Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, …04.2022г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-А състав в публично съдебно заседание на седми октомври през
две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА
ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
Д. КОВАЧЕВ
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа
докладваното от съдия Йовчева гр. дело № 3524 по описа за 2021 година и за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
решение от 21.01.2021 г. по гр.д. № 30421/2020 г. на СРС, II ГО, 178 състав са отхвърлени
предявените от Й.Н.А. срещу „К.Н.Ю.“ ЕАД искове, както следва: иск с правно
основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ за признаване за незаконно и отмяна на
уволнението на ищцата, извършено със pаповед
№ 6901/13.05.2020г.; иск с правно основание чл. 344, ал.1, т.2 от КТ за възстановяване на заеманата преди
уволнението длъжност “Старши агент“ в звено „Dolphin“
и иск по 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225 КТ за заплащане
на сумата 15 600 лв. - обезщетение за оставане без работа поради незаконно
уволнение за периода от 14.05.2020г. до 14.11.2020г., ведно със законната лихва
върху сумата, считано от предявяване на иска /13.07.2020 г./ до окончателното
плащане.
Срещу
решението е подадена въззивна жалба от ищцата Й.Н.А., с оплаквания за
неправилност, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост.
Въззивницата оспорва извода на първоинстанционния
съд, че е налице нарушение на трудовата дисциплина, изразяващо се в неявяването
й на работа в периода от 25.04.2020г. до 30.04.2020г. Поддържа, че за периода
от 13.03.2020г. до 31.03.2020г. ответното дружество е било в престой, а ищцата
е била в отпуск поради временна неработоспособност за периода от 17.03.2020 г.
до 16.04.2020г. Посочва, че съдът не е взел предвид обстоятелството, че в
периода на неявяване на работа, достъпът на сградата, където се е намирало
работното й място, бил ограничен, като всички служители са преминали към работа
от вкъщи. Поради изложеното работодателят не е изпълнил задължението си по чл.
127, ал. 1, т. 2 от КТ за осигуряване на работно място. Жалбоподателката
поддържа, че е проявила добросъвестност, като се осведомила, че не следва да
полага труд в помещенията на работодателя, а от дома си. Твърди, че поради това
посещаването ѝ на офиса, намиращ
се на ул. „Алабин“ в гр. София, само за да установи, че достъпът е ограничен,
било безпредметно. Сочи, че достъп е бил предоставян единствено за получаване
на работните устройства – миникомпютър „Zero Client“, но не и с цел престиране на труд. Излага доводи, че задължението на
служителя за явяване на работа не следва да се разглежда само като физическо
посещаване на офиса, поради което и неявяването ѝ на работното място с
оглед получаване на техническите средства за осъществяване на дистанционната
работа, не следва да се разглежда като нарушение на трудовата дисциплина.
Намира, че неправилно е прието от първоинстанционния съд, че не е налице
едностранна промяна на мястото на работа на служителите на звено „Dolphin“, част от коeто
е била. Поддържа, че със заповед № 1009/13.03.2020г., на основание чл. 7 от
Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с
решение на Народното събрание от 13 март 2020г. и за преодоляване на
последиците (загл. Доп. ДВ, бр. 44 от 2020г., в сила от 14.05.2020 г.) /Закона
за мерките/, едностранно от страна на работодателя е въведена работа от
разстояние. Твърди, че работодателят е следвало да изпрати на ищцата
необходимите документи и оборудване за осъществяване на работата от разстояние.
Посочено е, че в своя Заповед 1009А/13.03.2020г., работодателят е предвидил
възможност, техническото оборудване да бъде транспортирано до съответните
служители. Твърди, че по време на раздаването на техническото оборудване на
служителите на ответника на 31.03.2020г., ищцата е била в отпуск поради
временна неработоспособност и не е могла да присъства, за да получи отреденото
ѝ такова. Твърди, че за работодателя не е съществувала пречка да изпрати
техническото оборудване, като това не е направено единствено по усмотрение на
негов служител. Поддържа, че събраните свидетелски показания установяват, че
няма пречка работното устройство - миникомпютър „Zero Client“, да бъде
синхронизиран без присъствието на служителя в офиса на работодателя. Сочи, че
няма задължение да се явява на работното място, за да подписва споразумения във
връзка с трудовото правоотношение. Излага съображения, че след като договорът
може да бъде прекратен с изпращането на заповедта за прекратяване на трудовото
правоотношение по пощата, по аргумент за по-силното основание, същият може да
бъде изменен и чрез изпращане по пощата на документи за това. Поддържа, че в
нарушение на принципа за добросъвестност, приетите от работодателя правила и
заповедите във връзка с установяването, организацията и провеждането на
дистанционната работа, са били неясни и двусмислено формулирани, като
служителите без правни знания не биха могли да съобразят поведението си с тях.
