О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
……………………………………………….,
гр.Варна
ВАРНЕНСКИЯТ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, VІ касационен състав в закрито заседание на
тринадесети септември 2021 г., в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР КИПРОВ
ЧЛЕНОВЕ: 1. ЕВЕЛИНА ПОПОВА
2. МАРИЯНА БАХЧЕВАН
изслуша докладваното от
съдия–докладчик МАРИЯНА БАХЧЕВАН касационно административно дело № 1760 по описа на съда за 2021 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е образувано по частната
жалба на К.С.Р. срещу определение №1551/24.06.2021г. по
административно дело №1550/2020г. по описа на Варненския административен съд,
с което е оставено без уважение като неоснователно
искането на К.С.Р. за изменение в частта
на присъденото юрисконсултско възнаграждение с
решение №1761/26.11.2020г., постановено по административно дело
№1550/2020г. на Варненския административен съд.
Жалбоподателят смята, че е неправилно
присъждането на юрисконсултско възнаграждение в полза на ответника дори при
отхвърляне на исковата претенция, като се позовава на решение на Европейския
съд по правата на човека по делото „Станков срещу България“ от 12.07.2007г. по
жалба вх.№ 68490/10, защото това би представлявало налагане на финансова
тежест, която може да играе ролята на ограничение на правото на достъп до
съд. В жалбата се цитират и решения на Върховния административен съд с
№7586/21.05.2019г. по административно дело № 14921/2018г. и с
№10170/02.07.2019г. по административно дело № 3923/2018г., които според К.Р.
сочат, че въпросът за разноските е уреден в чл.286 ал.2 във връзка с ал.3 от ЗИНЗС във връзка с чл.10 ал.2 и ал.3 от ЗОДОВ,
които се явяват специални спрямо общата разпоредба на чл.78 ал.8 от ГПК, и не
предвиждат заплащане на юрисконсулско възнаграждение в полза на ответната
страна при изцяло отхвърлена искова претенция. Въз основа на тези аргументи,
жалбоподателят иска отмяна на обжалваното определение като неправилно.
Ответникът – Главна дирекция „Изпълнение
на наказанията“ в писмено възражение вх.№ 11854/09.08.2021г. оспорва като
неоснователна жалбата срещу определение №1551/24.06.2021г. по административно дело
№1550/2020г. по описа на Варненския административен съд. Смята, че решение
№1761/26.11.2020г., постановено по административно дело №1550/2020г. на
Варненския административен съд е правилно и съобразено с Тълкувателно решение №3/13.05.2020г.
по тълкувателно дело №5/2009г. на Върховния административен съд, както и с чл.78 ал.8 от ГПК, чл.143 ал.3 от АПК и чл.286 ал.2 от ЗИНЗС. Иска
жалбата да бъде оставена без уважение и обжалваното определение да бъде
потвърдено.
Определение №1551/24.06.2021г. е съобщено
на К.С.Р. на 25.06.2021г., жалбата срещу него е постъпила в съда на
30.06.2021г., т.е. в законоустановения 7-дневен срок за оспорване.
С разпореждане №8644/01.07.2021г. по
административно дело №1550/2020г. на Варненския административен съд е оставена
без движение частната жалба на К.С.Р. против определение №1551/24.06.2021г. и
на жалбоподателя е указано да представи в 7-дневен срок от съобщението
доказателство за внесена държавна такса по сметка на съда в размер на 30
лева. Разпореждането е съобщено на К.С.Р.
*** на 05.07.2021г. и чрез неговия адвокат М.К. - на 14.07.2021г.
Жалбоподателят К.С.Р. в своя молба
вх.№10444/09.07.2021г. е поискал от съда да бъде освободен от заплащане на
държавна такса, поради липса на доходи.
С определение №1892/28.07.2021г. съдът е
освободил К.С.Р. от заплащане на държавна такса в размер на 30 лева във връзка
с частната му жалба срещу определение №1551/24.06.2021г. по административно
дело №1550/2020г. по описа на Варненския административен съд.
Следователно, жалбата е процесуално
допустима, разгледана по същество е НЕОСНОВАТЕЛНА, поради следните съображения:
С определение №1551/24.06.2021г. по административно
дело №1550/2020г. по описа на Варненския административен съд е оставено без
уважение като неоснователно искането на К.С.Р. за изменение в частта на присъденото юрисконсултско
възнаграждение с решение
№1761/26.11.2020г., постановено по административно дело №1550/2020г. на
Варненския административен съд. С цитираното съдебно решение, съдът е отхвърлил
изцяло предявения от К.С.Р. иск срещу Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“, с който е претендирано обезщетение за неимуществени вреди в
размер на 600 лева и ищецът е осъден да заплати на ответника юрисконсулско
възнаграждение в размер на 100 лева.
Цитираните от К.Р. решения на Върховния
административен съд не са тълкувателни, поради което нямат задължителна сила по
смисъла на чл.130 ал.2 от Закона за съдебната власт. От своя страна, съгласно Тълкувателно решение №3/13.05.2010г. на
Върховния административен съд, постановено по тълкувателно дело № 5/2009г., в случаите, в които съдът отхвърли оспорването или
оспорващият оттегли жалбата си, страната дължи заплащане на разноски за
юрисконсултско възнаграждение, когато административният орган е представляван
от юрисконсулт в съдебно-административното производство.
Неправилно е позоваването
от страна на жалбоподателя на решение от 12 юли 2007г. на Европейския съд по
правата на човека по дело „Станков срещу България“ (Жалба № 68490/01), защото в
т.50 от него е подчертано: „В случая, централният
проблем се състои във факта, че жалбоподателят е трябвало да покрие съдебни
разноски възлизащи на около 90 % от сумата на обезщетението, което държавата е
била осъдена да му плати. Така, че полученото обезщетение от заинтересования е
било „прахосано” за съдебни разходи, макар че неговото право да получи изцяло
обезщетение за морални вреди, произтичащи от неговото задържане е било
безспорно признато от българските съдилища.“. Тоест, в това решение по т.54, Съдът в Страсбург е имал предвид, че
ограничителен ефект /ограничават правото на достъп до съд/ имат тези съдебни
разноски, изискуеми от жалбоподателя, които го лишават от почти цялото
присъдено обезщетение, което държавата е била осъдена да му заплати /т.58 от
решението/. Напълно логично е, когато исковата претенция е частично уважена,
размерът на разноските в полза на ответника
съобразно отхвърлената част на иска да не доближава размера на частично
присъденото на ищеца обезщетение, защото
по този начин въпросните разноски ще имат несправедлив и обезсърчителен ефект
спрямо претендиращия вреди.
В т.59 от цитираното
решение на Съда в Страсбург е казано: „Съдът е казал, че приложимите правила по
отношение на разходите, трябва в подобни случай да позволят на лицето да не
понася прекалени тежести, когато исковете му са основателни, тъй като „може да
изглежда парадоксално държавата, чрез различни такси, преди образуването на
жалбата или след решението, да вземе с едната ръка, това което е дала с
другата, за да поправи едно нарушение на Конвенцията. Не бива също така тези
разходи да бъдат прекалени и създаващи неразумно ограничение на правото да се
предприеме такова действие за обезщетение и водещи до засягане на правото за
достъп до съд” (виж Scordino с/у Италия (no 1) ([GC], no 36813/97, § 201, ЕСПЧ
2006-...)“.
Настоящият случай не е
такъв, предвид изцяло отхвърлената искова претенция. Видно от чл.285 от ЗИНЗС,
искът за обезщетение се разглежда по реда на АПК, което означава, че и въпросът
за присъждане на строените по делото разноски, също се решава съгласно
разпоредбите на АПК, освен ако в ЗИНЗС и ЗОДОВ няма специални норми. В
разпоредбата на чл.286 ал.2 от ЗИНЗС и на чл.10 ал.2 от ЗОДОВ е посочено,
когато искът се отхвърли
изцяло, съдът осъжда ищеца да заплати разноските по производството. Според
съдебната практика, обект на правоотношението за заплащане на съдебните разноски е
парична сума, която представлява сборът от направените по делото разходи –
платена държавна такса, платено адвокатско или юрисконсулско възнаграждение,
възнаграждение за вещи лица и за събиране на други доказателства.
Касационната
инстанция не възприема твърдението на жалбоподателя, че в понятието „разноски“
по чл.286 ал.2 от ЗИНЗС и чл.10 ал.2 от ЗОДОВ не влиза заплащане на
юрискосултско възнаграждение при изцяло отхвърлен иск, щом законодателят е
предвидил в ал.4 на чл.10 от ЗОДОВ при частично отхвърлена искова претенция,
че съдът осъжда ищеца да
заплати на ответника възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв,
съразмерно с отхвърлената част от иска, а в полза на юридическите лица се
присъжда възнаграждение, ако те са били защитавани от юрисконсулт, чийто размер
не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по
реда на чл. 37 от Закона за правната помощ.
Самият Европейски съд по правата на човека
изтъква в т.52 от цитираното решение, че
размерът на разходите трябва да бъде оценен в светлината на специфичните за
дадено дело условия, защото наложеното задължение на лицето да плати разходи,
произтичащи от предявени искове, не би могло да мине като ограничаване на
правото на достъп до съд, ако тези разходи не са прекалени или плащането им не
е било предварително условие за разглеждане на иска /т.53 от решението по делото „Станков срещу
България“, както и Weissman и други с/у Румъния, no 63945/00, ЕСПЧ 2006-..., и
Teltronic-CATV с/у Полша, no 48140/99, 10 януари 2006 г./.
С разпореждане №9153/12.07.2021г. по
административно дело №1550/2020г., Варненският административен съд е поискал от
началника на затвор Бургас да представи информация удостоверяваща получавал ли
е К.С.Р. парични преводи през последните 12 месеца и в какъв размер. В указания
срок е изпратена поисканата справка с вх.№ 11253/26.07.2021г., от която е
видно, че жалбоподателят през 2019г. и 2020г. е получавал трудово
възнаграждение. Представени са заповеди, въз основа на които същия е бил
назначен на работа в затвор Бургас. От справка с вх.№13570/16.09.2021г. на
началника на затвор Бургас е видно, че жалбоподателя е получавал и парични преводи
през 2019г. освен трудово възнаграждение.
С решение от 17.02.2016г. на Европейския
съд по правата на човека по делото „Р. срещу България“ (Жалба № 37994/09) жалбоподателят К.С.Р. е получил обезщетение в
размер на 8 000 евро (осем хиляди евро),
плюс всички данъци, които биха могли да се начислят, по отношение на
неимуществени вреди и 1 000 евро (хиляда евро), плюс всички данъци, които биха
могли да бъдат начислени на жалбоподателя по отношение на такси и разноски. Съгласно
т.3 от диспозитива на решението по делото „Р. срещу България“, държавата-ответник трябва да заплати на жалбоподателя
в срок от три месеца от датата, на която решението стане окончателно в
съответствие с член 44 § 2 от Конвенцията, следните суми, които се изчисляват в
български лева по курса към датата на плащането.
Следователно, жалбоподателят К.С.Р.
разполага със средства, освен това като лишен от свобода е изцяло на държавна
издръжка, която включва храна, дрехи и битови консумативи. Осъждането да
заплати юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева не представлява
финансово натоварване, което в края на процедурата да има за ефект ограничаване
на правото му на достъп до справедлив процес, регламентирано в чл.6 от
Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи.
Воден от изложеното, касационната
инстанция намира за неоснователна жалбата на К.С.Р. срещу определение
№1551/24.06.2021г. по административно дело №1550/2020г. по описа на Варненския
административен съд. Няма основания за отмяна на обжалвания съдебен акт, поради
което същия трябва да бъде оставен в сила.
На основание чл.236 от АПК във връзка с
чл.221 ал.2 от АПК, Варненския административен съд, VІ касационен състав
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ В СИЛА определение
№1551/24.06.2021г. по административно дело №1550/2020г. по описа на Варненския
административен съд.
На основание чл.235 ал.2 от АПК,
определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.