Р Е Ш
Е Н И Е
№ II- 126 12.12.2019 година град Бургас
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Бургаският окръжен съд, втори въззивен граждански
състав, в публичното си заседание на
деветнадесети ноември през две хиляди и деветнадесета година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА
ТЕМЕЛКОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ТАНЯ РУСЕВА-МАРКОВА
ЕЛЕОНОРА
КРАЛЕВА
При секретаря……………..………..Ст.Вълкова……….като разгледа
докладваното от съдията Темелкова въззивно гражданско дело № 1169 по описа за
2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по постъпилата въззивна
жалба от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр.София, бул.“Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис сграда
„Лабиринт“, ет.2, офис 4, чрез юрисконсулт Албена Благоева срещу решение № 1203
от 20.05.2019г., постановено по гражданско дело № 2821/2018г. по описа на
Бургаския районен съд, с което са
отхвърлени като неоснователни исковете на „Агенция за събиране на вземания”
ЕАД, ЕИК *********, чрез юрисконсулт Боянка Рахнева, със съдебен адрес: :
гр.София, бул.“Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис сграда „Лабиринт“, ет. 2, офис №
4, срещу В.Т.В., ЕГН **********, с адрес: ***, за установяване на основание чл.
422 от ГПК, във вр. с чл. 99 от ЗЗД, във вр. чл. 79 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, чл.
240 и сл. от ЗЗД дължимостта на сумите по заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК № 521 от 07.02.2018 г. по ч.гр.д. № 912/2018 г. по
описа на Бургаския районен съд, а именно сумата от общо 1626,78 лв., от която:
сумата 899,65 лв., представляваща главница по сключен на 22.06.2013 г. между
„Изи Асет Мениджмънт” АД – кредитор и ответника – кредитополучател, договор за
кредит „Бяла карта“ с № ***; такса револвинг в размер на 427,01 лв. за периода
от 06.07.2014 г. до 06.02.2015 г.;сумата 300,12 лв. – обезщетение за забава за
периода от 06.06.2016 г. до 05.02.2018 г. включително, като вземанията на „Изи
Асет Мениджмънт” АД са прехвърлени на „Аксес Файненс“ ООД, ЕИК ********* по
силата на договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 01.07.2014
г. и анекс № 2/01.8.2014 г., а впоследствие от „Аксес Файненс“ ООД на „Агенция
за събиране на вземания” ЕАД, с договор за продажба и прехвърляне на вземания
от 07.11.2014 г., съгласно приложение № 1 към него от 11.12.2015 г., както и
законна лихва върху главницата от 06.02.2018 г. до изплащането ѝ.
Във въззивната жалба се твърди, че решението е
неправилно. Излага се становище, че съдът незаконосъобразно е отхвърлил
исковите претенции, тъй като не е обявена на длъжника предсрочната изискуемост.
Счита, че цитираната от съда практика не е относима към небанковите финансови
институции, каквото безспорно е ищцовото
дружество. Цитира практика, според която разпоредбата на чл.60, ал.2 ЗКИ е
специална и не се прилага в общите облигационни отношения, за които е приложима
договорната свобода при определяне настъпването на предсрочната изискуемост на
едно вземане. По същата причина счита за неприложимо разрешението в т.18 от ТР
№ 4/18.06.2014г. на ОСГТК на ВКС, което се отнася изрично за банките, но не и
за небанковите финансови институции, каквато безспорно е „Изи Асет Мениджмънт“
АД. Съгласно чл.15, ал.2 от процесния договор,
в случай, че кредитополучателят не е заплатил минималната погасителна
вноска в период от пет последователни месеца, цялото задължение става
автоматично предсрочно изискуемо, без кредитодателят да е длъжен да уведомява
длъжника за това обстоятелство. Жалбоподателят посочва, че дори и да се приеме,
че кредиторът е следвало да уведоми кредитополучателят за настъпилата
предсрочна изискуемост, то претендираните суми са с настъпил падеж към датата
на входиране на заявлението по чл.410 ГПК, което се подкрепя и от приетото по
делото заключение на вещото лице. Заявява, че последната усвоена от кредитополучателят
сума е на 22.12.2014г. и според правилата на чл.12, ал.1 от договора, падежът
на минималната погасителна вноска е бил на 05.01.2015г., т.е. претендираната с
исковата молба главница е с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението
по чл.410 ГПК. Вещото лице е констатирало още, че тъй като минималните месечни
вноски не са заплащани в срок, е начислена и такса револвинг в размер на
1294,97 лв. за периода 06.07.2013г.-06.02.2015г., като вземанията за такса
револвинг и за договорни лихви също са били с настъпил падеж към датата на входиране на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение. Тъй като датата на предсрочната изискуемост
е на 06.07.2015г., то от тази дата се дължи и законна лихва за забава върху
общия размер на задължението. С разпоредбата на чл.15, ал.5 от договора е
предвидено и задължението на кредитополучателят да заплати еднократно такса в
размер на 100 лв. в случай на настъпила предсрочна изискуемост. Според
въззивното дружество дори да се приеме, че длъжникът не е уведомен за предсрочната
изискуемост на вземането, то е следвало да се отхвърли претенцията само за обезщетението за забава, тъй като началния момент на тази
претенция се обуславя от настъпването на предсрочната изискуемост. Иска от съда
атакуваното решение да бъде отменено и спорът да бъде решен по същество.
Претендират се разноски пред въззивната инстанция.
В законоустановения срок е постъпил отговор на жабата
от ответната страна – В.Т.В., съдебен адрес: гр. Несебър, ул.“Хан Крум“ № 37,
ет.1, ап.1, чрез адв. Цветелина Карапанд в качеството й на особен представител.Жалбата
е оспорена като неоснователна бланкетно, без конкретни съображения в този
смисъл. Иска се от съда атакуваното решение да бъде потвърдено като правилно и
законосъобразно. Претендират се разноски пред въззивната инстанция.
След направена служебната проверка на
атакуваното решение по реда на чл.269 ГПК, се констатира от въззивната
инстанция, че то е валидно и допустимо.
Настоящият състав, като съобрази доводите и възраженията
във въззивната жалба, събраните по
делото доказателства и закона, намира
следното:
Предявен
е установителен иск с правно основание чл.422 ГПК, вр.чл.99 ЗЗД, във вр.чл.79,
ал.1 и чл.86, ал.1 ЗЗД, вр.чл.240 ЗЗД.
Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба от
„Агенция за събиране на вземания” ЕАД, против В.Т.В., ЕГН ********** за признаване
на установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата
от 899,65 лв.- главница, дължима по договор
за кредит „Бяла карта“ от 22.06.2013 г., 427,01лв. – такса револвинг за периода
от 06.07.2014г. до 06.02.2015г., 300,12 лв.- лихва за забава от 06.06.2016г. до
датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК, ведно със законната лихва от датата на
подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до
окончателното изплащане. Сочи се в исковата молба, че между „Изи Асет Мениджмънт“
АД, като кредитор и ответника, като кредитополучател е сключен Договор за
кредит „Бяла карта“, като кредиторът се задължил да предостави на
кредитополучателя револвиращ кредит в максимален размер на 900 лв. под формата
на разрешен кредитен лимит, който се усвоява чрез международна кредитна карта
EasyCreditCard/Visa, а кредитополучателят се задължава да го ползва и върне
съгласно условията на сключения договор. Редът и условията, при които бил
отпуснат кредита се уреждат в договора, общите условия и Приложение № 1 към него. Кредитополучателят е усвоил заемни суми в общ размер на 2308,24
лв. Съгласно чл. 9 от горепосочения договор кредитополучателят дължи договорна
лихва в размер на 6% месечно, която се изчислява ежедневно върху усвоения
размер на кредита. На посоченото основание на длъжника била начислена договорна
лихва в размер на 821,97 лв. за периода от 26.06.2013 г. до 06.02.2015 г.
Съгласно чл. 10, в случай, че до 5-то число на всеки календарен месец
кредитополучателят не заплати пълния размер на дължимата за съответния месец
минимална погасителна вноска, същият дължи увеличен размер на месечната лихва
за ползване на кредита /договорна лихва/ в размер на 15%, която се начислява за
ден, за целия период от първия ден на забавата за плащане на минималната
погасителна вноска до датата на плащането й. На посоченото основание на
длъжника била начислена договорна лихва в размер на 94,48 лв., за периода от
10.01.2015 г. до 06.02.2015 г. В случай,
че до 5-то число на календарния месец, следващ месеца на усвояване на кредита,
кредитополучателят не погаси усвоената главница и начислената за периода лихва,
дължи такса револвинг. Поради неплащане в срок на минималните месечни вноски,
на длъжника е начислявана такса револвинг в общ размер на 1294,97 лв., за
периода от 06.07.2013г до 06.02.2015г.Съгласно клаузите на договора, в случай
че кредитополучателят не е заплатил минималната погасителна вноска в период от
пет последователни месеца цялото му задължение става предсрочно изискуемо, като страните са се
съгласили, че предсрочната изискуемост настъпва автоматично, с изпълнение на
описаните условия. В случая предсрочната изискуемост е настъпила автоматично на
06.07.2015 г., като считано от тази дата кредитополучателят дължи заплащането
на законна лихва за забава, за всеки ден забава, върху общия размер на
задължението си. Кредитополучателят се е съгласил, че след настъпване на
предсрочната изискуемост дължи на кредитора еднократно заплащане на такса в
размер на 100 лв. На ответника е начислена лихва за забава в размер на 383,37
лв. за периода от 06.07.2015г. до датата на входиране на заявлението по чл.410 ГПК. Ответникът платил по това задължение обща сума в размер от 3293 лв., от
които са погасени както следва: 100 лв. такса разходи; 867,96 лв. –такса
револвинг; 94,48 лв.-договорна лихва по чл.10 от договора; 821,97 лв. –
договорна лихва по чл.9 от договора; 1408,59 лв. – главница. Останали дължими
са следните суми: 899,65 лв.- главница, 427, 01 лв. такса револвинг и 300,12
лв.- лихва за забава. По силата на
договор за цесия от 01.07.2014г. и анекс
от 01.08.2014г. „Изи Асет Мениджмънт“ АД в прехвърлило на „Аксес Файнанс“ ООД
вземането, произтичащо от договор за кредит „Бяла карта“. На 07.11.2014г.,
„Аксес Файнанс“ ООД е прехвърлило вземането на ищеца по делото – „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД.
Във въззивното производство исковата молба е оставена
без движение с дадени указания към ищеца, който в отговор на това е уточнил, че
с платените от ответника суми е погасена усвоена главница в размер на 1408,59
лв. за периода от 25.06.2013г. до 08.10.2014г. Неплатената главница е в размер
на 899, 65 лв., усвоена от ответника за периода от 09.12.2014г. до
22.12.2014г., както следва: на 09.12.2014г. – 50 лв.; 11.12.2014г. – 50 лв.; 12.12.2014г.
– 70 лв.; 13.12.2014г. – 50 лв.; 14.12.2014г. – 50 лв.; 16.12.2014г. – 300 лв.;
21.12.2014г. – 150 лв.; 22.12.2014г. – 180 лв. Неплатената в срок минимална
погасителна вноска е в размер на 134,95 лв. с падеж 05.01.2015г. Уточнено е
още, че платената сума от ответника, в общ размер от 3293 лв. е внесена на
следните дати: на 04.07.2013г. – 140 лв.; на 05.08.2013г., 05.09.2013г., 03.10.2013г.,
05.11.2013г., 05.12.2013г., 03.01.2014г., 05.02.2014г., 05.03.2014г.,
04.04.2014г., 09.05.2014г., 05.06.2014г., 04.07.2014г., 05.08.2014г.,
04.09.2014г., 02.10.2014г., 04.11.2014г.– съответно по 135 лв.; на 04.12.2014г.
– 993 лв. Посочено е още, че от платените суми е погасена такса револвинг в
размер на 867,96 лв. за периода от 06.07.2013г. до 06.07.2014г., като на дата
06.07.2014г. таксата револвиране която е в размер на 69,77 лв. е платена
частично сума в размер на 67,05 лв. Погасена е изцяло сумата от 821,97 лв. –
начислена на основание чл.9 от договора лихва за периода от 26.03.2013г. до 06.02.2015г., както и сумата от 94,48 лв.,
начислена на основание чл.10 от договора лихва за периода от 10.01.2015г. до
06.02.2015г.
Депозиран е отговор на исковата молба, чрез назначения
на основание чл.47, ал.6 ГПК особен представител ,като искът е оспорен и са
въведени две възражения – че цесията не е
съобщена на длъжника и че е
изтекла давността по отношение на договорните лихви.
Районният съд е отхвърлил предявените искове ,с мотив,че по делото не е установено длъжникът да е бил
уведомен за настъпилата предсрочна изискуемост
на задължението за главница преди подаване на заявлението по чл.410 ГПК.Прието е също така
,че недължимостта на предсрочно изискуемата
главница в целия период ,за който е начислена такса револвинг води до
недължимост и на последната .
От приложеното към делото ч.гр.д.№ 912/2018г. по описа
на БРС се установяват предпоставките за допустимост на исковите претенции – в
полза на ищеца е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК за процесните суми, която е връчена на длъжника по реда на чл.47, ал.5 ГПК
и исковата молба е подадена от заявителя в законно установения едномесечен срок
по чл.415,ал.4 ГПК- съобщението за предявяване на иска е получено на
23.03.2018г, а исковата молба е входирана на 20.04.2018г.
Безспорно се установява по делото, че на 22.06.2013 г.
между ответника, в качеството на кредитополучател и „Изи Асет Мениджмънт АД,
ЕИК ********* – кредитор, е сключен договор за револвиращ паричен кредит „Бяла
карта“, въз основа на който кредиторът
предоставя на кредитополучателя кредит в максимален размер от 900 лв.,
под формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоява чрез международна
кредитна карта. На кредитополучателя е предоставен платежен инструмент-
кредитна карта № ***, издадена от „Интеркарт
Файнанс“, за което е подписано и Приложение №1, неразделна част от договора,
съдържащо условия за ползване на международна платежна карта.
На 01.07.2014 г. между „Изи Асет Мениджмънт“ АД като продавач-
цедент и „Аксес Файнанс“ ООД като купувач- цесионер, е сключен Договор за продажба и прехвърляне на вземания
и Анекс към него от 01.08.2014 г., като видно от Приложение № 1 към анекса, на
цесионера е прехвърлено вземането по договор за кредит „Бяла карта“ с № ***, с
остатък към 31.07.2014г. в размер на 1005,99 лв.
На 07.11.2014 г. между „Аксес Файнанс“ ООД, като
цедент и ищцовото дружество „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, като цесионер
е сключен Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия). В
договора страните са се уговорили, че продавачът ще прехвърли на купувача
вземания, произхождащи от договори за заем по смисъла на ЗЗД и ТЗ и от договори
за потребителски кредит по смисъла на ЗПК, сключени между „Изи Асет Мениджмънт“
АД и физически лица, които продавачът е придобил по силата на договор за
продажба и прехвърляне на вземания от 01.07.2014г., които вземания са
индивидуализирани в Приложение № 1, което е неразделна част от договора. Видно
от приложение № 1 от 11.12.2015г. е прехвърлено вземането по договор с № **, с
длъжник В.Т.В., с остатък на дължимата сума към датата на продажбата
/11.12.2015г./ в общ размер от 1403,66 лв., от които непогасена главница в
размер на 899, 65 лв.; непогасена такса револвиране /неустойка/- 143,94 лв.;
непогасена такса инкасатор в размер на 100 лв.; непогасена законна лихва в
размер на 77 лв. и непогасена лихва за забава към датата на продажбата, в
размер на 183,07 лв.
Съгласно т.4.5. от рамковия договор, купувачът се
задължил от името на продавача да изпрати писмени уведомления до длъжниците за
сключения договор за цесия.От представеното пълномощно на л.18 от
първоинстанционното дело е видно,че цедентът/упълномощен от своя страна от
кредитодателя „Изи Асет Мениджмънт“АД с пълномощно на л.19 от делото/ е
упълномощил цесионера да уведоми по реда на чл.99,ал.3 ЗЗД от негово име всички
длъжници по договори,вземанията по които са прехвърлени съгласно договора за
цесия от 07.11.2014г. На 05.01.2016г. е изпратено уведомление от упълномощения цесионер до
ответника за сключения договор за цесия. Видно от съобщението към известието за
доставяне, уведомлението е изпратено на адрес: с. Б., общ.Б., кв.М. р., ул.“П.“
№ *, посочен от ответника в договора за кредит, като е върнато, тъй като получателят
се е изместил на друг адрес. На 03.04.2018г. е изпратено второ уведомително
писмо до длъжника, на адрес: гр.Б., ж.к.“С.“, бл.40, вх.*, ет.*, отново върнато
с отбелязване, че на адреса няма такова лице.
В заключението си по назначената съдебно-счетоводна
експертиза, вещото лице посочва, че общият размер на усвоените от ответника
суми е 2308.24 лева, за периода от 23.06.2013г. до 22.12.2014г. Върху тази сума
е начислена договорна лихва в размер на 821,97 лв., за периода от 26.06.2013г.
до 06.02.2015г., начислен е увеличен размер на договорна лихва – 94,48 лв., за
периода 10.01.2015г. до 06.02.2015г., тъй като не е изпълнено задължението за
внасяне в пълен размер на дължимата
минимална погасителна вноска. Поради неплащането на месечните вноски в срок е
начислена и такса револвинг в размер на 1294,97 лв., за периода 06.07.2013г. до
06.02.2015г. Ответникът е извършвал плащания за погасяване на задълженията по
договора, които са в общ размер на 3293 лева. От постъпилите суми са погасени задължения за главница в размер на
1408,59 лева, договорна лихва в размер на 821,97 лева, договорна лихва по чл.10
от договора в размер на 94,48 лв., разходи за събиране в размер на 100 лева, такса
револвинг в размер на 867,96 лв. След приспадане на извършените погасявания,
размерът на непогасените задължения по договора е 899,65 лв.- главница, 427,01лв. – такса
револвинг за периода от 06.07.2014г. до 06.02.2015г., 300,12 лв.- лихва за
забава от 11.12.2015г. до 06.02.2018г. /датата на подаване на заявлението по
чл.410 ГПК/.
По възраженията във въззивната жалба:
Основното възражение на въззивника е относно
приложението на чл.60, ал.2 ЗКИ и т.18 от ТР№4/18.06.2014г. по тълк. дело
№4/2013г. на ВКС, ОСГТК по отношение на
небанковите институции, както и че в процесния случай страните са договорили
настъпването на автоматична предсрочна изискуемост,при настъпване на определени
в договора обстоятелства.Предсрочната изискуемост следва да се разбира като
изменение на договора, което за разлика от общия принцип в чл.20а, ал.2 от ЗЗД,
настъпва с волеизявление само на едната от страните и при наличието на две
предпоставки: обективният факт на неплащането и упражненото от кредитора право
да обяви кредита за предсрочно изискуем. Обявяването на предсрочната
изискуемост по смисъла на чл.60, ал.2 от ЗКИ предполага изявление на кредитора,
че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми,
включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението
не са били изискуеми. Предсрочната изискуемост има действие от момента на
получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са
настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й (в този смисъл ТР
№4/18.06.2014г. по тълк. дело №4/2013г. на ВКС, ОСГТК). Действително, в
процесния случай, кредитодателят не е
банкова институция, видно от предмета му на дейност, същият се занимава
с отпускане на заеми със средства, които не са набрани чрез публично привличане
на влогове или други възстановими средства, придобиване на участия в друга
финансова институция, придобиване на вземания по кредити, извършване на други
финансови услуги, позволени съгласно чл. 3 от Закона за кредитните институции.
По отношение на процесния договор приложение следва да намерят разпоредбите на чл.240 ЗЗД и Закона за потребителския кредит. С позоваване на т. 18 от цитираното
по-горе тълкувателно решение, в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение №
135 от 16. 10. 2015 г. по т. д. № 1672/2014 г., I т. о., решение № 83 от 26.
05. 2017 г. по т. д. № 50394/2016 г. на ВКС, IV г. о., решение № 44 от 5. 06.
2017 г. по гр. д. № 60073/2016 г. на ВКС, III г. о. и решение № 101 от 15. 08. 2017
г. по гр. д. № 53684/2015 г. на ВКС, IV г. о., са изложени съображения, че
правото да се обяви кредита за предсрочно изискуем представлява потестативно
право на кредитора за изменение на договора, което се упражнява с едностранно
волеизявление, което следва да достигне до длъжника. С достигане на това
волеизявление на кредитора до длъжника и ако обективно са настъпили
предвидените в закона или в договора условия, договорът се трансформира от
срочен в безсрочен и стават изискуеми и вноските, чиито падежи все още не са
настъпили.
В решение № 99 от 1. 02. 2013 г. по т. д. № 610/2011
г., I т. о. е прието, че уговореният срок в полза на длъжника лишава кредитора
от възможността да иска изпълнение преди срока, но изгубването на
преимуществото на срока, според общата разпоредба на чл. 71 ЗЗД, има за
последици изискуемост на задължението и право на кредитора да предприеме
действия по изпълнение. Уредбата на заема за потребление по ЗЗД не включва
последиците при предсрочна изискуемост на задължението за връщане на заетата
сума. Клаузата, включена в договор за заем за потребление за предсрочна
изискуемост, при настъпването на определени условия и свързана с неизпълнение
на задължението за връщане на заетата сума, не противоречи на свободата на
договаряне по чл. 9 ЗЗД. Последиците на такава уговорка следва да са аналогични
на изгубването на преимуществото на срока по силата на настъпване на законовите
предпоставки по чл. 71 ЗЗД.
В обобщение, съгласно дадените разрешения в практиката
на ВКС, предсрочната изискуемост на вземането по договор за заем за потребление
по чл. 240 ЗЗД, уредена в нормата на чл. 71 ЗЗД, представлява преобразуващо
право на кредитора за изменение на договора, което се упражнява с едностранно
волеизявление. Волеизявлението следва да достигне до насрещната страна и
поражда действие, ако са били налице обективните предпоставки за предсрочната
изискуемост, уговорени в договора или предвидени в закона. Договорът се изменя
в частта за срока за изпълнение на задължението за връщането на заетата парична
сума, като се преобразува от срочен в безсрочен. От момента на достигане на
волеизявлението на кредитора до длъжника целият или неплатеният остатък от
заема е изискуем и за кредитора възниква възможност да иска плащането му от
длъжника-заемател.Страните по договора за заем за потребление по ЗЗД могат в
рамките на очертаната от нормата на чл. 9 ЗЗД договорна свобода да уговорят
възможността кредиторът да иска изпълнение на задължението за връщане на
заетата сума преди първоначално определения срок и предпоставките за
предсрочната изискуемост. Изключено е обаче предварително да уговорят, че при
неплащане или настъпването на други обективни обстоятелства целият заем става
предсрочно изискуем, без да е необходимо волеизявление на кредитора за
обявяване на предсрочната изискуемост. Такава уговорка за „автоматично“
настъпване на предсрочната изискуемост на вземането по договор за заем не
поражда действие, тъй като противоречи на характера на предсрочната изискуемост
на преобразуващо право на кредитора, което се упражнява с негово едностранно
волеизявление и чието действие настъпва с достигането му до длъжника при
наличие на обективните предпоставки за изгубване преимуществото на срока,
уговорените в договора или предвидените в закона.Оплакванията в жалбата ,че
разрешенията на ТР №4/2014г касаят само банкови кредити, а кредитодателят е
небанкова финансова институция не съответстват на приетото в практиката ,че
кредиторът следва да се позове на предсрочната изискуемост, като направи
изявление за това, адресирано до длъжника, не само когато е банка, но и във
всички хипотези, при което страните са предвидили, че длъжниковата забава води
до предсрочна изискуемост на цялото вземане. Разясненията в т. 18 на цитираното
тълкувателно решение за правната същност и последици на предсрочната
изискуемост са валидни и при договора за
заем по ЗЗД.
Налага се извода, че и при договори за кредит,
сключени от небанкова финансова институция, и съдържащи клауза за предсрочна
изискуемост, /какъвто е процесният договор/, предсрочната изискуемост на
вземанията не настъпва автоматично, а е необходимо преди подаване на
заявлението по чл.410 ГПК, кредиторът да е уведомил длъжника, че упражнява
правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, както и това волеизявление
да е достигнало до длъжника. В настоящия случай в разпоредбата на чл.15 от
договора са уговорени две хипотези на настъпване на предсрочна изискуемост: 1.при
забава за плащане на месечната вноска повече от 10 дни, кредитодателят може да
обяви кредита за предсрочно изискуем, като обяви тази изискуемост по някой от
начините по чл.8 от Общите условия; 2.при забава за плащане на месечна вноска
за период от пет последователни месеца, предсрочната изискуемост настъпва
автоматично, без кредитодателят да уведомява длъжника за това.Ищецът се позовава
на втората хипотеза в исковата молба. Тази предварителна уговорка относно
настъпването на автоматична предсрочна изискуемост не може да породи действие,
ако финансовата институция не е заявила изрично, че упражнява правото си да
направи кредита предсрочно изискуем, и съответно това волеизявление е
достигнало до длъжника.Уведомяването на длъжника, че кредиторът счита кредита
за предсрочно изискуем, направено с връчване на препис от исковата молба по чл.
422, ал. 1 ГПК/включително
и връчен на особен представител по чл.47,ал.6 ГПК/ или по друг начин след подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение има за последица настъпване на предсрочна
изискуемост на кредита, ако са налице уговорените в договора за кредит условия
за нейното настъпване. Това уведомяване не може да бъде взето предвид като
факт, настъпил след предявяване на иска, от значение за спорното право съгласно
чл.
235, ал. 3 ГПК, нито да обуслови
основателност на установителния иск по чл.
422, ал. 1 ГПК, нито може да промени
с обратна сила момента на настъпване на изискуемост на задължението, а
представлява ново основание за предявяване на осъдителен иск или ново заявление
за издаване на заповед за изпълнение.
По делото липсват доказателства, установяващи
уведомяване на длъжника за настъпилата предсрочната изискуемост преди
депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК,
тъй като уведомителното писмо от 05.01.2016г., изпратено до длъжника не е
получено от него. Изпратеното второ уведомително писмо от 03.04.2018г., т.е.
след иницииране на заповедното производство, заявлението по което е подадено на
06.02.2018г., също не е получено от ответника-длъжник.
С иска по чл.
422 ГПК се цели установяване на съществуването на вземане, реализирано по реда
на заповедното производство в хипотезата на подадено възражение от страна на
длъжника, или, както е в процесния случай, на основание чл.415, ал.1, т.2 от ГПК. В това производство по същество се установява дали вземането съществува и дали е изискуемо.
Настоящият състав не споделя извода на районния съд,че не следва да се разглежда искането само за падежиралите
главници по минимални погасителни вноски до заявлението, поради липса на фактически
твърдения относно изискуемостта на процесните вземания на ищеца, различни от
обосноваващите едностранното изменение на правоотношението. В уточняващата
молба на ищцовото дружество е посочено ,че главницата е формирана от изтеглени
през месец декември 2014г суми,за които не са постъпили погашения през
месеца,следващ усвояването им.В процесния случай намират приложение постановките на ТР №
8/2017г. по т.д.№ 8/2017г. на ОСГТК на ВКС, според което е допустимо предявеният
иск по реда на чл.422 ал.1 ГПК за установяване дължимост на вземане по договор
за кредит поради предсрочна изискуемост, да бъде уважен само за вноските с
настъпил падеж към датата на формиране на силата на присъдено нещо, ако
предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на
заявлението за издаване заповед за изпълнение. Положението на кредитора не би
следвало да бъде по-неблагоприятно поради инициирането на заповедно
производство, отколкото ако той бе
избрал пътя на общото исково производство.В уточняващата молба на ищеца е
посочено,че дължимата главница от 899,65лв е формирана от усвоената през
м.декември 2014г сума в общ размер на 900лв ,за периода от 9.12.2014г до
22.12.2014г.Последната постъпила сума е 993лв, на дата 04.12.2014г.Тъй като ,съобразно
уговореното в договора ,длъжникът е следвало да изплати минимална погасителна
вноска в срок от 1 до 5 число на всеки месец ,ако в предходния месец е усвоил
кредита, то към датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК -06.02.2018г, с настъпил падеж е цялата главница в размер на
899,65лв, изтеглена за периода от
9.12.2014г до 22.12.2014г ,която
длъжникът е следвало да погаси, съобразно договора, на 7 минимални погасителни
вноски до м. юли 2015г, с падеж на всяка вноска до 5 число на следващия месец. След
04.12.2014г не е извършвано погасяване
на задълженията на кредитополучателя- в този смисъл е посоченото в молбата на
ищеца от 16.10.2019г и неоспорено от
ответната страна.
Независимо от
горното съдът намира,че установителният
иск за
главница следва да се отхвърли, по следните съображения:
Нормите на ЗЗП, уреждащи материята за
неравноправния характер на клаузи в потребителски договор, са повелителни,а
съобразно приетото в константната практика на ВКС ,съдът следи служебно за
наличие на фактически или правни обстоятелства ,обуславящи неравноправност на
клаузи в потребителски договор- решение № 23/07.07.2016г по т.д.№3686/2014г на
ВКС. Разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП дава легално определение на понятието
"неравноправна клауза" в договор, сключен с потребителя - това е
всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и задълженията
на търговеца или доставчика и потребителя,във вреда на последния.
Добросъвестността, по принцип се свързва с общоприетите правила за нравственост
на поведението при осъществяване на търговските практики, произтичащи от
законите, обичая и морала, установен в даден етап от развитието на човешкото
общество, което е формирало конкретните етични норми при изпълнение на
задълженията и упражняване на правата на членовете на общността.
Добросъвестността, като изискване за поведение от търговеца по смисъла на чл. 143 ЗЗП е пряко свързано с пояснението, че недобросъвестността следва
да бъде разгледана, с оглед правните й последици - постигане на значително
неравновесие между правата на търговеца и потребителя. Неравноправна би била
клауза ,която отговаря на посочените условия, независимо дали има за предмет или постига някой от изброените в
разпоредбата на чл.143,т.1-18 ЗЗП конкретни резултати.Ограничението на
преценката за неравноправния характер до изследването единствено на основанията
по чл.143,т.1-18 би било нарушение на ЗЗП и на Директива 93/13.
Персоналният обхват на защитата по ЗЗП
включва физическо лице, имащо качество на потребител.Пар.13,т.1 от ДР на ЗЗП
дава легална дефиниция на понятието „потребител“ - всяко физическо лице, което придобива стока
или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или
професионална дейност.Съобразно тази дефиниция ответникът безспорно има
качество на потребител, комуто е предоставена от цедента- търговец „Изи Асет
Мениджмънт“ АД/ юридическо лице,което продава или предлага за продажба
стоки,предоставя услуги или сключва договор с Iпотребител,като част от своята търговска или професионална дейност в
публичния или частния сектор-пар.13,т.2 от ДР на ЗЗП/ финансова услуга- револвиращ потребителски кредит. Предметният обхват на защитата по ЗЗП включва всички клаузи от
договора ,които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е
имал възможност да влияе на съдържанието им, особено в случаите на договор при
общи условия –чл.146,ал.2 ЗЗП.Извън предметния обхват на защита остават
клаузите на договорите, които са индивидуално уговорени /чл.146,ал.1 ЗЗП/, както
и клаузи относно основния предмет на договора, съответствието между цената или
възнаграждението, от една страна,и стоката или услугата,която ще бъде доставена
или извършена в замяна,от друга страна,при условие,че тези клаузи са ясни и
разбираеми / чл.145,ал.2 ЗЗП/.Индивидуално
уговорени са клаузи ,които не са изготвени предварително или дори да са
изготвени предварително ,потребителят е могъл да изрази становище по тяхното
съдържание и съответно ,при достатъчно информиран избор ,ги е приел.При
служебна проверка от съда за евентуално неравноправен характер на клауза от потребителски
договор ,търговецът носи тежестта да
установи индивидуалното уговаряне на клаузата.
Процесният договор за кредит е потребителски по смисъла
на чл.9 от Закона за потребителския кредит, като според разпоредбата на чл.24 ЗПК, по отношение на договора за
потребителски кредит се прилагат и чл. 143 - 148 от Закона за защита на
потребителите.
Във връзка с указанието на съда, че ще
се произнесе по неравноправността на клаузи от
процесния договор, следва, на
първо място, да се установи дали тези клаузи не са индивидуално уговорени.В
чл.1 от договора е посочено,че кредитополучателят е запознат с клаузите на този
индивидуален договор и Общите условия
към договор за кредит „Бяла карта“,приложими към него, които са поместени на
посочена интернет –страница www.bialakarta.bg. След извършена от съда
справка на посочената интернет страница се констатира ,че са публикувани
в архив и действалите към датата на сключване на процесния договор Общи
условия, които обаче са идентични като
съдържание с приложеното към договора приложение №1 – Условия за
ползване на международна платежна карта Easy Credit/icart/ VISA.Видно
от т.2 от тези условия, те уреждат ползването на платежната карта от картодържателя, чрез която се усвояват
предоставените парични средства по договора за кредит,т.е. не съдържат
норми,уреждащи общи условия на договора за потребителски кредит.След дадените указания от съда, от страна
на търговеца не е направено възражение,че клаузата за дължима такса револвинг и
за дължима увеличена лихва при забава за плащане на минималната погасителна
вноска са индивидуално уговорени и липсват доказателства за това.Поради това
съдът счита, че се касае за бланков договор ,изготвен предварително и няма
данни потребителят да е имал възможност
да влияе на неговото съдържание, което по принцип изключва възможността клаузата за такса револвинг/чл.9,ал.3 / и за увеличената лихва при забава за плащане
на минималната погасителна вноска/чл.10,ал.1/
да са индивидуално уговорени.
Съгласно чл.145,ал.2 ЗЗП
преценяването на неравноправната клауза в договора не включва определянето на
основния му предмет, както и съответствието между цената или възнаграждението,
от една страна, и стоката и услугата, която ще бъде доставена или извършена в
замяна, от друга страна, при условие, че тези клаузи на договора са ясни и
разбираеми.
Съдът на ЕС
се е произнесъл, че чл. 4, пар. 2 от Директива 93/13/аналогичен на чл.145,ал.2
ЗЗП/ установява изключение от механизма за контрол по същество на
неравноправните клаузи,които не са индивидуално уговорени, предвиден от
въведената с тази директива система за защита на потребителите (в този смисъл
и т. 42 по дело C-26/13 и т. 31 по дело C-96/14 на СЕС), но само при условие, че клаузата
е изразена на ясен и разбираем език. Съдът е подчертал, че изискването за
изразяване на ясен и разбираем език се прилага, дори когато клаузата попада в
обхвата на понятието "основен предмет на договора" или
"съответствие на цената и възнаграждението, от една страна, и на
доставените стоки или предоставените услуги, от друга" по смисъла на член 4, пар. 2 от Директива 93/13 (в този смисъл е и т. 68 от решение от 30 април 2014 г. по дело C-26/13 на СЕС). Не се прави
преценка на неравноправния характер на посочените в споменатата разпоредба
клаузи, само ако след самостоятелно изследване на всеки отделен случай
компетентната национална юрисдикция приеме, че те са били изразени от продавача
или доставчика ( в случая от финансова институция), на ясен и разбираем език
(разрешението е дадено и в т. 32 от решение на СЕС от 03.06.2010 г. по C-484/08). Според т. 2 от диспозитива на
решението на СЕС по дело С-186/16, чл. 4, пар. 2 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че
изискването договорна клауза да бъде изразена на ясен и разбираем език
предполага, че при договорите за кредит финансовите институции трябва да
предоставят на кредитополучателите достатъчна информация, която да им позволява
да вземат решения, основани на добра информираност и благоразумие.
Основният предмет на договора за кредит е безспорно предоставената в
заем сума и условията, при които тя следва да бъде върната, включително и дължимите
лихви и такси в тази връзка.Ако тези клаузи са ясни и разбираеми ,не могат да
се преценят от гледна точка на тяхната неравноправност, но когато не са изразени на ясен и
разбираем език, съдът е длъжен да провери дали тези клаузи не са неравноправни,
ако не са индивидуално уговорени.
С оглед разпоредбата на чл. 145, ал. 1 ЗЗП, клаузата на чл.9,ал.3 от процесния договор за кредит следва
да се тълкува ведно с останалите клаузи в него, както и с оглед всички
обстоятелства, свързани със сключването на договора към датата на сключването.В раздел III от договора,чл.9,ал.1, е предвидено, че върху усвоения размер
на кредита се дължи месечна лихва в размер на 6%, като до 5 число на
календарния месец, следващ месеца на усвояване на кредита,длъжникът следва да
погаси цялата усвоена главница и начислената лихва и ако продължи да ползва
кредита, дължи такса револвинг в размер на 8 % от усвоения размер на
кредита към последно число на
месеца,който не е погасен до пето число на съответния месец-чл.9,ал.3 от
договора.От друга страна, договорът дава право на длъжника да заплаща минимална
погасителна вноска ,която е определена в размер на 15% от максималния размер на кредита ,но не повече
от общото възникнало задължение към 1-во число на съответния месец,когато това
задължение по-малко от 15% процента от максималния размер на кредита.Плащането
на минимална погасителна вноска
означава,че кредитополучателят не би могъл да ползва кредита в пълния
усвоен размер/трябва да се приспадне платената минимална погасителна вноска/, а
това е условие за начисляване на такса револвинг и от друга страна тя се
начислява именно върху общия размер на усвоения кредит през предходния
месец.Това създава неяснота и противоречие в предпоставките за начисляване на
тази такса и невъзможност за преценка от страна на потребителя за последиците
от сключване на договора.Отделно, в молба на ищцовата страна от 18.11.2019г по
настоящото дело е посочено ,че такса револвинг се събира за извършени действия
по уведомяване на длъжника за просрочване на падежирали вноски, провеждане на
разговори за доброволно уреждане на отношенията, изпращане на напомнителни
писма и СМС, които формират разходи за кредитора.В договора обаче няма изрично
обяснен начина на формиране на тази
такса и дали тя е обвързана именно с разходи на кредитора във връзка с
просрочие на задължението.Така формулираната клауза в договора не дава
възможност на потребителя-длъжник да прецени произтичащите за него икономически
последици от сключването на договора.Макар да касае основният предмет на
договора – това е клауза, определяща основна престация по него и го
характеризира ,тя,разгледана в съвкупност с другите клаузи на договора, не е
написана на ясен и разбираем език за средният потребител – относително
осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен и той не би могъл да
прецени при сключване на договора какви
ще са икономическите последици за него и поради това е неравноправна на осн.чл.145,ал.2
вр. с чл.143,ал.1 и нищожна- чл.146,ал.1
от ЗЗП- не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията
на търговеца или доставчика и потребителя.
Поради тази
констатираната неравноправност и
съответно нищожност на клаузата на чл.9,ал.3 от договора, такса револвинг в
размер на 427,01лв не се дължи и претенцията относно тази сума е неоснователна.
По отношение на чл.10,ал.1 от
договора съдът също направи преценка за неравноправност на клаузата.Тя
урежда хипотеза ,при която длъжникът до
5-то число на месеца не заплати пълния
размер на дължимата за съответния месец
минимална погасителна вноска,като в този случай дължи увеличен размер на
лихвата по чл.9,ал.1/възнаградителната лихва в размер на 6% месечно/,а именно
15% месечно.Лихвата се начислява на ден за целия период от първия ден на забавата до датата на плащане на
минималната погасителна вноска. Частичното плащане на минималната погасителна
вноска не спира начисляването на лихвата.Така, както е формулирана клаузата ,не
е ясно върху каква сума се начислява увеличения размер на лихвата –дали само
върху минималната погасителна вноска,която не е платена или върху целия усвоен
размер на кредита.Поради това съдът приема,че тя не е написана на ясен и
разбираем език за средният потребител – относително осведомен и в разумни
граници наблюдателен и съобразителен и той не би могъл да прецени при сключване на договора какви ще са
икономическите последици за него и поради това е неравноправна на
осн.чл.145,ал.2 вр. с чл.143,ал.1 и
нищожна- чл.146,ал.1 от ЗЗП-
не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата
и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.
По делото е безспорно установено, че част от внесените от ответника суми
в размер на 867,96лв е прихваната към такса револвинг,а друга част в размер на
94,48лв е прихваната към дължимата увеличена лихва по чл.10,ал.1 от
договора.Общо прихваната към тези две вземания сума е 962,44лв .С оглед приетото в мотивите на настоящото
решение ,че клаузите по чл.10,ал.1 и чл.9,ал.3 са неравноправни и поради това
нищожни , претенцията за главница за сумата 899,65лв лв, падежирала към датата
на подаване на заявлението по чл.410 ГПК, е неоснователна- тя следва да се прихване към внесената от ответника
сума,прихваната по задължения по
клаузите на чл.9,ал.3 и чл.10,ал.1 от договора.Главницата не се дължи поради
погасяване чрез плащане.
С оглед на гореизложените мотиви претенцията
за приемане за установено съществуването на вземане за такса револвинг, в
размер на 427,01лв е неоснователна, поради нищожност на договорната клауза на
чл.9,ал.3, претенцията за главница за сумата 899,65лв също е неоснователна, тъй
като е налице погасяване чрез плащане на
падежиралата към датата на заявлението по чл.410 ГПК сума от 899,65лв. Претенцията
за законна лихва в размер на 300,12лв
също е неоснователна, тъй като съобразно
договора такава се дължи само при
настъпване на предсрочна изискуемост –чл.14,ал.4.Атакуваното решение следва да
се потвърди с горните мотиви.
Мотивиран от горното съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1203/20.05.2019г.
по гр.д.№ 2821/2018г. на Бургаския районен съд.
На особения представител на
ответника В.В. – адв.Цветелина Стефанова Карапанду да се изплати възнаграждение в размер на
172лв,внесени от въззивното дружество.
Решението не подлежи на
касационно обжалване, съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: