Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 21.04.2020
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II „Е” състав, в публично заседание на тридесет и първи януари през две
хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. с-я АДРИАНА АТАНАСОВА
при секретаря Елеонора Георгиева
разгледа докладваното от съдия Сантиров гр. д. № 3577/2019 г. по описа на СГС, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение от 30.03.2018 г., постановено по гр.д. №49042/2017
г., по описа на СРС, 25 състав, е прието за установено
на основание
чл. 422 ГПК, вр. чл. 51, вр. с чл. 48, ал. 8, вр. с чл. 38, ал. 1, вр. с чл.
11, т. 5 и чл. 6, ал.1, т. 8 и т.10 от Закона за управление на етажната
собственост (ЗУЕС) и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че Д.А.М. дължи на Етажните собственици
на сграда, находяща се в гр. София, ул. „********представлявани от управителя
на етажната собственост Д.Н.Й., сумата от 1810 лв. – главница, представляваща
незаплатени месечни вноски за поддържане на общите части в сградата-етажна
собственост, находяща се в гр. София, CO, район „Триадица“, ул. „******, за
периода м. 03.2014 г. - м. 09.2016 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 02.03.2017 г.
до окончателното ѝ плащане, както и сумата от 288,43 лева - лихва за
забава за периода от 11.03.2014 г. до 02.03.2017 г., за които суми в
производството по ч.гр.д. №13282/2017 г. по описа на СРС, 25 състав, е издадена
заповед за изпълнение, като е отхвърлен като погасен по давност главният иск за
разликата над сумата от 1810 лв. до претендираните 4613 лв. и за периода м.
януари 2011 г. до м. февруари 2014 г., както и е отхвърлен акцесорният иск за
разликата до предявения размер от 1632,26 лева и за периода 11.01.2011 г. до
10.03.2014 г.. Със същото решение Д.А.М. е
осъдена да заплати на Етажните собственици на процесната сграда съдебни
разноски за исковото производство от 235,20 лв. и такива за заповедното
производство, в размер на 193,17 лв.
Срещу решението, в частта, с която е установено, че ответницата
дължи на ищеца
сумата от 1810 лв. – главница и
сумата от 288,43 лева - лихва за забава за периода от 11.03.2014 г. до
02.03.2017 г., е подадена въззивна жалба от Д.А.М., с
оплаквания за неговата неправилност, поради допуснати от първоинстанционния съд
нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и
необоснованост. Сочи, че СPC погрешно е приел липсата на спор между страните по
делото, че ответницата е титуляр на правото на собственост на обект магазин №12
в, находящ се в гр. София, на ул. „******, доколкото на стр. 4, т. 3 от
отговора на исковата молба този факт е изрично оспорен, а ищецът не е представил
нотариален акт за собственост.
Оспорва извода на CPC, че Д.Й.е управител на ЕС към датата
на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК (02.03.2017 г.) и към датата на подписване на пълномощно на адв. И.Н.,
подала исковата молба, без да се съобрази, че към тези дати мандатът на същата
е изтекъл, като липсвали доказателства да е била законно избрана за
председател. Това обстоятелство обуславяло извод за подадена искова молба от
лице без представителна власт.
Поддържа, че част от претендираните от ищеца суми са
неправилно определени, тъй като включват и претенции, което не съставляват
разходи за управление и поддържка на общите части на сградата и които следва да
бъдат изключени от общата сума. Сочи, че решенията на общото събрание на
етажната собственост са взети в противоречие с чл. 40, ал. 1 и чл. 41 от ЗС,
тъй като месечната вноска за поддръжка на общите части е прието да се разпределя
поравно между етажните собственици, а не съобразно дяловете им. При условията
на евентуалност, ако се приемело, че се прилага чл. 51, ал. 1 ЗУЕС, то и в този
случай начинът на разпределяне на разходите между етажните собственици
противоречал на закона, тъй като на притежателите на магазини, паркоместа и
офиси е определен различен размер, а не съобразно броя на живущите. В
присъдената сума не следвало да се включват и суми за СОТ, денонощна охрана и
ремонти в ЕС, тъй като не съставлявали разходи за управление и поддръжка на
общите части. Неправилно било прието от СРС и че не следва да се произнася по
законността на взетите от ОС решения, тъй като същите не били обжалвани, който
извод противоречал на задължението на съда да следи за противоречие с
императивни норми за закона - тези за начина на разпределяне на разходите за
поддръжка на общите части на сградата, поради което и подобни решения на ОС на
ЕС нямат действие за етажните собственици и не би могло да се иска тяхното
изпълнение. По изложените съображения моли обжалваното решение да бъде
отменено, а предявените искове – отхвърлени.
Въззиваемият-ищец Етажната собственост на сграда, находяща
се в гр. София, ул. „*******, оспорва въззивната жалба по подробно изложени в
отговора съображения и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено като
правилно.
Решението в частта, с която са
отхвърлени установителните искове за дължимост на сумата,
представляваща разликата над уважените 1810 лв. до претендираните 4613 лв. и за
периода м. януари 2011 г. до м. февруари 2014 г., както и е отхвърлен
акцесорният иск за лихва за забава, за разликата над уважените 288,43 лв. до
предявените 1632,26 лв., дължима и за периода 11.01.2011 г. до 10.03.2014 г.,
не е обжалвано от ищеца, поради което е влязло в сила.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от
легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса
за въззивно обжалване, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо,
постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански
дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Настоящата съдебна инстанция
напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд и по
силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те
стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт. По конкретно наведени
доводи във въззивната жалба, съдът намира следното:
Предвид оплакванията за липса на
представителна власт на лицето, предявило иска от името на Етажната собственост,
съдът констатира, че производство е започнало по подадена заявление по чл. 410 ГПК от Етажната собственост, представлявана от Д.Н.Й., която от своя страна е
действала чрез пълномощника си адв. Й.Р., по силата на пълномощно подписано на
24.02.2017 г. Видно от приложения в заповедното производство по гр.д. 13282/2017
г., по описа на СРС, 25 състав, протокол от проведеното на 20.01.2015 г. общо
събрание на ищцовата етажна собственост, Д.Й.е преизбрана за „председател“ на
ЕС и макар такава длъжност да не е предвидена, когато управителния орган се
състои от едно лице, то е изводима волята на общото събрание за избор на
управител по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗУЕС. Действително, при липсата на данни
за проведено последващо общо събрание, на което да е избран нов управител на
ЕС, към датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК (02.03.2017 г.),
както и при подаването на иска по чл. 422, ал. 1 ГПК (19.07.2017 г.),
двугодишният мандат на Д.Й.е бил изтекъл (арг. от чл. 19, ал. 1 ЗУЕС).
Независимо от това обстоятелство обаче, по силата на чл. 21, ал. 2 ЗУЕС
правомощията на управителя не са се прекратили, тъй като законът изрично
предвижда те да се запазят до избора на нов управителен съвет, за какъвто няма
данни да е проведен, а и не се твърди. Ето защо и неоснователни са доводите на
въззивника за липса на представителна власт при подаване на заявлението по чл.
410 ГПК и на иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, доколкото процесуалните представители
на ищеца и в двете производства са били надлежно упълномощени от изпълняващия
функциите на управител Дора Йорданова.
Изложените във въззивната жалба
оплаквания за непроведено от ищеца доказване, че ответницата е собственик на
магазин №12 в процесната ЕС, са обосновани с оспорването на това обстоятелство,
направено на стр. 4, т. 3 от отговора на исковата молба. Видно обаче, в тази
точка ответницата се е позовала на чл. 51, ал. 2 ЗУЕС, твърдейки, че за периода
2011 г. – 2017 г. не е пребивала на ЕС повече от 20 дни през всяка от годините,
но по същество не е отричала, че е собственик на имота. Доколкото чл. 51, ал. 2 ЗУЕС регламентира освобождаването на лице, което е поначало задължено да
заплаща разходи за
управление и поддържане на общите части на ЕС, поради обстоятелството, че не
пребивава повече от посочения в разпоредбата брой дни, то и позоваването от
страна на Д.А.М. на това изключение, сочи, че същата по същество не оспорва
твърдението на ищеца, че притежава самостоятелен обект в сградата. В тази
насока е и прилагането като доказателство от самата ответница и позоваването
ѝ на издадена в нейна полза от касиера на процесната ЕС справка за
липсата на непогасени задължения към ищеца за периода 2011 г. и 2012 г., която
защитна позиция също сочи, че не отрича качеството си на собственик, като след
този период няма данни тя да е прехвърлила това свое вещно право. Предвид
изложеното, релевираното от въззивника оплакване съдът намира за неоснователно
и некореспондиращо с установената фактическа обстановка по делото и изявленията
на самата ответница.
