№ 703
гр. София, 13.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 12-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на четиринадесети април през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Атанас Кеманов
Членове:Джулиана Петкова
Надежда Махмудиева
при участието на секретаря Ирена М. Дянкова
като разгледа докладваното от Надежда Махмудиева Въззивно гражданско
дело № 20211000503335 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК, образувано по въззивни жалби
на двете страни срещу Решение №263645/04.06.2021 г., постановено по гр.д.№652/2019
г. на СГС - I12 състав, постановено по предявени от Д. Б. Н. и Ю. Б. Н. против
ответника ЗАД"ОЗК-Застраховане"АД, искове с правно основание чл.226, ал.1 от КЗ
/отм./, за осъждане на ответника да заплати на всеки от тях сумата от по 120 000 лв.,
представляваща застрахователно обезщетение за претърпените от тях неимуществени
вреди от смъртта на техния брат Н. Б. Н., настъпила на 07.12.2014 г. при ПТП в гр.
София, причинено по вина на Г. И. Д. като водач на застрахован при ответника лек
автомобил "Опел Зафира" с рег.№********, ведно със законната лихва върху
обезщетението, за периода от 07.12.2014 г. до окончателното плащане. С обжалваното
решение съдът е уважил частично предявените искове, като е осъдил ответното
застрахователно дружество да заплати на всеки от ищците застрахователно
обезщетение в размер на по 5000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, за
периода от 07.12.2014 г. до окончателното плащане, като е отхвърлил предявените
искове за разликата над сумата от 5000 лв. до предявения размер от по 120 000 лв. за
всеки ищец, и е присъдил на страните разноски по съразмерност. Недоволни от така
постановеното решение са останали и двете страни.
С Въззивна жалба вх.№332997/29.06.2021г., подадена от "Застрахователно
акционерно дружество ОЗК - Застраховане"АД, чрез адв. С.С., се обжалва решението
изцяло в неговата осъдителна част. Релевирани са оплаквания за нарушение на
материалния закон, процесуалните правила, и утвърдената съдебна практика. Съдът в
нарушение на чл.235 от ГПК не е обсъдил доказателствата поотделно и в съвкупност,
налице е противоречие на направените изводи с доказателствата по делото.
Неправилно е игнорирана разпоредбата на чл.51, ал.2 от ЗЗД, като е приел, че прагът
1
на отговорността на застрахователя не позволява заявените обезщетения да бъдат
допълнително редуцирани и въз основа на това не е обсъдил наведеното възражение за
принос на пострадалия. Неправилно е прието, че исковете са доказани по основание и
размер - не е доказано наличието на трайна и изключително дълбока емоционална
връзка между ищците и техния брат. Неправилно са кредитирани показанията на
свидетеля Н. И.. Определените обезщетения са прекомерно завишени и не отговарят на
икономическата конюнктура и присъжданите размери на обезщетения в сходни случаи.
От приетото заключение на съдебнотоксикологична експертиза се установява, че
пострадалият е имал наличие на алкохол в кръвта 1,85 промила, която обуславя
нарушена координация и рефлекси, значителни нарушения на мисловната дейност,
загуба на критична оценка и неспособност за отреагиране на въздействията на
околната среда, намалена зрителна острота и периферно зрение, промени в
акомодацията, които фактори дават отражение за поведението на пострадалия при
процесния пътен инцидент - пешеходецът не е положил елементарна грижа за
собственото си здраве, като е предприел пресичане, без да направи адекватна преценка
за наличие на идващи превозни средства, пресичал е в тъмната част на денонощието,
облечен в черни дрехи, при лоши метеорологични условия, и при липса на
светлоотразителни индикатори. Настоява се за отмяна на решението в осъдителната му
част и осъждане на ищците да заплатят на ответника всички направени разноски за
двете съдебни инстанции.
Въззивната жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 от ГПК, от процесуално
легитимирана страна с правен интерес, чрез надлежно упълномощен процесуален
представител, същата отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК, поради
което е процесуално допустима и подлежи на разглеждане.
Препис от въззивната жалба е връчен на насрещната страна, и в срока по чл.263,
ал.1 от ГПК е постъпил Отговор на въззивна жалба вх.№342537/06.08.2021 г., подаден
от Д. Б. Н. и Ю. Б. Н., чрез процесуалния им представител адв. Н.Д., надлежно
упълномощен за всички инстанции, в който се поддържа становище за
неоснователност на въззивната жалба на ответника. Съдът правилно е приел, че
ищците са материално легитимирани да получат обезщетение, определил е справедлив
размер на обезщетението, съответстващо на претърпените от ищците болки и
страдания, правилно е прието за неоснователно релевираното възражение за
съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия. Неправилността на
решението произтича само от неправилното приложение на §96, ал.1 от ПЗР на ЗИД на
КЗ, във връзка с което са изложени оплаквания в депозираната от ищците въззивна
жалба. Настоява се за оставяне без уважение на въззивната жалба на ответника, и
потвърждаване на решението на първостепенния съд в осъдителната му част, а при
съобразяване на изложените във въззивната жалба на ищците оплаквания, да бъдат
уважени исковете в пълния им претендиран размер. Заявява се искане за присъждане
на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 от ЗАдв. за въззивната инстанция.
Препис от въззивната жалба на ответника е връчен и на третото лице - помагач
на ответника - Г. И. Д., който не се е възползвал от възможността да депозира
становище по нея.
