Определение по дело №546/2020 на Окръжен съд - Добрич

Номер на акта: 260022
Дата: 13 август 2020 г. (в сила от 13 август 2020 г.)
Съдия: Галатея Петрова Ханджиева
Дело: 20203200500546
Тип на делото: Въззивно частно гражданско дело
Дата на образуване: 29 юли 2020 г.

Съдържание на акта

                             

                     

                                               О П Р Е Д Е Л Е Н И  Е

                                                              №260022

                                             гр. Добрич, 13.08.2020г.

 

                               В  ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

Добричкият окръжен съд                                 гражданско отделение

На тринадесети август                                       година 2020

В закрито съдебно заседание в следния състав:

 

                              ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛАТЕЯ ХАНДЖИЕВА

                                        ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ДЯКОВА

                                                            ГЕОРГИ ПАШАЛИЕВ                                                         

 

разгледа докладваното от съдията Г.Ханджиева

въззивно частно гражданско дело      номер 546      по описа за 2020 година

и, за да се произнесе, взе предвид следното:

        Производството е по чл.423 от ГПК.

Подадено е възражение до въззивния съд от Р.Т.А. ***, чрез упълномощения адвокат, срещу издадената по ч.гр.д.№2092/2018г. на ДРС заповед №1223/17.05.2018г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК.

Твърди се във възражението, че от 2014г. длъжникът живее в друга държава, а лицето, на което по реда на чл.46 от ГПК била връчена заповедта за изпълнение, не го уведомило за нея. За заповедта за изпълнение длъжникът узнал в началото на м.юли 2020г. по повод предприети от съдебен изпълнител действия за принудително изпълнение, за които длъжникът бил уведомен от съседи.

Ответната страна „Водоснабдяване и канализация – Добрич“АД – гр.Добрич, възразява, че заповедта за изпълнение е надлежно връчена при условията на чл.46 от ГПК и това не се променя, с оглед евентуална недобросъвестност от страна на получилото я лице да уведоми длъжника. Възразява още и за липса на убедителни доказателства, че в годините от издаване на заповедта длъжникът изобщо не е посещавал Република България, както и за това, че адвокатът на длъжника се запознал с изпълнителното дело на 30.06.2020г.

Съдът обсъди съображенията на страните и въз основа на събраните по делото доказателства намира за установено следното:

По заявление на „Водоснабдяване и канализация – Добрич“АД по ч.гр.д.№2092/2018г. на ДРС срещу Р.Т.А. е издадена заповед №1223/17.05.2018г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК. Видно от книжата по заповедното производство, за длъжника заповедта е връчена на друго лице, легитимирало се пред призовкаря да живее на постоянния адрес на длъжника и да е от кръга на домашните му /етърва/. Връчването е извършено на 21.05.2018г. и е редовно осъществено при условията на чл.46 от ГПК. Въз основа на влязлата в сила заповед е издаден изпълнителен лист срещу длъжника.

Със сега депозираното възражение по чл.423 от ГПК са представени писмени доказателства. Установява се, че от 20.10.2014г. длъжникът Р.Т.А. и съпругът й са регистрирани в гражданската служба и живеят в гр.М., Република Германия, а от 18.07.2017г. Р.Т.А. работи по трудов договор без определен срок при работодател в същата държава.

От изложеното до тук става ясно, че заповедта за изпълнение не е лично връчена на длъжника /което не се отразява на редовността на връчването/ и  в деня на връчването длъжникът не е имал обичайно местопребиваване в Република България /живеел е и е работел в друга държава, в която е било фактическото му обичайно местопребиваване/. Налице е хипотезата на чл.423 ал.1 т.2 от ГПК длъжникът да възразява срещу заповедта за изпълнение. Доводите на другата страна, че е възможно длъжникът да е посещавал Република България в годините след издаване на заповедта срещу него и при това не е бил в невъзможност да узнае за заповедта, са само едно необосновано предположение, въз основа на което не могат да се правят никакви изводи. Най-ранната дата, на която може да се приеме, че длъжникът реално е узнал за издадената срещу него заповед за изпълнение, е тази, на която адвокатът му се е запознал с изпълнителното дело, образувано за събиране на вземането, за което е издадена заповедта. Тази дата е спорна между страните, но дори и да се приеме по-ранната, посочена такава от ответника - 30.06.2020г., възражението е подадено в установения за това едномесечен срок.

Следователно, налице са всички предпоставки по чл.423 ал.1 т.2 от ГПК и възражението следва да се приеме. Разпоредбата на чл.423 ал.3 изр.трето от ГПК  предвижда съдът служебно да обезсили заповедта за изпълнение и издадения въз основа на нея изпълнителен лист, когато възражението е прието, защото не са били налице предпоставките по чл.411 ал.2 т.3 и 4 от ГПК.

Разпоредбата е в редакция от ДВ бр.50/2008г. и кореспондира с редакцията на чл.411 ал.2 т.3 и 4 от ГПК до допълването й с ДВ бр.100/2019г. До това допълване чл.411 ал.2 т.3 от ГПК предвижда отрицателна предпоставка за издаване на заповед за изпълнение – липсата на постоянен адрес или седалище на длъжника в Република България, а т.4 – липсата на обичайно местопребиваване или място на дейност на длъжника на територията на Република България. Така е налице пълно съответствие между предпоставките за издаване на заповедта за изпълнение по чл.411 ал.2 т.4 от ГПК /ред. преди ДВ бр.100/2019г./ и предпоставките за приемане на възражение срещу нея по чл.423 ал.1 т.2 и обезсилването й по ал.3. С допълването на чл.411 ал.2 с нова т.3 /ДВ бр.100/2019г./, съществувалите до този момент т.3 и т.4 са станали съответно – т.4 и т.5.

Така, сега липсата на обичайно местопребиваване на длъжника в страната е пречка срещу него да се издаде заповед за изпълнение, предпоставка е съдът да приеме възражението му по чл.423 ал.1 т.2 от ГПК, но не и да обезсили заповедта и изпълнителния лист - чл.423 ал.3 изр.трето препраща към т.3 и т.4 на чл.411 ал.2, но не и към т.5. Според съда този буквален подход е твърде формалистичен. Очевидно е, че се касае за неудачна и непрецизна законодателна техника. Новата т.3 на чл.411 ал.2 от ГПК въвежда неравноправните клаузи в потребителските договори като пречка за издаване на заповед за изпълнение; неравноправните клаузи не са предвидено в нито една от хипотезите на чл.423 ал.1 от ГПК основание за възражение срещу заповедта. Най-общо основанията за възражение по чл.423 ал.1 от ГПК се свеждат до правна и/или фактическа невъзможност за длъжника да узнае и/или да възрази срещу заповедта. Напълно е лишено от смисъл това, съдът да приеме възражението, защото длъжникът не е имал обичайно местопребиваване в страната, но да не обезсили заповедта, а да изследва дали тя е издадена за задължение по потребителски договор с неравноправна клауза. Очевидно е, че с допълването на чл.411 ал.2 от ГПК /ДВ бр.100/2019г./ с новата т.3 и промяната на номерацията на бившите т.3 и т.4, сега в т.4 и т.5, законодателят е пропуснал да промени препращата норма на чл.423 ал.3 изр.трето  от ГПК вместо към чл.411 ал.2 т.3 и 4, към чл.411 ал.2 т.4 и 5.

По тези съображения съдът счита, че липсата на обичайно местопребиваване на длъжника в Република България е предвидена в закона - пречка за издаване на заповед за изпълнение, предпоставка за възражение срещу издадената заповед и приемането на възражението, предпоставка за обезсилване на заповедта /която изобщо не е трябвало да бъде издадена/ и изпълнителния лист въз основа на нея.

С оглед изложеното, съдът

 

О П Р Е Д Е Л И :

 

ПРИЕМА възражението  на Р.Т.А. с ЕГН ********** ***, срещу издадената по ч.гр.д.№2092/2018г. на ДРС заповед №1223/17.05.2018г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК.

ОБЕЗСИЛВА заповед №1223/17.05.2018г. за изпълнение на парично задължение, издадена по ч.гр.д.№2092/2018г. на ДРС и издадения въз основа на нея изпълнителен лист.

Определението е окончателно.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                         ЧЛЕНОВЕ:1.                      2.