Р Е Ш
Е Н И Е № ….
гр.
София,
01.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският окръжен съд, гражданско отделение, ІІ-ри въззивен
състав в открито съдебно заседание на 03.02.2021г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Ирина Славчева
ЧЛЕНОВЕ:
Ивайло Георгиев
Ваня Иванова
при секретаря Теодора
Вутева разгледа докладваното от съдия Георгиев въззивно гражданско дело № 406
по описа на съда за 2020 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД срещу Решение № 46 от 21.02.2020г.,
постановено по гр.д. № 1425/2017г. на РС- Ихтиман, в частта му, с която са
отхвърлени искът на жалбоподателя за
признаване за установено, че ответницата му дължи непогасена главница по договор за потребителски кредит
за разликата над 101,48 лв. до пълния претендиран размер от 1500 лв., както и исковете на жалбоподателя за признаване за установено, че ответницата му дължи
сумата 805,41 лв. -възнаградителна лихва за периода от 28.07.2014 г. до
15.12.2014 г., и сумата 373,19 лв. - законна лихва за периода 26.10.2016
г. до 28.06.2017 г. по същия договор за потребителски кредит.
Жалбоподателят
твърди, че първоинстанционното решение е неправилно и незаконосъобразно. Счита,
че ИРС неправилно бил приел, че клаузите, определящи възнаградителната лихва и
годишния процент на разходите, са наровноправни и противоречащи на морала и
добрите нрави. Изтъква, че техните размери били изрично посочени в самия
договор, т.е. страните са били наясно с тях при подписването му, а тези клаузи
са резултат от свободата на договарянето. Сочи, че към момента на подписване на
договора, не е бил предвиден максимален размер на годишния лихвен процент или
на годишния процент на разходите. Такова ограничение било въведено едва на
23.07.2014г. Обсъжда правната същност на договорната лихва и намира, че в
закона не са предвидени нейни минимални или максимални граници. Намира, че
липсвали ясни критерии за неравноправност на клаузите. Обосновава, че
процесният кредит е бил рисков, което оправдава по- висок размер на лихвения
процент. Подчертава, че гражданският закон действа в бъдеще, поради което
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК е неприложима към процесния договор за
кредит. Позовава се на актове на Конституционния съд. Моли съда да отмени
първоинстанционното решение в обжалваната му част и да се произнесе по
съществото на спора.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е подаден писмен
отговор, с който жалбата се оспорва. Въззиваемата страна счита, че, при
постановяване на обжалваното решение, ИРС не се е позовал на разпоредбата на
чл. 19, ал. 4 от ЗПК, а вместо това бил посочил, че тази разпоредба е
неприложима. Изтъква, че съдът е дал указания на страните да докажат, че
клаузите за възнаградителната лихва и ГПР са индивидуално уговорени, което не
било изпълнено. Счита, че страните по договора не били равнопоставени, а
длъжницата била задължена да заплати необосновано висока възнаградителна лихва,
драстично надхвърляща размера на отпуснатия й кредит. Моли съда да остави
въззивната жалба без уважение и да потвърди решението на първата инстанция. Претендира
разноски.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд
жалбоподателят не явява, не се представлява и не изразява становище.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд въззиваемата
Н.Н. не се явява. Представлява се от адв. К., която оспорва въззивната
жалба и поддържа отговора. Моли съда да отхвърли жалбата и да потвърди обжалваното решение. Претендира
разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК. Депозира писмени бележки, с които
се солидаризира с изводите на районния съд. Изразява становище, че уговореният
лихвен процент е извън пределите на нравствената допустимост и води до
прекомерно обогатяване на кредитора. Поддържа, че за противоречащи на добрите
нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби
участници в оборота и се използва недостиг на материални средства на един
субект за облагодетелстване на друг. Възпроизвежда тезата си, че клаузите за
лихва и ГПР не били индивидуално уговорени и че при сключване на договора
страните не били равнопоставени. Счита тези клаузи за нищожни.
Съдът намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз
основа на събраните пред ИРС доказателства, е вярно и изчерпателно описана в
обжалваното решение, поради което не е необходимо да се възпроизвежда в
настоящия съдебен акт.
Във въззивното производство не са събирани доказателства.
При така установената фактическа обстановка, настоящият съдебен
състав споделя правните изводи на пъвоинстанционния съд и препраща към мотивите
му на основание чл. 272 от ГПК.
В допълнение, както и в отговор на наведените в жалбата доводи,
следва да се отбележи, че не съответства на действителното фактическо положение
твърдението на жалбоподателя, че ИРС бил приел за нищожни поради
неравноправност клаузите
за лихва и ГПР в процесния договор. На стр. 5 от мотивите към обжалваното
решение изрично е отбелязано точно обратното - че договорът за потребителски
кредит е сключен преди 20.07.2014г. …., поради което разпоредбата на чл. 19,
ал. 4 от ЗПК (нова – ДВ бр. 35 от 2014г., в сила от 23.07.2014г.) е
неприложима. (Съответно – няма как
да е налице основанието за нищожност по чл. 19, ал. 5 от същия закон.)
Наистина, още в следващото изречение е
направен извод за нищожност на тези клаузи, но на различно основание – поради
противоречие на морала и добрите нрави. По този въпрос съдът не споделя
изложените от жалбоподателя доводи, че в закона не бил предвиден максимален
размер на възнаградителната лихва или ГПР, както и че нямало ясни критерии за
неравноправност. Тези обстоятелства са фактически верни, но не подкрепят тезата
на жалбоподателя, тъй като, независимо от липсата на изрична законова
регламентация по тези въпроси, съдебната практика се е дала насоки за преценка,
кога договорът противоречи на добрите нрави. В случая ИРС е изложил обстойни
съображения, че е налице неравновесие между правата и задълженията на
потребителя и търговеца, което нарушава изискването за добросъвестност при
осъществяване на принципа на договорната свобода, задължавайки длъжника, при
неизпълнение на задълженията му, да заплати необосновано високо обезщетение,
което драстично надвишава сумата на кредита. Настоящият съдебен състав споделя
напълно тези съображения и намира, че така уговореният със спорните клаузи
резултат действително е в противоречие с добрите нрави, което обуславя
нищожност на процесните клаузи на основание чл. 26, ал. 1, предложение трето от ЗЗД.
Неоснователно жалбоподателят прави
изводи от факта, че тези клаузи са били индивидуално уговорени. Съгласно
разпоредбата на чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, индивидуалното им уговаряне е в
състояние да преодолее единствено тяхната нищожност поради неравноправния им характер,
но не изключва възможността, те да са нищожни на всяко друго основание,
регламентирано в действащото национално право. В случая, както се обоснова по-
горе, е налице именно такава хипотеза, тъй като нищожността им произтича от
общите разпоредби на ЗЗД, към които индивидуалното уговаряне е неотносимо.
На последно място, неоснователни са изводите, които жалбоподателят
прави от разпоредбата на чл. 5, ал. 5 от Конституцията и от цитираните във
връзка с нея решения на Конституционния съд на Република България. Те,
безспорно, обосновават действието на гражданския закон ex nunc (макар и не винаги), но това е ирелевантно за
изхода на настоящия правен спор, тъй като, както се посочи по- горе, ИРС не е
действал в противоречие с този правен принцип, нито е приложил нормативна
разпоредба от 2014г. към правоотношение от 2013г. – противно на поддържаното от
жалбоподателя.
Други доводи за неправилност на обжалваното решение не са изложени
във въззивната жалба, поради което и на основание чл. 269 от ГПК, съдът не е
длъжен служебно да формулира и обсъжда такива.
По тези съображения, атакуваният съдебен акт е правилен и следва
да бъде потвърден.
С оглед изхода на делото и направено искане в този смисъл, в полза
на въззиваемата страна следва да се присъдят направените от нея разноски във
въззивното производство, каквито се установяват в размер на 400 лв. –
адвокатски хонорар съгласно приложения по делото договор за правна защита и
съдействие.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 46/21.02.2020г., постановено по гр.д. № 1425/2017г. на РС-
Ихтиман, в частта му, в обжалваните му части.
ОСЪЖДА „А.з.с.н.в.“ ЕАД с ЕИК ********* да
заплати на Н.Д.Н. с ЕГН ********** сумата 400 лв. – разноски във въззивното
производство.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.