С Въззивна жалба вх.№337854/15.07.2021 г., ищците Д. Б. Н. и Ю. Б. Н., чрез
адв. Н.Д., обжалват решението изцяло в неговата отхвърлителна част - за разликата над
5000 лв. до предявения размер от 120 000 лв., за всеки от ищците. Релевирани са
оплаквания за неправилно прилагане на §96, ал.1 от ПЗР на ЗИД на КЗ, и намаляване
на дължимото на ищците обезщетение до размера от по 5000 лв. за всеки ищец, като се
2
сочи релевантна практика на СЕС, която не е била съобразена от решаващия съд.
Изложени са подробни съображения по съществото на спора, с които се обосновава
наличие на всички изискуеми предпоставки за ангажиране на отговорността на
застрахователя за претърпените от ищците вреди, и присъждане на обезщетение до
пълния претендиран размер за всеки от ищците. Не се установява съпричиняване на
вредоносния резултат от пострадалия, което да обуславя редукция на обезщетението на
осн. чл.51, ал.2 от ЗЗД. При условията на евентуалност, в случай, че въззивният съд не
споделя доводите на жалбоподателите-ищци за приложимостта на посочената
практика на СЕС, се прави искане за отправяне на преюдициално запитване до СЕС с
искане за тълкуване на разпоредбата на чл.9 от Директива 2009/103/ЕО. Настоява се за
отмяна на ррешението в обжалваната отхвърлителна части, и постановяване на ново
решение по същество, с което предявените искове да бъдат уважени до пълните им
размери. Заявява се искан за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на
чл.38, ал.2 от ЗАдв. за производството пред въззивната инстанция, както и
допълнително адвокатско възнаграждение за производството пред първостепенния съд,
съобразно уважената част от исковете с решнието на въззивния съд.
Въззивната жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 от ГПК, от процесуално
легитимирана страна с правен интерес, чрез надлежно упълномощен процесуален
представител, същата отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК, ищците не
дължат внасянето на такси и разноски за производството на осн. чл.83, ал.1, т.4 от
ГПК, поради което въззивната жалба е процесуално допустима и подлежи на
разглеждане.
Препис от въззивната жалба на ищците е връчен на ответника, и в срока по
чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил Отговор на въззивна жалба вх.№348441/14.09.2021 г.,
подаден от "Застрахователно акционерно дружество ОЗК - Застраховане"АД, чрез адв.
С.С., в който се застъпва становище за неоснователност на въззивната жалба на
ищците. В случая съдът не е намалил определените обезщетения при прилагане на
редукция поради съпричиняване, с което оплакванията на ищците в тази връзка са
безпредметни. Напротив, в случая съдебния състав неправилно е игнорирал
разпоредбата на чл.51, ал.2 от ЗЗД, като е приел, че прагът на отговорността не
позволява редукция на обезщетението и на това основание. Възражението за занижен
размер на обезщетението е неосноветелно. Не следва да се кредитират показанията на
свидетеля Н. И., поради наличие на логически противоречия в тях. Не се установява
наличие на изключителност в отношенията между ищците и загиналия им брат, а
фактът на родствената връзка не е достатъчно основание за присъждане на
обезщетение. Предвид това, определеното обезщетение не само че е прекомерно, а и
присъждането му следва изцяло да се отмени, и исковете да се отхвърлят.
Относно възражението на жалбоподателите за неправилно приложение на §96,
ал.1 от ПЗР на ЗИДКЗ, се обосновава наличие на противоречие между българския
закон и европейската Директива 2009/103/ЕО от 16.09.2009 г. , констатирано с решение
на СЕС по дело С 227/12 , поради което приложение следва да намерят разпоредбите
на Директивата, и в този смисъл действително съдът неоснователно е взел предвид
разпоредбата на §96, ал.1 от ПЗР на КЗ, това обстоятелство обаче е ирелевантно за
случая, съответно не следва да се уважава искането за отправяне на преюдициално
запитване до СЕС по реда на чл.628 от ГПК, тъй като исковите претенции на ищците
са изцяло неоснователни на друго основание. Настоява се за оставяне на въззивната
жалба на ищците без уважение, и присъждане в полза на ответното дружество на
направените разноски за цялото производство.
3
В производството е присъединена за съвместно разглеждане по реда на чл.274 и
сл. от ГПК и Частна жалба вх.№340166/26.07.2021 г., подадена от "Застрахователно
акционерно дружество ОЗК - Застраховане"АД, чрез адв. С.С., срещу Определение
№271447/08.07.2021 г., постановено по гр.д.№652/2019 г. на СГС, I-12 с-в, постановено
по реда на чл.248 от ГПК, с което е оставена без уважение молбата на частния
жалбоподател, за изменение на постановеното по същото дело решение в частта му за
разноските, като бъде присъден на "ЗАД ОЗК - Застраховане" АД адвокатски хонорар,
съобразно отхвърлената част от исковете. Релевирани са оплаквания за необоснованост
и неправилност на обжалваното определение - в проведеното на 13.05.2021 г. о.с.з.
процесуалният представител на ответника е представил списък по чл.80 от ГПК, ведно
с доказателства за уговорен и заплатен адвокатски хонорар. Съобразно отхвърлената
част от исковете, в полза на ответника е следвало да се присъдят 95,84% от сторените
съдебно-деловодни разноски - т.е. сумата от 9837,98 лв. Вместо това, съдът е
определил разноски в размер на 604 лв., поради което се настоява въззивният съд да
допусне изменението, като присъди на ответника допълнителни разноски в размер от
още 9233,98 лв. Заявява се претенция за присъждане на разноски в полза на частния
жалбоподател за производството по частната жалба.
Частната жалба е депозирана в срока по чл.275, ал.1 от ГПК, срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, от процесуално легитимирана страна с правен интерес, чрез
надлежно упълномощен процесуален представител, същата отговаря на изискванията
на чл.260 и чл.261 от ГПК, поради което е процесуално допустима и подлежи на
разглеждане.
Препис от частната жалба е връчен на насрещната страна, която в срока по чл.
276, ал.1 от ГПК е депозирала Отговор на частната жалба, с вх.№343863/16.08.2021 г.,
подаден от Д. Б. Н. и Ю. Б. Н., чрез адв. Н.Д.. Поддържа се становище за
неоснователност на частната жалба - ищците своевременно са релевирали възражение
за прекомерност на претендираните от ответника разноски за адвокатско
възнаграждение. Съдът следва във всеки конкретен случай да преценява
прекомерността на претендираните разноски, като преценява дали да приложи
ограничението за минималните размери на адвокатските възнаграждения, наложени с
Наредба №1/09.07.2004 г., като в тази връзка следва да бъде съобразено Решение на
СЕС по дело С-890/2017 г., постановено по преюдициално запитване по релевантен за
производството по частната жалба въпрос. Настоява се за потвърждаване на
обжалваното определение, и присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение за
производството по частната жалба.
С депозираните въззивни жалби страните не са представили нови доказателства
и не са направили доказателствени искания, поради което пред въззивната инстанция
нови доказателства не са събрани.
При извършената служебна проверка, на осн. чл.269 от ГПК, съдът намира, че
обжалваното решение е постановено от компетентен съд в надлежен състав, в
изискуемата форма, и е подписано, поради което е валидно. Същото е постановено по
допустим иск, предявен след подадена извънсъдебна застрахователна претенция, от
родово компетентния съд, поради което е допустимо. По правилността на обжалвания
съдебен акт съдът е ограничен от оплакванията във въззивната жалба.
На осн. чл.235 от ГПК, въз основа на събраните по делото доказателства, съдът
намира следното:
Между страните не се спори, че на 07.12.2014 г. е настъпило процесното ПТП,
4
при което е била причинена смъртта на пешеходеца Н. Б. Н. – брат на ищците, че към
момента на ПТП е бил налице валиден договор за застраховка „Гражданска
отговорност“ на автомобилистите с покритие към датата на ПТП, и по вината на водача
на застрахованото при ответника МПС – Г. И. Д., която е установена с влязла в сила
осъдителна присъда по НОХД №1040/2016 г. на СГС – НО – 30 с-в. Пред въззивната
инстанция не е спорен механизмът на ПТП. Спорът между страните пред въззивната
инстанция е фокусиран върху наличието на активна материално-правна легитимация
на ищците да претендират обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техния
брат, приложимостта на лимита на отговорността, предвиден в разпоредбата на §96,
ал.1 от ПЗР на КЗ, размерът на справедливото обезщетение, и наличието на принос на
пострадалия за настъпване на вредоносния резултат чрез неполагане на дължимата
грижа за собственото здраве, и пресичане на пътното платно в нарушение на правилата
за движение на пешеходците, като е навлязъл внезапно на пътното платно при
условията на ограничена видимост, облечен в тъмни дрехи и в състояние на алкохолно
опиянение, без се е съобразил с приближаващото МПС.
Във връзка със спорните обстоятелства, съдът намира следното:
За установяване на активната материално-правна легитимация на ищците да
претендират обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на своя брат Н. Б. Н., по
делото е приета Съдебно-психологична експертиза /на л.328-339 от делото на СГС/, от
която се установява, че ищецът Д. е видял загиналия си брат в безпомощно състояние,
поел е основния товар по оповестяването на смъртта на своя брат на своите родители, а
впоследствие е съжителствал с тях през периода на техния траур, станал е свидетел на
разпада на личността на своята майка пред очите му /която след смъртта на сина си не
търси психологическа подкрепа и развива алкохолизъм/ поради което е бил подложен
на изключителен стрес. Чрез заминаване за Великобритания той се стреми да „избяга“
на по-чисто и спокойно място, където да постави ново начало за себе си. Успял е да
изгради близка партньорска връзка с приятелката си, в която намира подкрепа и опора.
Към момента на изследването /м. октомври, 2020 г./ експертизата констатира завишени
нива на тревожност, силно повлияна от завръщането му в България и обсъждането на
загубата на неговия брат, като са налице и известни депресивни тенденции. Ищецът Ю.
от своя страна е по-експанзивен и емоционален, като личностовите му особености се
характеризират с известна циклотимност, която се е проявила след загубата на неговия
брат – той за много дълъг период /около 10 месеца/ е бил в депресивен епизод,
съпроводен с всички симптоми на депресията – спрял да работи, загубил желание за
живот, разделил се с приятелката си. Въпреки че е доста борбен, и към момента на
изследването се констатират известни депресивни тенденции. Загубата на неговия брат
изключително силно го е разтърсила, и дори 6 години по-късно той продължава да я
преживява тежко, но вече се отново е започнал работа, живее самостоятелно, има нова
приятелка. Двамата братя са израстнали в семейство със строг депотичен баща и
свръхтревожна майка, споделянето на чувства с бащата е било неприемливо, а поради
свръх-тревожността на майката и нейната емоционална лабилност, тя не е била в
състояние да оказва морална подкрепа на синовете си, поради което те са изградили
помежду си много близки отношения, и са разчитали един на друг. До смъртта на
техния брат, всички са живеели заедно в едно домакинство с родителите си. Смъртта
на техния брат изключително силно е разтърсила и двамата ищци, като всеки от тях
според своя характер изключително тежко е преживял смъртта на брат си, като и за
двамата ищци е настъпила съществена промяна в техния обичаен начин на живот – Ю.
е изпаднал в продължителна депресия, а Д. се е затворил в себе си, като се е стремял да
5
остане силен и опора на своите родители, като впоследствие се е дистанцирал от
болезнената обстановка в дома им, чрез своеобразно „бягство“ в чужбина.
Понастоящем, въпреки изминалия продължителен период от време /повече от 6
години/, и при двамата се наблюдават трайни психологически последици и
непреработена психологическа травма от загубата на техния брат.
Съдът намира така изготвеното заключение за компетентно, основано на
извършени от вещото лице обективни психологически изследвания посредством
няколко различни диагностични инструмента, като резултатите от изследването са
задълбочено изследвани, и кореспондират на събраните по делото писмени
доказателства – удостоверения за семейното положение и адресната регистрация на
ищците, както и на събраните по делото гласни доказателства чрез разпит на св. Н. И.,
които подкрепят заключението на експертизата.
За да отговори на релевантния за спора правен въпрос относно наличието на
активна материално-правна легитимация на ищците да претендират обезщетение за
претърпените от тях неимуществени вреди от смъртта на техния брат, съдът
съобразява, че с Тълкувателно решение № 1/2016 от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016
г. на ОСНГТК на ВКС е разширен кръга на лицата, които са активно легитимирани да
получат обезщетение за неимуществени вреди от смърт на друго лице, като е обявено
за изгубило сила Постановление № 2/1984 г. на Пленума на ВС, ограничаващо кръга на
правоимащите до лицата, изброени в Постановление № 4/61 г. и Постановление № 5/69
г. на Пленума на ВС. Според т.1 от решението „материално легитимирани да получат
обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата,
посочени в Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24.ХІ.1969 г. на
Пленума на Върховния съд, и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна
и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни
болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени;
Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и
действително претърпени от смъртта му неимуществени вреди”. В съобразителната
част на тълкувателното решение е разяснено, че възможността за обезщетяване на
други лица, извън изброените в постановления № 4/61 г. и № 5/69 на Пленума на ВС,
следва да се допусне като изключение - само за случаите, когато житейски
обстоятелства и ситуации са станали причина между починалия и съответното лице да
се породи особена близост, оправдаваща получаването на обезщетение за
действително претърпени неимуществени вреди. В традиционните за българското
общество семейни отношения братята и сестрите са част от най-близкия семеен кръг и
връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и
емоционална близост. Когато поради конкретни житейски обстоятелства
привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е
причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и
времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, е справедливо да се
признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик.
В конкретния случай съдът намира, че от доказателствата може да се направи
несъмнен извод, че между ищците и починалия им брат е била изградена трайна и
дълбока емоционална връзка с починалия, която е надхвърляла обичайните за
българския бит близки отношения между братята в едно семейство. Същата е била
обусловена от установените специфични обстоятелства, че в семейството е било
считано за неприемливо споделянето на чувствата и емоциите пред строгия баща, а
лабилната и свръхтревожна майка е била неспособна да оказва адекватна морална
6
подкрепа на децата си, поради което тримата братя са разчитали един на друг и са
изградили помежду си отношения на особена близост и взаимна подкрепа.
Свидетелство за тази особена близост са и настъпилите в резултат на смъртта на
починалия сериозни (като интензитет и продължителност) морални болки и страдания
на двамата ищци – психическото състояние на всеки от тях се е влошило значително,
настъпили са съществени промени в техния мироглед и начин на живот /ищецът Д. се е
затворил в себе си, опитал се е да намери равновесие чрез „бягство“ в чужбина, но при
връщането си в България отново губи равновесието си, и все още се отчита ситуативна
тревожност във връзка със смъртта на неговия брат; ищецът Ю. за дълъг период е
изпаднал в депресивно състояние, загубил е желание за живот, престанал да работи; и
при двамата братя се отчита все още необходимост от провежданена специализирана
терапия за справяне с посттравматичния стрес от смъртта на техния брат/. С оглед
установените особено близки отношения между ищците и починалия им брат, съдът
намира, че те са материалноправно легитимирани да получат обезщетение за
претърпените от тях неимуществени вреди от смъртта на техния брат, с оглед
тълкуването, дадено с ТР № 1 от 21.06.2018 г. по тълк.дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на
ВКС. Според разпоредбата на § 96 ал.1 ПЗР ЗИДКЗ /обн. ДВ, бр.101/2018 г./, при липса
на утвърдена методика по чл.493а ал.2 КЗ, обезщетението на лицата, посочени
в чл.493а ал.4 КЗ /сред които попадат и ищците/, се определя в размер до 5 000 лв.
Според решение по дело С-277/12 на Съда на ЕО, постановено по преюдициално
запитване, чл.3, § 1 от Директива 72/166 и чл.1, пар.1 и 2 от Втора директива 84/5
трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, съгласно
която задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ при използването на
МПС покрива обезщетението за неимуществени вреди, дължимо съгласно
националната правна уредба на гражданската отговорност за смъртта на близки
членове на семейството, настъпила при ПТП, само до определена максимална сума,
която е по-малка от посочените в чл.1, пар.2 от Втора директива 84/5. Съгласно
нормата на чл.633 ГПК, решението на СЕС по преюдициално запитване е
задължително за всички съдилища и учреждения в РБ. Невъзможността обезщетението
за неимуществени вреди за разширения кръг правоимащи да се ограничава от лимитни
стойности противоречина принципа за справедливост, заложен в чл.52 ЗЗД, както и на
правото на защита, прокламирано в чл.56 КРБ, и на основните принципи на правото на
ЕС в областта на извъндоговорната отговорност.
По изложените съображения, обезщетението на ищците за претърпените от тях
неимуществени вреди следва да се определи съобразно общия принцип на
справедливост, заложен в чл.52 от ЗЗД, и съобразно критериите, формулирани в ППВС
№4/1968 г., като настоящият съд счита за справедлив размера от 40 000 лв. за всеки от
ищците. Този размер съдът намира да съответства на значителния интензитет и
продължителност на търпените от тях неимуществени вреди, настъпилите трайни
психологически промени при всеки от тях, настъпилата при всеки от тях съществена
негативно промяна на бита и начина на живот, установените остатъчни последици от
преживяната психологическа травма, но също така отчита наличните и при двамата
ищци ресурси за справяне /за Д. – отдалечаването чрез оттеглянето му в чужбина и
подкрепа в устойчива партньорска връзка и амбиции за лична реализация, за Ю. –
започването на постоянна работа, изграждането на нова партньорска връзка, и за
двамата – тяхната младост и наличие на житейски перспективи/.
По отношение на релевираното от ответника възражение за наличие на принос
на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат, настоящият състав на съда
7
намира същото за неоснователно. Съдът намира за установено от фактическа страна /от
приетата по делото Съдебно-токсикологична експертиза на л.264-267/, че
пострадалият Н. Б. Н. към момента на настъпване на произшествието е бил в състояние
на средна степен алкохолно опиване - със съдържание на алкохол в кръвта от 1,85
промила, при което настъпва нарушение на координацията и рефлексите, повлияване
на възприятията, намалена зрителна острота, нарушение в мисловната дейност,
вниманието и съобразителността. Не се установява обаче да е налице причинна връзка
между това състояние на пострадалия, и настъпването на процесното ПТП. По делото е
установено, че поведението на пострадалия е било напълно законосъобразно – той е
пресичал пътното платно на определеното за това място – на пешеходна пътека. От
приетата САТЕ /на л.257-258/ се установява, че ако делинквентът е управлявал
автомобила с максимално допустимата за населено място скорост от 50 км/ч., той би
могъл да преустанови движението на автомобила в рамките на 41 метра, но при
движението му със 115 км/ч. опасната зона за спиране на автомобила е била 151 метра.
Пешеходецът е предприел пресичане на пътното платно, когато автомобилът е бил
най-малко на 54 метра от него – т.е. той е предприел пресичането на пътното платно,
като се е съобразил с отстоянието на приближаващия автомобил, и пределно
разрешената скорост, с която той би следвало да се движи. Пешеходецът не е бил
длъжен да предполага, че водачът ще управлява автомобила със скорост, повече от два
пъти надвишаваща пределно допустимата за пътния участък. При така установените
обстоятелства от фактическа страна, не са налице основанията на чл.51, ал.2 от ЗЗД да
бъде редуцирано справедливото обезщетение, поради липсата на установен по
несъмнен начин принос на пострадалия за настъпването на вредоносния резултат.
Като е достигнал до различни правни и фактически изводи, първостепенният
съд е постановил частично неправилно решение, което следва да се отмени частично в
неговата отхвърлителна част, с която предявените искове са отхвърлени за разликата
над 5000 лв. до размера от 40 000 лв. за всеки от ищците, и вместо това, на всеки от
ищците следва да се присъди допълнително обезщетение от още 35 000 лв. В
останалата обжалвана част – с която предявените искове са уважени до размера от 5000
лв., както и с която исковете са отхвърлени за разликата над размера от 40 000 лв. до
пълните им предявени размери от по 120 000 лв. за всеки от ищците, решението е
правилно и законосъобразно, и следва да се потвърди.
При този изход от спора пред въззивната инстанция, на страните следва да се
присъдят разноски по съразмерност, съобразно уважения и отхвърления обжалваем
интерес за всяка от тях. Общият обжалваем интерес по всеки от предявените искове е в
размер на по 120 000 лв., от които 5000 лв. е обжалваемият интерес на ответника, а
115 000 лв. е обжалваемият интерес на всеки от ищците. За всеки от ищците е уважен
частично обжалваемият му интерес по неговата въззивна жалба и по въззивната жалба
на ответника, до размер на 40 000 лв. от общия интерес от 120 000 лв. – т.е. за 1/3. За
ответника е отхвърлен изцяло обжалваемият му интерес по неговата въззивна жалба,
като е удовлетворен частично обжалваемият му интерес по жалбата на всеки от
ищците до размера от 80 000 лв. – т.е. за 2/3. Ето защо, направените от ответника
разноски за държавна такса в размер на 200 лв. по неговата въззивна жалба следва да
останат за негова сметка, а разноските за адвокатско възнаграждение да му бъдат
заплатени от ищците до размер на 2/3. Ищците са релевирали възражение за
прекомерност на претендираните разноски от ответника за процесуално
представителство, което е основателно – съгласно чл.7, ал.2, т.5 от Наредба
№1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
8
минималното адвокатско възнаграждение при материален интерес от 120 000 лв. се
изчислява в размер на 3930 лв. без ДДС, а с начислен ДДС – в размер на 4716 лв.
Въззивното производство е без фактическа и правна сложност – проведено е само едно
съдебно заседание, и не са събирани нови доказателства. Ето защо, претендираните от
ответника разноски за процесуално представителство следва да се редуцират до
размера от 4716 лв. по всеки от двата иска, и съобразно резултата от въззивната
инстанция, следва да бъдат присъдени в полза на ответника до размера на 2/3 части от
този размер – т.е. всеки от ищците следва да бъде осъден да заплати на ответника по
3144 лв. за разноски за адвокатско възнаграждение.
На основание чл.78, ал.1 от ГПК, на ищците следва да се присъдят 1/3 от
направените от тях разноски за въззивната инстанция. Със списък по чл.80 от ГПК
ищците са претендирали само присъждане на адвокатско възнаграждение в полза на
процесуалния им представител адв. Г. Г. Р., по реда на чл.38, ал.2 от ЗАдв., в размер на
минималното адвокатско възнаграждение, изчислено по реда на Наредба
№1/09.07.2004 г., ведно с начислен ДДС. Както се установи по-горе, минималното
адвокатско възнаграждение при материален интерес от 120 000 лв. се изчислява в
размер на 3930 лв. без ДДС, а с начислен ДДС – в размер на 4716 лв., от който размер в
полза на процесуалния представител на ищците следва да се присъди 1/3, или сумата
от 1572 лв. за всеки от двамата ищци – общо сумата от 3144 лв., представляваща
адвокатско възнаграждение за въззивното производство. С оглед разултата от
въззивната инстанция, в полза на процесуалния представител на ищците следва да се
присъдят и допълнителни разноски за първоинстанционното производство. Пред
първостепенния съд ищците са претендирали със списък по чл.80 от ГПК само
присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 от ЗАдв. в полза на
процесуалния им представител адв. Н.Д.. Съответно на резултата от въззивното
производство, в полза на адв. Н.Д. следва да се присъди адвокатско възнаграждение в
общ размер от 3144 лв. с начислен ДДС, съобразно изложените вече съображения и
изчисления. От този размер с първоинстанционното решение са присъдени в полза на
адв. Д. 830 лева, поради което с въззивното решение следва да му се присъди
допълнително адвокатско възнаграждение в размер на още 2314 лв. с начислен ДДС.
Ответникът следва на основание чл.78, ал.6 от ГПК да бъде осъден да заплати
държавна такса върху допълнително присъденото обезщетение в общ размер на 70 000
лв., за двете съдебни инстанции общо 6% - или сумата от 4200 лв., вносима по сметката
на САС.
Съобразно резултата от спора по същество пред въззивната инстанция, следва да
бъде коригирано първоинстанционното решение в частта му за разноските, които
ищците са били осъдени да заплатят на ответника. В тази част на решението обаче е
проведено производство по реда на чл.248 от ГПК, по което е постановено
обжалваното пред настоящата инстанция Определение №271447/08.07.2021 г. Ето
защо, въпросът за разноските, дължими от ищците на ответника за
първоинстанционното производство следва да бъде разрешен в производството по
подадената от ответника Частна жалба вх.№340166/26.07.2021 г., присъединена за
разглеждане в настоящото производство, като бъде съобразен резултатът от въззивното
производство по съществото на спора.
По Частна жалба вх.№340166/26.07.2021 г., срещу Определение
№271447/08.07.2021 г., постановено по реда на чл.248 от ГПК по гр.д.№652/2019 г. на
СГС, I-12 с-в, съдът намира следното:
С обжалваното определение съдът е оставил без уважение молбата на ответника
9
за изменение на Решение №263645/04.06.2021 г. в частта му за разноските, като бъдат
присъдени на ответника още разноски в размер на 9233,98 г., в това число съответната
част от направените разноски за адвокатско възнаграждение, както и съответна част от
разноските за експертизи в размер на 650 лв. и разноските за удостоверения 15 лв.,
съразмерна на отхвърлената част от исковите претенции. За да остави молбата без
уважение, съдът е препратил към мотивите си, изложени в решението, с които е приел
искането за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение за неоснователно,
тъй като дружеството разполага с възможност да се представлява от юрисконсулт,
каквато била по принцип практиката на всички застрахователи.
При извършената служебна проверка, съдът намира, че обжалваният съдебен акт
е постановен от компетентния съд, в надлежен състав, и е подписан, поради което е
валиден. Постановен е в допустимо производство по реда на чл.248 от ГПК,
инициирано от процесуално легитимирана страна, депозирала по делото списък по
чл.80 от ГПК, поради което е допустимо. Разгледано по същество, съдът намира
определението за неправилно, по следните съображения:
Застрахователните дружества, като юридически лица, на основание чл.32, т.3 от
ГПК, могат да бъдат представлявани по пълномощие от юрисконсулт или друг
служител с юридическо образование, която възможност обаче не изключва
възможността им да възлагат процесуалното си представителство по пълномощие на
адвокат, съгласно разпоредбата на чл.32, т.1 от ГПК. Правото на юридическите лица на
избор на различните възможности за процесуално представителство по реда на чл.32,
т.1 или чл.32, т.3 от ГПК не е ограничено от процесуалния закон. Ирелевантно е как
това право се прилага от други правни субекти от същия вид. В случай, че
юридическото лице е избрало да бъде представлявано от адвокат, то за
правоотношението с процесуалния им представител се прилага Закона за адвокатурата,
и респективно – Наредба №1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения. Направените от юридическото лице разноски за процесуално
представителство в този случай са направени на правно основание, и в пряка причинна
връзка с воденото исково производство, поради което подлежат на възстановяване на
общо основание, по правилата на чл.78 от ГПК. Съобразно резултата от
първоинстанционното производство, на основание чл.78, ал.3 от ГПК ответникът е
имал право да му бъдат присъдени направените разноски за процесуално
представителство от адвокат, съразмерно с отхвърлената част от предявените срещу
него искове. Със списък по чл.80 от ГПК ответникът е претендирал присъждане на
разноски за адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 9600 лв. с включен ДДС,
като за установяването им е представил ДПЗС, в който е посочил, че тази сума е
формирана начислена общо по двата предявени иска – по 4800 лв. с ДДС за всеки иск,
и е платима по банков път. Освен това е претендирал разноски за експертизи в размер
на 650 лв. и за издаване на съдебни удостоверения в размер на 15 лв., удостоверени по
делото с платежни документи. Представено е доказателство за извършено плащане на
претендираните разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 9600 лв.
Процесуалният представител на ищците своевременно е релевирал възражение за
прекомерност на претендираните разноски за адвокатско възнаграждение, което съдът
намира за неоснователно – съобразно чл.7, ал.2, т.5 от Наредба №1/09.07.2004 г.,
минималното адвокатско възнаграждение по иск с материален интерес от 120 000 лв.
се изчислява в размер на 3930 лв. без ДДС, а с начислен ДДС – в размер на 4716 лв.,
като уговореното адвокатско възнаграждение за всеки от исковете е в близък до
минималния размер - по 4800 лв. по всеки от исковете. Пред първостепенния съд са
10
проведени общо 3 съдебни заседания, събрани са значителен обем писмени
доказателства, приети са три експертизи, и са разпитани свидетели. Ето защо, съдът
намира, че възражението за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение
е неоснователно, поради което на ответника следва да се присъдят на осн. чл.78, ал.3 от
ГПК 115/120 части от претендираните и установени по делото разноски за адвокатско
възнаграждение – или сумата от 9200 лв., както и 115/120 части от разноските за
експертизи и удостоверения /общо 665 лв./ - т.е. сумата от 637,16 лв. С решението
съдът е присъдил на ответника сумата от 604 лв., вместо сумата от 9837,16 лв.,
съразмерно на отхвърлената част от иска, поради което молбата за изменение на
решението в частта за разноските е била основателна, и е следвало да се уважи. С оглед
обаче резултата от въззивното производство, дължимата на ответника част от
направените разноски за първоинстанционното производство, пропорционална на
отхвърлената част от исковите претенции с въззивното решение, е в размер на 80/120
части – т.е. сумата от 6843,33 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Определение №271447 от 08.07.2021 г., постановено по реда на
чл.248 от ГПК, по гр.д.№652 по описа за 2019 г. на Софийски градски съд, I-12 с-в, И
ВМЕСТО ТОВА, ПОСТАНОВЯВА:
ДОПУСКА на основание чл.248 от ГПК, изменение на Решение №263645 от
04.06.2021 г., постановено по гр.д.№652 по описа за 2019 г. на Софийски градски съд,
I-12 с-в, в частта за разноските, които ищците Д. Б. Н. и Ю. Б. Н. са осъдени да заплатят
на ЗАД“ОЗК Застраховане“АД, КАТО вместо сумата от 604 лв., да се чете сумата от
6843,33 лв. /шест хиляди осемстотин четиридесет и три лева и тридесет и три
стотинки/, представляваща съдебни разноски /на основание чл.78, ал.3 от ГПК,
съразмерно на отхвърлените искове/.
ОТМЕНЯ Решение №263645 от 04.06.2021 г., постановено по гр.д.№652 по
описа за 2019 г. на Софийски градски съд, I-12 с-в, В ЧАСТТА МУ, с която е
отхвърлен предявеният от Д. Б. Н., с ЕГН **********, против ответника ЗАД"ОЗК-
Застраховане"АД, иск с правно основание чл.226, ал.1 от КЗ /отм./, за осъждане на
ответника да му заплати сумата над размера от 5000 лв. /пет хиляди лева/ до размера от
40 000 лв. /четиридесет хиляди лева/, представляваща застрахователно обезщетение за
претърпените неимуществени вреди от смъртта на неговия брат Н. Б. Н., настъпила на
07.12.2014 г. при ПТП в гр. София, причинено по вина на Г. И. Д. като водач на
застрахован при ответника лек автомобил "Опел Зафира" с рег.№********, КАКТО И
В ЧАСТТА МУ, в която е отхвърлен предявеният от Ю. Б. Н., с ЕГН **********,
против ответника ЗАД"ОЗК-Застраховане"АД, иск с правно основание чл.226, ал.1 от
КЗ /отм./, за осъждане на ответника да му заплати сумата над размера от 5000 лв. /пет
хиляди лева/ до размера от 40 000 лв./четиридесет хиляди лева/, представляваща
застрахователно обезщетение за претърпените неимуществени вреди от смъртта на
неговия брат Н. Б. Н., настъпила на 07.12.2014 г. при ПТП в гр. София, причинено по
вина на Г. И. Д. като водач на застрахован при ответника лек автомобил "Опел Зафира"
с рег.№********, И ВМЕСТО ТОВА, ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „Застрахователно акционерно дружество ОЗК – Застраховане“АД, с
11
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.“Света София“
№7, ет.5, на основание чл.226, ал.1 от КЗ /отм/, да заплати на Д. Б. Н., с ЕГН
**********, с адрес: с. ***, *** община, ул.“***“ №*, сумата от 35 000 лв. /тридесет и
пет хиляди лева/, представляваща допълнително застрахователно обезщетение над
присъдения размер от 5000 лв. до размера от 40 000 лв., за претърпените
неимуществени вреди от смъртта на неговия брат Н. Б. Н., настъпила на 07.12.2014 г.
при ПТП в гр. София, причинено по вина на Г. И. Д. като водач на застрахован при
ответника лек автомобил "Опел Зафира" с рег.№********, ВЕДНО със законната
лихва върху тази сума за периода от 07.12.2014 г. до окончателното плащане.
ОСЪЖДА „Застрахователно акционерно дружество ОЗК – Застраховане“АД, с
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.“Света София“
№7, ет.5, на основание чл.226, ал.1 от КЗ /отм/, да заплати на Ю. Б. Н., с ЕГН
**********, с адрес: гр. ***, ж.к.“***“, ул.“***“, бл.**, вх.*, ет.*, ап.**, сумата от
35 000 лв. /тридесет и пет хиляди лева/, представляваща допълнително застрахователно
обезщетение над присъдения размер от 5000 лв. до размера от 40 000 лв., за
претърпените неимуществени вреди от смъртта на неговия брат Н. Б. Н., настъпила на
07.12.2014 г. при ПТП в гр. София, причинено по вина на Г. И. Д. като водач на
застрахован при ответника лек автомобил "Опел Зафира" с рег.№********, ВЕДНО
със законната лихва върху тази сума за периода от 07.12.2014 г. до окончателното
плащане.
ПОТВЪРЖДАВА Решение №263645 от 04.06.2021 г., постановено по гр.д.№652
по описа за 2019 г. на Софийски градски съд, I-12 с-в, В ОСТАНАЛАТА
ОБЖАЛВАНА ЧАСТ, с която са уважени предявените от Д. Б. Н. и Ю. Б. Н., против
ответника ЗАД“ОЗК-Застраховане“АД искове с правно основание чл..226, ал.1 от КЗ
/отм./, за сумата от по 5000 лв. за всеки от ищците, представляваща обезщетение за
неимуществени вреди от смъртта на техния брат Н. Б. Н., причинена от ПТП на
07.12.2014 г., ведно със законната лихва върху тази сума за периода от 07.12.2014 г. до
окончателното плащане, както и в която са присъдени на ищците съдебни разноски в
размер на 25 лева, КАКТО и в която са отхвърлени предявените от Д. Б. Н. и Ю. Б. Н.,
против ответника ЗАД“ОЗК-Застраховане“АД искове с правно основание чл..226, ал.1
от КЗ /отм./, за сумата над 40 000 лв. до претендирания размер от 120 000 лв. за всеки
от ищците.
ОСЪЖДА „Застрахователно акционерно дружество ОЗК – Застраховане“АД, с
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.“Света София“
№7, ет.5, на основание чл.78, ал.1 от ГПК във вр. чл.38, ал.2 от ЗАдв., да заплати на
адвокат Г. Г. Р., с ЕГН **********, със служебен адрес: гр. София, ул.“Христо Белчев“
№2, сумата от 3144 лв. /три хиляди сто четиридесет и четири лева/, представляваща
адвокатско възнаграждение за въззивното производство с начислен ДДС, за
процесуалното представителство на Д. Б. Н., с ЕГН **********, и Ю. Б. Н., с ЕГН
**********.
ОСЪЖДА „Застрахователно акционерно дружество ОЗК – Застраховане“АД, с
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.“Света София“
№7, ет.5, на основание чл.78, ал.1 от ГПК във вр. чл.38, ал.2 от ЗАдв., да заплати на
адвокат Н.Н. Д., с ЕГН**********, със служебен адрес: гр. София, ул.“Христо Белчев“
№2, полуетаж 4, офис 4, сумата от 2314 лв. /две хиляди триста и четиринадесет лева/,
представляваща допълнително адвокатско възнаграждение за първоинстанционното
производство, с начислен ДДС, за процесуалното представителство на Д. Б. Н., с ЕГН
**********, и Ю. Б. Н., с ЕГН **********.
12
ОСЪЖДА „Застрахователно акционерно дружество ОЗК – Застраховане“АД, с
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.“Света София“
№7, ет.5, на основание чл.78, ал.6 от ГПК, да заплати в полза на бюджета на съда, по
сметка на САС, сумата от 4200 лв./четири хиляди и двеста лева/, представляваща
държавна такса в размер на 6% за допълнително уважената част от исковете, за двете
съдебни инстанции.
Решението е постановено при участието на Г. И. Д., с ЕГН**********, в
качеството на трето лице – помагач на ответника „Застрахователно акционерно
дружество ОЗК – Застраховане“АД, с ЕИК *********.
Решението в частта му, в която съдът се произнася по реда на чл.248, ал.3 от
ГПК, има характер на въззивно определение, и подлежи на касационно обжалване, в
едноседмичен срок от връчването му на страните, с частна касационна жалба пред
Върховния касационен съд, при наличие на предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 от
ГПК.
Решението в останалата му част подлежи на касационно обжалване на основание
чл.280, ал.3, т.1 от ГПК, в едномесечен срок от връчването му на страните, с
касационна жалба пред Върховния касационен съд, при наличието на предпоставките
на чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13