Съобразени с практиката на ВКС,
обективирана в решение №39 от 19.02.2013 г., по гр.д. №657/2012 г., I г.о., са и
мотивите на СРС да не разгледа по същество оплакванията на ответницата за
незаконосъобразност на взетите решения на ОС на ЕС, с които са определени
месечните вноски за поддръжка на общите части. В цитираното решение е изведена
принципната позиция, че ЗУЕС урежда специална процедура за вземането на
решенията на ОС, но същевременно ограничава със срок възможността да се иска
отмяна на нищожните или незаконосъобразните решения, като е неприложим принципът
нищожност да може да се установява безсрочно. Извън срока по чл. 40, ал. 1 ЗУЕС
лицата, които поначало са обвързани от взетите решения, не могат да искат
тяхната отмяна, а на още по-силно основание това не може да стане чрез
възражение в настоящото производство. Целта на нарочния иск по чл. 40, ал. 1 ЗУЕС, лимитиран във времето, е да стимулира етажният собственик активно да
участва и контролира провеждането на общите събрания, а от друга страна цели и
стабилитет на вече взетите решения, тъй като те обикновено засягат
функционирането на цялата ЕС, а не само правната сфера на конкретен собственик
и в този смисъл законът не е дал превес на правата на последния, респективно на
ответницата, отчитайки интересът на общността. Ирелевантно е дали ответницата е
била надлежно уведомено за взетите решения, тъй като този факт е относим
единство към преценката за спазването на едномесечния преклузивен срок за
предявяването на иска за оспорване взетите решение на ОС на ЕС. При липсата на
позитивно съдебно решение по чл. 40, ал. 1 ЗУЕС, единствено в което
производство съдът е компетентен да прецени тяхната законосъобразност (и то
само по въведените с исковата молба пороци), взетите решения на ОС се
стабилизират и следва да бъдат изпълнявани, като е недопустимо последващ
съдебен контрол, какъвто ответницата цели да бъде осъществен в настоящото производство.
Няма спор, че за периода м. 03.2014 г. - м. 09.2016 г. ответницата не е
погасила изцяло вноските за разходи за поддръжка на ЕС по взетите решения от
ОС, като липсват оплаквания за определения от съда размер от общо 1810 лв., а
доводите, че в тази сума, в противоречие с чл. 40, ал. 1, чл. 41 от ЗС и чл.
51, ал. 1 ЗУЕС, били включени и разходи за охрана и СОТ, както се посочи, е
могло да бъдат релевирани само чрез иска по чл. 40, ал. 1 ЗУЕС.
Макар и в
обжалваното решение да липсват конкретни мотиви относно начина на изчисляване
на законната лихва за забава, при извършената от въззивния съд проверка се
установява, че присъдената сума от 288,43 лева е правилно изчислена.
Формирането ѝ не изисква специални знания, доколкото се касае за събиране
на размера на законната лихва, дължима върху всяка от просрочените вноски,
начислена от деня на изпадане в забава (11-то число на месеца, съгласно т. 1 от
протокол №8/15.06.2009 г. на ОС на ЕС от ) за всяка от вноските, чиято
изискуемост е настъпила в претендирания период 11.03.2014 г. - 02.03.2017 г..
Самият размер на законната лихва върху всяка вноска представлява произведение
от броя дни забава до 02.03.2017 г., умножено с непогасената част от всяка
вноска, посочена в таблица в исковата молба и умножено по размера на законната
лихва за един ден, определен с ПМС № 426 от 18.12.2014 г.
Тъй като
правните изводи на двете инстанции съвпадат изцяло, решението на СРС следва да
бъде потвърдено, а въззивната жалба оставена без уважение.
При този изход
на спора ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца, на основание чл.
78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 273 ГПК, разноски за адвокатско възнаграждение за
въззивното производството от 376,89 лв., който размер предвид релевираното от
въззивника възражение за прекомерност е намален до минимално установения в
чл.7, ал. 2, т. 2 от НМРАВ, с оглед липсата на фактическа и правна сложност на
делото пред СГС.
С
оглед на правилата, установени в разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК,
въззивното решение не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран,
Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 30.03.2018 г., постановено по гр.д. №49042/2017
г., по описа на СРС, 25 състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА Д.А.М., ЕГН **********,***, чрез адв. Т.Д.да заплати на
Етажната собственост на сграда, находяща се в гр. София, ул. „********със
съдебен адрес ***, чрез адв. С.С., разноски за адвокатско възнаграждение за
въззивното производството от 376,89 лв.
РЕШЕНИЕТО в необжалваната част е
влязло в законна сила.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: