Р Е Ш Е Н И Е
Номер: 70 05.06.2023 год. Град Разград
В ИМЕТО НА НАРОДА
Разградският административен съд, в публично заседание
на седемнадесети май две хиляди двадесет и трета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИН МАРИНОВ
при
секретаря Ралица Вълчева, като разгледа докладваното от съдията Марин Маринов
административно дело № 59 по описа за 2023 година, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е
по чл. 145 – 178 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 172,
ал. 5 от Закона за движение по пътищата (ЗДвП).
Образувано е по
жалба на Р. Т. – гражданин на Република Турция с разрешение за постоянно
пребиваване в Република България, с ЛНЧ *********,
ЕГН ********* и постоянен адрес:*****, срещу Заповед за прилагане на принудителна
административна мярка /ЗППАМ/ № 23-0275-000059 от 06.03.2023 год., издадена от Началник
група към ОДМВР – Разград, РУ – Исперих. С обжалваната заповед на основание чл.
171, т. 2а, б. „а“ от ЗДвП е прекратена за срок от 6 месеца регистрацията на
посоченото там МПС, собственост на оспорващия. В жалбата и по същество се твърди,
че оспореният административен акт е неправилен и незаконосъобразен, като
издаден при съществено нарушение на административнопроизводствените правила и в
противоречие с материалния закон. Излагат се подробни доводи за нарушение на
чл. 21, ал. 2 от НПК и чл. 84 от ЗАНН във връзка с твърдението, че
производството е проведено без преводач и без да се установи дали оспорващият е
разбирал български език. Сочи се, че нарушението, за което е приложена ПАМ, е
неправилно квалифицирано от актосъставителя по чл. 161, т. 3 от ЗДвП вместо по
чл. 162, ал. 2 от същия закон. Според оспорващият, турското му свидетелство за
управление не е било невалидно, а единствено е бил изтекъл едногодишния срок по
чл. 162, ал. 2 от ЗДвП. Твърди се още, че оспорената заповед е с неясен
диспозитив, тъй като липсва ясно и несъмнено индивидуализиране на пътното
превозно средство, чиято регистрация се прекратява. От съда се иска заповедта
да бъде отменена като незаконосъобразна.
Ответникът по
жалбата – Началник група към ОДМВР – Разград, РУ – Исперих, чрез процесуалния
си представител гл. юрисконсулт С. М., оспорва жалбата като неоснователност и
иска съдът да я отхвърли. Претендира присъждане на юрисконсултско
възнаграждение.
Съдът, като
обсъди становищата на страните, доказателствата по делото поотделно и в тяхната
съвкупност, и като направи проверка по реда на чл. 168 от АПК, приема за
установено от фактическа страна следното:
На 05.03.2023 год., И. Н. И. – мл.
автоконтрольор при ОДМВР – Разград, РУ – Исперих, съставил срещу Р. Т. Акт за
установяване на административно нарушение /АУАН/ Серия GA, № 893613 за това, че на 05.03.2023
год. в 15:55 часа в гр. Исперих, по ул. „Лудогорие“ до дом № 37, в посока от
ул. „Христо Ботев“ към ул. „Хан Аспарух“, е управлявал собственият си лек
автомобил „Ленд Роувър“ с рег. № ******* с чуждестранно национално свидетелство № АR 027635, издадено на 15.10.2001 год. от
Република Турция, което не е валидно на територията на Република България, тъй
като не е придружено от легализиран превод на български език, с което е нарушил
чл. 161, т. 3 от ЗДвП. Актът бил подписан от нарушителя без възражения.
На 06.03.2023 год., въз основа на
описаните в АУАН факти, началник група
към ОДМВР – Разград, РУ – Исперих е издал оспорената заповед, с която
спрямо собственика на автомобила Р. Т. е приложена ПАМ по чл. 171, т. 2а, б.
„а“ от ЗДвП - прекратяване на регистрацията на ППС за срок от 6 месеца.
Като фактическо основание за издаването
ѝ е посочено, че на 05.03.2023 год. в 15:55 часа в гр. Исперих, по ул.
„Лудогорие“ до дом № 37, в посока от ул. „Христо Ботев“ към ул. „Хан Аспарух“, Р.
Т. е управлявал собственият си лек автомобил „Ленд Роувър“ с рег. № ******* с чуждестранно национално свидетелство
№ АR 027635, издадено на 15.10.2001 год. от Република Турция, което не е
валидно на територията на Република България, тъй като не е придружено от
легализиран превод на български език.
Заповедта е връчена на оспорващия на
18.03.2023 год. и е обжалвана чрез административният орган на 24.03.2023 год.
В хода на съдебното производство като
доказателства са приети и представените от оспорващия заверени копия от Свидетелство
за управление на МПС на Р. Т. с № AR 027635, издадено от Република Турция на 15.10.2001 год., придружено с
превод на български език, и Разрешение за постоянно пребиваване на Р. Т. с №
*********, издадено на 23.01.2023 год. и валидно до 19.01.2028 год.
С оглед на така установените по делото
факти, съдът приема от правна страна следното:
Жалбата, като подадена от надлежна
страна, в предвидения в чл. 149, ал. 1 от АПК срок и срещу индивидуален
административен акт, подлежащ на оспорване, съгласно разпоредбата на чл. 172,
ал. 5 от ЗДвП, е процесуално допустима.
Съдът намира, че заповедта е издадена
от компетентен орган. Съгласно чл. 172, ал. 1 от ЗДвП принудителните
административни мерки по чл. 171 от ЗДвП се прилагат с мотивирана заповед на
ръководителите на службите за контрол или на оправомощени от тях лица.
Началникът на група „Охранителна полиция“ в РУ – Исперих при ОДМВР – Разград е
бил оправомощен със Заповед № 330з-1 от 04.01.2022 год. на директора на ОДМВР –
Разград да прилага принудителни административни мерки по ЗДвП. Тази заповед е
била издадена на основание Заповед № 8121з-1632/02.12.2021 год. на министъра на
вътрешните работи, с която областните дирекции на МВР са определени като служби
за контрол по смисъла на чл. 165, ал. 1 от ЗДвП.
Оспорената заповед е в установената
форма и съдържа реквизитите, изискуеми по чл. 172 от ЗДвП във вр. с чл. 59, ал.
2 от АПК, включително фактически и правни основания за издаването ѝ. В заповедта
са описани фактическите основания за прилагането на процесната ПАМ, като същите
са подробни и достатъчни, за да стане ясно от тях за какво административно
нарушение е приложена мярката, от кого и при каква фактическа обстановка е
извършено то, и какво обосновава прилагането ѝ спрямо оспорващия. Неоснователно
е оплакването за непосочване в разпоредителната част на заповедта на превозното
средство, чиято регистрация се прекратява. Напротив, в разпоредителната част на
оспорената заповед ясно и точно е индивидуализирано превозното средство –
собственост на оспорващия, чиято регистрация се прекратява като принудителна
мярка за осигуряване на безопасността на движението по пътищата.
Административният орган е индивидуализирал пътното превозно средство посредством
неговото свидетелство за регистрация № ********* и неговият регистрационен №
Н2435ВК. Съгласно § 6., т.18а. от ДР на ЗДвП "Регистрация" е
административно разрешение за превозното средство да участва в пътното
движение, включващо идентификацията на превозното средство и издаването на
табели с регистрационен номер. Следователно едно пътно превозно средство може
да се идентифицира и чрез неговият регистрационен номер. От своя страна
официалният удостоверителен документ за регистрацията – свидетелството за
регистрация, съдържа всички данни за превозното средство и за настоящия му
собственик, включително неговите регистрационен и идентификационен номер.
Установеното безспорно сочи, че посочвайки свидетелството за регистрация и
регистрационния номер на превозното средство в разпоредителната част на
заповедта, административният орган е изпълнил изискването на чл. 59, ал. 2, т.
5 от АПК разпоредителна част да определя правата или задълженията, начинът и
срокът за изпълнението, и конкретно в случая - да определя на кое точно пътно
превозно средство се прекратява регистрацията.
При издаването ѝ не са допуснати съществени процесуални нарушения.
Същата е издадена след изясняване на всички
факти и обстоятелствата от значение за случая.
Неоснователно се явява оплакването за нарушение на чл. 21, ал. 2 от НПК във
вр. с чл. 84 от ЗАНН, тъй като производството било проведено без преводач и без
да се установи дали оспорващият е разбирал български език. На първо място
посочените разпоредби не са приложими в административното производство по
издаване на оспорената заповед. Приложение в това производство намира чл. 14 от АПК, съгласно ал. 1 на който производствата по този кодекс се водят на
български език. Съгласно ал. 2 на същата разпоредба лицата, които не владеят
български език, могат да се ползват от родния си или от друг, посочен от тях,
език, като в тези случаи се назначава преводач. Съдът намира, че
административният орган не е нарушил това изискване, тъй като не е установено
оспорващия да не владее български език, за да се налага назначаването на
преводач. Ако не го е владеел, оспорващият е следвало да заяви, че желае да се
ползва от родния си или друг език, като посочи изрично кой, за да възникне
задължението за органа да му назначи преводач именно на посочения език.
На следващо място, оспорващият притежава Разрешение за постоянно
пребиваване в Република България, което само по себе си е достатъчна индиция за
това, че владее български език. Съгласно чл. 23, ал. 6 от Закона за чужденците
в Република България /ЗЧРБ/ за получаване право на постоянно или дългосрочно
пребиваване чужденецът подава лично в дирекция "Миграция" или в
сектори/групи "Миграция" при областните дирекции на МВР заявление по
образец и документи съгласно правилника за прилагането на закона. Съгласно чл.
34, ал. 1 от Правилника за прилагане на ЗЧРБ за получаване право на постоянно
пребиваване чужденецът подава лично в дирекция "Миграция" или в ОДМВР
заявление по образец съгласно приложение № 4, към което прилага и изброените
там документи. Образецът на заявлението по приложение № 4 от Правилника за
прилагане на ЗЧРБ е на български и английски език, като данните в него следва
да се изписват само на български език. Същото следва да се подаде лично от чужденеца в дирекция "Миграция" или в ОДМВР. Освен това по
делото са налице и подписани лично от оспорващия адвокатско пълномощно и
договор за правна защита и съдействие, които също са индиция за достатъчно
доброто владеене на български език от негова страна.
Съдът намира, че оспорената заповед не противоречи и
на материалния закон.
На първо място следва да се посочи, че възражението за
неправилна правна квалификация на административното нарушение, за което е
приложена мярката, е неоснователно. Правната квалификация на нарушението е от
значение само за административнонаказателното производство по неговото
установяване и санкциониране, което се развива по правилата на ЗАНН. За
прилагането на ПАМ релевантни се явяват единствено фактическите обстоятелства,
послужили като фактическо основание за издаване на заповедта за прилагане на
мярката. Правното основание за издаването й в случая е чл. 171, т. 2а, б. „а“
от ЗДвП, който пък съдържа фактическите предпоставки, при наличието на които
следва да се приложи съответната ПАМ.
Съгласно разпоредбата на чл. 171, т.
2а, б. „а“ от ЗДвП с цел осигуряване на безопасността на движението по пътищата
и преустановяване на административните нарушения се прилага ПАМ „прекратяване
на регистрацията на пътно превозно средство“ на собственик, който управлява
моторно превозно средство без да е правоспособен водач, не притежава
свидетелство за управление, валидно за категорията, към която спада
управляваното от него моторно превозно средство, или след като е лишен от право
да управлява моторно превозно средство по съдебен или административен ред, или
свидетелството му за управление е временно отнето по реда на чл. 171, т. 1 или
4 или по реда на чл. 69а от Наказателно-процесуалния кодекс, както и на
собственик, чието моторно превозно средство е управлявано от лице, за което са
налице тези обстоятелства – за срок от 6 месеца до една година
Според чл. 150а, ал. 1 от ЗДвП, за да
управлява МПС, водачът трябва да притежава свидетелство за управление, валидно
за категорията, към която спада управляваното от него МПС, да не е лишен от
право да управлява МПС по съдебен или административен ред, както и
свидетелството му за управление да е в срок на валидност, да не е временно
отнето по реда на чл. 171, т. 1 или 4 или по реда на чл. 69а от НПК и да не е
обявено за невалидно, тъй като е изгубено, откраднато или повредено.
В настоящия случай при проверката Р. Т.
е представил СУМПС, издадено в Република Турция. В тази връзка релевантна за
спора на първо място е именно валидността на чуждото СУМПС на територията на
Република България и едва след това приложението на чл. 162, ал. 2 от ЗДвП по
отношение срока, в който може да се управлява с такова валидно чуждо
свидетелство преди притежателят му да трябва да го замени с българско такова. От
фактическото описание в заповедта е видно, че административният орган е приел
наличието на една от хипотезите, визирани в законовата разпоредба, а именно
управление на МПС от собственик със свидетелство за правоуправление, невалидно
за територията на Република България
Съобразно разпоредбата на чл. 161, ал.
1 от ЗДвП свидетелство за управление на моторно превозно средство, издадено в
друга държава, е валидно на територията на Република България за категорията,
за която е издадено, в следните случаи: 1. държавата, в която е издадено, е
договаряща страна по Конвенцията за движението по пътищата и свидетелството
отговаря на изискванията на приложение № 6 към конвенцията; 2. държавата, в
която е издадено, е договаряща страна по Споразумението между страните по
Северноатлантическия договор относно статута на техните въоръжени сили при
условията на чл. IV, буква "а" от него; 3. свидетелството е
придружено от легализиран превод на български език; 4. свидетелството е
международно и отговаря на изискванията на приложение № 7 към Конвенцията за
движението по пътищата; 5. свидетелството е издадено от държава - членка на
Европейския съюз, или от друга държава - страна по Споразумението за
Европейското икономическо пространство, или от Конфедерация Швейцария.
Посочените хипотези от т. 1 до т. 5 от разпоредбата са алтернативни, т. е. наличието
на която и да е от тях е основание да бъде призната валидност на издадено
свидетелство за управление на МПС на територията на Република България.
Притежаваното от оспорващия СУМПС,
издадено от Република Турция, не попада в нито една от посочените по-горе
хипотези. На първо място, същото не отговаря на изискванията на чл. 161, т. 1
от ЗДвП. Действително, Република Турция се е присъединила към Конвенцията за
движението по пътищата от 1968 год. (Виенската конвенция) на 22.01.2013 год. и
съгласно чл. 47, § 2, б. „б.“ от посочената Конвенция, същата е влязла в сила
за тази държава 12 месеца след депозиране на нейния документ за ратифициране
или присъединяване, или това е на 22.01.2014 год. Процесното свидетелство обаче
е издадено преди тази дата – на 15.10.2001 год. и не съответства на
изискванията на Приложение № 6 към Конвенцията – не са изписани всички
задължителни данни съобразно указаното в т. 2 от Приложение № 6 на Конвенцията
за движението по пътищата, доколкото липсва указание на френски език "Permis de conduire", както и не са налице
реквизитите, посочени в т. 4 от Приложение № 6, предвид неспазване на регламентираната
в цитираната разпоредба поредност, липсата на номерация от 1 до 11 и
непосочване на дата на изтичане на действието на свидетелството съобразно т. 7,
както и датата на изтичане на действието му за категорията, за която се отнася
това свидетелство, съобразно т. 11.
На второ място, представеното от
оспорващата СУМПС не попада в хипотезата на чл. 161, т. 2 от ЗДвП, тъй като
цитираният в посочения законов текст чл. IV, б. "а" от Споразумението
между страните по Северноатлантическия договор относно статута на техните
въоръжени сили, се отнася до свидетелствата за управление, издадени от
изпращащата държава или неин орган, на член на въоръжена сила или цивилен
компонент, какъвто по делото няма данни оспорващият да е.
Не е налице и хипотезата на чл. 161, т.
3 от ЗДвП, нарушението именно на която е посочено като основание за прилагане
на мярката. Същата изисква чуждестранното СУМПС да бъде придружено с
легализиран превод на български език. В случая при проверката не е представен
никакъв превод, още по – малко легализиран такъв. Режимите за легализация са
консулска (дипломатическа) легализация и легализация под формата на апостил,
който по силата на чл. 3 от Конвенцията за премахване на изискването за
легализация на чуждестранни публични актове, ратифицирана от Република България
и Република Турция, удостоверява истинността на подписа, на качеството, в което
е действало лицето, подписало документа, и при необходимост достоверността на
печата или марката, поставени върху документа. По-късно след проверката, вече
пред съда, е представен превод на посочения документ от турски език, но той не
може да се квалифицира като легализиран такъв по смисъла на чл. 161, т. 3 от ЗДвП, тъй като не представлява дипломатическа легализация, нито легализация
посредством апостил. В подкрепа на този извод е и Правилникът за легализациите,
заверките и преводите на документи и други книжа, според който, за да е валиден
преводът от чужд език на документ, същият следва да е извършен след
легализацията на документа по реда на глава втора от този правилник (т. е. от
Министерство на външните работи - чл. 8 във вр. с чл. 3 от правилника) или
съответно след удостоверяването му по реда, посочен в Конвенцията за премахване
на изискването за легализация на чуждестранни публични актове – чрез издаване
на удостоверението "апостил" по чл. 3, ал. 1 от конвенцията. Освен
това преводът трябва да е осъществен от лице – преводач, чийто подпис, положен в
извършения от него превод, трябва да бъде нотариално удостоверен в Република
България (чл. 21а, ал. 1). В случая легализация на свидетелството на оспорващия
не е извършена. В тази връзка следва да се отбележи, че ЗДвП изисква легализиран
превод, а не обикновен превод на СУМПС, тъй като легализираният превод освен
превод на съдържанието на документа, установява и автентичността и верността на
същия, докато представеният от оспорващия превод на свидетелството за
управление не удостоверява тези обстоятелства.
Представеното свидетелство не е
международно и не отговаря на изискванията на приложение № 7 към Конвенцията.
И на последно място то е издадено от
страна, която е извън изброените в т. 5 на чл. 161 от ЗДвП.
След като СУМПС на оспорващия, издадено
от Република Турция, не е валидно на територията на Република България, което е
безспорно установено, съдът счита, че оспорената заповед е постановена при
осъществяването на фактите, визирани в хипотезата на чл. 171, т. 2а, б. „а“ от ЗДвП и е материално законосъобразна.
Обжалваният акт е издаден и в съответствие с целта на закона, която е
да се осигури безопасността на движението по пътищата и да се преустанови
извършването на нови нарушения, особено на такива от неправоспособни водачи,
какъвто е оспорващия в случая. При прилагането на принудителните
административни мерки по чл. 171 от ЗДвП административният орган действа в
условията на обвързана компетентност. След като в хипотезата на чл. 171, т. 2а,
б. „а“ от ЗДвП органът разполага с една единствена възможност за законосъобразно
произнасяне, и законът е приложен правилно, то заповедта съответства и на целта
на закона.
По изложените съображения съдът намира, че оспорената заповед е валиден
административен акт и не са налице основанията, посочени в чл. 146 от АПК,
изискващи неговата отмяна, поради което оспорването, като неоснователно, следва
да се отхвърли.
Предвид изхода на спора искането на ответника за присъждане на разноски
по делото, като своевременно направено, се явява основателно. Съдът
определя същите в размер на 100 лв. на основание чл. 24 от
Наредбата за заплащането на правната помощ във връзка с чл. 143, ал. 3 от АПК и
чл. 37 от Закона за правната помощ.
Мотивиран така и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, съдът
Р Е Ш
И :
ОТХВЪРЛЯ оспорването на Р. Т. с ЛНЧ **********, ЕГН ********* и
постоянен адрес *****, срещу Заповед за прилагане на
принудителна административна мярка № 23-0275-000059 от 06.03.2023 год.,
издадена от Началник група към ОДМВР – Разград, РУ – Исперих.
ОСЪЖДА Р. Т. с ЛНЧ **********, ЕГН ********** и
постоянен адрес *****, да заплати на ОДМВР – Разград
юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. /сто лева/.
Решението
не подлежи на обжалване.
Съдия:
/п/