О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№260022
гр. Добрич, 13.08.2020г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Добричкият окръжен съд гражданско
отделение
На тринадесети август година 2020
В закрито съдебно заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛАТЕЯ ХАНДЖИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ДЯКОВА
ГЕОРГИ ПАШАЛИЕВ
разгледа докладваното от съдията Г.Ханджиева
въззивно частно гражданско дело номер 546 по описа за 2020 година
и, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.423 от ГПК.
Подадено е
възражение до въззивния съд от Р.Т.А. ***, чрез
упълномощения адвокат, срещу издадената по ч.гр.д.№2092/2018г. на ДРС заповед №1223/17.05.2018г.
за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК.
Твърди се във възражението, че от 2014г. длъжникът живее
в друга държава, а лицето, на което по реда на чл.46 от ГПК била връчена
заповедта за изпълнение, не го уведомило за нея. За заповедта за изпълнение
длъжникът узнал в началото на м.юли 2020г. по повод предприети от съдебен
изпълнител действия за принудително изпълнение, за които длъжникът бил уведомен
от съседи.
Ответната страна „Водоснабдяване и канализация –
Добрич“АД – гр.Добрич, възразява, че заповедта за изпълнение е надлежно връчена
при условията на чл.46 от ГПК и това не се променя, с оглед евентуална
недобросъвестност от страна на получилото я лице да уведоми длъжника. Възразява
още и за липса на убедителни доказателства, че в годините от издаване на
заповедта длъжникът изобщо не е посещавал Република България, както и за това,
че адвокатът на длъжника се запознал с изпълнителното дело на 30.06.2020г.
Съдът обсъди съображенията на страните и въз основа
на събраните по делото доказателства намира за установено следното:
По заявление на „Водоснабдяване и канализация –
Добрич“АД по
ч.гр.д.№2092/2018г. на ДРС срещу Р.Т.А. е издадена заповед №1223/17.05.2018г. за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК. Видно от книжата по заповедното производство, за
длъжника заповедта е връчена на друго лице, легитимирало се пред призовкаря да живее на постоянния адрес на длъжника и да е
от кръга на домашните му /етърва/. Връчването е извършено на 21.05.2018г. и е
редовно осъществено при условията на чл.46 от ГПК. Въз основа на влязлата в
сила заповед е издаден изпълнителен лист срещу длъжника.
Със сега депозираното
възражение по чл.423 от ГПК са представени писмени доказателства. Установява
се, че от 20.10.2014г. длъжникът Р.Т.А. и съпругът й са регистрирани в
гражданската служба и живеят в гр.М., Република Германия, а от 18.07.2017г. Р.Т.А.
работи по трудов договор без определен срок при работодател в същата държава.
От изложеното до тук става
ясно, че заповедта за изпълнение не е лично връчена на длъжника /което не се
отразява на редовността на връчването/ и в деня на връчването длъжникът не е имал
обичайно местопребиваване в Република България /живеел е и е работел в друга
държава, в която е било фактическото му обичайно местопребиваване/. Налице е
хипотезата на чл.423 ал.1 т.2 от ГПК длъжникът да възразява срещу заповедта за
изпълнение. Доводите на другата страна, че е възможно длъжникът да е посещавал
Република България в годините след издаване на заповедта срещу него и при това
не е бил в невъзможност да узнае за заповедта, са само едно необосновано предположение,
въз основа на което не могат да се правят никакви изводи. Най-ранната дата, на
която може да се приеме, че длъжникът реално е узнал за издадената срещу него
заповед за изпълнение, е тази, на която адвокатът му се е запознал с
изпълнителното дело, образувано за събиране на вземането, за което е издадена
заповедта. Тази дата е спорна между страните, но дори и да се приеме
по-ранната, посочена такава от ответника - 30.06.2020г., възражението е
подадено в установения за това едномесечен срок.
Следователно, налице са всички
предпоставки по чл.423 ал.1 т.2 от ГПК и възражението следва да се приеме.
Разпоредбата на чл.423 ал.3 изр.трето от ГПК
предвижда съдът служебно да обезсили заповедта за изпълнение и издадения
въз основа на нея изпълнителен лист, когато възражението е прието, защото не са
били налице предпоставките по чл.411 ал.2 т.3 и 4 от ГПК.
Разпоредбата е в редакция от
ДВ бр.50/2008г. и кореспондира с редакцията на чл.411 ал.2 т.3 и 4 от ГПК до
допълването й с ДВ бр.100/2019г. До това допълване чл.411 ал.2 т.3 от ГПК
предвижда отрицателна предпоставка за издаване на заповед за изпълнение –
липсата на постоянен адрес или седалище на длъжника в Република България, а т.4
– липсата на обичайно местопребиваване или място на дейност на длъжника на
територията на Република България. Така е налице пълно съответствие между
предпоставките за издаване на заповедта за изпълнение по чл.411 ал.2 т.4 от ГПК
/ред. преди ДВ бр.100/2019г./ и предпоставките за приемане на възражение срещу
нея по чл.423 ал.1 т.2 и обезсилването й по ал.3. С допълването на чл.411 ал.2
с нова т.3 /ДВ бр.100/2019г./, съществувалите до този момент т.3 и т.4 са
станали съответно – т.4 и т.5.
Така, сега липсата на обичайно
местопребиваване на длъжника в страната е пречка срещу него да се издаде
заповед за изпълнение, предпоставка е съдът да приеме възражението му по чл.423
ал.1 т.2 от ГПК, но не и да обезсили заповедта и изпълнителния лист - чл.423
ал.3 изр.трето препраща към т.3 и т.4 на чл.411 ал.2, но не и към т.5. Според
съда този буквален подход е твърде формалистичен. Очевидно е, че се касае за
неудачна и непрецизна законодателна техника. Новата т.3 на чл.411 ал.2 от ГПК
въвежда неравноправните клаузи в потребителските договори като пречка за
издаване на заповед за изпълнение; неравноправните клаузи не са предвидено в
нито една от хипотезите на чл.423 ал.1 от ГПК основание за възражение срещу
заповедта. Най-общо основанията за възражение по чл.423 ал.1 от ГПК се свеждат
до правна и/или фактическа невъзможност за длъжника да узнае и/или да възрази
срещу заповедта. Напълно е лишено от смисъл това, съдът да приеме възражението,
защото длъжникът не е имал обичайно местопребиваване в страната, но да не
обезсили заповедта, а да изследва дали тя е издадена за задължение по
потребителски договор с неравноправна клауза. Очевидно е, че с допълването на
чл.411 ал.2 от ГПК /ДВ бр.100/2019г./ с новата т.3 и промяната на номерацията
на бившите т.3 и т.4, сега в т.4 и т.5, законодателят е пропуснал да промени препращата норма на чл.423 ал.3 изр.трето от ГПК вместо към чл.411 ал.2 т.3 и 4, към
чл.411 ал.2 т.4 и 5.
По тези съображения съдът
счита, че липсата на обичайно местопребиваване на длъжника в Република България
е предвидена в закона - пречка за издаване на заповед за изпълнение,
предпоставка за възражение срещу издадената заповед и приемането на
възражението, предпоставка за обезсилване на заповедта /която изобщо не е
трябвало да бъде издадена/ и изпълнителния лист въз основа на нея.
С оглед изложеното, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
ПРИЕМА възражението
на Р.Т.А. с
ЕГН ********** ***, срещу издадената по ч.гр.д.№2092/2018г. на ДРС заповед №1223/17.05.2018г.
за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК.
ОБЕЗСИЛВА заповед №1223/17.05.2018г. за изпълнение на парично
задължение, издадена по ч.гр.д.№2092/2018г. на ДРС и издадения въз основа на
нея изпълнителен лист.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.