Решение по дело №137/2020 на Окръжен съд - Бургас

 Р Е Ш Е Н И E

 

№ 107                                       01.04.2021 година                                  гр.Бургас

 

В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

Бургаският окръжен съд                                                      граждански състав

на шестнадесети март две хиляди двадесет и първа година

публично заседание в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Десислава Динкова

                      ЧЛЕНОВЕ:

секретар Станка Чавдарова

прокурор

като разгледа докладваното от съдия Д.Динкова

т.дело номер 137 по описа за 2020 година.

Производството по настоящото дело е образувано по повод исковата претенция на „РТК“ ООД с ИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Елин Пелин, ул. „Кирил и Методий”, № 23, представлявано от управителя Николай Георгиев Илиев, против Община Поморие, ЕИК *********, с адрес на управление в гр. Поморие, ул. „Солна”, № 5, представлявана от кмета Иван Алексиев, за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 29 727.80 лева, представляваща договорена неустойка за забава, ведно с дължимата законна лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното й заплащане, която представлява сбор от следните суми: сумата от 19 121.70 лева, представляваща обезщетение за забава върху сумата от 54 797.10 лв. по фактура № 6578 от 31.03.2017 г. за периода от 30.04.2017 г. до 19.04.2018 г., формирана като произведение на дневното обезщетение от 54.79 лева по дните на забавата - 349, без да се превишава ограничението по договора; и сумата от 10 606.10 лева, представляваща обезщетение за забава върху сумата от 30 394.60 лв. по фактура № 6579 от 31.03.2017 г. за периода от 30.04.2017           г. до 19.04.2018 г., формирана като произведение на дневното обезщетение от 30.39 лева по дните на забавата - 349, без да се превишава ограничението по договора.

Ищецът твърди, че  страните са сключили договор № Д-610/02.12.2016 г. след проведена процедура за възлагане на обществена поръчка, по силата на който на ищцовото дружество е възложено да извършва дейности по сметосъбиране, сметоизвозване и почистване на територията на ответната община. Съгласно сключения между страните договор, дължимите от ответника суми са дължими в срок от 30 дни след издаване на фактура и съставяне на приемо-предавателен протокол за извършените работи.

Твърди се, че ищецът изпълнява точно и в срок своите задължения по договора, за което са съставени съответните приемо- предавателни протоколи, но ответникът заплаща своите задължения със значително забавяне. Твърди се, че е налице забава от страна на ответника на задълженията му за заплащане на извършени дейности по следните фактури:           дължимата сума по фактура № 6578 от 31.03.2017 г. в размер на 54 797.10 лв., вместо на 30.04.2017 г. е заплатена едва на 19.04.2018 г.;  дължимата сума по фактура № 6579 от 31.03.2017 г. в размер на 30 394.60 лв. с ДДС вместо на 30.04.2017 г., е заплатена едва на 19.04.2018 г.

Ищецът се позовава на чл. 15 от договора, според който при забава на която и да е от страните се дължи лихва /представляваща уговорена неустойка/ в размер на 0.1% от стойността на дължимото за всеки просрочен ден, но не повече от 20% от стойността на договора, която съгласно чл. 2 от същия възлиза на 3 420 000 лева без ДДС. Въз основа на констатираната забава и на основание чл.15 от договора ищецът претендира следните суми, представляващи обезщетение за забава, а именно: сумата от 19 121.70 лева, представляваща обезщетение за забава върху сумата от 54 797.10 лв. по фактура № 6578 от 31.03.2017 г. за периода от 30.04.2017          г. до 19.04.2018 г., формирана като произведение на дневното обезщетение от 54.79 лева по дните на забавата - 349, без да се превишава ограничението по договора; сумата от 10 606.10 лева, представляваща обезщетение за забава върху сумата от 30 394.60 лв. по фактура N° 6579 от 31.03.2017 г. за периода от 30.04.2017           г. до 19.04.2018 г., формирана като произведение на дневното обезщетение от 30.39 лева по дните на забавата - 349, без да се превишава ограничението по договора;

Ищецът заявява, че се касае за договорена неустойка, при която давността започва да тече от последния ден, за който се начислява тя, а в случая това е денят на плащането по процесните фактури - 19.04.2018 г.

В съдебно заседание ищецът, чрез процесуалния си представител, поддържа претенцията, ангажира доказателства.

Ответникът  е депозирал писмен отговор, с който оспорва иска. Счита исковата претенция за  недопустима и неоснователна. Не оспорва факта на допусната забава. Твърди, че в договора липсва валидна клауза за неустойка. Сочи, че текста на чл.15 от договора е за лихва за забава, която не може да бъде по-голяма от нормативно установения размер по чл.86 от ЗЗД.

Ако се приеме, че с клаузата на чл.15 е уговорена неустойка, според ответника тя е нищожна поради противоречие с добрите нрави, тъй като уговорения размер излиза извън обезщетителния и санкционен характер на неустойката. Сочи се, че въпреки ограничението на размера ѝ от 20% от стойността на договора, нейната горна граница от 684 000 лв. показва очевидна аморална несъразмерност.

Ако се приеме, че клаузата за неустойка не е нищожна, ответникът прави искане за намаляването ѝ от съда до размера на законната лихва за периода, тъй като общината е изпълнила задълженията си и въпреки забавата ответникът не е претърпял никакви вреди.

При условията на евентуалност се прави възражение за изтекла погасителна давност.

Ако от съда се приеме, че е предявен иск с правно основание чл.86 от ЗЗД, а не по чл.92 от ЗЗД, отново се прави възражение за нищожност на клаузата на чл.15 от договора, тъй като е уговорена лихва, по-голяма от законната. Оспорва се размера на претендираната вреда и се твърди, че ищецът не е понесъл никакви вреди от забавеното изпълнение.

В съдебно заседание оспорването се поддържа от процесуалния представител на ответника, не се ангажират доказателства.

Бургаският окръжен съд, с оглед събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

На съда е служебно известно, че между страните се водят множество дела, които имат за предмет присъждане на неустойка по чл.15 от договор, сключен на 02.12.2016 год., начислена върху различни просрочени задължения на ответника по отделни фактури. Тези дела не се явяват преюдициални по см.на чл.229 ал.1 т.4 от ГПК, ако и по тях да са повдигнати същите правоизключващи възражения, тъй като нямат за предмет установяване нищожност на неустоечната клауза със сила на пресъдено нещо между страните.

Между страните е безспорно, че на 02.12.2016 год. между Община Поморие и „РТК“ ООД е сключен договор с предмет обществена поръчка за дейности по сметосъбиране, сметоизвозване, почистване на територията на ответната община, снегопочистване и опесъчаване, със срок на действие от 18 месеца или до възлагане на обществена поръчка със същия или сходен предмет или до достигане на максималния финансов ресурс на възложителя в размер на 3 420 000 лв. без ДДС.

На 31.03.2012 год. ищецът е издал две фактури за извършени услуги по договора, придружени с двустранно подписани актове за приемане на работата, на стойност съответно 54 797,10 лв. първата и 30 394,60 лв. с ДДС втората. От заключението на в.л.К. се установява, че фактурите са осчетоводени и при двете страни. Плащане по тях ответникът е извършил със забава от 349 дни – на 19.04.2018 година.

С чл.15 от договора е постигнато съгласие при допускане на забава в изпълнението от която и да е от страните да възникне задължение за заплащане на лихва за забава в размер на 0.1% върху стойността на дължимото за всеки просрочен ден, но не повече от 20% от стойността на договора.  Ответникът е въвел твърдения, че в договора не е уговорена неустойка, а лихва за забава, която не може да бъде по-висока от нормативно установения размер в чл.86 от ЗЗД. Доколкото страните спорят за правната природа на дължимото обезщетение по чл.15 от договора,  съдът следва да изтълкува  клаузата по критериите, заложени в чл.20 от ЗЗД.

Неустойката представлява договорно или нормативно предварително определяне на отговорността на длъжника при неизпълнение на задължението – забавено, лошо или частично. Сходство в природата на неустойката и законната лихва е налице, когато неустойката е уговорена за покриване на вредите от забавено изпълнение. Тогава неустойката и законната мораторна лихва обезщетяват вредите от забавата, без да е нужно те да се доказват – чл.92 ал.1 изр.първо от ЗЗД и по арг.от противното на чл.86 изр.второ от ЗЗД. Освен обезщетителна, неустойката има и други две функции – да обезпечи изпълнението на задължението, тъй като длъжникът отнапред знае последиците от неизпълнението, и да санкционира длъжника, тъй като тя може да надвишава действително претъпените вреди. Уговорката по чл.15 от договора разкрива характера на неустоечна клауза – обезщетението за забава е уговорено подневно, като процент от неизпълнената част от задължението, и с краен предел, който е характерен за неустойката, а не за лихвата за забава. Затова съдът приема, че страните са уговорили неустойка при забава, а не мораторна лихва за забава върху паричното задължение.

Предпоставки за възникване на неустойката са съществуването на валиден договор и валидна неустоечна клауза, неизпълнение на задължението (в случая забава, по която не се спори) и неизпълнението на задължението да е по причина, за която длъжникът отговаря. Правоизключващото възражение на ответника за липса на валидно уговорена клауза за неустойка съдът намира за неоснователно, по вече изложените съображения. Допусната е забава в изпълнението на паричното задължение за заплащане на договорено възнаграждение по вина на длъжника, което доказва претенцията по основание.

Ответникът възразява по действителността на неустоечната клауза и на още едно основание – счита неустойката за нищожна поради противоречие с добрите нрави, като надхвърляща обезщетителния и санкционния характер на правния институт и като аморално несъразмерна. Развива съображения, че е възможно дори размерът на неустойката да надхвърли размера на неплатеното задължение.

Тълкувателната практика на ВКС приема, че автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора и в частност да уговарят неустойка е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави. В този смисъл ограничението се отнася както за гражданските, така и за приватизационните договори, а също и за търговските сделки - арг. от чл.288 ТЗ – т.3 на ТР №1/15.06.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК ВКС. Примерно изброените критерии в ТР №1/2009 год. сочат, че при сключване на договора и в частност при уговаряне на процесната неустойка не се стига до нарушаване на принципа на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Предметът на договора по чл.1 е обемен, с краен финансов ресурс от възложителя в размер на 3 420 000 лв. без ДДС, и съотнесена към предмета на договора и размера на дължимото възнаграждение уговорената неустойка за забава кореспондира на естеството на обезпечените задължения и очакваните вреди при неизпълнение. Принципът на справедливостта изисква да бъдат защитени интересите на двете страни, като следва да се отчете, че неустойката е уговорена при забава, както от страна на възложителя, така и от страна на изпълнителя, в еднакъв размер. Същият принцип изисква съразмерност на поетите задължения, каквато в случая е налице. Неустойката е насочена към обезщетяване на претърпените вреди и към осъществяване на косвен натиск върху страните да изпълнят точно и в срок. Следователно, не може да се приеме, че целта, за която е уговорена, излиза извън присъщите ѝ обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. С оглед на изложеното да тук съдът намира, че неустоечната клауза не противоречи на добрите нрави и е валидна.       

 Ответникът прави възражение за намаляване на неустойката по чл.92 ал.2 от ЗЗД, ако клаузата бъде счетена за валидна, с аргументи, че е изпълнил паричното си задължение, а ищецът не е претърпял никакви вреди. В подкрепа на твърдения отрицателен факт за липса на вреди се позовава на предходно споразумение, сключено с „РТК“ ООД, с което ищецът се е съгласил на изпълнение без да претендира лихви за забава.

В зависимост от съотношението между неустойката и обезщетението за вреди, доктрината различава няколко вида неустойки: алтернативна – на кредитора е предоставен избора дали да иска неустойка или обезщетение за вреди; кумулативна – неустойката се дължи заедно с обезщетението, като в този случай има наказателна функция; изключителна – дължи се само неустойката и длъжникът се освобождава от отговорността за „по-големите“ вреди; евентуална  - тя може да се претендира само ако размерът ѝ е по-малък или равен на вредите; зачетена – тази, която се дължи вместо обезщетение за вреди, но кредиторът може да иска обезщетение за вредите, чийто размер не се покрива от неустойката (чл.92 ал.2 от ЗЗД). С решение №68/09.07.2012 год. по т.д.№450/2011 год. на І т.о. на ВКС, се приема, че когато страните са включили единствено клауза за неустойка, но без допълнителни уговорки в договора, от които да може да се направи извод за съотношението между неустойката и обезщетението за вреди, последиците се уреждат в съответствие със законовите норми, т.е. по правилото на чл.92 ал.1 от ЗЗД – т.нар.зачетена неустойка.

От съдържанието на чл.15 от договора се установява, че настоящата неустойка е уговорена като  зачетена – тя се дължи вместо обезщетение за вреди, без да е нужно те да се доказват от кредитора, но не го ограничава във възможността да търси обезщетение за по-големите вреди. Съответно на правото на кредитора да търси неустойка, както и обезщетение за по-големите вреди, в ал.2 на чл.92 от ЗЗД е уредено правото на длъжника да иска намаляване на неустойката, когато тя е прекомерно голяма в сравнение с претендираните вреди, тъй като в такъв случай тя би се превърнала в средство за обогатяване на кредитора. Ответникът твърди, че вредите от забавеното изпълнение са значително по-малки от размера на неустойката от 0.1% на ден върху стойността на дължимото и дори липсват. Според съда, ответникът разполага с възможността да се позове на разпоредбата на чл.92 ал.2 от ЗЗД и спрямо него забраната по чл.309 от ТЗ не действа, тъй като общината няма качеството на търговец по смисъла на ТЗ. Подобен случай е обсъден в решение  N 225/22.12.2011 година по т.д.№ 1107/2010 година, ІІ т.о. на ВКС и на Столична община е призната възможността да иска редукция на прекомерно голяма неустойка, доколкото не е търговец, ако и сделката да е търговска от обективен характер.

Представеното от ответника споразумение, сключено на 02.12.2016 год., не подкрепя тезата за липса на вреди от забавата. Неговата дата, съпоставена с датата на процесния договор, сочи, че то е сключено във връзка с уреждане на задълженията по предходен договор. Освен това, със спогодбата по чл.365 от ЗЗД страните си правят взаимни отстъпки (изменение или погасяване на правоотношения) за всеки конкретен случай и след като вземанията по споразумението не съвпадат с процесните, то е ирелевантно. По закон забавата на парично задължение винаги има за последица вреди – арг.от чл.86 от ЗЗД, затова съдът намира, че вредите от забавеното с 349 дни изпълнение са поне в размер на законната лихва. 

От друга страна, конкретно претендирания размер на неустойката за забава сочи, че тя се явява прекомерна спрямо действително претърпените вреди. За времето на забавата ищецът е бил лишен от финансов ресурс, който е могъл да вложи в стопанската си дейност или от който е можел да извлече граждански плодове. Забавените плащания по двете фактури са в общ размер от 85 191,70 лв., а размерът на неустойката е общо 29 727,80 лв. – около 1/3 от задължението. Размерът ѝ е необосновано висок и излиза извън обезщетителната и санкционната ѝ функция, понеже се съизмерява с 1/3 от дълга. Редукцията не следва да бъде осъществена до размера на законната лихва, както се иска от ответника, тъй като така би се обезмислила волята на страните да уговорят неустойка, а не мораторна лихва. Доколкото целта на неустойката е да се обезщетят вреди от конкретна забава, според съда при изчислението ѝ като подневно обезщетение следва да се приложи горната граница от 20%, но не върху стойността на договора като цяло, а върху размера на просрочените фактури – 85 191,70 лв. Така изчислена, неустойката е в размер на 17 038,34 лв. и представлява обезщетение за вредите от конкретно допуснатата забава при погасяване на паричното задължение. За сравнение, законната лихва за периода на забавата, изчислена с помощта на онлайн калкулатор, е в размер на 8400,85 лв. В обобщение съдът приема, че след редукция по реда на чл.92 ал.2 от ЗЗД в полза на ищеца следва да се присъди неустойка в размер на 17 038,34 лв., а в останалата част претенцията подлежи на отхвърляне.

Възражението за погасяване по давност на вземането за неустойка е неоснователно, тъй като давността по чл.111 б.“б“ от ЗЗД е започнала да тече на 19.04.2018 год. (арг.от чл.114 ал.4 от ЗЗД), а исковата молба е предявена преди изтичане на срока, на 15.04.2020 год. 

Ищецът е поискал и присъждане на законната лихва върху размера на неустойката, от подаването на исковата молба, до окончателното ѝ изплащане. Съдебната практика последователно приема, че такава претенция е неоснователна -  решение  N 225/22.12.2011 година по т.д.№ 1107/2010 година, ІІ т.о. на ВКС и цитираните в същото решение №307/14.04.05г. и решение №305/14.05.1996г. и двете на ВКС-ТК.

С оглед изхода на спора и двете страни имат право на разноски.

Ищецът е представил списък по чл.80 от ГПК за действително сторени разноски в размер на 3 316,40 лв. за възнаграждение на адвокат, вещо лице и държавна такса. От тях, съразмерно на уважената част от иска, му се присъждат 1900,78 лв.

Ответникът е представил списък за разноски в размер на 3 408 лв. – възнаграждение на адвокат с ДДС. Насрещната страна счита, че възнаграждението е прекомерно и иска от съда да го намали. Изчислено по реда на Наредба №1/2004 год. на ВАС, минималното възнаграждение е в размер на 1451,83 лв. без ДДС и 1742,20 лв. с ДДС. Тъй като делото не се отличава с фактическа и правна сложност, съдът го нямалява до размера от 1800 лв. От тях съразмерно на отхвърлената част от иска в полза на ответната община се присъждат 768,34 лв. 

Мотивиран от така изложените съображения, Бургаският окръжен съд

 

                                                          Р Е Ш И:

 

ОСЪЖДА  Община Поморие, ЕИК *********, с адрес на управление в гр. Поморие, ул. „Солна”, № 5, представлявана от кмета Иван Алексиев, да заплати на „РТК“ ООД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Елин Пелин, ул. „Кирил и Методий”, № 23, представлявано от управителя Николай Георгиев Илиев, сумата от 17 038,34 (седемнадесет хиляди тридесет и осем 0.34) лева, представляваща неустойка за забава по чл.15 от договор, сключен на 02.12.2016 год., начислена за 349 дни забава върху сумата от 54 797.10 лв. по фактура № 6578 от 31.03.2017 г. за периода от 30.04.2017 г. до 19.04.2018 г. и сумата от 30 394.60 лв. по фактура № 6579 от 31.03.2017 г. за периода от 30.04.2017 г. до 19.04.2018 г.,  след редукция от съда по чл.92 ал.2 от ЗЗД, като в останалата част до предявения размер от 29 727,80 лв. ОТХВЪРЛЯ претенцията.

ОТХВЪРЛЯ претенцията на „РТК“ ООД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Елин Пелин, ул. „Кирил и Методий”, № 23, представлявано от управителя Николай Георгиев Илиев против Община Поморие, ЕИК *********, с адрес на управление в гр. Поморие, ул. „Солна”, № 5, представлявана от кмета Иван Алексиев, за присъждане на законна лихва върху неустойката от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на задължението.

ОСЪЖДА  Община Поморие, ЕИК *********, с адрес на управление в гр. Поморие, ул. „Солна”, № 5, представлявана от кмета Иван Алексиев, да заплати на „РТК“ ООД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Елин Пелин, ул. „Кирил и Методий”, № 23, представлявано от управителя Николай Георгиев Илиев, разноски по делото в размер на 1900,78 (хиляда и деветстотин 0.78) лв.

ОСЪЖДА  „РТК“ ООД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Елин Пелин, ул. „Кирил и Методий”, № 23, представлявано от управителя Николай Георгиев Илиев, да заплати на Община Поморие, ЕИК *********, с адрес на управление в гр. Поморие, ул. „Солна”, № 5, представлявана от кмета Иван Алексиев, разноски по делото в размер на 768,34 (седемстотин шестдесет и осем 0.34) лв.

Решението подлежи на въззивно обжалване пред Бургаски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.

 

 

                                                        ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: