Решение по дело №893/2020 на Окръжен съд - Добрич

Номер на акта: 260117
Дата: 23 декември 2020 г. (в сила от 17 март 2021 г.)
Съдия: Галатея Петрова Ханджиева
Дело: 20203200500893
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 20 октомври 2020 г.

Съдържание на акта

                               

                     

                                                     Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

                                                              №260117

                                          гр. Добрич, 23.12.2020г.

 

                               В  ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

Добричкият окръжен съд                                      гражданско отделение

На двадесет и пети ноември                                  година 2020

В публичното съдебно заседание в следния състав:

 

                              ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛАТЕЯ ХАНДЖИЕВА

                                        ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ДЯКОВА

                                                            ГЕОРГИ ПАШАЛИЕВ

Секретар Румяна Радева

разгледа докладваното от съдията Г.Ханджиева

въззивно гражданско дело           номер 893        по описа за 2020 година

и, за да се произнесе, взе предвид следното:

       

Производството е по реда на глава ХХ от ГПК и е образувано по въззивна жалба на В.Х.Д. ***, чрез упълномощения адвокат, срещу решение №39/13.04.2020г. по гр.д.№362/2018г. на Тервелския районен съд в частта, в която въззивникът е осъден да заплати на В.А.Г. сумата 12 000  лева, представляваща припадащата се на ответника  част от погасения от ищцата  остатък от задължението по  договор  за кредит  №23056143/27.10.2015г., ведно със законната лихва от  02.08.2018г. до окончателното  изплащане на сумата, както и   сторените от ищцата съдебно деловодни  разноски.

Според въззивната жалба, първоинстанционното решение в обжалваната част е немотивирано и неясно. В нарушение на процесуалните правила съдът неколкократно давал указания на ищцата за представяне на нова искова молба и не взел предвид, че във всяка следваща искова молба ищцата излагала едни и същи фактически твърдения.  При безспорно установена по делото дата на фактическа раздяла на страните /бивши съпрузи/, съдът в противоречие с материалния закон и съдебната практика приел, че кредитът, за който е спорът, получен от ищцата след датата на фактическата раздяла, е за задоволяване на семейни нужди. Ремонтът на семейното жилище, за чието извършване според ищцата били вложени средствата, бил осъществен години преди получаването кредита. Това се установявало от гласните доказателства и също изключвало кредитът да е използван за семейни нужди. Съответно и въззивникът нямал отговорност за кредита, който съставлявал лично задължение на ищцата. Настоява се за отмяна на решението на районния съд в обжалваната част и за отхвърляне на предявения срещу въззивника иск.

Жалбата е редовна, подадена е в срок и е допустима.

В писмен отговор въззиваемата В.А.Г. ***, чрез адвоката си, оспорва жалбата като неоснователна и моли за потвърждаване решението на районния съд в обжалваната част.   

Съдът обсъди съображенията на страните и въз основа на събраните по делото доказателства намира за установено следното:

Първоинстанционното решение в обжалваната му част е постановено по предявен от В.А.Г. срещу В.Х.Д. иск по чл.127 ал.2 от ЗЗД във вр. с чл.32 ал.2 от СК. В първоначалната искова молба и допълнителната по чл.129 ал.2 и 4 от ГПК /депозирана по в.гр.д.№97/2018г. на ДОС/ е изложено, че на 23.05.2012г. по време на брака й с ответника ищцата сключила договор за кредит за текущо потребление в размер на 27 000 лева. Средствата от кредита били използвани за ремонти и текущо поддържане на семейното жилище, издръжка на семейството, разходи за обучение на децата, вещи за домакинството. От м.февруари 2015г. съпрузите били във фактическа раздяла, а бракът им бил прекратен с влязло в сила на 04.07.2016г. съдебно решение. След фактическата раздяла кредитът бил рефинансиран и погасен със средства от отпуснат на ищцата кредит по договор №23056143/27.10.2015г., който на свой ред също бил рефинансиран и погасен със следващ кредит от ищцата.

Въз основа на тези обстоятелства ищцата е предявила искане за осъждане на ответника да й заплати сумата 12 000 лева /след увеличение на първоначално заявения размер/, съставляваща припадащата се на ответника част от средствата по договор за кредит №23056143/27.10.2015г., с които ищцата погасила солидарното задължение на страните, като съпрузи, след фактическата им раздяла.

Първоинстанционното решение в обжалваното му част е постановено след връщане по чл.270 ал.3 изр.трето от ГПК от въззивния съд. При новото разглеждане на спора първоинстанционният съд неколкократно е оставял делото без движение с указания за представяне от ищцата на изцяло нова искова молба, съдържаща подробно изложение на обстоятелствата, с които обосновава претенцията си. Този подход не намира опора в процесуалния закон; доколкото първоначалната искова молба е била нередовна, то това е било отстранено по реда на чл.129 ал.2 и 4 от ГПК в производството по предходното в.гр.д.№97/2018г. на ДОС и следващи действия в тази насока не са били необходими и изискуеми. Както е отбелязано и от въззивника, обаче, депозираните от ищцата по указания на първоинстанционния съд „нови“ искови молби  съставляват повторение на вече въведените от ищцата искане и обстоятелства, на които то се основава, без да са внесени нови такива. Следователно, що се отнася до решението в частта по иска, предмет на въззивно обжалване, посоченото нарушение на процесуалните норми от страна на първоинстанционния съд не е обусловило неговата незаконосъобразност.

Страните по делото са бивши съпрузи, чийто брак е прекратен с решение по гр.д.№889/2016г. на ДРС, влязло в сила на 04.07.2016г. Съпрузите са били във фактическа раздяла най-късно от 01.03.2015г. /от 14.02.2015г. според ищцата/.

От заключението и обясненото в съдебно заседание от вещото лице, извършило икономическата експертиза, се установява, че с договор №20315766/23.05.2012г. на ищцата е отпуснат кредит за текущо потребление в размер на 27 000 лева. За погасяване на задължението са внесени общо 34 037.58 лева. Част от задължението е погасено преди фактическата раздяла на съпрузите. След фактическата раздяла са погасени 707.26 лева – с две вноски от сметката на ищцата през м.март и м.април 2015г. Също след фактическата раздяла, а именно на 05.05.2015г. за погасяване на кредита са преведени 21 698.19 лева.

Сумата от 21 698.19 лева съставлява част от кредит №22624241/05.05.2015г., отпуснат на ищцата, общо в размер на 25 000 лева. Кредитът е рефинансиран с кредит №23056143/28.10.2015г.; той е предоставен на ищцата в размер на 31 000 лева, за погасяването му са внесени 33 782.39 лева, от които 28 529.88 лева са от кредит №24121588/29.12.2016г.

Всички кредити са отпуснати на ищцата от „Банка ДСК“ЕАД.

Кредитът по договор №20315766/23.05.2012г. е отпуснат и усвоен докато страните са били в брак и преди фактическата им раздяла. По делото са събрани гласни и писмени доказателства, които подкрепят твърдяните от ищцата предназначения, за които са използвани средствата от този кредит – за ремонти на семейното жилище и преустройства на помещения в него /осъществявани в по-предходни години, но и в периода около отпускането на този кредит и до 2013г./, за издръжка на семейството, придобиване на обзавеждане и други вещи, свързани с бита. Ответникът е оспорил кредитът от 28.10.2015г. да е използван за семейството, предвид, че е отпуснат на ищцата след фактическата раздяла на съпрузите и значително след осъществяване на твърдяните от нея и установяващи се от гласните доказателства ремонти на семейното жилище. За кредита №20315766/23.05.2012г., обаче, ответникът не е въвел възражения в насока, че средствата от този, отпуснат преди фактическата раздяла на съпрузите, кредит не са използвани и/или са използвани, но за  несемейни нужди /напр. лични на ищцата/.  Следва да се приеме, че средствата от кредита №20315766/23.05.2012г. са използвани за задоволяване на потребности на семейството.

Следователно и в съответствие с чл.32 ал.2 от СК за погасяване на задължението по този кредит солидарно отговорни са били и двамата съпрузи. Част в размер на 21 698.19 лева от задължението е погасена от  ищцата след фактическата раздяла. Тази част от солидарното задължение е погасена със средства от кредита №22624241/05.05.2015г., рефинансиран после с кредит №23056143/27.10.2015г. Поетото от ищцата ново задължение по кредита след фактическата раздяла, рефинансирано с кредит №22624241/05.05.2015г., в частта за 21 698.10 лева е за общи нужди на двамата съпрузи, изразяващи се в погасяване на общото им задължение в посочения размер и те са солидарно отговорни за него. В съответствие с чл.127 ал.2 от ЗЗД ответникът дължи да заплати на ищцата 10 849.05 лева, съставляващи половината от средствата от кредит №23056143/27.10.2015г., с които ищцата след фактическата раздяла е погасила  солидарното задължение по кредит №20315766/23.05.2012г.

До този размер предявеният иск е основателен и първоинстанционното решение, с което той е удовлетворен, следва да бъде потвърдено.

Повече от 21 698.10 лева от солидарното задължение по кредит №20315766/23.05.2012г. ищцата не е погасявала със средства от новия кредит, отпуснат след фактическата раздяла и рефинансиран с кредит №23056143/27.10.2015г. Наистина, вещото лице е констатирало погасяване и на още 707.26 лева от задължението – също след фактическата раздяла, но то е извършено с две месечни вноски от сметката на ищцата, а не със средства от новия кредит, за които е предявен искът. Следователно за горницата над 10 849.05 лева /половината от 21 698.10 лева, погасени със средства от нов кредит/ до пълния предявен размер от 12 000 лева искът е неоснователен и следва да бъде отхвърлен след отмяна на неправилното решение на районния съд в тази част.

Съответно на горния резултат по спора и на осн.чл.78 ал.1 от ГПК решението на районния съд следва да се потвърди в частта, осъждаща ответника да заплати на ищцата разходите за водене на делото, съразмерно – до размера от 275.75 лева разноски за вещо лице, до размера от 813.68 лева за адвокатско възнаграждение, до размера от 433.96 лева за държавна такса за иска. Над тази размери решението в частта за разноските в полза на ищцата следва да се отмени. По правилото на чл.78 ал.3 от ГПК ответникът също има съразмерно право на разходите, сторени за отхвърления срещу него иск. Но на ответника по повод уважения негов насрещен иск /решението в тази част не е обжалвано/ са присъдени вече всички разноски, които е сторил по делото, поради което за първоинстанционното производство друго не му се следва. За въззивното производство той има право да получи от въззиваемата – ищца, съразмерна част от платената от него държавна такса в размер на 23.02 лева. Други разноски за тази инстанция страните не са сторили.

Водим от горното, съдът

 

Р  Е  Ш  И  :

 

ОТМЕНЯ решение №39/13.04.2020г. по гр.д.№362/2018г. на Тервелския районен съд в частта, в която В.Х.Д. е осъден да заплати на В.А.Г. разликата над 10 849.05 лева до 12 000  лева, представляваща припадащата се на ответника  част от погасения от ищцата  остатък от задължението по  договор  за кредит  №23056143/27.10.2015г., като

ОТХВЪРЛЯ предявения от В.А.Г. с ЕГН ********** ***, срещу  В.Х.Д. с ЕГН ********** ***, иск в частта за осъждане на ответника да заплати на ищцата разликата над 10 849.05 лева до 12 000  лева, съставляваща припадаща се на ответника част от средствата по договор за кредит №23056143/27.10.2015г., с които ищцата погасила солидарно задължение на страните, като съпрузи, след фактическата им раздяла.

ПОТВЪРЖДАВА решение №39/13.04.2020г. по гр.д.№362/2018г. на Тервелския районен съд в частта, в която В.Х.Д. е осъден да заплати на В.А.Г. сумата 10 849.05 лева, съставляваща припадаща се на ответника част от средствата по договор за кредит №23056143/27.10.2015г., с които ищцата погасила солидарно задължение на страните, като съпрузи, след фактическата им раздяла, ведно със законната лихва от предявяване на исковата молба.

ОТМЕНЯ решение №39/13.04.2020г. по гр.д.№362/2018г. на Тервелския районен съд в частта, в която В.Х.Д. е осъден да заплати на В.А.Г. платените от нея  държавна такса – над 433.96 лева, адвокатско възнаграждение – над 813.68 лева, разноски за вещо лице – над 275.75 лева.

ПОТВЪРЖДАВА решение №39/13.04.2020г. по гр.д.№362/2018г. на Тервелския районен съд в частта, в която В.Х.Д. е осъден да заплати на В.А.Г. платените от нея  държавна такса в размер на 433.96 лева, адвокатско възнаграждение в размер на 813.68 лева, разноски за вещо лице в размер на 275.75 лева.

ОСЪЖДА В.А.Г. с ЕГН ********** ***, да заплати на  В.Х.Д. с ЕГН ********** ***, сумата 23.02 лева – съразмерна част от държавната такса по въззивната жалба.

Решението подлежи на обжалване при условията на чл.280 ал.1 и 2 от ГПК пред ВКС в месечен срок от връчването му на страните.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                    ЧЛЕНОВЕ: 1.                    2.