№ 1469
гр. Плевен, 01.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на осемнадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Милена Св. Томова
при участието на секретаря АНЕТА ХР. ЙОТОВА
като разгледа докладваното от Милена Св. Томова Гражданско дело №
20244430104020 по описа за 2024 година
за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по обективно съединени искове с правно основание
чл.26, ал.1, предл.първо от ЗЗД, във вр. с чл.22 ЗПК, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК и
чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД.
Производството по делото е образувано въз основа на депозирана искова
молба от Х. П. М. с ЕГН **********, чрез пълномощника си Еднолично
адвокатско дружество „Д. М." вписано в регистър БУЛСТАТ под № ***, с
адрес на упражняване на дейността: *** представлявано от Д. М. М. -
Управител против "ВИВУС.БГ" ЕООД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на
управление: ***.
Ищецът твърди следните релевантни факти, на които основава
претендираните за реализиране права: Твърди се, че на 27.11.2021 г. ищеца
сключил договор за паричен заем № *** с ответното дружество /с предишна
фирма 4финанс/. Страните се договорили сумата по отпуснатия кредит да
бъде в размер па 1 000 лв. със срок на погасяване 27.12.2021 г. На 12.12.2021 г.
между страните бил сключен анекс за отпускане на допълнителна сума от 200
лв., като таксата за бързо разглеждане се променяла в размер на 237,76 лв. В
посочения договор било отразено, че ГПР бил в размер на 49,80%, лихвен
1
процент за кредита в размер на 40,76%, сума на лихвата за срока на договора -
37,04 лв. В анекса било записано, че кредитополучателят дължал сума в
размер на 237,76 лв. такса за бързо разглеждане.
Твърди се, че ищеца Х. М. погасил задълженията по договора, като бил
заплатил по сметка на дружеството изцяло сумата по договора, включително
такса за експресно разглеждане, а именно: 1 474,80 лв.
Навеждат се доводи, че с оглед качеството на заемателя бил налице
договор с потребител по смисъла на пар.13 от ДР ЗЗП, по отношение на който
намирали приложение съответно разпоредбите на ЗПK. Според ищеца,
договорът за кредит е нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 22 от
ЗПК, тъй като липсвал съществен елемент от неговото съдържание, а именно
годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита, поради това, че в договора
бил грешно посочен размер на ГПР, а действителният такъв бил в пъти по-
висок от посочения, което било над максимално установения пpaг на ГПР,
предвиден в императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Още със
сключване на договора било посочено, че потребителят дължал
възнаграждение за допълнителна услуга от момента на подписване на
договора. Следователно се касаело за уговорки по сключения договор за
потребителски кредит, още повече, че същата била инкорпорирана в самия
договор и следвало да се включат в годишния процент на разходите, тъй като
представлявали разходи за потребителя по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК. В този
смисъл, невключването на допълнителните услуги в ГПР и уреждането им в
договора като допълнителен пакет услуги представлявало заобикаляне на
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като начисляването и събирането на
възнаграждения по пакети за допълнителни услуги не представлявало
плащане за услуги, а всъщност представлявало прикрити разходи по кредита,
с които се стигало до надхвърляне ограниченията на закона за максимален
размер на ГПР. С тези действия „ВИВУС.БГ“ ЕООД заобикаляло изискванията
на ЗПK за точно посочване па финансовата тежест на кредита за длъжника,
като съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК. Грешното посочване на размера на ГПР,
според ищеца, следвало да се приравни на хипотезата на непосочен ГПР по
смисъла на чл., 11, ал. 1, т. 10 т ЗПК, респективно целият договор бил
недействителен па основание чл. 22 от ЗПК.
Излага се още, че посочването в договора на размер на ГПР, който не
2
бил реално прилаганият в отношенията между страните, представлявало
„заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от
Закона за защита на потребителите, както и по смисъла па правото на ЕС.
Навеждат се още доводи за нищожност клаузата, с която било уговорено,
че ищеца се задължавал да заплати на кредитиращото дружество такса за
експресно разглеждане на кредита. Сочи се, че възможността на кредитора да
въвежда такси извън стойността на договорения размер на заема била
регламентирана в чл. 10а от ЗПК и била предвидена за допълнителни услуги,
свързани с договора за потребителски кредит. Налице била изрична забрана
съгласно сочения текст да се изискват такси и комисионни за действия,
свързани с усвояването и управлението на кредита. В случая не била налице
допълнителна услуга по смисъла па чл. 10а, ал. 1 ЗПК. Клаузата заобикаляла
изискванията на чл. 10а, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, поради което била нищожна
съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК. Същата не представлявала и реално предоставена
допълнителна възможност или преференциални условия, от които
кредитополучателят да можел да се възползва и да носела допълнителни
ползи за него. Съгласно ЗПК кредиторът нямал право да събира такси,
свързани с отпускането, усвояването и обслужването на кредита. Уговарянето
на клаузата представлявало начин кредиторът да си набави допълнителни
средства, чрез нарушаване па добрите нрави и чрез заобикаляне на
императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и при несьблюдаване на основния
правен принцип, забраняващ неоснователното обогатяване да се калкулира
допълнителна /лихва/ печалба към договорената възнаградигелна лихва.
Всичко това било в пряко нарушение на разпоредбата на чл. 143, т. 19 ЗПК,
тъй като тези клаузи били неравноправни и противоречащи на добрите нрави
на основание умишленото въвеждане на потребителя в заблуждение.
Като следствие от изложеното се отправя искане за постановяван на
решение, с което да се прогласи нищожността на процесния Договор за
потребителски кредит. При условия на евентуалност, ищеца моли да се
прогласи нищожността на клаузата, предвиждаща заплащането на „такса за
експресно разглеждане“. Претендира се също така да бъде осъден ответника
да заплати на ищеца сумата от 5лв., претендирана частично от цялото вземане
в размер на 237,76лв., представляваща недължимо платени суми по процесния
договор за кредит, ведно със законната лихва от датата на завеждане на
исковата молба до окончателното изплащане.
3
Ответникът е депозирал писмен отговор в срока по чл.131 от ГПК, с
който ангажира становище за неоснователност на исковете.
В о.с.з. на 18.10.2024г. е допуснато изменение на предявеният
осъдителен иск, като същият се счита предявен за сумата от 363,62лв.,
представляваща сбор от недължимо платени без основание сума от 237,76лв.
по незадължителна услуга, сума от 85,86лв. за наказателна лихва за забава и
сума от 40лв. за разходи за събиране.
Съдът като съобрази становищата на страните и представените по
делото писмени доказателства, прие за установено от фактическа и правна
страна следното:
Установява се от приложения Договор за кредит № ***/27.11.2021г., че
същия е бил сключен между ищеца Х. П. М. в качеството си на
кредитополучател и ответника „ВИВУС.БГ" ЕООД /с предишна фирма
4финанс/, в качеството му на кредитодател. Според обективираното в него,
страните се договорили отпуснатия заем да бъде в размер на 1 000 лева, при
погасяване в срок от 30 дни. Уговорили са лихвен процент за кредита в размер
на 40.99%, сума на лихвата за срока на договора – 33,69 лева, както и че
кредитополучателят дължи сума в размер на 206,31 лв. такса за бързо
разглеждане. Посочен е Годишен процент на разходите от 49,7%. Датата на
погасяване на дълга е била определена на 27.12.2021г.
От приложения препис на Анекс от 12.12.2021г., подписан към
горепосочения договор се установява, че по силата на това съглашение е била
отпусната допълнителна сума на кредитополучателя в размер на 200лв., при
което е бил предоговорен размера на възнаградителната лихва – на 40,76%
или 37,04лв., както и размера на таксата за бързо разглеждане, която след
отпускане на допълнителната сума е била определена на 237,76лв.
Не се спори между страните и се признава от ответника, както и се
установява от приложената счетоводна справка, че на 02.03.2022г. ищеца е
заплатил в полза на ответника сума в размер на 1 600,48лв., с която са били
осчетоводени като погасени следните задължения, произтичащи от
процесното съглашение: 1 200 лв. главница; 37,04 лв. договорна лихва; 237,76
лв. такса за допълнителна незадължителна услуга Бързо разглеждане; 85,68
лв. наказателна лихва за забава, начислена на основание т. 15.2. (а) от Общите
условия и 40 лв. разходи, свързани със събиране на просроченото задължение,
4
начислени на основание т. 15.4. от Общите условия към Договора.
От приложения препис на Общи условия на договора за кредит се
установява, че в случай на забавяне на плащания от страна на
кредитополучателя, същият дължи надбавка за наказателна лихва, която
включва стандартния договорен лихвен процент, посочен в специалните
условия на договора за кредит и законовата наказателна лихва за забава, която
е в размер на 10.00%
Видно е също така от цитираните Общи условия, че в чл.15.4 е
предвидено, че всички разноски, свързани с действия по събирането на дълга
на кредитополучателя, включително, но не само услугите на дружества за
събиране на вземания, разноски във връзка с телефонни обаждания за
напомняне, изпращане на напомнителни писма за просрочени плащания и/или
други основателни действия, предприети при просрочие, са за сметка на
кредитополучателя. Регламентирано е, че размерът на разноските по тази
точка се определя като се съобразява Тарифата на кредитора, не се олихвява и
се добавя към общата дължима сума от кредитополучателя.