Моли съда да отмени изцяло обжалваното решение, като уважи предявените искове,
с присъждане на разноски.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемият „К.Н.Ю.“ ЕАД
оспорва жалбата с депозиран писмен отговор, по подробно изложени съображения. Сочи,
че с оглед приетия график, ищцата е следвало да се яви на работа в периода от
25.04.2020 г. до 30.04.2020 г., което не е направила и по този начин е
допуснала нарушение на трудовата дисциплина по чл. 187, т. 1 от КТ, за което е
предвидено налагане на наказание - дисциплинарно уволнение. Поддържа, че чл. 7
от Закона за мерките съдържа единствено възможност, но не и задължение за
работодателя едностранно да премине към работа от разстояние, от която
ответникът не се е възползвал. Твърди, че в тази връзка е съдържанието на заповед
№ 1009/13.03.2020г., която предвижда, че преминаването към дистанционна работа
става след подписването на допълнително споразумение, в която насока са и
събраните по делото свидетелски показания. Оспорва изложените във въззивната
жалба доводи, че ищцата не е имала достъп до работното си място, тъй като съгласно показанията на свидетеля
Калъч, такъв е бил осигуряван на служителите, които все още не са били подписали
допълнително споразумение и не са получили техническото оборудване. Такава възможност е била дадена и
на ищцата, която от 17.04.2020 г. е била канена да посети офиса на
работодателя. Споделя извода на районния съд, че за ищцата не са съществували
пречки да посети работното си място, като от страна на работодателя е била
осигурена служебна бележка, с оглед въведения пропускателен режим между
областите в страната по време на епидимиологичната
обстановка в страната. Поддържа се, че работодателят не е бил длъжен да се
съобразява с желанията на негов служител как да се случи преминаването към
работа от разстояние, както с оглед подписването на допълнителното споразумение
за това, така и за предаване на нужните технически средства. Моли съда да
потвърди обжалваното решение, с присъждане на разноски.
Софийски
градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната
жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна, в срока по чл.
259, ал. 1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд
проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на
релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за
валидност, допустимост на решението в обжалваната част, както и спазване на императивните норми на
материалния закон /т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС/.
Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо.
Производството е образувано по предявени
от Й.Н.А. срещу „К.Н.Ю.“ ЕАД искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, 2
и 3 от КТ за признаване за незаконно и отмяна на уволнението на ищцата,
извършено със заповед № 6901/13.05.2020г.; за възстановяването й на заеманата
преди уволнението длъжност „Старши агент“ в звено „Dolphin“
и за заплащане на обезщетение за оставане без работа поради незаконно уволнение
в размер на сумата 15 600 лв. за периода от 14.05.2020 г. до 14.11.2020г.,
ведно със законната лихва върху сумата, считано от предявяване на иска
/13.07.2020 г./ до окончателното плащане.
В отговора на исковата молба по чл. 131
от ГПК са наведени доводи, че ищцата не се е явила на работа в периода от
25.04.2020 г. до 30.04.2020 г. без основателна причина. Посочено е, че между
страните не е било подписано допълнително споразумение за преминаване към
работа от разстояние и работното място на ищцата продължавало да бъде гр.
София, ул. „*****. Работодателят не се е възползвал възможността по чл. 7 от
Закона за мерките да възлага едностранно работа от разстояние на ищцата.
Оспорени са твърденията относно неосигуряването на здравословни и безопасни
условия на труд, както и за нарушения при провеждане на процедурата по чл. 193
и сл. от КТ.
В
случая по делото е безспорно установено, че между страните е възникнало валидно
трудово правоотношение, по силата на което ищцата е заемала длъжността “Старши
агент“ в звено „Dolphin“, съгласно трудов договор №
А_19562/22.02.2019г., с работно място гр. София, ул. „*****, Т.Т.. Установено е безспорно по делото, че за процесния период от 25.04.2020г. до 30.04.2020г. ищцата не
се е явила на посоченото в договора работно място. Не е спорно и
обстоятелството, че трудовото ѝ правоотношение е било прекратено със заповед
№ 6901/13.05.2020
г. на основание чл.330, ал. 2, т. 6 вр.
чл.190, ал.1, т.2 КТ.
За да постанови решението си,
първоинстанционният съд е приел, че ищцата не се явила на работа повече от 2
последователни дни в периода от 25.04.2020г. до 30.04.2020г. без основателна
причина. Изложил е доводи, че работодателят не се е възползвал от възможността
по чл. 7, ал. 1 от Закона за мерките за едностранно възлагане на работа от
разстояние и при липса на подписано допълнително споразумение в тази насока,
работното място на ищцата към процесния период е продължило
да бъде гр. София, ул. „*****, Т.Т., където тя е
следвало да се яви на работа. Счел е за установено, че работодателят е изпълнил
задълженията си по чл. 107з, ал. 1, чл. 103 и чл. 127 КТ, като е осигурил
необходимото съдействие за придвижването на ищцата до гр. София, където да бъде
подписано допълнителното споразумение за преминаване на работа от разстояние и
предаване на необходимото техническо оборудване за това. Приел е, че за
работодателя не съществува задължение да предава техническото оборудване на
ищцата чрез пощенска услуга, като в същото време съществували технически и
организационни съображения срещу това разрешение. Намерил е, че без нужното
техническо оборудване - миникомпютър „Zero Client“, ищцата не е имало как да изпълнява
трудовите си задължения. С оглед на това е достигнал до извод, че тя е
извършила тежко дисциплинарно нарушение, като не се е явила на работа и не е престирала труд в продължение на 6 дни, което отговаря на
наложеното наказание – дисциплинарно уволнение. С изложените мотиви е отхвърлил
изцяло предявените искове.
Първоинстанционното
решение е правилно, като съдът препраща към мотивите на СРС по реда на чл. 272 ГПК, които изцяло споделя. С оглед доводите в жалбата, следва да се отбележи
следното:
На първо място, от съществено значение
за наличието на посоченото в заповедта нарушение на трудовата дисциплина е
въпросът за организацията на работния процес и в този смисъл къде се е намирало
работното място на ищцата. Не могат да бъдат споделени изложените във
въззивната жалба доводи, че работодателят едностранно е променил трудовото
правоотношение по реда на чл. 7, ал. 1 от Закона за мерките, като е въвел
работа от разстояние. Такъв извод не може да се изведе от съдържанието на
заповед № 1009/13.03.2020г. на ответното дружество. Напротив, тълкувайки по
реда на чл. 20 във вр. чл. 44 от ЗЗД съдържанието на
т. 1 от заповедта във вр. т. 4 от същата, следва да
се направи извод, че е предприето преминаване към работа от разстояние, но на
принципа на доброволност, след подписване на допълнително споразумение по реда
на чл. 107з, ал. 4 от КТ. В посочената т. 4 е указано допълнителни споразумения
да се сключат със служителите, при които е налице възможност за работа от
разстояние. В този смисъл следва да се кредитират и показанията на свидетеля
Начев, който посочва, че въпреки препоръката да не се работи от офиса, е имало
възможност за това след съответното съгласуване. Това съответства и на т. 4 на
Заповед 1009А/13.03.2020 г., в която е предвидена възможност работата да бъде
продължена в сградата на ответника, при спазване на противоепидемичните мерки,
както и на т. 7 от нея, от която може да се направи извод, че неподписалите
споразумение работници не са освободени от явяване на работното им място. Що се
касае до указанието до служителите, направено със Заповед № 1011/17.03.2020 г.
за преустановяване посещението на
работните помещения и посочване на адрес, на който ще се намират в
периода от 18.03.2020 г. до 31.03.2020г., същото има преходен характер, като с
нея не се възлага извършване на трудови функции от разстояние. От друга страна,
съгласно чл. 7, ал. 1, изр. второ от Закона за мерките, условията и редът за
възлагане, изпълнение и контрол на работата се определят със заповед на работодателя
или органа по назначаване. Такива условия и ред не се съдържат нито в заповед №
1009/13.03.2020г., нито в заповед № 1009А/13.03.2020г., в които единствено се
предвижда преминаване към дистанционна работа и урежда общи организационни
въпроси във връзка с това. Поради изложеното, дори да се приеме, че намерението
на работодателя е било едностранно да установи работа от разстояние, то
разглежданите заповеди нямат нужното
съдържание и в този смисъл характера да предизвикат такава промяна в трудовото
правоотношение на ищцата. С оглед на това, работното място на ищцата е било
това, първоначално посочено в трудовия договор - гр. София, ул. „*****, Т.Т., където тя е следвало да се яви, съобразно задължението
ѝ по чл. 126, т. 1 от КТ.
Не може да се приеме, че ищцата е била
освободена от задължението ѝ да се яви на работното си място поради
ограничения достъп до сградата и невъзможността да се полага труд в нея.
Действително, съгласно представените по делото актове на работодателя, достъпът
до сградата е бил силно ограничен с оглед прилагане на противоепидемичните
мерки срещу разпространението на вируса COVID-19. Достъп обаче е бил
възможен именно с оглед подписване на допълнителното споразумение за полагане
на работа от разстояние и получаване на техническите средства за това. Това се
установява от показанията на свидетелите К., К., Н.и Л., съгласно които
достъпът до офисите се е осъществявал по предварителна уговорка. Съгласно проведена
на 24.03.2020г. и 26.03.2020г. електронна кореспонденция със свидетеля И.Н., ищцата
е била уведомена за това, като ѝ е била предоставена и служебна бележка, за
да организира пътуването си до гр. София. В тази насока са и показанията на
свидетеля К., който посочва, че е бил в постоянна връзка с ищцата, като след
приключване на отпуска й по болест на 17.04.2020г., тя е била канена редовно да
се яви да получи отреденото ѝ техническо устройство.
Не могат да бъдат споделени доводите, че
явяването ѝ в сградата на работодателя не би било свързано с полагане на
труд. Напротив, това е било нужно именно с оглед продължаване на работата в
условията на епидемична обстановка - за оформяне на документите за преминаване
към режим на работа от разстояние, респ., при неподписване на споразумение в
тази насока, да бъдат разгледани възможностите за полагане на труд от работното
място при спазване на приетите противоепидемични мерки. Във всеки случай е без
значение обстоятелството, дали се е полагал труд в сградата на работодателя – дори в случаи на престой,
работникът е длъжен да бъде на разположение на работодателя, като се яви на
работното си място.
За работодателя не е съществувало
задължение да изпраща допълнителното споразумението по чл. 107з, ал. 4 от КТ за
преминаване към работа от разстояние, нито техническото оборудване за това.
Действително, в т. 3 от заповед № 1009А/13.03.2020г. е предвидено транспортиране,
когато и където е необходимо на наличното техническо оборудване. Това обаче не
създава задължение за работодателя в тази насока, а единствено възможност за
това, като е въпрос на негова преценка дали се прибегне до предаване на
оборудването по този начин. От една страна, нито в кореспонденцията си с
ръководителите си, нито пред съда ищцата е изложила обстоятелства, които са
препятствали пътуването ѝ до гр. София за процесния
период, респ. за нуждата от изпращане на оборудването за извършване на работата
от разстояние. От друга страна, съгласно показанията на свидетеля Владислав Л.,
на длъжност „Мениджър сървъри и системи“ при ответника, са били налице конкретни
технически и организационни съображения, налагащи предаването на техническото
оборудване – миникомпютър „Zero
Client“,
лично на всеки работник. Устройствата е следвало да бъдат синхронизирани с
централния сървър, намиращ се в сградата в гр. София, ул. „*****, като това не е
можело да стане дистанционно, чрез интернет връзка. Свидетелят сочи, че тези
действия не изискват присъствие на работника, но последният е следвало да
провери изрядността на устройството и дали е възможно
да работи с него. Изпращането на устройствата чрез куриер в случаите на нужда
от допълнителни настройки би довело до загуба на технологично време, както и от
риск от повреди или загуби. По тази причина при ответника не е било практика
техническите устройства да бъдат изпращани по куриер. В този смисъл, би било
безпредметно и изпращането на допълнителното споразумение за преминаване на
работа от разстояние, доколкото ищцата не би могла да полага труд без нужните технически
средства за това. В същото време, по делото липсват данни технически устройства,
респ. допълнителните споразумения по чл. 107з, ал. 4 от КТ да са били изпращани
по куриер на други работници на ответника. С оглед на това, при отказа си да
предприеме такова предаване по отношение на ищцата, работодателят не е нарушил
свое задължение по вътрешните си правила, нито е действал в противоречие с
принципа на добросъвестност по чл. 8, ал. 1 от КТ. Неоснователни са доводите за
неяснота на условията за предаване на оборудването и подписване на
споразумението, доколкото по делото бе установено, че ищцата е била специално и
нееднократно инструктирана и канена за това от своите ръководители.
В допълнение следва да бъде посочено, че
доводите на въззивницата –ищца за изменение на трудовото
правоотношение чрез преминаване към работа от разстояние – от дома й, дори да
се приемат за доказани, не налагат извод
за липса на посоченото в заповедта за уволнение нарушение на трудовата
дисциплина. Този извод се налага при разглеждането на дисциплинарното нарушение
- неявяване на работа в течение на два последователни работни дни, поради специфичния
начин, по който се полага трудът при работата от разстояние - чрез използването
на информационни технологии (чл. 107з, ал.1 от КТ), без да се изисква физическо
присъствие на работника или служителя в предприятието на работодателя. При
работата от разстояние работникът или служителят сам организира своето работно
време, така че да е на разположение и да работи във времето, в което
работодателят и неговите търговски партньори са в комуникационна връзка - чл.
107л, ал. 3 от КТ. Поради изложеното, началото на работния ден и в този смисъл
„явяването“ на работа съответства с началния момент, в който работникът или
служителят е бил на разположение на работодателя си. Това от своя страна се
осъществява чрез установяването на техническа връзка с информационната среда на
работодателя чрез надлежна електронна автентификация.
В конкретния случай, по делото бе установено, че работни дейности по проекта, в
който е работила ищцата, е могло да бъдат осъществявани единствено чрез специално
техническо устройство - миникомпютър „Zero Client“. Доколкото ищцата не се е явила да
получи устройството в противоречие с инструкциите на работодателя и без
извинителна причина, тя сама се е поставила в невъзможност да осъществи нужната
техническа връзка с работодателя си и в този смисъл да се яви на работа в процесния период от 25.04.2020г. до 30.04.2020г., поради
което е допуснала тежко нарушение на трудовата дисциплина по чл. 190, ал. 1, т.
2 от КТ.
По отношение на процедурата по изискване
на писмени обяснения, във въззивната жалба не се поддържат изложените в първоинстанционното производство доводи. За пълнота следва
да се отбележи, че въззивният съд изцяло споделя мотивите на СРС за спазване на
процедурата по чл. 193, ал. 1 КТ от страна на работодателя.
Предвид изложеното, за ответника-работодател
е възникнало субективно потестативно право на
уволнение на посоченото в заповедта основание - чл. 188, т. 3 КТ вр. с чл. 190, ал. 1, т. 2 от КТ. С оглед на това,
предявеният по делото иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, както
и обусловените от него искове по чл. 344, ал. 1, т. 2 и 3 от КТ, се явяват неоснователни
и следва да бъдат отхвърлени.
Поради съвпадането на изводите на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд, въззивната
жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с
нея решение на СРС-потвърдено, като правилно и законосъобразно.
По разноските: С оглед изхода на спора,
на въззиваемия следва да се присъдят претендираните и
доказани разноски за адвокатско възнаграждение в размер на сумата 1 488 лв. – заплатено
по банков път адвокатско възнаграждение с включен ДДС. От въззивницата
е направено своевременно възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК, което
е неоснователно. Минималният размер на възнаграждението само по отношение на
иска по чл. 344, ал.1, т. 3 КТ е в размер на сумата 1197. 60 лв. с ДДС /арг. от чл. 7, ал. 2, т. 4 НМРАВ/, поради което общо претендираният и доказан размер от 1488 лв. с ДДС за трите
иска не е прекомерен и не следва да бъде намален.
Така
мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение
от 21.01.2021г. по гр.д. № 30421/2020 г. на СРС, II ГО, 178 състав.
ОСЪЖДА Й.Н.А., ЕГН ********** да заплати на „К.Н.Ю.“ ЕАД, ЕИК
*****на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата 1 488 лв. – разноски за
адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция.
Решението
подлежи на касационно обжалване пред ВКС при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК, в
1-месечен срок от съобщенията до страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.