РЕШЕНИЕ

гр. София, …………. г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ІI „Д” въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:    МАЯ ДАМЯНОВА

 ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ

                                                                        Мл. съдия      БИЛЯНА КОЕВА

 

при секретаря И. Коцева, като разгледа докладваното от мл. съдия Биляна Коева в. гр. дело № 6532 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК

С решение № 331620 от 06.02.2017 г., постановено по гр. д. № 23706/2017 г. по описа на СРС, ГО, 49 с-в е отхвърлен предявения по реда на чл. 422 ГПК от “Е.М.” ООД срещу П.Г.Д. иск с правно основание чл. 79, ал. 1 във вр. с чл. 240 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 168, 08 лв., дължима по договор № 070703014116142 за издаване на национална карта Рай Карт от 03.07.2007 г.

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищеца “Е.М.” ООД, чрез процесуалния му представител адв. И.Н. , в която се поддържа, че първоинстанционното решение е неправилно и постановено в нарушение на материалния закон. Поддържа се, че съдът неправилно е приел, че по делото не е представени приемо-предавателен протокол с включените по него вземания, от който следвало да се установи и процесното такова. Излагат се  съображения, че неправилно съдът е приел, че тъй като по делото не е представено пълномощно от продавача “Р. (България) ЕАД, с което да упълномощава купувача-ищец да уведомява длъжниците, искът е неоснователен. Развиват се доводи за приложението на чл. 301 ТЗ и дружеството продавач е було уведомено, че цесионерът е съобщил цесията на длъжника с изрично нарочно искане за предоставяне на справка с основание чл. 366 ГПК. Твърди се, че банката не се противопоставила на извършеното от нейно име съобщаване, а пълномощното било изготвено и съществувало още към датата на цесията. Поддържа, че кредиторът е задължен да извърши необходимите фактически действия за уведомяването на длъжника, но не и тези които следват по време уведомяването. Излагат се съображения, че няма законоопределен срок, в който да се извърши цесията и настъпилото уведомление за цесия по време на съдебния процес е факт относим към спорното право. Поддържа, че освен това дължиникът може да възразява за това, че не е бил уведомен за цесията само, ако преди това е изпълнил на стария кредитор. Искането към съда е да бъде отменено първоинстанционното решение и да бъде уважен предявения иск. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на жалбата, с който я оспорва. Излага подробни съображения за правилност на първоинстанционното решение и неоснователност на въззивната жалба. Искането към съда е да потвърди решението и да присъди разноските за въззивното производство.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявен по реда на чл. 422 ГПК иск с правно основание чл. 79, ал. 1 във вр. с чл. 240 ЗЗД, във вр с чл. 430, ал. 1 от ТЗ, във вр. чл. 99, ал. 1 от ЗЗД.

За да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че по делото не е представен приемо-предавателния протокол и не може да се установи дали вземането е включено и потвърдено от продавача, както и че по делото липсва пълномощно от цедента, с което да е упълномощил ищеца да уведомява длъжниците за цесията.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

Не е спорно между страните, а и от представения договор № 070703014116142  се установява, че на 03.07.2007 г. между „Р. (България)“ ЕАД от една страна, в качеството на банка-кредитор и П.Г.Д. от друга страна, в качеството на Картодържател се сключва договор по силата, на който страните са уговорили, че Банката издава национална карта Рай Карт на името на Картодържателя с одобрен кредитен лимит в размер на 500 лв., а последният се задължава да върне сумите използвани по предоставения кредитен лимит при условия посочени в договора.

 Приложен е договор за прехвърляне на вземания (цесия) от 07.09.2010 г., сключен между„Р. (България)“ ЕАД от една страна, в качеството на цедент (именуван Продавач) и „Е.М.“ ООД от друга страна, в качеството на цесионер (именуван Купувач), по силата на който договор цедента прехвърля (цедира) потребителски кредити, които не се погасяват от длъжниците, а купувачът който придобива и жалае да му бъдат прехвърлени вземанията, който са индивидуализирани в Приложение 1, което приложение следва да включва подробна информация за всяко прехвърлено вземане.

От Приложение № 1 към договора се установява, че вземането на „Р. (България)“ ЕАД към ответницта по настоящото дело е цедирано (прехвърлено) на „Е.М.“ ООД.

Приложено е Потвърждение за сключена цесия на основание чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, от което се устновява, че цедента е потвърдил цесията само по отношенията на вземанията, изрично посочени в приемо – предавателен протокол от 17.09.2010 г. подписан между продавача и купувача.

По делото е приложено уведомление за извършено прехвърляне на вземания от цедента “Р. България” до ответника, както и известие за доставяне от 21.01.2016 г.

При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното:

Предявен е иск по реда на чл. 422 ГПК иск с правно основание чл. 79, ал. 1 във вр. с чл. 240 ЗЗД, във вр с чл. 430, ал. 1 от ТЗ, във вр. чл. 99, ал. 1 от ЗЗД.

Основателността на предявения иск се обуславя от кумулативното наличие на предпоставките: валидно възникнало правоотношение между ответника и трето за спора лице – цедент, елемент от съдържанието, на което да е задължението за заплащане на претендираната парична сума, настъпила изискуемост на задължението, постигнато съгласие за прехвърляне на неудовлетвореното вземане в полза на ищеца, съобщаване на цесията на задълженото лице и неизпълнение от негова страна. Липсата на една от предпоставките води до неоснователност на претенцията.

Настоящият съдебен състав намира за неоснователни доводите във въззивната жалба по отношение на уведомяването на длъжника за цесията поради следните съображения:

Съгласно постоянна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 142-7/11.11.1954 г. на ОСГК на ВС и постановените решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 137/02.06.2015 г. по гр. д. № 5759/2014 г. на ВКС, ГК, III г. о., за да произведе цесията действие спрямо длъжника на основание чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД, предишният кредитор /цедентът/ трябва да съобщи на длъжника за прехвърлянето на вземането. Целта на задължението на цедента за уведомяване на длъжника за прехвърленото вземане е длъжникът да бъде защитен при изпълнение на неговото задължение - да изпълни задължението си точно като плати на надлежно легитимирано лице, което е носител на вземането. Правно релевантно за действието на цесията е съобщението до длъжника, извършено от предишния кредитор /цедента/, но не и съобщението, извършено от новия кредитор /цесионера/.

Допустимо е по силата на принципа на свободата на договаряне съгласно чл. 9 ЗЗД предишният кредитор /цедентът/ да упълномощи новия кредитор /цесионера/ да извърши съобщението до длъжника като негов пълномощник. В този случай представителната власт възниква по волята на представлявания - цедента, съгласно разпоредбата на чл. 36 ЗЗД като обемът й се определя според това, което упълномощителят е изявил съобразно чл. 39 ЗЗД. Упълномощаването не противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД.

В настоящият случай с исковата молба не е било представено пълномощно от страна на стария кредитор – цедента, с което да упълномощава новия кредитор – ищеца да уведоми длъжника за извършената цесия.

Непротиворечива е съдебната практика, че уведомяването за цесията трябва да бъде извършено от стария, а не от новия кредитор. Затова съобщението от новия кредитор няма предвиденото в чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД действие.

Действително съгласно трайната съдебна практика на основание чл. 235, ал.3 ГПК така настъпилият в хода на делото факт от значение за спорното право следва да бъде съобразен от съда, в т.ч. и съобщаването на цесията например с връчване на препис от исковата молба и приложенията към нея на ответника. Посоченото обаче, не обосновава правна възможност за ищеца едва във въззивното производство да твърди ново уведомяване за цесията като представя пълномощно от цедента, за което твърди да е съставено преди депозирането на исковата молба, тъй като процесуалното бездействие на страната не може да обоснове приемане на непредставени в законоустановения преклузивен срок доказателства, които същата е могла да представи своевременно.

Съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД предишният кредитор е длъжен да съобщи на длъжника прехвърлянето и да предаде на новия кредитор намиращите се у него документи, които установяват вземането, както и да му потвърди писмено станалото прехвърляне. Т.е. необходимо е кумулативното наличие на визираните в разпоредбата предпоставки. В настоящия случай, както е приел и първоинстанционния съд, по делото не е доказано наличие на писмено потвърждение за станалото прехвърляне. В приложеното по делото потвърждение изрично е посочено, че се потвърждава цесията само по отношение на вземанията, изрично посочени в приемо – предавателен протокол от 17.09.2010 г. подписан между продавача и купувача. Такъв протокол, от който да се установи, че посоченото вземане е инкорпориране в него, не е бил представен по делото, а в потвърждението недвусмислено е посочено, че касае вземания обективирани само в този протокол.

Следва да се отбележи, че са неоснователни доводите на въззивника за приложението на разпоредбата на чл. 301 ТЗ. На презумпцията предвидена в посочената разпоредба може да се позове само третото добросъвестно лице, но не и мнимия представител, доколкото същата е установено именно в полза на третите добросъвестни лица – каквото трето лице, ищецът не се явява, а освен това, дори и да е налице надлежно уведомяване от страна на ищеца - цесионер, при липса на представено по делото потвърждение за станалото прехвърляне, за което е предвидена форма за действителност, а именно писмена форма, искът се явява неоснователен.

С оглед обстоятелството, че правните изводи на настоящата съдебна инстанция напълно съответстват на изводите на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.

По разноските:

При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 3 във вр. с чл. 273 ГПК, право на разноски има въззиваемата П.Г.Д.. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013г. по тълк. дело № 6/2012 на ОСГТК на ВКС, 1 съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението. В договора следва да е вписан начина на плащане – ако е по банков път, задължително се представят доказателства за това, а ако е в брой, то тогава вписването за направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характера на разписка.

По делото е представен  договор за правна защита и съдействие от 24.04.2018 г., в който е отбелязано, че е договорено и платено в брой възнагаждение в размер на 360 лв. Съдът намира за основателно направеното възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, доколкото делото не се отличава с висока фаткическа и правна сложност и е приключило с провеждането на едно о.с.з във въззивното производство, поради което на основание чл. 78, ал. 5 следва да бъде намалено до размера от 300 лв. съобразно чл. 7, ал. 2, т. 1 НМРАВ.

С оглед цената на иска, и на основание чл. 280, ал. 3 ГПК, решението не подлежи на касационно обжалване.

Така мотивиран, Софийският градски съд

 

 

РЕШИ:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 331620 от 06.02.2017 г., постановено по гр. д. № 23706/2017 г. по описа на СРС, ГО, 49 с-в.

ОСЪЖДА “Е.М.” ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***-6, сграда “М. Тауър” да заплати на П.Г.Д., с ЕГН **********, със съдебен адрес ***, на осн. Чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата в размер на 300 лв. –разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното производство.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                            ЧЛЕНОВЕ:  1.                                  2.