При така установеното от фактическа страна, съдът приема следното от
правна страна:
Съдът намира, че от обсъдените по-горе доказателства се установи
възникнало между страните правоотношение по силата на сключен между тях
договор за паричен заем от разстояние по реда на ЗПФУР, от 27.11.2021г.,
изменен с Анекс от 12.12.2021г.
Доколкото се касае за вид заем, който по своята характеристика е реален
договор, за да е действително съглашението, трябва реално да е предадена
съответната сума на заемателя. Фактът на реално предаване на заемната сума
от 1200 лв. в случая не се и оспорва от ищеца.
Съдът намира, че за процесния Договор е приложим ЗПК, въпреки, че е
сключен за срок от 30 дни, т.к. за изключване на приложението му не е
достатъчен само уговорения срок, но и дължимите по силата на съглашението
разходи да са незначителни. В случая не може да се приеме незначителност на
разходите, с оглед уговорената такса за експресно разглеждане.
Съдът намира за основателно въведеното от ищеца възражение за
нищожност на процесния Договор за потребителски кредит, поради
5
неспазване изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
Установи се, че в процесния договор за потребителски кредит е посочен
процент на ГПР 49.7%, т. е.формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ГПК и размерът му не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Този размер обаче не отразява действителният такъв, тъй като не
включва регламентираната Такса за бързо разглеждане, която съдът намира, че
следва да е включена. Според дефиницията на понятието „общ разход по
кредита за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, това са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения
за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора, и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариални такси. В този смисъл е
установената практика на СЕС, като например Решение от 21.03.2024 г. по
дело С-714/2022 г., в което е прието, че чл. 3, б. „ж“ от ДиректИ. 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно
договорите за потребителски кредити и за отмяна на ДиректИ. 87/102/ЕИО на
Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги,
които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия
тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за
отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума,
както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се
намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по
кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на
понятието „годишен процент на разходите“ по смисъла на посочения член 3,
буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за
получаването на съответния кредит или те представляват конструкция,
предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит.
Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
6
задължения в левове или във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България (основен лихвен процент, който
към момента на сключване на договора е бил 0.0 %, плюс 10 %), което
означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от
взетата сума. Клаузи в договор, надвишаващи определените по ал.4, са
нищожни по аргумент от чл. 19, ал. 5 ЗПК. В договора е посочено, че размерът
на ГПР по кредита е 49,7 %, а съгласно дефиницията на ГПР в общите условия
към договора в него не са включени разходите по допълнителни
незадължителни услуги, към които се числи и процесната. Така, включвайки
таксата за екпресно разглеждане на заявката към приложимия по договора
размер на ГПР несъмнено води до превишение на посоченото ограничение в
размера на ГПР от 50%.
На основание изложеното, съдът приема, че заемодателят по договора за
заем, не е посочил действителния ГПР по договора за заем, съгласно нормата
на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Поради това и потребителят е въведен в
заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да плати
по договора, както и реалните разходи по кредита, които ще стори.
Неспазването на този реквизит от договора, съставлява нарушение на
императивната норма на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. А съгласно чл.22 от ЗПК
когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал.2
и чл.12, ал.1, т.7 - т. 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК, когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
При съобразяване на така установената недействителност, ищецът
дължи по процесния договор единствено главницата в размер на 1 200лв.
Внесените от суми в размер на 237,76 лв. за такса за допълнителна
незадължителна услуга Бързо разглеждане; 85,68 лв. наказателна лихва за
забава и 40 лв. разходи, свързани със събиране на просроченото задължение
или общо 363,44лв., се явяват платени без основание и подлежат на връщане.
Предвид изложеното, съдът намира, че предявеният иск с правно
основание чл.55, ал.1, предл.първо от ЗЗД е изцяло основателен и доказан и
следва да бъде уважен като такъв, респективно осъден ответника да заплати
на ищцата недължимо внесената от нея сума претендирана в размер на
7
363,42лв., от които 237,76 лв. за такса за бързо разглеждане; 85,86 лв.
наказателна лихва за забава и 40 лв. разходи, свързани със събиране на
просроченото задължение, ведно със законната лихва върху сумата, считано
от датата на завеждане на исковата молба до окончателното изплащане.
По въпроса за разноските:
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал.1 от ГПК ответника
дължи ищеца разноски за държавна такса в размер на 109лв.
Процесуалният представител на ищеца претендира разноски за
предоставена безплатна правна помощ.
Съдът споделя съдебната практика, приемаща, че принципно не е
необходимо да се провежда нарочно доказване на предпоставките за
предоставяне на безплатна адвокатска помощ, но ако противната страна
твърди, че предпоставките за предоставяне на безплатна адвокатска помощ не
са налице и че страните по договора за адвокатска услуга са договорили
предоставяне на адвокатска помощ без насрещно заплащане по други
съображения, различни от посочените в чл.38 ЗА, тя следва да представи
доказателства в подкрепа на това свое твърдение, като опровергае наличието
на поддържаното основание (Определение № 163 от 13.06.2016 г. по ч.гр.д. №
2266 / 2016 на ВКС, I г.о.).
Съдът счита че в случая наличието на поддържаното основание за
предоставяне на безплатна правна помощ е налице. Съдът не изследва дали
действително клиента е материално затруднен при преценка на имотно и
парично състояние към датата на иницииране на настоящото производство, а в
случая е налице и декларация на ищеца за липса на доходи и имущество, от
което да се издържа.
Относно размерът на възнаграждението, което е дължимо на адвоката,
съдът приема, че то следва да се определи с оглед на фактическата и правна
сложност на делото, като не се счита обвързан от опредените с Наредба № 1
МРАВ минимални размери на адвокатските възнаграждения, в каквато насока
е тълкуването на Съюзното право, дадено с решение от 24.01.2024 г. на Съда
на Европейския съюз по дело C-438/22 г.
Възнаграждението на осъществилия безплатна правна помощ адвокат
следва да се определи като се отчете единствено спецификата на конкретния
8
случа и действителната фактическа и правна сложност на делото.
При това, съдът съобразява, че адвоката осъществява правна помощ на
същия ищец по множество идентични спорове, инициирани в отделни
производства. Макар и споровете да произтичат от правоотношения по
различни договори, те не се отличават със специфики и професионалната
работа по тях може да бъде извършвана общо, а с оглед воденето им по
различни дела е дължимо възнаграждение на адвоката по всяко от тях.
Отчитайки горното, съдът счита, че на осъществилия безплатна правна
помощ адвокат е дължимо възнаграждение в размер на 480лв.
Доколкото адвоката е регистриран по ЗДДС следва да се съобрази и
дължимия данък и общо възнаграждението се определи на 480лв. Съдът
намира за неоснователно възражението на ответника, че не следва да се
съобразява дължимия ДДС. Сочената съдебна практика е изолирана. С
присъждането на възнаграждение по чл. 38 от ЗА трудът и оказаната услуга се
овъзмездяват, поради което следва и да се начислява ДДС.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните Х. П.
М. с ЕГН ********** и "ВИВУС.БГ" ЕООД с ЕИК: ***, че сключеният между
тях Договор за кредит №*** от 27.11.2021г., изменен с Анекс от 12.12.2021г., е
нищожен, на основание чл. 26, ал. 1, пр.1 от ЗЗД, вр. чл.22 от ЗПК, вр. чл.11,
ал.1, т.10 от ЗПК.
ОСЪЖДА, на основание чл.55, ал.1, предл.първо от ЗЗД, "ВИВУС.БГ"
ЕООД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: ***, да заплати в
полза на Х. П. М. с ЕГН **********, сумата от 363,62лв., от която 237,76
лв. за такса за бързо разглеждане; 85,86 лв. наказателна лихва за забава и 40
лв. разходи, свързани със събиране на просроченото задължение,
представляващи недължимо платени по Договор за кредит №*** от
27.11.2021г., изменен с Анекс от 12.12.2021г., ведно със законната лихва от
датата на депозиране на исковата молба в съда – 11.07.2024г. до окончателното
изплащане.
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.1 от ГПК, "ВИВУС.БГ" ЕООД,
9
ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: ***, да заплати в полза на
Х. П. М. с ЕГН ********** сумата от 109лв., представляваща дължима по
производството държавна такса.
ОСЪЖДА "ВИВУС.БГ" ЕООД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на
управление: ***, да заплати на ***, вписано в регистър БУЛСТАТ под № ***,
сумата от 480лв с ДДС - адвокатско възнаграждение за осъществената
безплатна правна помощ.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Плевенски окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
10