№ 114
гр. Плевен, 16.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІІІ ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и трети февруари през две хиляди двадесет и
трета година в следния състав:
Председател:ЕКАТЕРИНА Т. Г.-ПАНОВА
Членове:МЕТОДИ Н. ЗДРАВКОВ
ЖАНЕТА Д. Г.
при участието на секретаря НИКОЛАЙ В. ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от ЖАНЕТА Д. Г. Въззивно гражданско дело №
20224400500713 по описа за 2022 година
Производство по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 260026/04.05.2022 г. по гр.д. № 6797/2020 г. Плевенският
районен съд е признал за установено на основание чл. 124 от ГПК по иск на
Н. А. Т. с посочени ЕГН и адрес в гр. Плевен по отношение на Община
Плевен, представлявана от кмета Г.С., че Община Плевен не е собственик на
ПИ с идентификатор ********** по КККР на с. **********, община
Плевен, целият с площ от 2 960 кв.м., находящ се в землището на с.
**********, в местността „**********“, вид на територията „земеделска“,
начин на трайно ползване „нива“, при граници имоти с идентификатори
**********, **********, **********, **********, ********** и **********.
Със същото решение Плевенският районен съд е осъдил Община
Плевен, представлявана от кмета Г.С. да заплати на Н. А. Т. на основание чл.
78 ал. 1 от ГПК сумата от 1 221,41 лв. за направените по делото разноски.
С определение № 260149/10.08.2022 г. по гр.д. № 6797/2020 г.
Плевенският районен съд е оставил без уважение искането на ищеца Н. А. Т.
за изменение на решение № 260026/04.05.2022 г. по делото в частта относно
1
присъдените разноски.
Недоволна от постановеното решение по делото, с което е уважен
предявения отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124 от
ГПК за собственост върху ПИ в землището на с. ********** е останала
въззивната Община Плевен, представлявана от кмета Г.С., която го обжалва
като неправилно, незаконосъобразно и необосновано и постановено при
съществено нарушение на процесуалните правила. Според въззивника
неправилно ПлРС е направил извод, че по делото липсват доказателства
имотът да е бил коопериран и да е бил отнет фактически от собственика му за
да подлежи на възстановяване по ЗСПЗЗ, поради което същият не е подлежал
на включване в земите по чл. 19 от ЗСПЗЗ и не би могъл да стане общинска
собственост на това основание. Според въззивника по делото е доказан
релевантния юридически факт, че процесният имот е придобит от Община
Плевен по реда на чл. 19 ал. 1 изр. 2 от ЗСПЗЗ като земеделски имот с начин
на трайно ползване нива, за който не е подадено заявление от бившите
собственици за възстановяване на собственост след влизането в сила на
ЗСПЗЗ през 1991 г.. Позовава се на цитираната законова норма и поддържа,
че след влизане в сила на плана за земеразделяне и картата на възстановената
собственост /КВС/ за съответните населени места такива имоти преминават
по силата на закона в собственост на общините. Посочва, че съобщение за
одобряване на коригиран проект на плана за земеразделяне на с. ********** е
обнародвано в ДВ бр. 18/21.02.1995 г. , стр. 26, срещу същият не е постъпвала
жалба по чл. 25 ал. 6 от ППЗСПЗЗ по отношение на процесния имот и същият
е влязъл в сила по отношение на този имот, като данни за тези обстоятелства
се установяват от представеното по делото писмо от 16.06.2021 г. и
удостоверение от 28.06.2021 г., издадени от ОС „Земеделие“ гр. Плевен.
Твърди се, че на горепосоченото основание е издаден акт за частна общинска
собственост /АЧОС/ № 43406/03.08.2020 г.. Поддържа се, че определянето на
земеделските земи като незаявена собственост по чл. 19 ал. 1 от ЗСПЗЗ се
извършва от специална комисия, назначена от ОД „Земеделие“гр. Плевен и с
представено по делото протоколно решение № 2/04.12.2009 г. на назначената
комисия по чл. 19 ал. 2 от ЗСПЗЗ са определени земите в Община Плевен, в
т.ч. в с. **********, които съставляват незаявена собственост по ЗСПЗЗ.
Според въззивника е налице влязъл в сила административен акт на
административен орган, поради което следва да се приеме за доказано по
2
делото, че процесният имот е имал качеството на земеделска земя, която е
подлежала на възстановяване по ЗСПЗЗ, но за нея не са постъпили
реституционни претенции от бившите собственици. Поддържа се също, че
истинността на процесния протокол не е оспорена по реда на чл. 193 от ГПК
от насрещната страна, ищец в първоинстанционното производство. Поддържа
се, че протоколното решение на комисията по чл. 19 ал. 2 от ЗСПЗЗ е
одобрено със заповед № РД-05/13.01.2010 г. на директора на ОД „Земеделие“
при условията на чл. 45в ал. 7 от ППЗСПЗЗ и може да бъде преразглеждано
при условията на чл. 45в ал. 9 от ППЗСПЗЗ при откриване на
закононарушения, нови обстоятелства или на нови писмени доказателства от
съществено значение по искане на МЗХГ или на заинтересуваните лица в
срок от една година от откриване на новите писмени доказателства, но не по-
късно от две години от влизане в сила на протокола по чл. 45в ал. 7 от
ППЗСПЗЗ. Поддържа, че при липса на подадена своевременно молба от
ищеца в качеството на заинтересовано лице за издаване на ново решение на
комисията по чл. 19 ал. 2 от ЗСПЗЗ тази законова възможност за него е
преклудирана към датата на подаване на исковата молба /ИМ/. С въззивната
жалба се обсъждат и събраните по делото гласни доказателства относно
начина, по които въззиваемият е получил имота и се прави извод, че
владението на въззиваемия върху имота е установено без правно основание,
но с оглед липсата на предявен положителен установителен иск за
собственост върху процесния имот тези доказателства не следва да бъдат
подробно обсъждани. Поддържа се, че е налице допуснато от ПлРС
процесуално нарушение при разпределяне на доказателствената тежест в
производството, тъй като в доклада си по делото ПлРС не е указвал на
ответника, че в негова тежест е да докаже, че имотът е бил включен в ТКСЗ
или отнет или одържавен в някоя от хипотезите на чл. 10 от ЗСПЗЗ, т.е. че е
подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. В заключение въззивникът
Община Плевен моли съда да отмени решението на ПлРС и да постанови
друго, с което да отхвърли предявения иск. С жалбата се претендират
направените по делото разноски за двете съдебни инстанции в размер на 300
лв. за юрисконсултско възнаграждение за всяка съдебна инстанция, като
съобрази сложността на спора.
В срока за отговор по чл. 263 ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор
от въззиваемата страна Н. А. Т. чрез пълномощника му адвокат В. И. от
3
ПлАК, с който се оспорва основателността на въззивната жалба. Според
въззиваемия правилно ПлРС е приел, че процесният имот не е собственост на
въззивната Община, тъй като е придобит от него чрез придобивна давност,
започнала да тече през м. Х 1997 г., от който момент имотът се владее
непрекъснато, явно и необезпокоявано от въззиваемия. Според въззиваемият
процесния недвижим имот, както и други два съседни недвижими имота са
били собственост на ликвидираното „Обединено помощно стопанство“ гр.
Плевен, а посоченото юридическо лице е било длъжник по изп. дело № 277-
7/1994 г. по описа на СИС при ПлРС за събиране на вземанията на
взискателите „Търговска спестовна банка“ АД и „Обединена българска
банка“ АД, за което са представени доказателства по делото в първата
инстанция. Твърди се също, че въз основа на договор за наем от 01.04.1997 г.
въззиваемият е установил фактическа власт върху имота, след което е
изкупил вземанията на Банките срещу длъжника и от м. Х 1997 г. е започнал
да владее имота като свой. Твърди, че моментът, от който е променил
намерението, с което владее имота е срещата между ищеца и председателя на
ликвидационния съвет на „Обединено помощно стопанство“ гр. Плевен в
присъствие на посочени свидетели, разпитани в първоинстанционното
производство, които установяват, че ищецът е получил съгласие от
председателя на ликвидационния съвет на „Обединено помощно стопанство“
гр. Плевен да вземе и свои имота срещу задълженията към него. Твърди се, че
след този момент ищецът оградил имота, построил сгради в него, а от 2010 г.
го отдава под наем, за което са представени писмени доказателства по делото,
поради което според въззиваемият може да се направи обоснован извод, че от
1997 г. до датата на подаване на ИМ същият владее имота непрекъснато, явно
и необезпокоявано и със знанието на Община Плевен, с която е водена
кореспонденция по повод на ел. захранването на имота. Въззиваемият счита,
че към датата на актуване на имота на 03.08.2020 г. същият вече е придобил
собствеността върху имота, поради което въззивната Община не е собственик
на имота. Въззиваемият счита, че е оспорил успешно представения от
въззивника АЧОС, както и протоколното решение № 2/04.12.2009 г. на
комисията по чл. 19 ал. 2 от ЗСПЗЗ и приложението към нея, като счита, че
решението е нищожно, тъй като не са били налице предпоставките за
провеждане на административната процедура по земеделска реституция на
имота. Твърди се, че имотът не представлява земеделска земя по смисъла на
4
ЗСПЗЗ, тъй като в него са построени сгради и гаражни клетки, като тези
сгради са построени още в началото на 80 –те години и са били собственост
на ликвидираното „Обединено помощно стопанство“ гр. Плевен. Според
въззиваемият въпреки, че от заключението на приетата съдебно-техническа
експертиза /СТЕ/ се е установило, че сградите са построени без строителни
книжа и разрешения, същите са търпими по смисъла на ЗУТ /§16 и §127 ал. 1
от ПР на ЗУТ/, тъй като са изградени преди 07.04.1987 г., съответно преди
31.01.2001 г..
Недоволен от постановеното определние по чл. 248 от ГПК по делото е
останал въззиваемия Н. А. Т., който чрез пълномощника си адвокат В. И. от
ПлАК го обжалва като неправилно и незаконосъобразно.
В срока за отговор по чл. 263 ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор
на частната жалба от Община Плевен чрез пълномощника й главен
юрисконсулт В. Н., с който се оспорва основателността на частната жалба.
В откритото съдебното заседание въззивната Община Плевен се
представлява от главен юрисконсулт В. Н. и поддържа подадената въззивна
жалба и отговора на частната жалба. Поддържа, че от събраните по делото
писмени доказателства безспорно се установява по делото, че процесният
имот е включен през 1995 г. във влезлия в сила като необжалван план за
земеразделяне на с. ********** като земеделска земя, подлежаща на
възстановяване по ЗСПЗЗ, не е заявен за възстановяване в предвидените в
закона срокове по административен ред, поради което е включен с
протоколно решение от 04.12.2009 г. на надлежната комисия по чл. 19 ал. 2 от
ЗСПЗЗ в списъка на земите, които са станали общинска собственост по чл. 19
ал. 1 от ЗСПЗЗ. Според въззивната страна решението на директора на ОД
„Земеделие“, гр. Плевен, с което е одобрено решението на комисията по чл.
19 ал. 2 от ЗСПЗЗ съставлява влязъл в сила стабилен индивидуален
административен акт, който доказва собствеността на въззивната Община по
отношение на процесния имот. Поддържа се, че е налице предвидена
процедура по чл. 45в ал. 9 от ППЗСПЗЗ за преразглеждане на
административните актове, която също не е проведена от заинтересованите
лица. Заключава се, че при наличие на влязъл в сила план за земеразделяне и
решението на Комисията по чл. 19 ал. 2 от ЗСПЗЗ към ОД „Земеделие“, гр.
Плевен, които установяват както, че имотът има качеството на земеделска
5
земя, така и че имотът е общински по силата на закона, издаденият акт за
частна общинска собственост /ЧОС/ удостоверява надлежно право на
собственост на въззивната Община върху процесния имот. Поддържа, че
имотът не е бил собственост на „Обединено помощно стопанство“ гр. Плевен,
както и че ликвидаторът на същото не е имал правомощието да разрешава
имотът да бъде завладян от въззиваемия. Поддържа също, че с оглед това, че
ищецът е предявенил само отрицателен установителен иск съдът не дължи
произнасяне относно наличие на изтекла придобивната давност в полза на
ищеца върху имота. Алтернативно възразява, че придобивната давност по
отношение на имота не е изтекла към датата на подаване на исковата молба,
тъй като по отношение на тези имоти през периода от 1996 - 1999 г. е налице
законова забрана за придобиване по давност, а за периода м. юни 2006 г. – м.
март 2022 г. е налице мораториум за придобиване на собствеността върху тях
по давност. Претендира направените по делото разноски.
Въззиваемият чрез процесуалния си представител адвокат В. И.
