Решение по адм. дело №272/2025 на Административен съд - Велико Търново

Производство по реда на чл. 145 и сл. от АПК вр. чл. 107, ал. 2 от Закона за автомобилните превози (ЗАПр.).

Образувано е по жалба на Д. Д. Р. от с. Сушица, общ. Стражица.

Оспорва се Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № РД-14-1420 от 14.03.2025 г., издадена от началника на Областен отдел „Автомобилна администрация“ – Велико Търново. С този акт, на основание чл.106а от ЗАвП на жалбоподателя са наложени две ПАМ – спиране от движение на МПС и отнемане на СУМПС.

Жалбоподателят поддържа, че необосновано административният орган му е наложил два вида принудителна административна мярка, т.к. не е доказано, че е извършвал таксиметров превоз на пътници, нито че е искал възнаграждение за това, с цел печалба. Липсва уговорка за заплащане, нито водачът е приел такова. Не било доказано виновно негово поведение, което да е предпоставка за прилагане на ПАМ. В автомобила имало пътник, но ставало въпрос за лична услуга, а не дори за споделено пътуване до Стара Загора. Заповедта била немотивирана, а правата му ограничени в степен, надхвърляща законовата цел. Защото не се определя срок на мярката с конкретна продължителност, а поради неяснотата в какво се изразява отстраняването на нарушението, се стига до приложението на максималния срок от 12м. Счита, че е нарушен принципът на съразмерност. По тези съображения моли съда да отмени оспорената Заповед.

В съдебно заседание страната се представлява от упълномощения адвокат, който поддържа така подадената жалба. Моли да бъде отменена оспорваната Заповед и претендира разноски.

Ответникът по жалбата – началника на Областен отдел „Автомобилна администрация“ – Велико Търново не се явява в о.с.з., но ангажира писмено становище по подадената жалба. Счита същата за неоснователна и моли да бъде отхвърлена. От съставения АУАН и сведенията на пътниците било видно, че проверката на автомобила на жалбоподателя е установила, че се извършва срещу заплащане превоз на пътници с автомобил, който не е включен в списъка на автомобили към удостоверение за регистрация за извършване на таксиметров превоз на пътници. Това обстоятелство изпълвало фактическия състав на нормата на чл.106а, ал.1, т.1 от ЗАПр.

Оспорването е направено от лице с правен интерес, което е адресат на приложените с обжалваната Заповед ПАМ, като собственик на спряното от движение МПС и водач с отнето СУМПС. Жалбата е подадена в преклузивния 14-дневен срок, т.к. Заповедта е връчена на 14.03.2025 г., а жалбата е депозирана по пощата на 28.03.2025г. Насочена е против индивидуален административен акт, подлежащ на съдебен контрол. Сезиран е родово и местно компетентния съд. Предвид посоченото, оспорването е процесуално допустимо.

Разгледана по същество жалбата е ОСНОВАТЕЛНА.

На ответника е указано, че негова е тежестта да установи съществуването на фактическите основания, посочени в обжалвания акт и изпълнението на законовите изисквания при издаването му. В тази връзка АО представи заверено копие от административната преписка, заповеди за назначаване, оправомощаване и длъжностни характеристики. По искане на защитата на жалбоподателя са разпитани като свидетели актосъставителят и свидетелят по издадения АУАН, пътникът в автомобила, както и служителите на МВР и НАП, участвали при проверката. Жалбоподателят даде лични обяснения. Извърши се очна ставка. Представена е схема на пътния участък.

Въз основа на съвкупната преценка на представените по делото писмени и гласни доказателствени средства, съдът намери за установено следното от фактическа страна:

1. На 14.03.2025г. е извършена проверка от служители на ОО“АА“-В. Търново/съвместно с органи на МВР и НАП/ за спазване разпоредбите на Закона за автомобилните превози и Закона за движение по пътищата. Спрян е за проверка лек автомобил „РЕНО ЕСПЕЙС“ с рег № [рег. номер], собственост на жалбоподателя Д. Р.. Установено е, че в автомобила има пътник – В. М., който в обясненията си посочва, че е предал сума в размер на 100лв. за превоз по заявен от него маршрут от с. Драганово до Стара Загора.

2. След справка в информационната система на ИА“АА“ е установено, че МПС не е включено в списък към удостоверение за регистрация за извършване на таксиметров превоз на пътници. При тези обстоятелства служители на ответния АО приемат, че е налице нарушение по чл. 24, ал. 1 от ЗАвП, тъй като автомобила не е включен в списък към удостоверение за регистрация за извършване на таксиметрови превоз на пътници. Съставен е Акт за установяване на административно нарушение № 00097 от 14.03.2019 г. от В. М. инспектор в ОО"АА" – В. Търново. В присъствието на свидетел по установяване на нарушението и при съставянето на АУАН - А. М.. Снети са обяснения в писмен вид от водача и пътника в колата, които са приобщени към административната преписка и не са оспорени от страните.

3. Въз основа на така установените факти, при позоваване на съставения АУАН е издадена и процесната Заповед, с която на основание чл.106а, ал.1, т.1 и т.4 от ЗАПр са наложени едновременно две ПАМ – спиране от движение на МПС и отнемане на СУМПС на водача.

4. От свидетелските показания, събрани в хода на съдебното следствие се установи следното:

4.1. А. М. св. по акта М. потвърждават, че проверката е била съвместна, целева, насочена срещу нерегламентирани практики за превоз на територията на общината. Сочат, че са заключили за наличие на заплащане за превоза и направлението от обясненията на пътника, които са дадени без натиск и внушения. Съдът кредитира с доверие показанията им като непротиворечиви и резултат на непосредствените им впечатления. Дадени са под страх от наказателна отговорност.

4.2. Показанията на полицейските служители М. и П. са еднопосочни, че проверката е била целева – за нерегламентирани превози на пътници и товари, като това кои автомобили да се спират е посочено от ООАА. Тяхна задача е било само да спрат водача и евентуално да съдействат ако се наложи с оглед поведението на същия. Макар да нямат отношение към проверката по същество само св. П. си спомня, че на арматурното табло в автомобила е имало поставена банкнота от 100лв., като пътникът казал, че е наел Р. да го превози до Стара Загора, за което му е заплатил тези 100лв.

4.3. Служителката на НАП Хр. Х. си спомня проверката и обстоятелството, че на арматурното табло имало банкнота от 100лв. Тя и колегата й обаче не съставили АУАН, защото не са установил да има плащане за незаконен превоз. Според тяхната практика, за да има нарушение те трябва да са били свидетели на плащането или самите те да са платили при контролна покупка. Колегата й св. Б. не е ходил до автомобила и не е възприел наличието на пари, но според обясненията на пътника и водача имало 100лв. в колата на таблото. Спомня си притеснението на пътника, който питал дали ще има последствия за него.

4.4. Разпитан като свидетел пътникът В. М. поддържа написаното в обясненията си, че е пътувал в автомобила на Р. на посочената дата от с. Драганово до гр. Стара Загора. За услугата – превоз до там и обратно заплатил сума в размер на 100лв. на тръгване от селото. Той лично не познавал Д. Р.. Уговорката я направил брат му, който му казал да плати като се качи в колата, но колко точно не знаел, питал Р. като се качил в колата и той му казал тази сума.

5. По инициатива на защитата по реда на чл.176 от ГПК, вр. с чл.144 от АПК бяха изслушани обясненията на жалбоподателя. Ценени ведно с другите доказателства по делото и при приложение на доказателственото правило на чл.176, ал.3 от ГПК съдът прие за доказано следното:

5.1. Уговорката за пътуване от с. Драганово до Стара Загора на посочената в Заповедта дата не е между жалбоподателя Р. и св. В. М., а е опосредена от друго лице/ лица. Общата цел е закупуване на лекарство/мехлем от едно и също място.

5.2. След като се разпознали, пътникът е поискал да се върнат до дома му, за да си вземе пари. Не се е бавил много – обясненията на Р. пред АО/5 мин./ и пред съда/половин час/ си противоречат.

5.3. В колата е имало банкнота от 100лв., оставена от св. М. около скоростния лост, за която Р. не е научил от полицаите, а лично е възприел и посочил в обясненията си. Уклончивият му и неясен отговор по въпроса при предявяване от съда на обясненията му, дадени пред АО е основание да бъде приет за доказан този факт. Съдът не намира за доказано обстоятелството, че Р. е бил подложен на психологически натиск от служителка на НАП. Това е само защитна теза. Не се установява и да е бил толкова притеснен, че е написал нещо, което не е възприел или не се е случило. Защото към онзи момент все още не е знаел какви ще са последиците от проверката. Не намира за доказано да е проведено и да му е повлияло някакво тенденциозно отношение от страна на полицая М. П./св. П./, т.к. същият де факто не е участвал в проверката по същество.

5.4. Съдът се доверява на твърдението, че родът на Р. е от Старозагорския край и е пътувал до там по лични причини. Автомобилът му е ван, т.е. с по-голям обем, но с такива характеристики му е необходим за работата му. Стар и амортизиран е/първа регистрация от 1996г./ и има висок разход на гориво/бензин/. Живее сам с двете си деца, съответно на 16 и 21г. Единствен работещ в домакинството.

6. Поради противоречие между твърденията на жалбоподателя и св. М./пътника/ същите бяха поставени, на основание чл.174 от ГПК, в Очна ставка в о.с.з. на 18.07.2025г.

6.1. Някои обстоятелства бяха изяснени при проведената очна ставка, а други противоречия останаха. Така например се установи, че М. е оставил една банкнота от 100лв. в автомобила, някъде в близост до скоростния лост, а не на таблото. Брат му не му е казвал каква точно сума да даде за превоза. Същите тези 100лв. св. М. си взел в края на проверката, като попитал ПИ М., когото познава и който му съдействал за това и да го откара до Горна Оряховица. Парите са взети от същото място, където са оставени, т.е. Р. не ги е взел от ръката му или от „пепелника“, не ги е прибрал или преместил. Това обстоятелство противоречи на написаното в обясненията на В. М., че Р. е взел парите и ги оставил на таблото. С. М. признава пред съда, че се е объркал в това си твърдение.

6.2. Неизяснен остава въпросът искал ли е Р. пари за превоза на М., доколкото в уговорката за превоза, която е с друго лице няма такива признаци. Ситуацията е „дума срещу дума“, като още от римското право е останала юридическата аксиома „testis unus, testis nullus“, т.е. един свидетел не е достатъчно докзателство в този случай. Неясно е и дали оставените от св. М. 100лв. са цена на превоза и какво включва същата – цена на автобусен билет в двете посоки или разходи за гориво. Неизяснено е и поради каква причина, ако е искал пари за превоза Р. не ги е взел и прибрал.

В заключение след анализа на доказателствената съвкупност, съдът намери, че не е доказано наличието на уговорка, между водача и пътника, за извършване на превоз на пътник от с. Драганово до гр. Стара Загора срещу заплащане. Не са налице и годни доказателства, че банкнотата от 100лв. в колата е била цената на превоза и същата е приета от Р., т.е. не е доказано извършено заплащане. Показателно за съда, че Р. не е приел парите е това, че не са намерени в ръката или в джоба или портфейла му, а и св.М. си ги прибира безпроблемно след проверката обратно със съдействието на полицая, т.е. тези пари не са били в държане на Р., същият не е упражнявал същинска фактическа власт върху тях, макар да са били в автомобила му. Липсата на доказателства за извършено плащане се разкрива и от това, че самите служителите на ООАА не сочат, че са видели банкнота от 100лв., с която било платено и къде се е намирала в автомобила при проверката и какво е станало с нея след това. Показателно е и това, че служителите на НАП не са съставили акт за нарушение, т.к. не са приели, че има наличие на плащане.

Съдът дължи служебно цялостна проверка на законосъобразността на оспорения административен акт на основание чл. 168, ал.1, във връзка с чл. 146 от АПК. Съгласно разпоредбата на чл. 146 от АПК, съдът преценява законосъобразността на административния акт, като проверява дали е издаден от компетентен за това орган, в съответната форма, спазени ли са процесуалноправните и материалноправните разпоредби по издаването му, съобразен ли е с целта, която преследва закона. В резултат на тази проверка и като прецени направените в жалбата оплаквания и доводите на страните, съдът прие следното от правна страна:

Оспорената заповед е издадена от компетентен орган. Съгласно разпоредбата на чл. 107, ал. 1 от ЗАПр., принудителните административни мерки по чл. 106а се прилагат с мотивирана заповед на изпълнителния директор на Изпълнителна агенция "Автомобилна администрация" или упълномощени от него длъжностни лица. По делото е представена заповед № РД-01-67 от 29.02.2024г. на Изпълнителния директор на ИА "Автомобилна администрация" /вж. л.62 от делото/, с която по т.4 е упълномощил началниците на ОО"АА" към ГД"АА" да прилагат мерките по чл. 106 и чл. 106а от Закона за автомобилните превози. Авторът на оспорения акт е назначен на такава длъжност към момента на издаването му, съгласно Заповед № 524/04.04.2024г. на ИД. С оглед на това съдът прие, че оспорената Заповед за ПАМ е издадена от компетентен орган и не са налице основания за отмяна на акта по чл. 146, т. 1 от АПК.

Оспорената Заповед е постановена в писмена форма и съдържа законово изискуемите реквизити. Посочени са релевантните факти и обстоятелства за обосноваване на възприетото от административния орган наличие на материалноправните предпоставки за прилагане на принудителните административни мерки по чл. 106а, ал.1, т.1 и т.4 от ЗАПр. Оспорената Заповед е мотивирана, като в нея са изложени правни и фактически основания за издаването й. Същата освен правното основание, на което е издадена, съдържа и фактическо такова, а освен това е налице изрична препратка към съставения АУАН от 14.03.2025г., чието съдържание изцяло е възпроизведено в мотивната част на оспорваната заповед. С оглед на това не са налице нарушения на чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК, които да послужат като самостоятелно основание на отмяна на акта в хипотезата на чл. 146, т. 2 от АПК.

Настоящият съдебен състав установи, че са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствени правила, което е самостоятелно отменително основание по чл.146, т.3 от АПК. Действително при издаване на Заповед за ПАМ, на основание чл. 22 от АПК, не е необходимо уведомяване на лицето за започване на производството по чл. 26 от АПК. Основателно е основното възражение на жалбоподателя, че е нарушена разпоредбата на чл. 35 от АПК, т.к. не е напълно изяснена фактическата обстановка. Несъмнено е установено, че е извършван превоз на пътник, а автомобилът не е включен в списък към удостоверението за регистрация за таксиметров превоз на пътници. Наличните доказателства за уговорка и плащане обаче, са интерпретирани едностранчиво. Дадена е вяра на обясненията на пътника, като са подценени противоречията в доказателствените средства и е игнориран факта, че липсва признанието на водача автомобила, поради което не е изяснено дали се касае за таксиметров превоз или споделено пътуване. Това нарушение е обусловило и неправилното приложени на материалния закон.

Съдебният контрол за материална законосъобразност на оспорения административен акт, обхваща преценката налице ли са сочените от компетентния адм.орган релевантни юридически факти, изложени като мотиви в акта и доколко същите се субсумират в нормата, възприета като правно основание за неговото издаване, съответно - следват ли се разпоредените с акта правни последици. В тази връзка съдът прецени, че не са налице материалноправните предпоставки за прилагане на двата вида принудителна административна мярка по чл.106а, ал.1, т.1 и т.4 от Закона за автомобилните превози.

Според чл. 106а, ал. 1 от ЗАПр., принудителните административни мерки се прилагат за преустановяване на административни нарушения по този закон. Приложените ПАМ в хипотеза на чл. 106а, ал. 1, т.1, б „б“ и т. 4, б. „б“ от ЗАПр. са със съдържание съответно: „временно спиране от движение на моторно превозно средство“ до отстраняване на нарушението, но за не повече от 12 месеца и „временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство“ на водача до отстраняване на нарушението, но за не повече от една година. Основанието за прилагането им са съответно: по т.1-ва МПС да не е включено в списък към удостоверение за регистрация за извършване на таксиметров превоз на пътници или е без разрешение за извършване на таксиметров превоз на пътници за съответната община; по т.4-та водач да извършва обществен превоз на пътници или товари с моторно превозно средство, без да има издадено удостоверение за обществен превоз на пътници или товари или не е включено в списък към удостоверение за регистрация за извършване на таксиметров превоз на пътници, или без да има заверено копие към лиценз на Общността. Казано с други думи предпоставките за прилагане на двете ПАМ са две положителна – извършване на обществен превоз и отрицателна – без да има регистрация на МПС и разрешение за водача за това.

В случая АО твърди, че е установил нарушение на чл. 24, ал.1 от ЗАПр., който гласи, че таксиметров превоз на пътници се извършва от лица по чл. 12, ал. 1 с автомобили, включени към удостоверението за регистрация за таксиметров превоз на пътници, за които има издадено разрешение от съответната община, на територията на която ще се извършва превозът, и които отговарят на изискванията на наредбата по чл. 12а, ал. 5. Тоест, твърди се, че не е спазен регистрационен режим за осъществяване на дейността – таксиметров превоз на пътници. Съгласно чл. 6, ал. 1 от Закона за автомобилните превози, обществен превоз може да се извършва от превозвач, който притежава лиценз или удостоверение за регистрация. Изпълнителна агенция "Автомобилна администрация" води регистър на моторните превозни средства към всеки лиценз за извършване на превоз на пътници или товари на територията на Република България. По делото не е спорно, че процесното МПС не е включено в този регистър, т.е. водачът не притежава разрешение за извършване на таксиметров превоз на пътници.

Съгласно разпоредбата на § 1, т. 1 от ДР на ЗАП, „обществен превоз" е превозът, който се извършва за чужда сметка или срещу заплащане и икономическа облага, който се извършва с моторно превозно средство. Според легалната дефиниция на § 1, т. 3 от ДР на ЗАП, „превоз на пътници" е дейност на лице, което извършва услуги по извършване на превоз на пътници с моторно превозно средство за чужда сметка или срещу заплащане или икономическа облага. "Таксиметрови превози", според т.26 на §1 от ДР на ЗАПр., са превозите на пътници срещу заплащане, извършвани от регистрирани превозвачи или от водачи, извършващи дейността от името на регистриран превозвач, но за своя сметка, с леки автомобили до седем места, включително мястото на водача, които водачите държат в готовност, за да изпълнят пътуване до определена от клиента цел. Таксиметровият превоз е вид обществен превоз по смисъла на закона.

Предвид така очертаната правна уредба, трайно в съдебната практика е утвърдено разбирането, че анализът на посочените понятия по §1 от ДР на ЗАПр. налага извод, че основната предпоставка, по която се различават "общественият превоз" и "превозът за собствена сметка" е възмездният характер на дейността. Когато се извършва без заплащане, с нетърговска или нестопанска цел, превозът на пътници е такъв за собствена сметка. Предвид това, за да бъде установено нарушение на разпоредбите на ЗАПр. за извършване на обществен/или таксиметров превоз на пътници, административният орган е длъжен да докаже, че е извършено плащане, или има уговорка за извършване на плащане на услугата превоз. Такива обстоятелства не се установяват по делото.

По-горе бе изяснено, че пряка уговорка за маршрута и цената на превоза не е осъществена между водача и пътника. Жалбоподателят е имал лична цел на пътуването, като пътникът е следвало да му съдейства да открие конкретно място в Стара Загора, от където да закупи мехлем, какъвто и той/пътникът е щял да купува. Това, липсата на доказателства за извършено плащане, както и за предишни провинения на жалбоподателя навеждат съда на мисълта за хипотеза на споделено пътуване, където се изключва икономическата облага, а се споделят разходите за пътуване изцяло или отчасти. Но дори и това не е доказано, предвид противоречивите доказателства по повод плащането. Дори да се приема тезата на АО, че е налице заплащане, същото следва да бъде анализирано, дали представлява само възстановяване на разходите по пътуването/гориво и транспортни такси/ или е формирана печалба за жалбоподателя, за да е налице „транспортна услуга“. Органът не е събрал чрез регламентираните в АПК способи необходимите и достатъчни доказателства, удостоверяващи по несъмнен начин търговския характер на превоза. Съставеният срещу водача АУАН в това производство не се ползва с презумптивна доказателствена сила, а свидетелските показания са недостатъчни за категоричен извод.

Въз основа на изложеното и от събраните по делото доказателства съдът приема, че ответният АО не доказа, че е извършен обществен/таксиметров превоз на пътник срещу заплащане. В хода на съдебното производство ПП на жалбоподателя ангажира нови гласни доказателствени средства, които разколебаха тезата на ответника. Установената от съда фактическа обстановка не съвпада с тази описана от ответника в оспорената Заповед, като соченото нарушение не е доказано. Не са налице материалноправните предпоставки на чл. 106а, ал. 1, т. 1, б“б“ и т.4, б“б“ от ЗАПр. за издаване на Заповедта за налагане на ПАМ Издаването й в тази хипотеза е неправилно приложение на материалния закон. Налице е основание за отмяна по чл.146, т.4 от АПК.

Налице е и още едно основание за отмяна на Заповедта, което е свързано с обстоятелството, че са наложени едновременно две ПАМ за максималния срок по закона, без да са изложени мотиви защо принудата има това съдържание и тежест, а именно:

В оспореният административен акт изобщо не са изложени мотиви относно необходимостта за действието на двете мерки и то в максималния по закон срок – до 12 месеца. В обстоятелствената част на Заповедта за ПАМ, не е посочено дали нарушението е извършено за първи път или преди е имало подобни нарушения. Няма посочване на конкретни факти, обстоятелства или съображения, свързани с поведението на нарушителя, с други негови предходни нарушения, обусловили определянето на максималната степен на тежест на административната принуда. Това е съществено нарушение, т.к. лишава съда от възможност да установи дали актът е постановен в съответствие с целта на закона - чл. 146, т. 5 от АПК. В случая едновременно са наложени две ПАМ - спряно е от движение МПС и водачът е с отнето СУМПС. При това, без да има законово изискване за кумулирането на двете ПАМ и то за максимален срок на действие.

Част от съставите на ВАС считат, че при прилагането на чл.106а от ЗАпр. АО не действа в условията на оперативна самостоятелност при определяне на срока на действие на мярката, т.к. същият е относително определен от законодателя до преустановяване на нарушението. Дори настоящият състав да сподели това виждане, то остава порок на акта, който не може да бъде саниран. Не са изложени конкретни фактически основания, нито са изложени мотиви защо конкретното нарушение или фигурата на нарушителя налагат кумулирането на двете принудителни административни мерки. Със спирането от движение на автомобила и отнемане на шофьорската книжка се отнема напълно възможността на Р. да се грижи за прехраната на семейството си, което е несъразмерна тежест, предвид високата безработица и ниските доходи в региона, в който същия живее и работи.

По изложените съображения съдът прие, че оспорената Заповед е незаконосъобразна и следва да бъде отменена.

При този изход на делото разноски следва да се присъдят на жалбоподателя. Такива са поискани и доказани в общ размер на 1 210,00лв., съставляващи: за ДТ-10лв.; депозит св.-200лв. и АВ – 1000лв., заплатено в брой по ДПЗС на л.76.

Воден от посочените мотиви, на основание чл. 172, ал.2, предложение 2-ро от АПК, настоящият състав на Административен съд Велико Търново

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ, като незаконосъобразна, по жалба на Д. Д. Р., Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № РД-14-1420 от 14.03.2025 г., издадена от началника на Областен отдел „Автомобилна администрация“ – Велико Търново, с която, на основание чл. 106, ал. 1, т. 1 и т.4 от ЗАПр. на жалбоподателя са наложени две ПАМ – спиране от движение на МПС и отнемане на СУМПС.

ОСЪЖДА Изпълнителлна агенция „Автомобилна администрация“ да заплати на Д. Д. Р., с [ЕГН], разноски за производството в размер на 1 210,00лв./хиляда двеста и десет лева/.

Решението подлежи на касационно обжалване в 14-дневен срок от съобщаването му на страните пред Върховния административен съд.

Решението да се съобщи на страните посредством изпращане препис от същото, съобразно чл. 138 от АПК.