Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

№ …………./24.01.2020 г., гр. София

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и пети октомври през  2019 година, в следния   състав:

 

                                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА

                                                             ЧЛЕНОВЕ :  СОНЯ  НАЙДЕНОВА    

                                                                мл.съдия  КРИСТИЯН ТРЕНДАФИЛОВ

 

секретар Алина Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско     дело    номер   16824 по    описа   за  2018  година, и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.

            С решение № 49878 от 16.10.2018 г., постановено по гр.д. № 65264/2014 г. на СРС, 53 състав, е осъден Н.Н.Б. с ЕГН; ********** да заплати на З.Б.И. АД, ЕИК ********на основание чл.213 КЗ отм. във вр. с чл. 45 ЗЗД сумата от 786,20лв., ведно със законна лихва върху тази сума от 27.11.2014г. до окончателното й заплащане, както и 1220 лв., разноски.

            Първоинстанционното решение е обжалвано в срок от ответника Н.Н.Б. чрез особения му представител по чл.47, ал.6 от ГПК адв.Р.М., като неправилно. Оплакванията по въззивната жалба са за нарушение на материалния закон, и необоснованост поради неправилно кредитиране заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза /ССчЕ/, която не установявала заплащане на четирите разсрочени вноски по застрахователната полица, тъй като не било торазено то вещото лице № и дата на платежния документ за плащането, нито кой и на коя дата е изготвил посочената „счетоводна справка“.  Така намира да не е доказано влизане в сила на застрахователния договор. Оспорва да е доказано че застрахованото лице е уведомило застрахования, което не възражение не било обсъдено то СРС, катто и поддържа възражението, че искът следва да се насочи към застрахователя на МПС, в което е бил пътник отвтеника. Моли решението да бъде отменено, и иска отхвърлен.

            Въззиваемата страна - ищец "Б.И." АД, чрез пълномощник юрк.М.Г., оспорва жалбата с писмен отговор с доводите, че решението не страда от сочения в жалбата пороци, и събраните доказателства обосновават иска, а застрахователното събиие е настъпило в периода на действие на първата вноска по полицата. Моли решението да се потвърди, претендира разноски за въззивната инстанция по списък по чл.80 от ГПК.

Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира следното по предмета на въззивното производство:

Първоинстанционното решение е валидно, и допустимо, тъй като има съдържанието по чл.236 от ГПК и съдът се е произнесъл съобразно предявените с исковата молба претенции.

При произнасянето си по правилността на обжалваното решение, съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба на ответника оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при обсъждане доводите на страните и събраните доказателства, водещи до необоснованост, и нарушение на материалния закон, и свързаните с това оплаквания за неправилно установени правно значими факти по спора.

При извършената проверка служебна за правилност въззивният съд не констатира нарушение на императивни правни норми, приложими в случая. При проверката според оплакванията с въззивната жалба, които очертават въззивната проверка за правилност съгласно чл.269, изр.второ от ГПК, въззивният съд намира следното:

Първоинстанционният съд е изложил фактически констатации и правни изводи, основани на преценка на събраните по делото доказателства- писмени, експертиза, относно наличието на основанията за възникване правото на вземане на ищеца като застраховател по имуществена застраховка на собственика на увреденото имущество, спрямо ответника като причинител на вредата на сонование чл.45 от ЗЗД, вр. чл.213 от КЗ/отм./, и относно размера на подлежащите на обезщетяване вреди, наличието на причинна връзка между деликта и вредите, и размера на вредите, които констатации и правни изводи въззивният съд споделя  и на основание чл.272 от ГПК препраща към мотивите на първоинстанционното решение, без да е нужно да ги повтаря.  

В допълнение и по наведените с въззивната жалба довод за неправилност на решението, въззивният съд намира следното:

Съобразно оплракванията по въззивната жалба, спорни пред въззивния съд са фактите относно влизане в сила на застраховатевлния договор при разсрочено плащане на застрахователната премия,  плащането на застрахователната премия, , изпълнение на ОУ по същия в частите, посочени в жалбата, наличие на правно основание за отговорност на отвтеника, а не на водача на МПС/респ. неговия застраховател по Гражданска отговорност, в което МПС ответникът е бил пътник.

Фактите, включени в състав на регресното вземане на ищеца, се установяват от съвкупната преценка на събраните по делото писмени доказателства и приетите автотехническа и счетоводна експертиза, като заключенията на вещите лица въззивният съд намира за компетентно и добросъвестно изготвени, и заслужаващо кредитиране от съда при преценката им по чл.202 от ГПК.

Оплакването по въззивната жалба за наличие на пречка застрахователният договор да влезе в сила, въззивният съд намира за неоснователно. В застрахователната полица от  10.12.2009 г. между ищцовото дружество и Е.Н./като собственик на МПС, увреденопри процесното ПТП/ изрично е уговорено разсрочено плащане на застрахователната премия на 4 вноски, първата платима на 10.12.2009 г., а втората на 10.03.2010 г. и т.н. до 10.09.2010 г. четвъртата. Приетата ССчЕ установява, че първата вноска е платена в брой на 10.12.2009г., т.е. на датата на сключването на полицата, при което застрахователният договор влиза в сила от тази дата, и е валиден поне до 15 дни изтичане срока за плащане на втората вноска, съгласно отразеното в самата застрахователна полица, и чл.202 от КЗ/отм./ но прилогжим с оглед датата на застраховатеблното събитие.  Застрахователното събитие е настъпило на 28.02.2010 г., т.е преди да настъпи падежа на втората вноска следователно към датата му договорът за застраховка е в сила, и последващите плащания на вноските не се отразяват върху отговорността на ищеца като застраховател към тази дата 28.02.2010 г. Плащането на първата вноска енадлежно установено от ССчЕ, доколкото заключението едадено след проверка в счетоводството на ищцовото дружество, вкл. и на счетоводна справка по партидана на процесната застра.полица, справка от системата за администриране на полици при ищеца, допунети за извършени плащания-сметки. Използването на конкретен платежен инструмент се определя от правилата и процедурите на доставчика на платежни услуги по изпълнение на съответната платежна операция. Проверката е за спазване принципите за първично осчетоводяване, въз основа на изискването за счетоводната отчетност на платежните институции при предоставените от тях платежни услуги в страната (чл. 22 ЗПУПС). Или ССчЕ установява нарлежно плащане на премиите по застрх.полица.

Второто полакване на въззивника за неизпълнение задължение на застрахования Е.Н. лично да уведоми застрахователя за настъпибото събитие-ПТП, съгласно  т.3, р.VІІІ на приложимите ОУ на застрахователя, също е неоснователно.    Посочения текст от ОУ изисква застраховяният да попълни уведомление за щета до застрахователя принастъпване на застрахователно събитие. Такова е подадено до ищеца като застраховател на датата на събитието-28.02.2010 г. и прието по делото. Дали това уведомление е подписано лично от Е.Н.или от др. лице е без значение за изпълнение задължението на застрахования, доколтото застрахованият Е.Н. е приела и определеното обезщетение съгласно РКО от 10.09.2010 г. по образуваната щета по това заявление, т.е. следва дасе счита, че дори и да не е подписала лично уведомлението, е потвърдила подаването му. Освен това дори и  застрахованият да не изпълни това задължение, то този факт не води автоматично до освобождаване на застрахователя от неговата договорна отговорност, в частност, от задължението му да заплати уговореното обезщетение, освен ако застрахованият не е действал виновно, съгласно чл.206, ал.3 от КЗ/отм./, а данни за това по делото нито довот, няма. Ето защо за ищеца като вазстраховател е възникнало задължението да плати на Е.Н. обезщетение за причинените на собстветото й МПС вреди от процесното ПТП.

Поради липсата на други полаквания с въззивната жалба относно вредата, причинната връзка и размера на обезщетението, въззивният съд приема те да са установени, както е приел първоинстанционния съд.

Неоснователно е и полакването навъззивника че той неноси отговорност да обезщети вредите, а такава се носи от застрахователя на водача на МПС, в което той  е съгласно чл.95, ал.1 от ЗДвП, отговорността на пътника е отделна от тази на водача, когато пътникът отваря врата на МПС, в което пътува. В хипотезата на задължителна застраховка "Гражданска отговорност на автомобилистите" договорът обвързва със задължителна сила страните, които са го сключили, но по силата на чл. 257, ал. 1 и 2 от КЗ /отм./ пределите на застрахователна закрила /покрит риск/ обхващат и всяко лице, което ползва моторното превозно средство на законно основание. Изрично това е предвидено и в чл. 267, ал. 2 от КЗ /отм./, според който застраховката покрива и отговорността за вреди, причинени във връзка с притежаването или използването на МПС от лицата посочени в т. 1-3. Съобразно целите и предназначението на "Гражданската отговорност" на автомобилистите от застрахователна закрила е изключена отговорността на пътниците за причинени от тях вреди на трети лица, тъй като ползватели по смисъла на посочените разпоредби са само лицата, които осъществяват непосредствено управление на МПС /водачи/ и като такива участват в движението по пътищата. Следователно ответникът в случая, като пътник в МПС, отговаря по общия ред, т.е. по чл.45 от ЗЗД з апричинените от него вреди.

Поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции,  обжалваното решение следва да се потвърди като правилно.

По разноските за въззивната инстанция: Съгласно чл.78, ал.3 от ГПК и изхода на спора, претендираните от въззивника-ответник разноски за въззивната инстанция остават за негова сметка. Въззиваемата страна-ищец има право на разноски по чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК, според списъка по чл.80 от ГПК, за 150 лв. за възнаграждение на особенияпредставителн а ответникапо чл.47, ал.6 от ГПК и за 300 лв. за адв.възнаграждение, доколкото само за 300 лв. има доказателство да е платено от ищцовото дружество адв.възнаграждение в брой на адв.Г. по договора за правна защита от 08.01.2019 г. представен по делото, или общо 450 лв.

Воден от горните мотиви, СГС

Р Е Ш И :       

                         

ПОТВЪРЖДАВА решение № 49878 от 16.10.2018 г., постановено по гр.д. № 65264/2014 г. на СРС, 53 състав.

ОСЪЖДА Н.Н.Б. с ЕГН ********** ***.********, представляван от особен представител по чл.47, ал.6 от ГПК адв.Р.М. от САК, да заплати на З. „Б.И.“ АД, ЕИК ********седалище ***, сумата 450 лв. разноски за въззивната инстанция на основание чл.78, ал.1 от ГПК.

РЕШЕНИЕТО е окончателно съгласно чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.

                                                                                               

                                     

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

          ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

                             2.