РЕШЕНИЕ
№………….
гр. София,
26.04.2021
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV-Г въззивен състав, в открито
съдебно заседание на двадесет и шести януари през две хиляди и двадесет и първа
година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА АЛЕКСАНДРОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ТАНЯ ОРЕШАРОВА
2. мл. с. ИРИНА СТОЕВА
с участието на секретаря Антоанета
Петрова, като разгледа докладваното от младши съдия Стоева в.гр.д. № 8595 по
описа за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 71851 от 13.04.2020 г.,
постановено по гр.д. № 1123 по описа за 2019 г. на СРС, ГО, 28-ми състав,
първоинстанционният съд е отхвърлил иска на ищцата А.Д.И. с правно основание
чл. 81 от ГПК, вр. с чл. 45 от ЗЗД за осъждане на ответника „О.Б.Б.“ АД да
заплати на ищцата сумата в размер на 500,00 лева, представляваща разноски за
адвокат по изпълнително дело № 20138410409467 по описа на ЧСИ Н.М., ведно със
законната лихва върху сумата до окончателното ѝ заплащане. Със съдебния
акт ищцата е била осъдена да заплати на ответното дружество на основание чл.
78, ал. 8 от ГПК сумата в размер на 150,00 лева, представляваща юрисконсултско
възнаграждение.
Срещу
решението на СРС е постъпила въззивна жалба от ищцата в първоинстанционното
производство, в която се моли за отмяна на постановеното първоинстанционно
решение като неправилно, незаконосъобразност и издадено при съществено
противоречие със съдебната практика. Посочва се, че съдебният състав не се е
съобразил, че ответникът е бездействал да прекрати производството по
изпълнителното дело, което е станало причина за наемане на адвокат с цел
прекратяване на същото. Моли се да осъждане на ответника да заличи от кредитния
регистър качеството на длъжник на въззивника, както и състоянието по
изпълнителното дело по описа на ЧСИ Н.М. в Централния кредитен регистър на БНБ.
Търсят се сторените пред двете инстанции разноски.
В законоустановения срок по чл. 263, ал.
1 от ГПК е постъпил отговор на въззивна жалба от ответника „О.Б.Б.“ АД, в който
се поддържа, че въззивната жалба е неоснователна. Посочва се, че исковата
претенция е неоснователна поради липса на предпоставките за непозволено
увреждане, а именно – противоправно поведение и пряка и непосредствена причинна
връзка между поведението на ответника и настъпилите вреди. Посочва се, че след
депозирането на молба с вх. № 149223/29.07.2014 г., в която ответникът е
посочил, че няма повече претенции за събиране на дължими суми от длъжника,
същият не е предприемал други действия и не е правил други искания по
изпълнителното производство. Сочи се, че сключването на договора за правна
защита и съдействие от ищцата е било след прекратяване по силата на закона на изпълнителното
производство, като за последното не е необходим изричен акт, поради което
процесуално представителство не е било необходимо. Посочва се, че твърдението
на ищцата, че е било налице увреждащо незаконосъобразно бездействие от страна
на взискателя, е несъстоятелно предвид това, че в ГПК се предвижда прекратяване
на изпълнителното производство по силата на закона при бездействие на
взискателя. Прави се искане за присъждане на сторените във въззивното
производство разноски.
Софийски градски съд, като прецени
доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено
следното от фактическа страна:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с
иск с правно основание по чл. 49, вр. чл. 45 от ЗЗД за осъждане на ответната
страна да заплати на ищцата сумата в размер на 500,00 лева, представляваща
платено адвокатско възнаграждение по
Договор за правна помощ и съдействие. Твърди се, че ищцата е заплатила
посочената сума във връзка с изпълнително дело № 20138410409467 по описа на ЧСИ
Н.М., по което дело съдебният изпълнител е генерирал суми и такси и което
съдебният изпълнител не е прекратил съобразно изискванията на чл. 433, ал. 1,
т. 2, вр. чл. 438, т. 8 от ГПК, поради което на ищцата се наложило да ангажира
адвокат за съдействие.
От събраните по делото писмени
доказателства се установява, че изпълнително дело № 20138410409467 по описа на
ЧСИ Н.М. е било образувано по молба от 03.09.2013 г. на ответника „О.Б.Б.” АД,
в качеството му на взискател, срещу ищцата за сумите по изпълнителен лист от
09.08.2013 г., издаден по ч.гр.д. № 80876 по описа за 2013 г. на РС-Монтана.
Още с молбата за образуване на изпълнителното производство ответникът е
възложил на съдебния изпълнител да извърши конкретни изпълнителни действия с
цел събиране на вземането- запор на трудово възнаграждение, възбрана върху
налични недвижими имоти, запор върху дялове и акции в търговски дружества,
банковите сметки на ищцата и МПС-та, вследствие на което са предприети действия
по изпълнението.
С молба от 15.11.2013 г. ответникът е
информирал съдебния изпълнител за постигнато извънсъдебно споразумение между
страните за разсрочено плащане на дълга, вследствие на което с постановление от
19.11.2013 г. съдебният изпълнител е спрял изпълнителното производство и е
вдигнал наложените запори върху банковите сметки и трудовото възнаграждение на
ищцата.
С молба от 28.07.2014 г. ответникът е
уведомил съдебния изпълнител, че задълженията за разноски, лихви и главница към
него са били изцяло погасени. В същата молба е било посочено, че ответникът ще
окаже пълно съдействие за събиране на дължимите неплатени такси и разноски по
изпълнението по чл. 79, ал. 3 от ЗЧСИ и т. 26 от ТТРЗЧСИ.
Видно от представените пълномощно и
договор за правна защита и съдействие, на 17.09.2018 г. е бил сключен договор
за адвокатско съдействие между ищцата и адв. Надежда И. с предмет процесуално
представителство пред СРС и ЧСИ Н.М. за прекратяване на процесното изпълнително
дело и с уговорено възнаграждение в размер на 500,00 лева, платено в брой. С
молба от 20.09.2018 г., подадена от ищцата чрез адв. Н. И., е поискано
прекратяване на изпълнителното дело поради неизвършване на изпълнителни
действия по него повече от 2 години. С постановление от 23.10.2018 г. съдебният
изпълнител е прекратил изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1,
т. 2 от ГПК и е вдигнал наложените запори. Със съобщение, получено от ищцата на
23.10.2018 г., съдебният изпълнител е уведомил последната, че дължи в полза на
съдебния изпълнител такса по т. 26 от ТТРЗЧСИ в размер на 296,27 лева.
При така установената фактическа
обстановка съдът приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е допустима – същата е
подадена в срок, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт.
Съгласно нормата
на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите
въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания. При извършената
проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно
и допустимо, поради което следва да се обсъдят релевираните доводи относно
неговата правилност.
Предпоставките за търсене на отговорност
за непозволено увреждане са: противоправно поведение (действие или
бездействие); настъпила вреда; причинна връзка между деянието и вредата; вина.
В процесния случай се твърди, че противоправното поведение на ответника се е
изразило в бездействие – неизпълнение на задължението да поиска прекратяване на
изпълнителното производство.
Въззивният съд счита за правилни
изводите на СРС, че в тежест на ищеца е да докаже предпоставките за ангажиране
на отговорност по чл. 49, вр. чл. 45 от ЗЗД, като в настоящия случай не е
доказан фактическият състав на непозволеното увреждане. Въззивният съдебен
състав не се съгласява с доводите в жалбата, че е налице задължение на
ответника-взискател да прекрати образуваното изпълнително производство. По
същността си всяко правно задължение е конкретна юридическа обвързаност на едно
лице спрямо носителя на дадено субективно право, за да се обезпечи
осъществяването на последното. Тази обвързаност се изразява в спазване на
определено поведение (действие или бездействие) или търпене на определено
поведение от страна на титуляря на правото и последиците от него. В настоящия
случай не е налице подобно предписание за поведение или обвързаност за
взискателя в изпълнителното производство нито закрепено в закона, нито изведено
в съдебната практиката. Напротив, съгласно Тълкувателно решение № 2 от
26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК, ВКС, когато взискателят не е
поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години,
изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК,
като това е своеобразна санкция за взискателя поради незаинтересоваността му да
прояви активност за събиране на вземането си. Прекратяването на изпълнителното
производство поради т. нар. „перемпция” настъпва по силата на закона, а
съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление вече настъпилото
прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правно релевантни
факти, каквото се е случило и по процесното изпълнително дело. Без правно
значение е дали съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на
принудителното изпълнение и кога ще направи това, тъй като прекратяването на
изпълнителното производство става по право.
Видно от молбата от 28.07.2014 г.,
ответникът е уведомил съдебния изпълнител, че задълженията за разноски, лихви и
главница към него са били изцяло погасени. За периода от депозирането на тази
молба до 17.09.2018 г., когато е бил сключен договорът за правна помощ и
съдействие и заплатена в брой претендираната сума за възнаграждение по него в
размер на 500,00 лева, не са били искани или реализирани способи за събиране на
вземането и е настъпила т.нар. „перемпция“. Нещо повече, по изпълнителното дело
не е било извършвано нищо в този промеждутък от време, което би могло да
обуслови необходимостта от ангажиране от ищцата на адвокатско съдействие.
За пълнота въззивният съд отбелязва, че
видно от съобщение от 23.10.2018 г., изпратено до ищцата от съдебния
изпълнител, и обстоятелствата, от които същата извежда интереса си за
предявяване на иска, ищцата е останал задължена към съдебния изпълнител за
таксата по т. 26 от ТТРЗЧСИ. С оглед на постановките в т. 11 от горецитираното
тълкувателно решение, длъжникът по изпълнителното производство продължава да е
задължен за разноските в изпълнителното производство, които са останали
непогасени, въпреки извършеното плащане на дълга (чл. 79, ал. 2 от ГПК).
Дължимите на частния съдебен изпълнител такси са частно вземане за
възнаграждение за положен труд, а частният съдебен изпълнител е кредитор.
Предвид изложеното следва да се приеме,
че по делото не са доказани предпоставките за ангажиране на отговорността на
ответника. Поради съвпадение на крайните изводи на двете съдебни инстанции
решението на СРС следва да бъде потвърдено.
Що се отнася до искането във въззивната
жалба за осъждане на ответника да заличи от кредитния регистър качеството на
длъжник на ищцата-въззивник, както и състоянието по изпълнителното дело по
описа на ЧСИ Н.М. в Централния кредитен регистър на БНБ, въззивният съд
отбелязва, че същото е недопустимо предвид правомощията на въззивния съд в
настоящото производство за извършване на инстанционен контрол върху
първоинстанционното решение за валидност, допустимост и правилност.
При този изход на спора в полза на
въззиваемата страна се полагат разноски, като същата претендира юрисконсултско
възнаграждение в размер на 300,00 лева. Предвид малкия обжалваем интерес,
правната и фактическа сложност на делото, процесуалната активност на
пълномощника на страната и обстоятелството, че във въззивното производство не
са събирани нови доказателства, в полза на въззиваемия следва да се присъдят
разноски за юрисконсултско възнаграждение в минимален размер от 100,00 лева.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 71851 от
13.04.2020 г., постановено по гр.д. № 1123 по описа за 2019 г. на СРС, ГО, 28-ми състав, с правилна правна
квалификация по чл. 49, вр. чл. 45 от ЗЗД.
ОСЪЖДА А.Д.И., ЕГН: **********, със
съдебен адрес: ***, каб. 9, да заплати на „О.Б.Б.” АД, ЕИК: ****** със седалище
и адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК сумата в размер на
100,00 (сто) лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение за процесуално
представителство във въззивното производство.
Решението не подлежи на касационно
обжалване на основание чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.