Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. Варна, 13.02.2020г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ
РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 7 състав, в открито съдебно заседание, проведено на двадесет и седми януари две
хиляди и двадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ГАЛЯ АЛЕКСИЕВА
при участието на секретаря Ивелина Атанасова, като
разгледа докладваното от съдията гр.д. №
14606/2019година по описа на Варненски районен съд, за да се произнесе,
съобрази следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.
422 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД и чл. 79, ал.1 ЗЗД и чл. 240, ал. 2 ЗЗД от „П.К.Б.”
ЕООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление *** срещу С.С.Д.,
ЕГН ********** ***, както следва:- за признаване за установено в отношенията
между страните, че в полза на ищеца съществува вземане срещу ответника за
сумата от 1023,18лева, представляваща
неизплатена главница по договор за потребителски кредит №
**********/29.07.2015г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението в съда – 09.07.2019г. до окончателното изплащане на задължението,
за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК №
5376/12.07.2019г. по ч.гр.д. № 10745/2019г. по описа на ВРС, на основание чл.
422, вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК; - за осъждане
ответника да заплати сумата от 621,20лева,
представляваща възнаграждение за закупен допълнителен пакет от услуги по
договор за потребителски кредит № **********/29.07.2015г. съгласно сключено
споразумение за предоставяне пакет за допълнителни услуги и чл. 15 ОУ от
договора;- за осъждане ответника да заплати сумата от 386,43лева, представляваща
договорно възнаграждение за периода 20.02.2016г. до 20.08.2017г. дължимо
на основание чл. 4 от договор за потребителски кредит № **********/29.07.2015г.
Ищецът основава исковата си претенция на следните
фактически твърдения: На 12.07.2015г. с ответника е
сключен договор за потребителски кредит № **********. Въз основа на него,
финансовата институция е отпуснала на ответника сумата от 1200лева, преведена
по посочена от него банкова сметка ***.07.2015г. Връщането на сумата е следвало
да стане в срок до 24месеца съобразно погасителен план с падеж 20-о число на
месеца и размер на погасителната месечна вноска от 74,19лева. Крайният срок за
връщане на отпуснатия кредит е дата 20.08.2017г. Твърди се, че страните са
уговорили ГПР от 49,91% и ГЛП от 41,17%. Посочва, че ответникът е извършил
плащане на пет пълни вноски и една непълна, последната от които с дата
19.01.2016г. От общо платените от него суми, със сумата от 176,82лева е
погасена главница, със сумата от 194,13лева е платено договорно възнаграждение,
със сумата от 164,56лева е погасено възнаграждение по пакет за допълнителни
услуги и със сумата от 0,41лева е погасено задължение за лихва забава. Отделно
от това, между страните по желание на ответника е било сключено и допълнително
споразумение за предоставяне на пакет за допълнителни услуги. Съгласно него и
чл. 15 от ОУ към договора, ответникът се сочи да дължи сумата от 785,76лева
представляваща дължимо възнаграждение за така уговорените услуги. Посочва се,
че неговото сключване не е било поставено като условие за сключване на договора
за кредит и сключването му е поставено на волята на кредитополучателя и в
частност дали желае искането му за кредит да бъде разгледано в най- кратки
срокове, да има възможност да отлага плащане на вноски, респ. намаляване
размера на месечната вноска, да променя датата на падежа и да получава бързо и
лесно допълнителни парични средства. Всички тези услуги стоят на негово
разположение, ако пожелае и закупи пакета от допълнителни услуги. Получаването
им не е свързано с дейността на кредитора по кредитиране, а с потребностите на
потребителя и поради това претендираното възнаграждение се сочи да не
представлява цена за реално получаване на тези услуги, а възнаграждение относно
тяхната наличност. Съгласно чл. 4 от ОУ, ответникът дължи и договорно възнаграждение,
което е било предварително определено в договора и плащането му е разсрочено
съгласно погасителния план с падеж на първата вноска 20.02.2016г. и на
последната 20.08.2017г. И доколкото ответникът не е извършил плащане на
вноските съобразно уговореното в договора, след изпадането му в забава се сочи,
че на основание чл. 12.3 от ОУ към договора, вземането по него е станало
автоматично и предсрочно изискуемо. На 03.05.2016г., договорът е бил
автоматично прекратен. С изтичане срока на договора обаче е настъпила и
изискуемостта на вземането по него в цялост. Молбата е за уважаване на исковата
претенция. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника.
Исковете се оспорват по основание и размер. Оспорва се действителността на
сключения договор. Твърди се, че уговорките в него не са били предмет на
индивидуално договаряне по см. на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, а се касае за еднотипни
договори, върху чието съдържание потребителят не може да влияе. Твърди да не са
спазени изискванията на чл.11, ал.1, т. 11 ЗПК, доколкото липсва посочен размер
на възнаградителната лихва. Посочен бил само ГЛП, от който обаче не ставало
ясно по какъв начин той се отразява в размера на погасителната вноска. Не било
ясно и по какъв начин се съотнася посоченият лихвен процент към ГПР, поради
което и били неясни компонентите, по които се формира годишното оскъпяване на
заема. Сочи да не са спазени изискванията и на чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК,
доколкото липсвала ясно разписана методика на формиране на ГРП от 49,91%.
Предвид неспазване изискванията на чл.10, ал.1, чл. 11, ал.1, т.7-12, т.20 и
ал. 2 ЗПК се сочи договорът да е недействителен съгласно чл. 22 ЗПК и на
основание чл. 23 ЗПК се дължи връщане само на чистата стойност на кредита, т.е
1200лева. И тъй като към датата на заявлението по договора е платена сумата от
545,92лева, то същата следва да бъде приспадната от дължимата главница. От
друга страна недействителността на договора, обосновава неоснователност на иска
за главница, доколкото същата се търси на договорно основание. Навеждат се
твърдения за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва, поради накърняване
на добрите нрави, доколкото надхвърля с над 4пъти законната лихва. Твърди се
нищожност на споразумението за допълнителен пакет услуги на основание чл. 21,
ал. 1 ЗПК като уговорено в противоречие на чл. 10а, ал. 2 ЗПК и заобикалящо
нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, доколкото възнаграждението не касае плащане на
услуга, а реално представлява прикрити разходи по кредита. В нарушение на чл.
10а, ал. 4 ЗПК за различните услуги, които при това не са били изброени
изчерпателно, е било определено и общо възнаграждение. Твърди и споразумението
да е сключено във вреда на потребителя по см. на чл. 143 ЗЗП. Искането е за
отхвърляне на исковата претенция и присъждане на разноски.
В проведеното открито
съдебно заседание ищцовото дружество, редовно уведомено чрез процесуален
представител с писмено становище поддържа исковата молба. Ответникът редовно
уведомен чрез процесуален представител поддържа отговора на исковата молба.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото и
съобразявайки становището на страните, и приложимите материални норми, съдът
приема за установено от фактическа страна и прави следните правни изводи:
Предявен е положителен
установителен иск с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК и съединени с него
осъдителни претенции с правно основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД и чл. 79, ал.1 ЗЗД.
Предмет на исковата
претенция по установителния иск е сума,
представляваща непогасено задължение- главница по договор за потребителски кредит
№ **********/29.07.2015г. Правният интерес от търсената защита се извежда от предходно развило се
заповедно производство по ч.гр.д. № 10745/2019г. по описа на ВРС, по което е
била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, срещу която ответникът е
възразил в срока по чл. 414 ГПК.
По делото са приобщени
материалите по ч.гр.д. № 10745/2019г. по описа на ВРС, от което се установява,
че в полза на ищеца в настоящото производство е издадена заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК срещу ответника за заплащане на сумата от общо 2030,81лева
главница и акцесорно вземане, което не е предмет на
иска по изричната воля на ищеца. В рамките на проведена процедура по чл. 129,
ал. 2 ГПК е направено от ищеца уточнение, че в общо посочената в заповедта сума
като главница, такава се явява само сумата от 1023,81лева, а останалата част представлява договорна лихва и
възнаграждение за закупен допълнителен пакет услуги. Ето защо, предмет на установителния иск е останала само сумата от 1023,81лева, и в тази част вземането
по заповедта е съответно на това по иска по чл. 422 ГПК. За останалата част от
вземанията са заявени осъдителни претенции.
Така очертаният предмет
на спора, възлага в тежест на ищеца установяване на следните твърдяни от него факти относно съществуване на спорното
право: валиден договор за потребителски кредит № **********/29.07.2015г., по
който е предоставил на ответника сума пари и нейния размер; настъпил падеж на
задължението в цялост; дължимост на възнаградителна лихва и нейния размер;
валидно сключено споразумение за предоставяне пакет за допълнителни услуги,
дължимост на възнаграждение по него и неговия размер; изпълнение на задълженията, произтичащи
от императивните правила за защита на потребителите относно предоставяне на
необходимата писмена информация за съдържанието на условията по кредитите, вкл.
обективните критерии, въз основа на които разходите могат да се изменят и индивидуалното договаряне на условията по договора;
договаряне размера на лихвата в съответствие с типични разходи на кредиторите и
обичайна печалба.
От ангажираните по
делото писмени доказателства, неоспорени от ответника се установява следното:
На 27.07.2015г.
ответникът е отправил искане до ищеца за отпускане на потребителски кредит в
размер на 2000лева със срок на издължаване 24месеца, падеж на месечната вноска 20-о
число на месеца. На 29.07.2015г. между страните е сключен договор за
потребителски кредит № ********** с размер на отпуснатата сума- 1200лева, при
ГПР от 49,91% и ГЛП от 41,17%. Общо дължимата сума по кредита, ведно с
договорното възнаграждение възлиза в размер на 1780,56лева. Уговорено е, че
връщането на сумата следва да стане в срок до 20.08.2017г. при месечната вноска
от 74,19лева платима до 20-о число на месеца. Заедно със сключването на договора
между страните е сключено и допълнително споразумение за предоставяне на пакет
от допълнителни услуги, за което изрично е посочено в договора и в него, че
сключването му не е условие за отпускане на кредита или получаването му при
предлаганите условия. Размерът на възнаграждение по това допълнително
споразумение е сумата от 785,76лева, плащането на което е разсрочено на вноски
от по 32,74лева месечно и включено в месечната погасителна вноска по
погасителния план. Така, месечната вноска е в размер на 106,93лева. С
подписване на договора и изрична декларация към него, ответникът е удостоверил съгласието
си със ОУ към договора и получаване екземпляр от тях. Удостоверено е
получаването на стандартен европейски формуляр към договора и допълнителна
преддоговорна информация към него. Усвояването на отпуснатата сума по договора
е извършено чрез банков превод на 30.07.2015г. по посочена от кредитополучателя
банкова сметка ***, в доказателство за което е представено преводно нареждане.
Следователно, между страните е възникнало валидно заемно правоотношение с
посочените параметри, по което ответникът е получил заем в размер на 1200лева. В
съответствие с уредбата на чл. 11 ЗПК договорът съдържа ясна информация за броя
и размера на погасителните вноски, за годишния процент на разходите, дължимата
лихва при просрочие, предупреждение за последиците от
изпадане на заемателя в просрочие,
информация за правото на отказ от договора. Датата на сключване на договора е
фиксирана, както в съпътстващата договора декларация, така и в подписания от
кредитополучателя погасителен план. Възраженията на ответника за недействителност
на договора поради нарушаване на изискванията на чл.10, ал.1 и чл. 11, ал. 1,
т. 7-12, т.20 и ал. 2 ЗПК, съдът приема за неоснователни. Императивно изискване на чл. 11, ал. 1, т. 7- 12, т.20 и
ал. 2 ЗПК е договорът да съдържа информация
относно общия размер на кредита, условията за усвояване и издължаване на
кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за
размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени
суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването, ГПР и
общо дължимата сума по кредита. В конкретния случай в подписания между страните
договор има изготвен и подписан погасителен план. Потребителят е декларирал, че
е получил преддоговорна информация относно общ размер на дължимата вноска,
общата сума по договора за кредит и срок за нейното плащане. В договора е
посочен ясно броят на вноските, падеж, на който се дължат плащанията, размерът
на вноските, ГЛП и ГПР, още повече че за целия срок на договора са договорени
фиксиран лихвен процент от 41,17% и ГПР от 49,91. В стандартния европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителски кредити пък се съдържа и информация относно правото
на отказ на потребителя от договора.
От заключението на в.лице по допусната съдебно- счетоводна експертиза,
което съдът кредитира в цялост като компетентно дадено и неоспорено от
страните, се установи, че сумата по кредита е усвоена по банков път. Ответникът
е извършил плащане по договора в размер на общо 535,92лева. С тази сума ищецът
е отнесъл 176,82лева в погашение на главница, 194,13лева договорна лихва,
0,41лева обезщетение за забава и 164,56лева възнаграждение по пакет услуги. Така остатъкът на задължението по договора е 1023,81лева
главница, 386,29лева договорно възнаграждение, 621,20лева възнаграждение по
допълнителен пакет услуги. Длъжникът не твърди и не доказва да е погасил дълга,
поради което претенцията за неиздължена главница е доказана по основание.
По отношение на претенцията за договорно възнаграждение, съдът съобразява
следното:
Дължимостта му е
уговорена в чл. 4 от ОУ, като размерът на това възнаграждение е предварително
определен на база лихвения процент по договора и плащането му е разсрочено на
вноски съобразно погасителен план. То се дължи за срока на действие на
договора, т.е в рамките на въведения период от 20.02.2016г.
до 20.08.2017г. /когато изтича срока на договора/. В
размер VI „Параметри“ от договора е предвидено, че ГЛП е 41,17%
или лихвен процент на ден 0,11%. Така, върху чиста стойност на заема от 1200лева,
дължимото договорно възнаграждение е 580,56лева. Възнаградителната
лихва представлява възнаграждение за ползваните пари, уговаряването й е
допустимо в ЗПК и е включено в общия разход по кредита на потребителя. Липсват
императивни норми регламентиращи максималния размер на възнаградителната лихва
към момента на сключване на договора. Доколкото обаче се касае за потребителски
договор, то прокламираната в чл. 9 ЗЗД свобода на договаряне търпи ограничение
ползвайки се от защитата на специалните закони- ЗЗП и ЗПК и това са „добрите
нрави“. Накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД е
налице именно тогава, когато се нарушава правен принцип, какъвто е
добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения. Целта на спазването
му, както и на принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото
облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Затова и максималният
размер на лихвата, било възнаградителна, било за забава, е ограничен. Обратното
би означавало икономически по- слаби участници в оборота да бъдат третирани
неравноправно, като недостигът на материални средства за един субект да се
използва за облагодетелстване на друг. В този смисъл, по договорите за заем
обичайната минимална цена за ползване на заетите средства е законната лихва,
т.е 10% годишно. В случая е видно, че уговореният лихвен процент е 41,17%, при ГПР от 49,91%,
който е на границата на приетия като допустим от закона чл. 19, ал. 4 ЗПК, но
не го надвишава. Нормата на чл. 19 ЗПК предвижда, че ГПР изразява общите
разходи по кредита, настоящи или бъдещи- лихви, други преки или косвени
разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид в т.ч. тези дължими на посредниците за сключване на договора, изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Т.е размерът на възнаградителна лихва представлява елемент от
формулата при образуване на годишния процент на разходите по кредита, за който
ГПР в чл. 19, ал. 4 от ЗПК е фиксиран лимит, който не може да бъде надхвърлян,
а именно пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с ПМС № 100/29.05.2012г. В ал. 5 на чл. 19 ЗПК изрично се обявяват за
нищожни клаузи в договора, в които са уговорени задължения в размери
надвишаващи лимита по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тъй като
обаче сборът на договорната лихва, ведно с другите разходи, не надвишава
фиксирания от законодателя максимален размер на ГПР, то с определянето на
лихвения процент от 41,17% не може да се приеме, че кредитодателят
е целял да се обогати неоснователно за сметка на кредитополучателя. Затова, не
е налице някоя от хипотезите на чл.143, ал.1, т.1-19 ЗЗП и клаузата, с която е
уговорена дължимостта й не е неравноправна и поради това не е и нищожна. В
заключение, договорната лихва е дължима и затова претенцията за плащането й
доказана в своето основание. По отношение размерът й, съдът взе предвид
заключението на в.л., от което се установява, че размерът на договорното
възнаграждение за въведения период 20.02.2016г. до 20.08.2017г. е 386,29лева, а
не посочения по погасителен план от 386,43лева.
По отношение на
претенцията за заплащане на възнаграждение за допълнителен пакет
услуги, съдът съобразява следното:
Предметът на претенцията
касае възнаграждение по споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни
услуги. С това споразумение заемодателят е поел задължение да предостави на
клиента по негово искане и при изпълнение на посочените в ОУ изисквания една
или всички от следните услуги: приоритетно разглеждане и изплащане на
потребителския кредит, възможност за отлагане на определен брой погасителни
вноски, за намаляване на определен брой погасителни вноски, за смяна на дата на
падеж и улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства. За
така поетото задължение, заемателят дължи
възнаграждение от 785,76лева.
Съдът
преценява, че тази договорна клауза е нищожна, като противоречаща на закона. Нормата на чл.10а, ал.1 ЗПК предвижда възможност за
кредитора да събира такси и комисионни за допълнителни услуги свързани с
договора за потребителски кредит. Съдът преценява обаче, че процесното
споразумение отговаря само формално на тази законова разпоредба, предвид
естеството на уговорените с него услуги стоящи на разположение за потребителя. Съдържанието
на споразумението очевидно касае уговорка за
предоставена възможност, а не реално предоставени допълнителни възможности или
преференциални условия, защото ползването им е предпоставено
от наличие на воля на кредитора за тяхното предоставяне, от което пък следва
извод, че реални ползи или преференции за кредитополучателят няма. Не без
значение е и фактът, че уговореното възнаграждение за наличните възможности е в
размер надвишаващ размера на отпуснатата в заем сума и създава предпоставки за
неоснователно обогатяване на ищеца. Освен
това, по същността си тези възможности реално касаят и усвояване и управление
на кредита. С чл. 10а, ал. 2 ЗПК е въведена забрана кредиторът да изисква
заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита. Видно от съдържанието на споразумението 15 %
от общия размер на възнаграждението, но не повече от 300лева, е за компенсиране
разходи на кредитора. С уговарянето на допълнително
възнаграждение в размер на 785,76лева, дефакто се
заобикаля и разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, касаеща ограничение в размера на
ГПР, защото тези услуги на първо място няма сигурност, че ще бъдат потребени изобщо, а и възнаграждението за тях е начислено и
дължимо още при сключване на договора. Видно е от чл. 5.2 от ОУ, че всъщност в
ГПР не се включват разходите за допълнителни услуги свързани с договора за
кредит. Така, ако и тази величина се прибави като компонента на ГПР, то
безспорно би се превишил лимита на чл. 19, ал. 4 ЗПК. На основание чл. 21, ал. ЗПК всяка клауза в договора за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. Отделно, редно е да се посочи и че не са ангажирани доказателства от страна
на ищеца за това въпросните услуги предмет на споразумението, реално да са
предоставяни на кредитополучателя, което допълнително обосновава тяхната
недължимост. В заключение тази претенция следва да се отхвърли.
Стана ясно от заключението на в.л., че по договора
ответникът е извършил плащане на сумата от общо 535,92лева, с която са
погасявани главница от 176,82лева, договорна лихва от 194,13лева, наказателна
лихва от 0,14лева и 164,56лева възнаграждение по пакет допълнителни услуги.
Доколкото съдът прие, че е нищожна клаузата на претенцията за
заплащане на възнаграждение за допълнителен пакет услуги, то следователно вноските за него са изначално недължими. Затова и
правените от ответника по тях погашения във време на действие на договора от
общо 164,56лева, следва да бъдат отнесени към погасяване на главницата и лихви,
чиято дължимост съдът прие за доказана в своето основание и размер, предвид
изрично направеното възражение от процесуалния представител на ответника с
отговора на исковата молба. Съгласно ТР 3/27.03.2019г. по т.д. № 3/2017г. на
ОСГТК на ВКС при плащане, достатъчно да погаси изцяло някое или някои от
задълженията и ако длъжникът не е заявил кое задължение погасява, правилата на
чл.76, ал.1, изр.2 и изр.3 ЗЗД и на чл.76, ал.2 ЗЗД се прилагат в следния ред:
погасява се изцяло най- обременителното задължение, а след него следващото по обременителност задължение в реда по чл.76, ал.2 ЗЗД; ако
задълженията са еднакво обременителни, погасява се изцяло най- старото, а след
него следващото по възникване задължение в реда по чл.76, ал.2 ЗЗД; ако
задълженията са еднакво обременителни и са възникнали едновременно, те се погасяват
съразмерно – всяко от тях в реда по чл.76, ал.2 ЗЗД. В случая задължението
касае главница и лихва, поради което и на основание чл. 76, ал. 2 ЗЗД
извършеното плащане по приети за нищожни клаузи в размер на сумата от 164,56лв,
следва да бъде отнесено към погасяване на дължимата по договора възнаградителна
лихва. Следователно от исковата претенция за възнаградителна лихва, до който
размер съдът я прие за доказана, а именно 386,29лева, следва да бъде
приспадната сумата от 164,56лева, което обосновава извод за уважаването й до
размера на сумата от 221,73лева и отхвърляне за разликата до пълния заявен
размер от 386,43лева.
По разноските:
Предвид изхода на спора
такива се дължат на ищеца по общото правило на чл. 78, ал. 1 ГПК. Присъждането
им е поискано. Изводът за частична основателност на иска поставя въпроса за
размера на вземането за разноски в исковото производство, които следва да бъдат
редуцирани съобразно уважената част от иска. Претендират се такива в настоящото
производство от 300лева юк. възнаграждение, 129,54лева
ДТ и 200лева възнаграждение за в.лице. Съобразно отправеното искане, на ищеца следва да бъдат определи разноски за
юк. възнаграждение в размер на 100лева, определено на
основание чл. 78, ал.8 ГПК /ДВ бр. 8/24.01.2017г./ и чл. 25, ал.1 от Наредбата
за заплащане на правната помощ. Или общият размер на разноските е 429,54лева. Съобразно уважената част на исковата претенция в полза на ищеца следва да
се присъдят разноски в размер на 263,31лева.
Съобразно т. 12 ТР №
4/2013г. на ОСГТК на ВКС, следва да се присъдят в полза на ищеца и сторените от
него разноски в заповедното производство съобразно уважената част на исковата
претенция. Сторените там разноски, при съобразяване частта на вземането по
заповедта предмет на установителния иск, са в общ размер
на 45,53лева, от които 20,46лева платена ДТ и 25,07лева юк.
възнаграждение. Предвид уважаване на исковата претенция, заявена с иска по чл.
422 ГПК в цялост, в полза на ищеца следва да се присъдят разноски в размер на 45,53лева.
На основание чл. 78, ал.3 ГПК ответникът има право на разноски. Претендират
се такива за адв. възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. На основание чл. 7, ал.2, т. 2 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери
на адв. възнаграждения съдът определя адв.възнаграждение в размер на 373лева.
Съобразно уважената част на исковата претенция в полза на адв. Г.А. като
процесуален представител на ответника по реда на чл. 38 ЗАдв. следва да се
присъдят разноски в размер на 144,35лева. Предвид основателността на претенцията
предмет на иска по чл. 422 ГПК, разноски за заповедното производство не се
дължат на ответника.
Мотивиран от изложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията
между страните, че в полза на ищеца „П.К.Б.” ЕООД, ЕИК ********* със
седалище и адрес на управление *** съществува вземане срещу ответника С.С.Д., ЕГН ********** *** за сумата от 1023,18лева, представляваща неизплатена главница по договор за
потребителски кредит № **********/29.07.2015г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 09.07.2019г.
до окончателното изплащане на задължението, за която сума е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК № 5376/12.07.2019г. по ч.гр.д. № 10745/2019г. по
описа на ВРС, на основание чл. 422, вр. с чл. 415,
ал. 1 ГПК.
ОСЪЖДА С.С.Д., ЕГН ********** *** ДА ЗАПЛАТИ на „П.К.Б.” ЕООД,
ЕИК ********* със седалище и адрес на управление *** сумата от 221,73лева, представляваща договорно
възнаграждение за периода 20.02.2016г. до 20.08.2017г. дължимо на основание чл.
4 от договор за потребителски кредит № **********/29.07.2015г., като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата до пълния
заявен размер от 386,43лева, на основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД.
ОТХВЪРЛЯ иска на „П.К.Б.” ЕООД, ЕИК
********* със седалище и адрес на управление *** срещу ответника С.С.Д., ЕГН ********** *** за осъждане ответника да заплати
на ищеца сумата от 621,20лева,
представляваща възнаграждение за закупен допълнителен пакет от услуги по
договор за потребителски кредит № **********/29.07.2015г. съгласно сключено
споразумение за предоставяне пакет за допълнителни услуги и чл. 15 ОУ от
договора, на основание чл. 79, ал.1 ЗЗД.
ОСЪЖДА С.С.Д., ЕГН ********** ***
ДА ЗАПЛАТИ на „П.К.Б.” ЕООД, ЕИК ********* със седалище и
адрес на управление *** сумата от 45,53лева, представляваща направени в заповедното производството по ч.гр.д.№
10745/2019г. на ВРС съдебно-деловодни разноски, съразмерно
заявената и уважена част от вземането по заповедта, както и сумата от 263,31лева, представляваща
сторени в исковото производство разноски, съразмерно с уважената част от иска,
на основание чл.78, ал.1 ГПК.
ОСЪЖДА „П.К.Б.” ЕООД, ЕИК ********* ДА ЗАПЛАТИ на адв. Г.С.А. от Варненска адвокатска колегия, личен № ********** с адрес
на адвокатската кантора гр.Варна, ул. Алеко Константинов № 5 сумата от 144,35лева, представляваща сторени съдебно- деловодни разноски за адв. възнаграждение пред първа
инстанция съобразно отхвърлената част на иска, на основание
чл.78, ал.3 ГПК вр. чл. 38, ал.2 ЗАдв.
Решението подлежи на
обжалване пред ВОС в двуседмичен срок, считано
от връчване на съобщението за обявяването му, ведно с препис от съдебния
акт.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: