И., се установява, че ищецът се е легитимирал като кредитор и
правоприемник на издателя на кредитна карта “***”-„***“, въз основа на
подадено от М. В. Д. заявление от 28.08.2004г. Ищецът „***” АД, ЕИК *** / с
предишно наименование „***” АД, а впоследствие - „***”/, е правоприемник
на „***“, видно от прил. на л.38 и сл. от ч.гр.д.№ 1320/10.03.2023г. договор за
продажба на предприятие от 24.03.2005г., с което предприятието на
картоиздателя е прехвърлено като съвкупност от права, задължения и
фактически отношения на „* ***“АД и вписано с решение от 03.06.2005г. по
ф.д. № 5992/2002г. на СГС. За прехвърлянето картодържателят е бил уведомен
с месечното извлечение за м.март 2005г./прил. на л.10 от делото/.
За да отхвърли исковата претенция изцяло Плевенски РС е приел,
че, не е доказано сключването на валиден Договор за издаване и използване на
кредитна карта „***” между „***“ АД и наследодателката на ответницата и
нейна майка М. В. Д., нито прехвърлянето на вземания по такъв договор на
ищеца, както и за уведомяване на длъжника за извършена цесия. Съдът се е
позовал на разпоредбата на чл. 430, ал.1 от ТЗ, съгл. която с договора за банков
кредит банката се задължава да отпусне на заемателя парична сума за
определена цел и при уговорени условия и срок, а заемателят се задължава да
ползва сумата съобразно уговореното и да я върне след изтичане на срока.
Посочено е, че заемателят плаща лихва по кредита, уговорена с банката,
съгласно чл.430 ал.2 и че по силата на чл.430 ал.3 от ТЗ, договорът за банков
кредит се сключва в писмена форма. Посочвайки, че приложимият закон е
чл.430 - чл.432 от ТЗ, предвид датата на заявлението за сключване на договор
за кредитна карта, съдът е счел, че заявлението от 28.08.2004год. за издаване
на кредитна карта „***“, подадено от М. Д. до „***“ АД не обосновава
5
валидно възникнало облигационно правоотношение, тъй като в него не е
посочен кредитен лимит, а сумата на кредита, която следва да се предостави
на лицето, кандидатстващо за кредитна карта, е съществен негов елемент, по
който страните трябва да постигнат съгласие.
В мотивите си РС е приел, че липсата на уговорена сума по
кредита е порок, който се отразява на съставомерността на сделката и че този
порок не може да бъде саниран, а води до нищожност на договора, по смисъла
на чл.26 ал.2, пр.2-ро от ЗЗД – поради липса на съгласие. Констатирана е и
липса на удостоверяване да е предадена кредитна карта на наследодателката
на ответницата. Прието е, че не са представени доказателства за извършена по
надлежен ред цесия, включваща процесното вземане срещу Д.. Прието е също,
че няма данни заявлението-договор да е подписано за „***“ АД, поради което
липсва съгласие между страните относно размера на кредитния лимит и на
минималната месечна вноска, а те не могат да се определят едностранно от
банката след сключване на договора. Приет е и доводът на ответницата, че
липсват императивни правила на закона, които да заместят по право липсата
на постигнато между страните съгласие по съществен признак на договора.
Прието е, че наличието само на установените чрез заключението на ВЛ
счетоводните извлечения, изд. от страна на ищеца, не е достатъчно за
доказване съществуването на вземането.
Въззивният съд намира, че част от изложените изводи са
необосновани. От приетите по делото писмени доказателства, както и от
приетото от РС заключение на ССчЕ, изготвено от ВЛ Т. И., се установява, че
банката-кредитор, чийто правоприемник е ищеца е предоставила на
наследодателката кредитна карта „***“, при Общите условия, прил. на л. 9 от
делото на РС, с които тя изрично се е съгласила. Съдът приема, че страните са
били обвързани от валидна облигационна връзка, основана на сключеното
помежду им заявление-договор за издаване на кредитна карта от 2004 г. и
Общи условия към него. М. Д. с подписа си е потвърдила, че е запозната с
общите условия по договора и ги приема. В тях се съдържат основните
параметри на правоотношението. Приложеното заявление от 28.08.2004г. за
издаване на кредитна карта „***“, съдържа подпис на кредитополучателя
/картодържателя/ в полето под основния текст, вкл. и текста, в което се
декларира, че е запознат с общите условия. В случай, че заявлението бъде
6
прието, заявителят е поискал да бъде обработена следната транзакция : Да
бъде заверена сметката му със сумата 1001.12лв. В съседното поле са
посочени брой на вноските -24. Доколкото подписът е под текста на
документа и не е оспорен в процеса, съдът приема, че договорът валидно
обвързва страните. Действително бланката, в която е сключен съдържа подпис
на служителя приел документите, за който не се установява да има
представителни функции по отношение на картоиздателя. Това не означава, че
липсва воля от страна на банката да сключи договора при посочените
условия.Още по-малко може да се приеме, че липсата на воля е съзнавана
/мислена уговорка, шега или насилие/, за да се приеме пълна липса на валидно
съгласие за сключването на договора.
Заключението на ВЛ, което е базирано на редовни счетоводни
записвания, установява, че кредитната карта е била използвана и заменена с
кредитна карта ***(нова карта), считано от 04.04.2017г., въз основа на
представеното по делото Допълнително споразумение към договора за
издаване на кредитна карта от 28.08.2004г., подписано на 04.04.2017г. от М. В.
Д.. Кредитната и карта е била преиздадена още веднъж, и пластиката е била
реално получена от М. Д., с приемо-предавателния протокол от 17.03.2020г.,
приет като ново писмено доказателство пред настоящата инстанция. Начинът
на възникване на облигационното правоотношение, свързано с издаване на
кредитна карта, характеризира договора за кредитна карта като реален
договор за заем, при който облигационната връзка възниква при реалното
получаване от заемателя на специфична пластика и уникален ПИН, и
свързаната с това възможност за разпореждане от заемателя с определена
сума от кредитния лимит. В чл.3, ал.2 от допълнителното споразумение е
уговорено, че всички непогасена задължения на картодържателя към банката,
съгласно договора, в т.ч. всички задължения за транзакции със старата карта,
извършени от картодържателя преди датата на подписване на допълнителното
споразумение, се прехвърлят по баланса на новата карта в непроменен размер,
което предполага наличието на предходна карта/реално получена и
използвана/ от М. Д. пластика към съответния минал момент.
При съвкупната преценка на доказателствата, съдът приема, че
процесният договор за издаване на кредитна карта е сключен в изискуемата
форма за валидност – писмена и е изпълняван, при спазване на съответните
7
Общи условия, приети от картодържателя. Конкретните транзакции са
отразени в заключението на ВЛ. Освен това, дори да се приеме, че е налице
сочения от ответницата порок на формата, то същият следва да се счита за
преодолян от правилото на чл.293, ал.3 от ТЗ, сочещо че страната не може да
се позовава на нищожността, ако от поведението й може да се заключи, че не е
оспорвала действителността на изявленията. Между страните не се спори, че с
оглед датата на сключване на процесния договор на 28.08.2004г. за него са
приложими нормите на Търговския закон. В случая по делото безспорно се
установява такова поведение на М. Д., от което да се заключи, че тя не е
оспорвала действителността на договора за издаване на кредитна карта, по
която са усвоявани суми в рамките на предоставения кредитен лимит и са
извършвани погасявания на месечните вноски.
Що се отнася до лимита на кредитната карта. Дори
наследодателката да е получила по-висок лимит на картата си, тя е могла сама
да ограничи размера на теглени суми и от там – начислените за ползвания
кредит лихви, такси и др. С оглед изложеното съдът приема за неоснователно
и възражението, че не е постигнато съгласие по всички съществени елементи
от договора за кредит. Съгласно договора и Общите условия към които
препраща, погасителните вноски, които заемателя се задължава да изплаща на
заемодателя, зависят от използвания кредитен ресурс.
От заключението на ВЛ по назначената от Плевенски РС ССЕ,
изготвена от Т. И., се установява, че размера на дължимата сума от Б. Р. Ч.,
като единствен наследник на М. В. Д., към момента на подаване на
заявлението по чл.417 ГПК- 10.03.2023г., съгласно договора и приложимите
общи условия към него, е в следния размер: главница от 1595.43 лв.,
възнаградителна лихва в размер на 376.44лв. за периода от 31.07.2020г. до
19.01.2023г., мораторна лихва в размер на 480.04 лв. за периода от 31.07.2020г.
до 28.02.2023г.Съгласно чл.14.5 от ОУ към договора, той се прекратява при
смърт на картодържателя, която в случая е настъпила на **.**.****г., поради
което няма основание за начисляване на договорна лихва за периода от
05.10.2020г. до 19.01.2023г. Искът за заплащане на възнаградителна
/договорна/ лихва за този период е неоснователен, тъй като за този период
няма договор и договорна лихва не се дължи. Дължимата възнаградителна
лихва съгласно таблицата с изчисленията на ВЛ И. за периода от 31.07.2020г.
8
до **.**.****г. е в размер на 83.02лв. Ответницата не е встъпвала в договорни
отношения с банката, поради което тя не дължи такава сума на
друго/самостоятелно/ основание, а само размера на главницата, към момент на
прекратяване на договора, посочената възнаградителна лихва до **.**.****г.
и съответната лихва за забава установена от експертизата. За разликата до
376.44лв., за периода от 05.10.2020г. до 19.01.2023г. искът за възнаградителна
лихва е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. Досежно посочените в
приетото заключение като дължими суми за главница, възнаградителна и
мораторна лихва към датата на заявлението – 10.03.2023г. не е изтекла
погасителна давност, поради което възражението на ответницата е
неоснователно. Не следва да се обсъждат доводите във връзка с уведомяване
за предсрочно прекратяване на договора поради неизпълнение, тъй като
такова не е приложимо, съгласно посоченото по-горе основание за
прекратяването му.
Изложеното налага отмяна на решението на първоинстанционния
съд в съответната отхвърлителна част и постановяване на друго по същество
за уважаване на иска в посочения по-горе размер на вземането. В останалата
му част, с която искът досежно възнаградителна лихва за разликата до
376.44лв., за периода от 05.10.2020г. до 19.01.2023г., е отхвърлен, решението
следва да бъде потвърдено. При този изход на делото, следва да бъдат
присъдени и разноски в полза на ищцовото дружество/съобразно уважената
част от иска и по компенсация/. Пред първата инстанция разноските на ищеца
са в размер на 1286.06лв., съобразно списъка с разноските, от които има право
на 1132.15лв., съобразно уважената част от иска. За направените от
ответницата разноски в размер на 2000лв., тя има право на сумата 239.33лв.,
или по компенсация остава да дължи на ищеца сумата 892.82лв. за разноски
пред първата инстанция Пред въззивната инстанция ищецът е направил
разноски в размер на 81.92лв, от които има право на 72.11лв., а ответницата –
на 83.76лв. от общо направените 700лв. разноски, или по компенсация тя има
право на разноски в размер на 11.65лв. за въззивната инстанция. По
компенсация ответницата дължи разноски за исковото производство в размер
общо на 881.17лв., които следва да се присъдят на ищеца-въззивник. Следва
да бъдат присъдени на ищеца и съответните разноски за заповедното
производство, които са в размер на 489.59лв.
9
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ, на основание чл.271, ал.1 ГПК решение № 375 на
Плевенски районен съд, постановено на 28.03.2024г. по гр.д. № 5951/2023г. по
описа на съда, в частта, с която искът е отхвърлен досежно главница,
мораторна лихва и възнаградителна лихва за периода 31.07.2020г. до
**.**.****г., като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА за установено на основание чл. 422 от ГПК по
отношение на ответника Б. Р. Ч., с ЕГН; **********, с постоянен адрес: гр.
***, ул.„***”№ ***, че дължи на ищеца „***” АД, ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление в гр. София, ул. „***” №***, представлявано от
изпълнителните директори Д. Ш. и П. Д., следните суми : главница в размер
на 1595.43 лв., възнаградителна лихва в размер на 83.02лв., за периода от
31.07.2020г. до **.**.****г., мораторна лихва в размер на 480.04 лв., за
периода от 31.07.2020г. до 28.02.2023г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда - 10.03.2023г.,
за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 1320/2023год. по
описа на Плевенски районен съд, ка
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата му част, с която искът
досежно възнаградителна лихва за разликата до 376.44лв., за периода от
05.10.2020г. до 19.01.2023г., е отхвърлен.
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.1 вр. 273 от ГПК Б. Р. Ч., с
ЕГН; **********, с постоянен адрес: гр. ***, ул.„***”№ ***, да заплати на
„***” АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление в гр. София, ул.
„***” №***, представлявано от изпълнителните директори Д. Ш. и П. Д.,
сумата 881.17лв. за разноски в исковото производство и сумата 489.59лв. – за
разноски в заповедното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване,
на основание чл.280, ал.2 ГПК.
10
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11