поддържат писмения отговор на въззивната жалба, с който оспорва
основателността й и депозираната частна жалба. След поставен въпрос от
въззивния съд пълномощника на въззиваемия уточнява, че е предявил
единствено отрицателен установителен иск, тъй като счита, че има правна
възможност за това и така защитава по-добре интересите на въззиваемия, но
иска от съда да отрече правото на собственост на въззивната Община поради
това, че въззиваемият е придобил правото на собственост върху имота по
давност. Поддържа, че имотът не съставлява земеделска земя по смисъла на
чл. 2 т. 2 от ЗСПЗЗ и не е подлежал на възстановяване по ЗСПЗЗ, тъй като не е
бил отнеман и коопериран, а в него са построени полумасивни гаражни
сгради, имотът е бил собственост на ликвидираното „Обединено помощно
стопанство“ гр. Плевен, въззиваемият е владял имота непрекъснато, явно и
необезпокоявано десет години през периода от м. Х 1997 г. – Х. 2007 г. преди
издаване на решението на Комисията по чл. 19 ал. 2 от ЗСПЗЗ от 04.12.2009 г.
и имотът не е станал общинска собственот по чл. 19 ал. 1 от ЗСПЗЗ.
Алтернативно поддържа, че не са съществували законови пречки за
придобиване на имота по давност, тъй като с изменението на Закона за
общинската собственост от 09.11.1999 г. е дадена принципна възможност за
придобиване по давност на общинските имоти, частна собственост, а
мораториумът, наложен през 2006 г. е обявен за противоконституционен с
6
решение № 3/24.02.2022 г. по конст. Дело № 16/2021 г. на КС на РБ. Прави се
заключение, че след като въззиваемият е придобил имота въз основа на
давностно владение към момента на актуване на имота с акт за ЧОС
въззивната Община не се легитимира като собственик на имота. Претендират
се направените по делото разноски за двете съдебни инстанции, вкл. тези, за
които е подадена частна жалба по чл. 248 от ГПК против определението на
ПлРС, с което е отказано да бъдат присъдени изцяло направените по делото
разноски в първата инстанция.
Въззивният окръжен съд, като обсъди оплакванията, изложени в
жалбата, взе предвид направените доводи, прецени събраните пред
първата и въззивната инстанции доказателства в тяхната съвкупност и
по отделно и съобрази изискванията на закона, намира за установено
следното:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259 ал. 1
от ГПК, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана
от съда.
С исковата молба /ИМ/, депозирана на 16.12.2020 г. и уточнена пред
въззивната инстанция ищецът Н. А. Т. е предявил против ответника Община
Плевен отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124 ал. 1 пр. 3
от ГПК за признаване за установено по отношение на ответника, че ПИ с
идентификатор ********** по КККР на с. **********, община Плевен,
целият с площ от 2 960 кв.м., находящ се в землището на с. **********, в
местността „**********“, вид на територията „земеделска“, начин на трайно
ползване „нива“, при граници имоти с идентификатори **********,
**********, **********, **********, ********** и **********. не е
общинска собственост. С ИМ ищецът обосновава правния си интерес от
предявяване на отрицателен установителен иск за собственост върху
процесния имот, с който да бъдат отречени правата на ответника Община
Плевен, с обстоятелствата, че осъществява фактическа власт върху имота към
датата на подаване на исковата молба и е придобил собствеността върху
имота въз основа на изтекла в негова полза десетгодишна придобивна давност
през периода м. Х 1997 г. – м. ІІІ 2020 г. преди съставяне на акта за частна
общинска собственост през 2020 г..
С решението си Плевенският районен съд е приел, че е сезиран с
7
отрицателен установителен иск за признаване за установено по отношение на
ответната Община, че процесния имот не е общинска собственост.
За да разгледа по същество предявения иск, ПлРС е приел, че искът е
допустим при съобразяване на постановките на т. 1 от ТР № 8/27.11.2013 г. по
тълк. дело № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно която правен интерес от
предявяване на отрицателен установителен иск е налице и в хипотезата, при
която ищецът би могъл да придобие процесния имот на оригинерно
основание при отричане на правата на ответника върху него. ПлРС е приел, че
такъв е случаят, при който обект на владение е имот, актуван като държавен
или общински, предвид установения с §1 от ЗИД на ЗС /обн. ДВ бр.
46/06.06.2006 г./ мораториум върху придобивната давност на държавни и
общински имоти, продължен с измененията на разпоредбата и действащ до
24.02.2022 г., когато процесната разпоредба е обявена за
противоконституционна. ПлРС е приел, че до отричане със сила на присъдено
нещо на държавния, респ. общинския характер на имота, владелецът не би
могъл да се позове на изтеклата в негова полза придобивна давност, което от
своя страна обуславя правният му интерес да предяви отрицателен
установителен иск срещу държавата или общината и това е единственият път
за защита на този владелец, тъй като същият няма на разположение
положителен установителен или ревандикационен иск за собственост
предвид императивно установената от закона забрана за придобиване на
установената от закона забрана за придобиване на собствеността на
държавата или общината по давност. ПлРС е приел, че в производството по
предявения отрицателен установителен иск ищецът е длъжен да докаже само
фактите, обуслявящи правният му интерес да оспорва правото на ответника, а
именно продължилото в срока по чл. 79 от ЗС владение като фактическо
състояние върху недвижимия имот при прилагане на презумпцията за анимус
по чл. 69 от ЗС, а ответникът да докаже, че е титуляр на правото на
собственост върху имота като изчерпи основанията за това. ПлРС е приел, че
правният интерес е абсолютна положителна процесуална предпоставка за
съществуване на правото на иск и при недоказване на фактическите
твърдения, които го пораждат производството по отрицателния
установителен иск подлежи на прекратяване като недопустимо. ПлРС е приел,
че от събраните по делото писмени и гласни доказателства се установява, че
след като изкупил през 1997 г. вземането на кредиторите на процесния имот
8
през 1997 г., на които кредитори било възложено пазенето и ползването на
имота, същият променил анимуса си от държател във владелец, започнал да
владее имота като свой от есента на 1997 г. и извършил редица ремонтни
работи в имонта и възприема себе си като собственик и към настоящия
момент. ПлРС е приел, че по делото е доказано и обстоятелството, че Община
Плевен е съставила акт за частна общинска собственост /ЧОС/, с който
оспорва правото на собственост на ищеца и е направил извод, че ищецът е
обосновал правния си интерес от търсената защита чрез предявения
отрицателен установителен иск чрез представените доказателства за
упражнена фактическа власт върху имота през периода от 1997 г. до датата на
предявяване на исковата молба – 16.12.2020 г..
За да уважи предявеният отрицателен установителен иск ПлРС е приел,
че спорни по делото са въпросите дали процесния имот е земеделска земя по
смисъла на закона и дали е подлежал на възстановяване по ЗСПЗЗ, както и
дали ответникът Община Плевен е станал собственик на същата, като е приел,
че в тежест на ответника Община Плевен е да докаже основанието, на което
твърди, че е придобил правото на собственост върху имота, в конкретния
случай по чл. 19 от ЗСПЗЗ. ПлРС е приел за доказано по делото, че
процесният имот съставлява земеделска земя, а обстоятелството, че по време
на действието на „Обединеното помощно стопанство“ гр. Плевен в него са
изградени сгради не променя този извод, тъй като предназначението на земята
не е променено, а от приетите по делото доказателства е установено, че
сградите са незаконно изградени без строителни разрешения. ПлРС е приел,
че ответната Община не е станала собственик на процесния имот, тъй като по
делото не е доказано, че след влизане в сила на плана за земеразделяне
имотът е подлежал на възстановяване по ЗСПЗЗ. ПлРС е приел, че общинска
собственост по чл. 19 ал. 1 от ЗСПЗЗ стават само тези от имотите в плана за
земеразделяне, които подлежат на възстановяване по ЗСПЗЗ, но не са били
заявени за възстановяване в предвидения в закона срок и са останали
невъзстановени, като това са земи в хипотезите, изброени в чл. 10 от ЗСПЗЗ.
За да направи този извод ПлРС се е позовал на цитирана практика на ВКС в
този смисъл, като е обобщил, че целта на реституцията по ЗСПЗЗ е да
възстанови правото на собственост, което юридически не е било отнето, но
фактически владението върху имота е било отнето, като обособи обекта,
върху който се възстановява това право чрез установяване на съществуващите
9
реални граници или възстановяването им в нови реални граници като да бъде
обособен имот в същата местност, върху който да се възстанови
собствеността, когато установяването на старите реални граници не е
възможно в случай, че не са запазени и не могат да бъдат възстановени. ПлРС
е приел, че след като от страна на ответната Община не е доказано, че имотът
е бил отнет, то не може да се приеме, че имотът е подлежал на възстановяване
по реда на ЗСПЗЗ, респ. че е подлежал на включване в земите по чл. 19 ал. 1
от ЗСПЗЗ и е станал общинска собственост. Позовавайки се на показанията на
свидетеля К. ПлРС е приел, че в тази местност до 1983 г. – построяването на
КАТ е имало лозя, вкл. лозето на дядото на свидетеля, от което съдът е
направил извод, че имотът не е бил отнеман. Приел е, че възстановяването на
собствеността се извършва по отношение на посочените в чл. 10 от ЗСПЗЗ
имоти, но хипотезите му касаят случаи, в които или собствеността е била
отнета, както е при одържавяването например, или без да бъде отнета е не е
упражнявана в реални граници при включване на имотите в ТКЗС или други
сродни организации, без значение дали са реално обработвани от тях или не.
Съдът е приел, че в приложното поле на чл. 19 от ЗСПЗЗ влизат само онези
земи, които след влизане в сила на плана за земеразделяне и одобрената карта
на съществуващи и възстановими стари реални граници са останали с
невъзстановена собственост на правата на собствениците, но ако имотът не е
подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ тези земи не са станали
общинска собственост по смисъла на закона. В заключение ПлРС е направил
извод, че ответната Община Плевен не е имала законово основание да актува
процесния имот и искът е изцяло основателен и доказан.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
Въззивният съд споделя правните изводи на първоинстанционният съд
по допустимостта на предявения иск. С предявяване на отрицателният
установителен иск за собственост ищецът цели да отрече правото на
собственост на ответника върху спорния имот към датата на подаване на
исковата молба и в този случай ответникът следва да изчерпи в същия процес
всички основания, на които е могъл да придобие правото си на собственост
върху спорния имот, тъй като с влязлото в сила решение, с което се уважава
предявения отрицателен установителен иск се отрича със сила на присъдено
10
нещо правото на собственост на ответника на всички възможни негови
основания, а не само на заявеното по делото такова. При отхвърляне на
предявеният отрицателен установителен иск се признава правото на
собственост на ответника върху заявеното с ИМ право и се постига правен
резултат, идентичен на този при предявен положителен установителен иск за
собственост от ответника, поради което съдебната практика приема, че
насрещен или последващ положителен установителен иск за собственост
върху същия имот от страна на ответника срещу ищеца е недопустим поради
тъждеството на спора. С оглед дададените разяснения в мотивите на т. 1 от
ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. дело № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС следва да се
приеме, че когато ищецът твърди, че притежава самостоятелно вещно право
върху имота, той може да предяви както положителен, така и отрицателен
установителен иск, като изборът за обема на защитата му зависи от волята и
нуждата от защита на ищеца с оглед конкретиката на спора. С оглед тези
разясненията в ТР, съдът приема, че при отрицателния установителен иск за
собственост и други вещни права ищецът доказва твърденията, с които
обосновава правния си интерес, като установи наличието на свое защитимо
право, засегнато от правния спор и докаже фактите, от които то произтича, а
ответникътт е задължен да докаже съществуването на отричаното от ищеца
право на собственост или друго вещно право. Приема, че въпросът за
евентуалното наличие, респективно липсата на самостоятелно право на ищеца
е свързан с преценката на съда за правния интерес от установяването, т.е. за
допустимостта на отрицателния установителен иск като абсолютна
процесуална предпоставка за разглеждането му, но не е част от предмета на
претенцията. Приема, че ищецът би могъл да предяви съдебно своето право,
ако иска да получи защита чрез установяването му със сила на пресъдено
нещо, но тогава би се стигнало до предявяване и на положителен
установителен иск, т. е. до обективно съединяване на искове. Приема, че
наличието на правен интерес се преценява конкретно, въз основа на
обосновани твърдения, наведени в исковата молба, като при оспорването им
ищецът следва да докаже фактите, от които те произтичат, а съдът е длъжен
да провери допустимостта на иска още с предявяването му и да следи за
правния интерес при всяко положение на делото. Когато констатира, че
ищецът няма правен интерес, съдът прекратява производството по делото, без
да се произнася по основателността на претенцията - дали ответникът
11
притежава или не претендираното от него и отричано от ищеца вещно право.
С оглед твърдяното в ИМ от ищеца, въззиваем в настоящото
производство право на собственост върху процесния имот, основано на
изтекла в негова полза придобивна давност следва да се приеме при
съобразяване на постановките на цитираното ТР и събраните по делото в
първата инстанция доказателства, че за ищеца, въззиваем в настоящото
производство е съществувал правен интерес от предявяване на отрицателен
установителен иск за собственост, тъй като същият се счита за собственик по
давностно владение на актувания като общински недвижим имот, но не е
имал възможност да се позове на давността като придобивен способ до
08.03.2022 г. поради актуване на имота като общински и наложения
мораториум. Безспорно се установи по делото, че въззивната Община е
съставила акт за частна общинска собственост № 43406/03.08.2020 г. по
отношение на процесния недвижим имот, съставляващ ПИ с идентификатор
********** по КККР на с. **********, община Плевен, целият с площ от
2 960 кв.м., находящ се в землището на с. **********, в местността
„**********“, начин на трайно ползване „нива“, категория пета, като се е
позовал на чл. 2 ал. 1 т. 1 от ЗОС и протоколно решение № 2/04.12.2009 г. на
Комисията по чл. 19 ал. 2 от ЗСПЗЗ, одобрено със заповед № РД-
05/13.01.2010 г. на Директора на ОД „Земеделие“ по чл. 45в ал. 7 от ЗСПЗЗ.
Установява се от представената скица на ПИ, издадена от СГКК гр. Плевен,
че имотът съставлява земеделска земя, а КККР, в които е отразен имота са
одобрени със заповед № РД-18-123/15.12.2016 г. на ИД на АГКК, както и че
имотът е съставлявал нива с номер по предходен план № 073003 и няма данни
в имота да са построени сгради. Не се спори по делото, че процесния имот се
е владее от въззиваемия към датата на подаване на ИМ, както и че с писма от
м. Х и м. ХІ 2020 г. Община Плевен е заявила правата си върху имота по
отношение на въззиваемия, позовавайки се на акта за ЧОС. Установява се, че
на въззиваемият Н. А. Т. е връчено писмо с изх. № УОС-26-6740/22.10.2020 г.
от Община Плевен за изясняване на статута и наличието на сгради в
актувания общински имот, след което с второ писмо изх. № УОС-26-
6740/22.11.2020 г. от Община Плевен въззиваемият е уведомен, че следва в
едноседмичен срок от получаването му да премахне съществуващите в
общинския имот сгради, изградени без строителна документация, като в
противен случай ще бъде проведена процедура по чл. 225а от ЗУТ.
12
Установява се, че с писмен отговор с вх. № от 23.11.2020 г. въззиваемият е
заявил правото си на собственост върху процесния имот на основание
давностно владение, започнало през 1997 г., което продължава и към момента
на депозиране на отговора и е оспорил правото на собственост на Община
Плевен. Установява се от показанията на свидетелите В. Василев К., Невена
Николаева Й. и Асен Н.в Т. /баща на въззиваемия/, които кореспондират
помежду си и от представените по делото договор за продажба на ел. енергия
от 18.02.2002 г. с допълнително споразумение от 27.12.2005 г., договори за
наем от 01.10.2010 г.и 01.01.2011 г., че след разговор в заведението
„Български корен“ в гр. Плевен през м. октомври 1997 г. между ликвидатора
на „Обединено помощно стопанство“ /ОПС/ гр. Плевен посочен като П. и П.,
въззиваемият и баща му, последните установили фактическа власт върху
имота, оградили земята, намираща се в землището на с. ********** срещу
КАТ Плевен, ползвана до този момент от ОПС Плевен в ликвидация,
извършили ремонт на сградите, назначили пазачи, поставили кучета за
охрана, захранили имота с електричество, държали имота като автокъща и го
отдавали под наем необезпокоявано от 2010 г. до актуването му като
общински през 2020 г..
По основателността на иска:
Установява се от представените в първата инстанция 2 бр. писма на
началника на ГДАР към МЗХГ и извадка от ДВ бр. 18/21.02.1995 г., че
коригирания проект на плана за земеразделяне на с. **********, одобен с
решение на ОбПК е публикуван в посочения ДВ на основание чл. 25 ал. 5 от
ППЗСПП и заинтересованите лица са имали възможност в 14 –дневен срок да
подават жалби срещу одобрения план за земеразделяне пред окръжния съд,
както и че за имот № 073003 по картата на възстановената собственост на
землището на с. ********** не са подавани жалби и одобреният план е влязъл
в законна сила по отношение на този имот. Установява се също, че по
отношение на имота няма предявени реституционни претенции по ЗСПЗЗ и
ЗВГЗГФ.
Установява се от представените в първата инстанция протоколно
решение от 04.12.2009 г. на Комисията по чл. 19 ал. 2 от ЗСПЗЗ, назначена със
заповед № РД-85/19.08.2009 г. на директора на ОД „Земеделие“ гр. Плевен и
заповед от № РД-5/13.01.2010 г. на директора на ОД „Земеделие“ гр. Плевен
13
за одобряване на решението на Комисията по чл. 19 ал. 2 от ЗСПЗЗ, че с
влязло в сила решение на надлежен административен орган на основание чл.
45в ал. 5 и ал. 6 от ППЗСПЗЗ са определени имотите по чл. 19 ал. 1 от ЗСПЗЗ
за землищата на 16 населени места в област Плевен, в т.ч. с. **********, за
които са одобрени кадастрална карта и кадастрални регистри, които
съставляват остатъчен фонд след възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ
в тези землища, както и че процесният имот е един от тези имоти посочен под
№ 193 в списъка, неразделна част от решението като нива, съставляваща имот
073003 в местността „**********“, V кат., с площ 2 960 кв.м., в нови граници.
Установява се от представеното във въззивната инстанция т.д. №
428/1994 г. по описа на Окръжен съд гр. Плевен за вписване на ликвидация на
„Обединено помощно стопанство“ /ОПС/ гр. Плевен, инициирано от Община
Плевен и приложеното към него досие за вписване в регистъра на ПлРС на
учредителителен протокол за учредяване на ОПС гр. Плевен, че посоченото
общинско предприятие е вписано в регистъра на ПлРС на 04.07.1983 г., след
което с решение от 09.03.1994 г. по т.д. № 428/1994 г. на ПОС е обявено в
ликвидация, а с решение от 09.03.1996 г. по същото дело е постановено
заличаване на вписването му поради приключване на
ликвидацията.Установява се, че с решение от 16.07.1997 г. по т.д. № 428/1994
г. на ПОС за ликвидатор на ОПС гр. Плевен е назначен П.П.. Установява се,
че ОПС гр. Плевен при ОбС Плевен е учредено от 27 предприятия и
учреждения на територията на ОбНС Плевен чрез дялово участие на
списъчния състав на предприятията с предмет на дейност производство на
животинска продукция, зеленчуци, плодове и др. селскостопански продукти.
Установява се, че ОПС гр. Плевен е учредено съгласно 76 – то ПМС като
самостоятелно юрическо лице със самостоятелен баланс и банкова сметка,
управлявано от общо събрание, управителен съвет и контролен съвет
съгласно приложения устройствен правилник. Установява се, че при
ликвидацията на ОПС гр. Плевен е представен баланс към 31.05.1996 г., в
който е посочена балансова стойност на ДМА, включващи сгради, земи, гори
и трайни насаждения. Установява се, че при ликвидацията са представени
справки на непродадено имущество, ревизионна записка на финансов ревизор
при УДФК – Плевен при МФ и отчетен доклад на ликвидационния съвет на
ОПС гр. Плевен, от които се установява, че стопанството е ползвало за
дейността си кланница в м. **********, площадка в с. Коиловци, оранжерии,
14
угоителна база и база „гараж“, първите два обекта от които са продадени по
изпълнително дело № 227-7/1994 г., а последните три обекта не са продадени,
оценени са и банките – кредитори са поели разходите по храната на
непродадените обекти, като тези обекти не са продадени поради наличие на
спор дали земята е общинска или държавна.
Установява се от представения по делото в първата инстанция договор
за наем на недвижим имот от 01.04.1997 г., сключен между ТСБ АД гр. София
и ОББ АД гр. София, в качеството на наемодатели и въззиваемия, в
качеството на наемател и приемо – предавателен протокол от същата дата, че
наемодателите са предоставили на наемателя за временно и възмездно
ползване четири парцела, първия от които парцел № 3 от масив № 73 по
плана за земеразделяне на с. **********, в местността „**********“ с площ
2,965 дка, ведно с построените в имота гаражни сгради с три клетки,
работилница, едноетажна пристройка за битови нужди и склад с обща
застроена площ от 263 кв.м., вторият парцел в местостта „**********“ в
землището на гр. Плевен, в който са построени свинарници, а третият и
четвъртия парцел в местността „**********“ в строителните граници на гр.
Плевен, в които са построени оранжерии и др. сгради.
Установява се от представения по делото в първата инстанция договор
за продажба на парично вземане от 09.04.1997 г., че въззиваемият е закупил
паричното вземане на продавача „Търговска и спестовна банка“ АД, гр
София, предмет на изпълнително дело № 227-7/1994 г..
Установява се от заключението на приетата в първата инстанция СТЕ,
изготвено от вещото лице инж. С. С., че в процесния имот са построени три
масивни сгради, от които гараж – работилница с площ 180 кв.м. с три
помещения, стопанска постройка с площ 70 кв.м. и офис на автокъща с площ
20 кв.м., като за сградите в имота не съществуват строителни книжа. Вещото
лице установява, че процесния имот е идентичен с имота № 3 в масив 73 по
картата на възстановената собственост на с. ********** и плана за
земеразделяне на с. **********, одобрен със заповед № 5-5/31.01.1995 г..
Установява, че за имота е открита партида в ПК Плевен на 07.11.1997 г., по
която е вписан като имот № 073003, нива с площ 2,960 дка в местността
„**********“, предназначение за нуждите на селското стопанство, вид
собственост общинска частна, възстановен по ЗСПЗЗ в нови реални граници.
15
Вещото лице установява, че постройките в имота са идентични с отразените в
приемо-предавателен протокол от 01.04.1997 г.. Установява се от
допълнителното заключението на приетата в първата инстанция СТЕ,
изготвено от вещото лице инж. С. С., че след проверка на строителната
документация в Община Плевен за периода 1970 г. – 1985 г. за сградите в
спорния имот не са открити разрешения за строеж. Установява се от
допълнителното заключението на приетата във въззивната инстанция СТЕ,
изготвено от вещото лице инж. С. С., че в плана за земеразделяне на с.
********** от 1995 г. имотът е вписан като собственост на с. **********, в
кадастралния план, одобрен със заповед № 1424/22.05.1926 г., кадастралния
план, одобрен със заповед № 1531/04.07.1969 г. и в помощния кадастрален
план на възстановените по ЗСПЗЗ имоти в с. ********** процесния имот не
съществува.
Установява се от показанията на свидетеля К., че дядо му е имал през 70
– години на миналия век лозе в местността, в която към момента е построен
КАТ – Плевен, ходил е там и знае, че на мястото, на което към момента е
имота, владян от въззиваемия също е имало лозя, както и че имотът на дядо
му е отнет за построяването на КАТ. Установява, че към този момент в лозята
не е имало построени сгради. Свидетелите К., Й. и Т. установяват, че към
1997 г. в имота е имало полуразрушени сгради, без покриви, които са
ремонтирани в последствие от въззиваемия след установяване на фактическа
власт върху имота.
Собствеността и ползването на земеделските земи, както и реда и
условията за възстановяване на правото на собственост на бившите
земеделски стопани върху включените им или отнети от ТКЗС, ДЗС или
други образувани въз основа на тях селскостопански организации земеделски
земи се урежда от Законът за собствеността и ползването на земеделските
гори /ЗСПЗЗ/. Съгласно разпоредбата на чл. 24 ал. 1 от ЗСПЗЗ в редакцията на
разпоредбата към датата на влизането й в сила през 1991 г., Държавата
запазва собствеността си върху земеделските земи, заварени от този закон, с
изключение на земите, чиято собственост подлежи на възстановяване.
Последователно в своята практика, която се споделя от въззивния
състав, ВКС приема, че не всички земи, които се намират извън
регулационния план на населеното място, имат земеделски характер. ВКС
16
приема, че и след изключването им от регулация дворните места биха могли
да запазят селищния си характер, да не бъдат включени в блок на ТКЗС, нито
пък да бъдат причислени към държавния поземлен фонд, както и да не бъдат
отнети юридически и фактически от лицата, които ги владеят като дворни
места. Такива земи не подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, не
могат да бъдат включени във фонда по чл. 19 ЗСПЗЗ и за тях не важи
забраната на чл. 86 ЗС в редакция до изменението в ДВ бр. 30/1990 г. като
невключени във фонда на ТКЗС, за придобиването им по давност /в този
смисъл решение № 96/15.07.2016 г. по гр. д. № 5835/2015 г. на I г. о. на ВКС и
посоченото в него решение № 249 по гр. д. № 621/2010 г. на ВКС, І г. о., както
и решение № 122/01.10.2019 г. по гр. д. № 3153/2018 г. на I г. о. на ВКС и
посочените в него решение № 145 от 16.11.2016 г. по гр. д. № 2412/2016 г. на
І г. о. и решение № 100 от 23.07.10 г. по гр. д. № 3426/08 г. на ІV г. о. на ВКС/.
Съдът приема, че оспорването от страна на въззиваемия на валидното
правно действие на решението на Комисията по чл. 19 ал. 2 от ЗСПЗЗ няма
характера на оспорване на истинността на документите по реда на чл. 193 от
ГПК, а се иска извършване от съда на косвен съдебен контрол за валидност на
същите по смисъла на чл. 17 ал. 2 от ГПК като административни актове. От
представените по делото писмени доказателства – писма от началника на
ГДАР към МЗХГ и извадка от ДВ бр. 18/21.02.1995 г., както и заповед № РД-
05/13.01.2010 г. на Директора на ОДЗ гр. Плевен, по делото се установявя, че
комисията е назначена по предвидения в закона ред, имотът е включен в
обнародвания и влязъл в сила плана за земеразделяне на с. ********** и в
картата на подлежащата за възстановяване собственост по ЗСПЗЗ, не е заявен
за възстановяване по ЗСПЗЗ в предвидените в ЗСПЗЗ срокове, поради което
може да се направи извод, че решението на комисията по чл. 19 ал. 2 от
ЗСПЗЗ е взето от компетентен административен орган, в кръга на
правомощията му и въз основа на плана за земеразделяне и картата на
възстановената собственост на с. **********.
В тежест на ищеца е да докаже обстоятелството, че процесният имот е
бил включен в ТКЗС, ДЗС или образувани въз основа на тях земеделски
организации или на друго предвидено в закона основание е подлежал на
възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. Установяването на това обстоятелство е от
съществено значение с оглед спора за статута на процесния имот, съответно
приложението на чл. 19 ал. 1 от ЗСПЗЗ, тъй като в т. нар. остатъчен фонд по
17
чл. 19 ал. 1 от ЗСПЗЗ се включват само онези земеделски земи, които са
подлежали на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, но не са заявени за
възстановяване в предвидените от закона срокове. Съдът приема, че
собствеността върху земеделските земи в тази хипотеза става общинска по
силата на закона, поради което решението на комисията по чл. 19 ал. 2 от
ЗСПЗЗ има декларативен, а не конститутивен характер и ако определени
имоти нямат земеделски характер по смисъла на чл. 2 от ЗСПЗЗ дори да са
включени в решението на тази комисия не стават общинска собственост по
този ред. При съобразяване практиката на ВКС съдът приема, че преценката
дали един имот подлежи на възстановяване по ЗСПЗЗ се извършва към
момента на неговото фактическо отнемане и обобществяване, но също така от
значение е какви промени са настъпили с имота след това и към момента на
влизане в сила на ЗСПЗЗ и дали не са налице пречки за реалното му
възстановяване по този закон. Така например земи, които са изгубили
земеделското си предназначение и са били включени в капитала на търговско
дружество и използвани за осъществяването на неговата стопанска дейност не
подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, но не са и държавна
собственост по чл. 25 ал. 1 от ЗСПЗЗ, тъй като вече принадлежат на друг
самостоятелен правен субект. В конкретният случай не е налице тази
хипотеза. От представените по делото доказателства не се установява
процесният имот да е станал собственост на ликвидираното общинско
предприятие ОПС гр. Плевен, да му е предоставен надлежно за стопанисване
и управление, както и да застрояван от него, а обстоятелството, че е ползван
за осъществяване на селскостопанска дейност на бригаден принцип от
работещите в предприятията и учрежденията, сдружени в общинското
предприятие е пречка да се направи извод за промяна на предназначението на
имота. Безспорно се установи по делото, че имотът е новообразуван с плана
за земеразделяне на с. ********** и не е бил нанесен като обособен
самостоятелен имот в съществуващите до този момент кадастрални планове
на землището на селото, вкл. действащите за периода 1944 – 1991 г., както и
че в кадастралните планове за землището на селото до 1991 г., както и към
момента в КККР за същото землище липсват данни за съществуващи сгради в
същия. Безспорно се установи по делото, че имотът не е заявяван за
възстановяване и поради това не е включен в картата на възстановената
собственост, поради което при доказване на обстоятелството, че същият
18
отговаря на изискванията на чл. 2 от ЗСПЗЗ може са се направи обоснован
извод относно принадлежността му към остатъчния фонд по чл. 19 ал. 1 от
ЗСПЗЗ. По делото не са събрани доказателства относно момента на
извършване на незаконното строителство в имота, тъй като свидетелите,
посочени от въззиваемия установяват по делото състоянието на сградите в
имота към по-късен момент спрямо влизане в сила на ЗСПЗЗ, а именно
пролетта и есента на 1997 г., показанията на свидетеля К. относно възприети
сгради в местността през 80 – те години при преминаване с автобус са неясни
и неточни и с оглед основното и допълнително заключения на СТЕ, приети в
първата инстанция, които също не дават отговор на въпроса относно момента
на извършване на строителството, не може да се направи обоснован извод
кога и от кого е извършено незаконното строителство в имота, респ. наличие
на сгради в имота към момента на взилане в сила на ЗСПЗЗ. Съгласно
разпоредбата на чл. 2 от ЗСПЗЗ земеделски имоти са тези, които са
предназначени за земеделско ползване и (кумулативно) не се намират в
границите на населени места и селищни образувания, определени с ПУП или
околовръстен полигон, не са включени в горския фонд и не са застроени със
сгради на промишлени предприятия, почивни или здравни заведения,
религиозни общности или други обществени организации, нито
представляват дворове или складови помещения към тях. При липса на
безспорни доказателства до делото относно застрояването на имота към м.
март 1991 г. при влизане в сила на ЗСПЗЗ не може да се изключи
предназначението на имота като земеделски по смисъла на чл. 2 от ЗСПЗЗ, т.е.
подлежащ на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ.
Не може да се направи обоснован извод за изключване на имота от
общинския поземлен фонд на подлежащите на възстановяване на
собствеността земеделски земи по ЗСПЗЗ и поради това, че имотът не е отнет
фактически от собствениците си в периода 1944 г. – 1991 г.. Безспорно се
установи от показанията на свидетеля К., че цялата местност, в която се е
намирал имота е била с лозя на различни граждани през 70 – те години, някои
от които са отчуждени за построяването на КАТ Плевен, ползван е
фактически в някакъв период от учреденото през 1983 г. ОПС гр. Плевен към
ОбНС гр. Плевен, поради което може да се направи обоснован извод, че
имотът е отнет е фактически от физическите лица, които са го владели и
ползвали до този момент като земеделска земя - лозя и предоставен в по-
19
късен неуточнен момент от ОбНС на общинското селскостопанско
предприятие за ползване.
При тези правни изводи съдът намира за неоснователни възраженията
на въззиваемия, че имотът е променил статута и предназначението си на
земеделска земя в периода, в който е ползван от ОПС гр. Плевен, респ. не е
съставлявал земеделска земя към датата на влизане в сила на ЗСПЗЗ и плана
за земеразделяне на с. **********. Въззивният съд приема, че след като
спорният имот е бил част от земите, подлежащи на възстановяване по ЗСПЗЗ
в нови реални граници и не е заявен за възстановяване от собствениците си в
предвидените в закона срокове като част от остатъчния общински поземлен
фонд е станал общинска собственост по силата на чл. 19 ал. 1 вр. чл. 25 ал. 1
от ЗСПЗС .
Въззивният съд приема, че с оглед обема на търсената от въззиваемият
защита не дължи произнасяне станал ли е същият към датата на подаване на
ИМ собственик на процесния общински имот въз основа на давностно
владение, но за яснота на страните намира, че следва да обсъди твърденията
на въззиваемият в тази насока, поддържани и пред въззивната инстанция.
Съгласно разпоредбата на чл. 86 от ЗС не може да се придобие по давност
вещ, социалистическа собственост в периода от 1951 г. до 1990 г., вещ,
държавна или общинска собственост в периода от 1990 г. до 1996 г., а след
1996 г. и към момента - вещ публична държава или общинска собственост.
Съгласно разпоредбата на чл. 7 ал. 1 от ЗОбС за периода от 01.06.1996 г. до
изменението на разпоредбата в сила от 09.11.1999 г. /обн. ДВ бр.
96/05.11.1999 г./ не може да се придобие по давност общинска собственост. С
разпоредбата на §1 от ЗИД на ЗС /обн. ДВ бр. 46/06.06.2006 г./ е установен
мораториум върху придобивната давност на държавни и общински имоти,
продължен с измененията на разпоредбата до 31.12.2022 г.. С решение № 3 от
24.02.2022 г. по к. д. № 16/2021 г. на Конституционния съд на Република
България (обн. ДВ, бр. 18/04.03.2022 г.) разпоредбата на §1 от ЗИД на ЗС и §2
от ЗР на ЗИ на ЗС са обявени за противоконституционни, но също така КС
изрично е посочил, че с обявяването на първата от тях за
противоконституционна не се засяга нейният досегашен ефект, а съгласно чл.
151 ал. 2 изр. 3 от КРБ последиците от преустановяване на мораториума
настъпват от момента на влизане на решението му в сила на 08.03.2022 г. /арг.
три дни след обнародването му съгл. чл. 151, ал. 2, изр. 2 КРБ/. При
20
съобразяване на гореизложеното, въззивният съд приема, че за периода от
09.11.1999 г. до 31.05.2006 г. и 01.01.2018 г. – 19.01.2018 г. към датата на
подаване на ИМ – 16.12.2020 г. не е изтекла предвидената в закона
десетгодишна придобивна давност, поради което към този момент който и да
е недобросъвестен владелец на общински имот, частна общинска собственост
не би могъл да придобие собствеността върху имота като се позове на
изтеклата в негова ползва придобивна давност по чл. 79 от ЗС дори да докаже
владението си като фактическо състояние върху недвижимия имот при
прилагане на презумпцията за анимус по чл. 69 от ЗС.
При тези правни изводи въззивният съд приема, че предявеният
отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124 ал. 1 от ГПК се
явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен със законните от това правни
последици.
Като е достигнал до друг краен правен извод и е уважил предявения
иск, Плевенският районен съд е постановил решение, което следва да бъде
отменено и вместо него бъде постановено друго, с което искът бъде
отхвърлен като неоснователен.
С оглед изхода на делото във въззивната инстанция в полза на
въззиваника следва да се присъдят направените по делото разноски за двете
съдебни инстанции общо в размер на 950 лв., от които 125 лв. за
възнаграждение на вещо лице в първата инстанция, 200 лв. за
юрисконсултско възнаграждение в първата инстанция, 25 лв. за държавна
такса по въззивната жалба, 300 лв. за възнаграждение на вещо лице във
въззивната инстанция, 300 лв. за юрисконсултско възнаграждение във
въззивната инстанция.
С оглед отхвърляне на предявения иск следва да бъде отхвърлена и
частната жалба против определение № 260149/10.08.2022 г., с което е
поискано присъждане на допълнителни разноски по делото в полза на ищеца,
въззиваем и частен жалбоподател в настоящото произвоство и определението
бъде потвърдено.
Водим от горното, Окръжният съд
РЕШИ:
21
ОТМЕНЯ решение № 260026/04.05.2022 г. по гр.д. № 6797/2020 г. на
Плевенския районен съд и вместо него ПОСТАНОВЯВА:,
ОТХВЪРЛЯ предявения от Н. А. Т., ЕГН ********** от гр. Плевен
против Община Плевен, представлявана от кмета Г.С. отрицателен
установителен иск с правно основание чл. 124 от ГПК за признаване за
установено по отношение на ответника, че Община Плевен не е собственик на
ПИ с идентификатор ********** по КККР на с. **********, община
Плевен, целият с площ от 2 960 кв.м., находящ се в землището на с.
**********, в местността „**********“, вид на територията „земеделска“,
начин на трайно ползване „нива“, при граници имоти с идентификатори
**********, **********, **********, **********, ********** и **********.
ОСЪЖДА на основание чл. 78 ал. 3 от ГПК Н. А. Т., ЕГН **********
от гр. Плевен, ********** да ЗАПЛАТИ на Община Плевен, представлявана
от кмета Г.С. общо сумата от 950 лв. за направени във въззивната инстанция
разноски за адвокатско възнаграждение.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 260149/10.08.2022 г. по гр.д. №
6797/2020 г. на Плевенския районен съд.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в
едномесечен срок от съобщаването му на страните при условията на чл. 280
ал. 3 т. 1 от ГПК, с касационна жалба.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
22