Р Е Ш Е Н И Е
№
261642 04.06.2021 г. гр.
Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН
СЪД ПЛОВДИВ, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, XV- ти гр. състав, в публично съдебно
заседание на единадесети март две хиляди двадесет и първа година, в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: НИКОЛАЙ ГОЛЧЕВ
при
участието на секретаря: Катя Янева,
като разгледа докладваното от съдията
гр. дело № 19759 по описа на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Съдът е сезиран с искова молба от „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.”, Париж
чрез „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.”, клон България, срещу Д.Ц.Г. ***, с
която се предявяват обективно кумулативно съединени установителни искове с
правно основание чл. 422, ал.1 ГПК, чл.79, ал.1 ЗЗД, чл. 240, ал. 1 ЗЗД и ал. 2
ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено в отношенията между
страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 1434,51 лв. - главница, дължима
по отпуснат потребителски кредит № ************ г., сумата от 105,26 лева – договорна (възнаградителна) лихва за периода от
20.05.2018 г. до 20.12.2018 г., сумата от 108,42 лева – обезщетение за забава
за периода от 20.06.2018 г. до 11.09.2019 г., ведно със законната лихва за
забава върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението в съда
– 26.09.2019 г. до окончателното й изплащане, за които суми е издадена Заповед
№ ****/ 27.09.2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по
ч.гр.д. № 15273/2019 г. на ПРС, Х гр. с-в.
Ищецът
твърди в исковата молба, че между страните е сключен договор потребителски заем
№ ************
г., по силата на който ищецът предоставил на ответника
сумата в размер на 3432,00 лева, която ответникът следвало да върне, ведно с
договорна лихва, на 24 месечни вноски – всяка по 202,37 лева. Ответникът
преустановил плащанията по процесния договор на 20.05.2018 г., до която дата
бил изплатил 16 месечни вноски. Излага съображения, че на основание чл. 5 от
договора, считано от 20.06.2018 г., кредитът бил обявен за предсрочно изискуем,
доколкото ответникът не изпълнил задължението си за заплащане на две поредни
погасителни вноски. Алтернативно, ако не се приеме настъпила предсрочна
изискуемост по договора за кредит, се посочва, че на 20.12.2018 г. е настъпил
падежът и на последната вноска по кредита. Предвид изложеното, претендират се
горепосочените парични притезания. Претендират се и разноски.
В срока по чл. 131 ГПК, е депозиран
писмен отговор от особения представител на ответника Д.Г., със становище за
неоснователност на предявените искове. Прави се възражение за изтекла
погасителна давност на процесните вземания. Възразява се, че в процесния
договор се съдържат неравноправни клаузи. Оспорва се да е настъпила предсрочна
изискуемост по договора за кредит. Поради изложеното моли се предявените искове
да бъдат отхвърлени.
След
преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на
страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:
От приобщените по делото доказателствени
материали се изяснява, че между „БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД като
заемодател и Д.Ц.Г. е възникнало правоотношение по повод на сключен Договор за потребителски
кредит ************ от
24.11.2016г. / л. 5- 9/, по силата на който на ответника
е предоставена сума в размер на 3000 лева. Отразеният в договора годишен фиксиран
лихвен процент е 33,22 %, годишният процент на разходите е 43, 16%, а задължението
следва да се погаси на двадесет и четири равни месечни вноски. Към договора за
кредит била сключена и застраховка по пакет „Защита на плащанията ” / л. 11- 14/,
като уговорената застрахователна премия възлизала на сума в размер от 432 лв. По
силата на сключения договор, на длъжника Г. е предаден погасителен план, както
и копие от общите условия, приложими към договора за кредит.
От приетото по делото заключение по
изготвената съдебно – счетоводна експертиза / л. 102- 105/ се изяснява, че по
силата на процесния договор за кредит, на длъжника е предоставена сума в размер
от 3000 лв. Съобразно отразеното „по въпрос 1“ от заключението / л. 103/, от
сумата в размер на 3000 лв. е удържана такса ангажимент в размер от 105 лв.,
като оставащата сума е разпределена, както следва: 459, 71 лв.- за погасяване
на предходно задължение на длъжника и 2435, 29 лв. са преведени по сметка с
титуляр ответникът. Ищецът е финансирал и сключената застраховка „защита на
плащанията“, като застрахователната премия възлиза на сумата от 432 лв., която
ищецът също включва при формиране на процесната претенция за главница. В
заключението е посочено, че ответникът е осъществявал плащания по процесния
договор за кредит, които са на обща стойност 3387, 92 лв., които са
разпределени по пера, както следва: 1997, 49 лв.- главница, 1319, 62 лв.-
договорна лихва и 70, 81 лв.- мораторна лихва.
Съдът
кредитира заключението на вещото лице в цялост, доколкото същото е обективно,
обосновано и съответно на останалия, приобщен по делото доказателствен
материал.
Въз
основа на така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна страна
следното:
Съобразно изложеното от
фактическа страна, то не е налице съмнение, че между „БНП Париба Пърсънъл
Файненс” ЕАД ( към настоящия момент „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.”, Париж чрез „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.”, клон България )
и ответника Д.Ц.Г. е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен
заем в размер от 3000 лв. Сумата е усвоена от кредитополучателя по следния
начин: от посочените 3000 лв. е прихваната от кредитора сума в размер от 105
лв.- такса ангажимент; 459, 71 лв. са насочени за погасяване на предходно задължение
на длъжника и 2435, 29 лв. са преведени по банкова сметка ***.
Следва да се посочи и
че заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ,
като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са
набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ответникът
е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като
такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3
от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята
правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит,
поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния
закон- ЗПК.
По
същество- съдът следи служебно за нищожност на
договора, когато: 1.) е нарушена норма предвидена в закона в обществен
интерес и не се изисква събиране на доказателства; 2.) е относимо до
формата /външната страна на представения правопораждащ спорното право
документ/; 3.) е налице противоречие с добрите нрави – в тази връзка решение № 229 от 21.01.2013 год., по т.д.№ 1050/2011 год. на II т.о. на
ВКС; т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 год. на ОСТК на ВКС; 4.) е налице
неравноправна клауза.
Съгласно чл. 22 ЗПК
вр. чл. 11, ал.
1, т. 9 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако
не са посочени приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. В
случая в договора е посочено, че лихвеният процент е фиксиран – 33, 22 %.
Липсва обаче, ясна методика за условията за прилагането му. Липсва уточнение за
базата, върху която се начислява лихвеният процент – дали върху целия размер на
кредита за целия период или върху остатъчната главница и за какъв периода се отнася- годишен,
месечен или за периода на договора. Тоест, не става ясно как е разпреД.лихвеният
процент във времето и за какъв период и върху цялата дължима главница ли е
изчисляван или съобразно поетапното й намаляване. В тази връзка, в чл. 3 от
Договора (третиращ лихвата и ГПР) е посочено единствено, че лихвеният процент е
фиксиран за срока на правоотношението. В цитирания член е посочено на каква
база се изчислява ГПР, но не и как се разпределя лихвеният процент. Оттук не се
изяснява и как е формирана възнаградителната лихва и защо възлиза на
претендирания размер. Принципно, при фиксирана лихва не се прилага изискването
за предоставяне информация за последователността на разпределяне на вноските
между различните неизплатени суми. Но това изискване е относимо към чл. 11, ал.
1, т. 11 ЗПК, а не към чл. 11, ал.
1, т. 9 ЗПК, която разпоредба съдът констатира да е нарушена. Без
значение дали лихвеният процент е фиксиран или променлив, следва в договора за
кредит да са посочени условията /начините/ за прилагането му. Това изискване не
е изпълнено в процесния случай. Впрочем, на нито една позиция в договора не е
отбелязан и какъв е общият размер на дължимата за срока на договора
възнаградителната лихва / като глобална сума / и съотношението й с главницата
по кредита, за да може да се направи проверка при какви условия /начини/ е
приложен лихвеният процент и дали същият отговаря на посочения от кредитодателя
фиксиран размер.
На следващо място, не е
спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения
в приложение № 1 начин. Първите две изисквания са спазени, като е посочена
общата сума и размерът на ГПР. Не е
налице последното изискване- да се посочат и взетите предвид допускания,
използвани при изчисляването. Годишният процент на разходите следва да включва
всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита,
както и възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. Спазването
на това изчисление, дава информация на потребителя, как е образуван размерът на
ГПР и общо дължимата сума по договора. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК /ред. към ДВ, бр. 35 от 22.04.2014 г./, годишният процент на разходите
по кредита общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Дефиниция на
понятието „общ разход по кредита” е дадено в §. 1 т.1 от ДР на ЗПК /ред. към ДВ, бр. 61 от 25.07.2014 г./, а именно: всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и
които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора
за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия. Предвид това е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи,
които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува
клаузите на договора и да предполага кои суми точно ще дължи. В конкретния случай
е посочено, че ГПР е 43, 16 %, но от съдържанието на договора не може да се направи
извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо
повече- както вече бе коментирано от фактическа страна, към договора е сключена
застраховка / л. 11-14/ и дължимата застрахователна премия по нея
представлява разход, който е следвало да бъде включен в посочения в договора
ГПР. Впрочем, същото се отнася и до таксата
ангажимент, която възлиза на сума в размер от 105 лв. и която съобразно чл.
2 от Договора, кредиторът удържа от предоставения на длъжника финансов ресурс.
Гореизложеното се явява
и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното
посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност
да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие
с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя
да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва
да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически
обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата
на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв
годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично,
и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които
са отчетени при формиране на ГПР.
С оглед приетите по-горе постановки, то
следва да се приеме, че договор за потребителски кредит ************ г. е недействителен на
основание чл. 22
ЗПК,
вр. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК.
Допълнително, съдът счита за нужно да
изтъкне и че кредиторът неправилно формира размера на предоставената на
длъжника парична сума. В процесния договор е отразено, че чистата стойност на
предоставения финансов ресурс възлиза на 3000 лв., но това не е реалната
стойност на предоставената парична сума. От чл. 2- ри от договора и от
заключението на вещото лице по изготвената ССчЕ се изяснява, че от сумата от
3000лв., кредиторът е удържал стойността на „таксата ангажимент“, която е 105
лв. Съдът счита, че кредиторът изисква заплащане на посочената такса в
противоречие с нормата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Съобразно посочения законов
текст, кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия,
свързани с усвояване и управление на кредита. В случая, ищецът е дружество,
което по занятие се занимава в отпускане на кредитно финансиране. Тоест, това е
свързано с неговата присъща дейност и липсва каквото и да било основание да
изисква заплащане от страна на потребителя на такса, касаеща „ангажирането“ на дружеството
с дейността по предоставяне на кредитно финансиране. Предвид това, то съдът
счита, че чистата стойност на предоставения на длъжника – ответник финансов
ресурс не е 3000 лв., а е 2 895 лв.
( което именно се явява и релевантната стойност за главница, от която следва се
приспаднат осъществените от длъжника плащания ).
Съобразно нормата на чл. 23 ЗПК,
когато договорът за кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Следва
да се посочи, че цитираният текст не съставлява самостоятелен иск, който следва
да бъде предявен в отделно производство, а по- скоро е предвидена последица от
прогласяването на недействителността на правоотношението, по която съдът следва
да се произнесе в същото производство. В тази връзка, то законодателят е
предвидил, че длъжникът ще следва да върне само чистата стойност на получения
финансов ресурс- доколкото в противен случай би се стигнало до неоснователно
обогатяване на длъжника (в тази насока е
и актуалната практика на Окръжен съд- Пловдив-
Решение № 260570 от 18.12.2020 г. по в. гр. д. № 1603/2020 г. на Окръжен
съд Пловдив, Решение № 260498 от 08.12.2020 г. по в. гр. д. № 2513/2020 г. на Окръжен
съд – Пловдив, Решение № 260464 от 03.12.2020 г. по в. гр. д. № 2151 / 2020 г. на
Окръжен съд – Пловдив, Решение № 260416 от 23.11.2020 г. по в. гр. д. № 2269 /
2020 г. на Окръжен съд – Пловдив, и др.).
От материалите по делото и предвид
дадените по- горе разяснения се установява, че чистата стойност на усвоения от
длъжника финансов ресурс възлиза на 2 895 лв. От заключението по назначената
съдебно- счетоводна експертиза се изяснява, че длъжникът е извършил погашения
по главницата, като след осъществените частични плащания в размер от 1997, 49,
оставащата главница възлиза на сума в размер от 897, 51 лв. Съдът счита за нужно да посочи, че доколкото целият договор
за потребителски кредит е недействителен, то към главницата не следва да се
включва претендираната от кредитора сума за застрахователна премия в размер от
432 лв. ( която кредиторът е финансирал при сключване на договора ).
Предвид
изложеното, ищецът дължи връщане само на чистата стойност на кредита, поради
което за сумата от 897, 51 лв. предявеният иск с правно основание чл. 240, ал.
1 ЗЗД се явява основателен и като такъв следва да бъде уважен. За разликата от
посочената величина до пълния претендиран размер от 1434, 51 лв., искът следва
да бъде отхвърлен като неоснователен.
По
отношение на иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД: в
случая, ищецът изрично е заявил, че упражнява потестативното си право да обяви кредита
за предсрочно изискуем ( съобразно
разясненията в т. 18 от ТР 4/ 2013г. на ОСГТК на ВКС ), доколкото нарочно
съобщение за това е връчено на трето лице, поело задължение да предаде
съобщението- съобщението е получено от сина на длъжника на дата 22.11.2018г. (
л. 24 от делото). Предвид това, предсрочната изискуемост на главницата по договора
за кредит е настъпила на 22.11.2018г. Съобразно изложеното, то и длъжникът е
изпаднал в забава не от дата 20.06.2018г. ( когато се твърди в исковата молба да
е настъпила предсрочната изискуемост ), а от дата 22.11.2018г., когато е връчено
съобщението, с което кредиторът упражнява потестативното си право. Съобразно
изложеното, искът с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД се явява основателен за
периода от 22.11.2018г. до 11.09.2019г. и за сумата от 73, 29 лв., като за
разликата от тази сума до пълния претендиран размер от 108, 42 лв. и за периода
от 20.06.2018г. до 21.11.2018г. следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
По
отношение на иска с правно основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД: доколкото
бе изяснено, че процесният договор за потребителски кредит е недействителен
поради противоречие с нормата на чл. 22
ЗПК,
вр. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, то ответникът дължи единствено чистата
стойност на предоставения финансов ресурс, но не и претендираната възнаградителна
лихва в размер от 105, 26 лв. Предвид изложеното, искът с правно основание чл.
240, ал. 2 ЗЗД следва да бъде отхвърлен изцяло.
За яснота и пълнота на изложението,
съдът счита за нужно да посочи следното: от приетата по делото ССчЕ се изясни,
че освен за главница, ответникът е осъществявал погашения и на вземанията за договорна
и мораторна лихва. По отношение на сумите, платени от длъжника по договора (
който бе приет за недействителен ), то не е релевирано изрично възражение за
прихващане, предвид което би било недопустимо съдът служебно да осъществи
компенсация между сумите, за които е признал, че се дължат с настоящото решение
и вече заплатеното от длъжника по недействителния договор за паричен заем.
Приемането на противното, на практика би означавало да се наруши принципът на
диспозитивното начало в гражданския процес, разписан в чл. 6, ал. 2 ГПК.
Що се касае до възражението за
погасяване по давност на вземането за главница, то съдът счита същото за
неоснователно. Както вече бе коментирано, задължението на длъжника е станало
изискуемо от датата, на която вземанията по договора са обявени за предсрочно
изискуеми- 22.11.2018г. От тази дата, до момента на подаване на заявлението по
чл. 410 ГПК в съда / 26.09.2019г./ не е изтекъл период от повече от пет години,
поради което и главното вземане не е погасено по давност. Съдът счита за нужно
да изтъкне и принципното съображение, че давност не тече за всяка вноска от
погасителния план самостоятелно, а давност се отброява от датата на падежа на
последната вноска по погасителния план или от датата на обявяване на предсрочна
изискуемост (както е в процесния случай ). Касае се за единно вземане, което
кредиторът се е съгласил да му бъде върнато на части. Това обстоятелство обаче,
не придава на договора периодичен характер. Доколкото в случая е обявена
предсрочна изискуемост на вземанията по договора, считано от 22.11.2018г., то
именно от тази дата се отброява и петгодишният срок, с изтичането на който би
се погасило по давност вземането на кредитора.
По
отношение на разноските:
Съобразно изхода на спора и на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК, то се поражда право на разноски в полза на ищеца, съобразно
уважената част от иска. Ищцовото дружество се представлява от юрисконсулт,
поради което на основание чл. 78, ал.8 ГПК има право на присъждане на разноски
за юрисконсултско възнаграждение, определено от съда. Съгласно посочената
разпоредба размерът на присъденото възнаграждение не може да надхвърля
максималния размер на съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от
Закона за правната помощ. Съгласно чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащането на
правната помощ за защита по дела с определен материален интерес
възнаграждението е от 100 лв. до 300 лв. Съдът намира, че с оглед фактическата
и правна сложност на делото, следва да се определи възнаграждение в размер на
100 лв. ( съобразно уважената част от исковете възлиза на 58, 90 лв. )
Предвид изложеното и съобразно уважената
част от исковете ищецът е извършил разноски в рамките на заповедното и исковото
производство в общ размер на 473 ,35 лева
На основание чл. 78 ал.3 ГПК ответникът
има право на разноски съразмерно на отхвърлената част от предявените искове. Не
са представени доказателства за извършване на такива, поради което не следва да
бъдат присъждани.
Така мотивиран, Съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че Д.Ц.Г.,
ЕГН: **********, дължи на „БНП Париба
Пърсънъл Файненс С.А.”, Париж чрез „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.”, клон България,
ЕИК ********* следните суми: на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 23 ЗПК,
вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД сума в размер на 897,
51 лева, представляваща главница по Договор за потребителски паричен кредит
************/*****
г., сключен между Д.Ц.Г. и „БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД; на
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сума в размер на 73, 29 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата,
дължима за периода 22.11.2018г.- 11.09.2019г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
подаване в съда на заявлението по чл. 410 ГПК – 26.09.2019г., до окончателното
изплащане на сумата, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК № ****/ 27.09.2019г., по ч.гр.д. № 15273/ 2019г., по
описа на РС- Пловдив, X-
ти
гр. с-в, като ОТХВЪРЛЯ предявения
иск с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД за разликата от 897,
51 лв. до пълния претендиран размер от 1434, 51 лв., иска с правно основание
чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата от 73, 29 лв. до пълния претендиран размер от
108, 42 лв. и за периода от 20.06.2018г. до 21.11.2018г., както и иска с правно
основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД, с който се претендира да бъде
признато за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на
ищеца сума в размер от 105, 26 лв., представляваща договорна лихва за периода
20.05.2018г.- 20.12.2018г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Делян Ц.Г., ЕГН: **********, ДА ЗАПЛАТИ на „БНП Париба Пърсънъл Файненс
С.А.”, Париж чрез „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.”, клон България, ЕИК
*********, сума в размер на 473, 35 лева, представляваща сторени разноски в
исковото производство и в рамките на заповедното производство по ч.гр.д. № 15273/
19г., по описа на РС- Пловдив, X-
ти
гр. с-в.
Решението
подлежи на обжалване пред Окръжен съд Пловдив в двуседмичен срок, считано от
връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/ Николай Голчев
Вярно
с оригинала!
КЯ