Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 04.06.2019
год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на девети април през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Пламен Генев
при секретаря Е.Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №16138 по описа за 2018 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 25.08.2018 год.,
постановено по гр.дело №11911/2018 год. по описа на СРС, ГО, 61 с-в, е признато
за установено по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „И.С.К.“ ООД срещу
Т.В.С. иск с правно основание чл. 505 ТЗ, че ответницата дължи на ищеца сумата
от 2 735.41 евро – задължение
по запис на заповед, издаден на 13.10.2016 год., с падеж 15.11.2016 год., ведно
със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по ч.гр.дело
№15606/2017 год. по описа на СРС, ГО, 61 с-в – 14.03.2017 год. до окончателното
й изплащане, като е искът е отхвърлен като неоснователен в останалата му част
до пълния предявен размер от 7 388.17 евро и ответницата е осъдена да
заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото
в размер на 421.71 лв., както и направените разноски в заповедното производство
в размер на 421.71 лв., а ищецът е осъден да заплати на ответницата направените
разноски по делото в размер на 1 133.56 лв., както и направените разноски
в заповедното производство в размер на 519.55 лв.
Срещу
решението в частта му, в която е отхвърлен предявения иск, е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца „И.С.К.“ ООД.
Жалбоподателят поддържа, че съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК и приетото в т. 17 от
Тълкувателно решение № 4/2013 год. на ВКС по тълк.дело № 4/2013 год., ОСГТК, че
не можело да се вмени в тежест на кредитора – поемател по записа на заповед,
установяването на обстоятелство, за позоваване на което няма изначален правен
интерес в производството по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че не следва да сочи и
доказва връзка между абстрактното и конкретно каузално правоотношение.
Твърдението за кауза било обуславящо единствено за предмета на защитата на
ответника – длъжник по записа на заповед. Ако той бил потвърдил същата кауза,
на доказване подлежали само релативните му възражения за погасяване на вземането.
Ако твърдял различна кауза, всяка от страните доказвала твърдяната кауза.
Ищецът носел тежестта да установи само редовен от външна страна запис на
заповед. Въз основа на договор за заем, чиято форма и съдържание
удовлетворявали императивните изисквания на Закона за потребителския кредит
/ЗПК/, страните били обвързани от валидно облигационно правоотношение,
съобразно което за заемополучателя било възникнало задължение да погаси кредита
чрез периодични ежемесечни вноски. Неправилно първоинстанционният съд бил
приел, че клаузи на този договор, които не са индивидуално уговорени, са
неравноправни. Ответницата не сочела кои клаузи са неравноправни. Разпоредбата
на чл. 24 ЗПК изрично препращала към чл. 143 – 146 от Закона за защита на
потребителите /ЗЗП/. Процесният договор бил сключен по предложение на
ответницата, което означавало, че тя можела да влияе върху съдържанието на
клаузите му. Същата не била поставена в положението на по-слаба страна от
гледна точка на степента й на информираност и възможностите, които й се
предоставят да преговаря. С договора били защитени правата и на двете страни.
Ответницата имала право да извърши предсрочно погасяване или да се откаже от
договора, като върне главницата, без да се пораждат неблагоприятни последици
като плащане на допълнителни такси, лихви, комисионни и др., както и да извърши
плащания на ежемесечни вноски и т.н. Следователно не били налице хипотезите на
чл. 143 ЗЗП. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му
част, а искът – уважен. Претендира и присъждането на направените разноски по
делото.
Ответницата
по жалбата Т.В.С. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната му част. Поддържа, че правилно СРС бил приел, че процесният запис
на заповед обезпечава договора за кредит, като сумата по записа на заповед
напълно кореспондирала със задълженията в договора, както и че клаузата за
неустойка в размер на 4 908.40 евро е неравноправна. Съдът имал служебно
задължение да следи за наличието на неравноправни клаузи. Претендира и
присъждането на направените разноски по делото.
Софийски градски съд, след като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Предявен е
за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 535 ТЗ.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на
императивни материални норми.
Решението е и правилно като краен
резултат. Във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се посочи следното:
Записът на заповед е разновидност на
менителницата, опростена форма на менителницата, при която участват две лица –
издател и поемател, липсва приемател, поради което чл. 537 ТЗ препраща към
уредбата на менителницата, доколкото разпоредбите, които я регламентират, са
съвместими с естеството на записа на заповед. При записа на заповед издателят
не нарежда на трето лице да заплати определена сума, както е при менителницата,
а поема сам задължението да плати сумата, като се обвързва пряко за плащането й
в определен срок. От естеството на записа на заповед - обещание за плащане от
страна на издателя, се налага и заключението, че той отговаря в същия размер и
на същото основание, както платецът /приемателят/ по една менителница.
Записът на заповед е абстрактна
сделка, при която основанието за плащане не е елемент на съдържанието, затова
не е условие и за действителност на ефект. Като формална сделка, записът на
заповед трябва да има определено от закона съдържание и е валиден само, ако са
налице всички елементи, предписани от закона – чл. 535 ТЗ, с изключение на
посоченото в чл. 536, ал. 2, 3 и 4 ТЗ.
Прекият менителничен иск принадлежи
на легитимирания кредитор срещу издателя по записа на заповед за изпълнение
/плащане/ на задължението по записа на заповед. Предявяването на пряк
менителничен иск не е обусловено от протест, тъй като ответник по него е
прекият длъжник – издател на записа на заповед.
Съгласно разясненията по т. 17 от
Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ВКС по тълк.дело № 4/2013 г., ОСГТК, в
производството по установителния иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК,
ищецът–кредитор доказва вземането си, основано на менителничния ефект –
съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на
изпълнение. При въведени твърдения или възражения, основани на конкретно
каузално правоотношение, по повод или връзка с което е издаден записът на
заповед, на изследване подлежи и каузалното правоотношение, като по правилото
на чл. 154, ал. 1 ГПК всяка от страните доказва фактите, на които са основани
твърденията и възраженията и са обуславящи за претендираното, съответно
отричаното право – за съществуването, респ. несъществуването на вземането по
записа на заповед.
В мотивите на Тълкувателното решение
е прието, че ако страните спорят
относно конкретното каузално правоотношение и връзката му с издадената ценна
книга, като сочат различни каузални правоотношения, по повод или във връзка с
които е издаден записът на заповед, съдът обсъжда в мотивите на решението този
въпрос. При доказана връзка между записа на заповед и конкретно каузално
правоотношение, независимо от коя от страните е въведено в делото, съдът
разглежда заявените от длъжника релативни възражения, относими към погасяване
на вземането по издадения запис на заповед.
Ето защо и в приложение на
задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателното решение, се
налага извода, че ищецът носи тежестта да установи само редовен от външна
страна запис на заповед. Интерес, но не и задължение, от установяване на
каузална причина за издаване на записа на заповед, ищецът би имал само с цел
преодоляване на защитата на ответника, в случай, че същият би твърдял и
доказвал различна от действителната каузална причина за издаване на
менителничния ефект. За посочването на кауза, но недоказването й, ищецът не би
могъл да се санкционира с отхвърляне на иска, основан на абстрактната правна
сделка, независимо от защитата на длъжника – виж Решение № 248 от 23.01.2015 г.
на ВКС по т.дело № 3437/2013 г., І т.о., ТК.
Въззивният съд приема, че
представеният по делото запис на заповед съдържа всички
установени в разпоредбата на чл. 535 ТЗ задължителни реквизити, представляващи
условие за действителност на менителничното волеизявление. В него се съдържа
наименованието “запис на заповед”, както в заглавието, така и в съдържанието
им. Налице е безусловна клауза за
заплащане на определена парична сума; падежът е уговорен на определен ден,
каквото е изискването, визирано в нормата на чл. 537 вр. с чл. 486, ал. 1, т. 4 ТЗ. В записа на заповед като място
на издаване и на плащане е определен гр.София, ж.к.“Люлин-9“, бл.963, ет.1, офис 11, а като
кредитор – ищецът по настоящото дело. Вписана е датата на издаване на записа на заповед и върху него е положен подписа на
издателя – ответницата.
В разглеждания случай ответницата е релевирала
своевременно /в срока за отговор на исковата молба по чл. 131 ГПК/ абсолютно
възражение – твърди, че записът на заповед е подписан поради крайна нужда пи
явно неизгодни условия, т.е. за унищожаемост на менителничния ефект – чл. 33,
ал. 1 ЗЗД, както и релативно възражение за несъществуването на част от задълженията
по каузалното правоотношение, послужило като причина за менителничното
задължаване – индивидуален договор за заем №SO-1970 от 13.10.2016 год., тъй като негови клаузи –
т. 3.1 и 3.2, са нищожни като противоречащи на закона и добрите нрави, както и
поради неравноправност.
Абсолютното възражение не се
поддържа във въззивното производство, поради което не следва да бъде обсъждано,
доколкото съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени с
Тълкувателно решение № 1/2013 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2013 год., ОСГТК,
непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на
материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната
инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на
страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на
установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на
въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство
въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл.
235, ал. 2 е чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически правни изводи по
съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните
в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК.
Само за пълнота следва да се посочи,
че възможността да се унищожи сделка, сключена поради крайна нужда при явно
неизгодни условия намира приложение само по отношение на възмездните сделки –
двустранни, но не и при едностранните сделки, каквато е записът на заповед, тъй
като при тях не може да се наруши принципът на еквивалентност на престациите.
Установено е по делото, а и не се
спори, че на 13.10.2016 год. между „И.С.К.“ ООД /с предишно наименование „Бързи
кредити“ ООД/, от една страна, като заемодател/кредитор и Т.В.С., от друга
страна, като заемополучател, е бил сключен индивидуален договор за заем №SO-1970 – договор за потребителски
кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК /представляващ приложимо право към момента на
сключването на договора/. По силата на сключения договор ищецът се е задължил
да предостави на ответницата сумата от 1 278.23 евро /което задължение
било изпълнено на 13.10.2016 год. – договорът в частта, озаглавена
„удостоверяване на изпълнението“, има характер на разписка/, а последната се е
задължила да я върне, ведно с уговорената възнаградителна лихва – годишен
лихвен процент от 35.28 %, на 60 месечни вноски – с падежи, посочени в погасителен
план – Приложение №1, всяка от които в размер на 45.59 евро /или общо плащания
в размер на 2 735.41 евро/, при уговорен годишен процент на разходите от 41.58
%. Съгласно т. 3.1 и т. 3.2 от раздел ІІІ на договора, заеполучателят бил
длъжен в срок до три календарни дни да представи на заемателя гаранция по
кредита съгласно реда и условията, предвидени в общите условия, която трябвало
да бъде за сума в размер на 2 735.41 евро. В случай, че заемополучателят
не бил предоставил на заемодателя банкова гаранция за посочената сума, със срок
на валидност – 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора,
той дължал неустойка в размер на 4 908.40 евро, която се заплащала на
дружеството разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски, като към всяка
от тях се добавяла сума в размер на 81.81 евро съобразно уговорения погасителен
план. Страните постигнали съгласие, че размерът на неустойката е договорена в
индивидуални преговори между тях и отразява постигнатите договорки.
Безспорно е също така между страните
/виж молба на ищеца от 08.06.2018 год./, че процесният запис на заповед е бил
издаден във връзка с горепосочения договор за заем – същият е бил издаден в
деня на сключването на договора и сумата за която е издаден е равна на сбора от
общия размер на всички плащания по договора за заем – т. 6 от раздел І и неустойката
по т. 3.2 от раздел ІІІ. В този смисъл следва да се приеме, че записът на
заповед обезпечава изпълнението на посочените поети от издателя /ответницата/
задължения по каузалното правоотношение, чиято изискуемост е настъпила към датата
на падежа на ценната книга.
Ето защо в случай, че се установи несъществуването
на задължение за неустойка на ответницата предвид наведените относителни
възражения за недействителност на клаузата на т. 3.2 от договора за заем, това
ще се отрази на вземането на поемателя за разликата над признатите му
2 735.41 евро /с първоинстанционното решение, което в посочената част е
влязло в сила/ до претендирания размер от 7 388.17 евро.
Автономията на волята на страните да
определят свободно съдържанието на договор /каузалното сделка, обезпечена със
запис на заповед/, в т.ч. да уговорят неустойка, е ограничена от разпоредбата
на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на
повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави, което
ограничение се отнася както до гражданските сделки, така и за търговските
сделки /чл. 288 ТЗ/, като за спазването им съдът следи служебно, в т.ч. при
искане за присъждане на неустойка – виж и задължителните за съдилищата
разяснения, дадени с т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 год. на ВКС по
тълк.дело № 1/2009 год., ОСТК и с т. 1 и 2 от Тълкувателно решение № 1/2013
год. на ВКС по тълк.дело № 1/2013 год., ОСГТК.
Както вече бе посочено, договорът за
заем между страните е сключен при действието на Закона за потребителския кредит
– Обн., ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 год., в
сила от 12.05.2010 год., като регламентацията му се съдържа в нормата на чл. 9.
Приложимите в частност разпоредби на чл. 33, ал. 1 и 2 ЗПК /по арг. за
противното от чл. 4 от закона/, които са императивни, указват последиците при
забава на потребителя – в този случай кредиторът има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата, като размерът на обезщетението
за забава е лимитиран до законната лихва.
Въззивният съд приема, че уговорената
неустойка при непредоставянето на гаранция от потребителя /заемополучателя/ е
разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния
процент на разходите – индикатор за общото оскъпяване на кредита – чл. 19, ал.
1 и 2 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита
за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения
за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по кредита за
потребителя не включва нотариални такси. Аргумент в подкрепа на това разбиране
е и обстоятелството, че в деня на сключването му договорът за заем е бил
обезпечен с издаден от ответницата запис на заповед.
Според императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България /основен лихвен процент – 0.1 %, плюс
10 %/, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят
50 % от взетата сума. Клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са
нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК. Съпоставянето в частност на общия размер на
процесната неустойка и начислената договорна лихва с размера на главницата по
договора за кредит – 1 278.23 евро, обуславят извода, че горепосоченото
ограничение е превишено. Следователно клаузата на т. 3.2 от раздел ІІІ на сключения
между страните договор за заем е недействителна и като такава не може да ги
обвърже, респ. да създаде задължение за ответницата.
В този смисъл СГС приема, че нищожността
на посочената клауза има погасителен ефект за вземането по процесната менителнична
сделка за горницата над сумата от 2 735.41 евро., с оглед установената
връзка между двете правоотношения.
Ето защо въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено в обжалваната му
част, като правилно.
При този изход на спора
жалбоподателят няма право на разноски.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 25.08.2018 год., постановено по гр.дело №11911/2018
год. по описа на СРС, ГО, 61 с-в, в обжалваната му част.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/