Р Е Ш Е Н И Е
Гр. София, 21.05.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, ТО, IV състав, в открито
съдебно заседание на девети април две хиляди двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛИЛИЯ
РУНЕВСКА
при участието на секретаря Юлиана Божилова, като
разгледа докладваното от съдията Руневска гр. д. № 633 по описа за 2020 г. на
СОС, за да се произнесе, взе предвид следното:
М.С.Ш., А.С.Ш., С.С.Ш. и А.С.Ш. ***“ АД обективно и
субективно съединени искове за плащане на сумата от по 30000 лв. на всеки от
тях, представляваща обезщетение за неимуществени вреди – страдание поради
смъртта на брат им С.С.Ш., настъпила на 14.09.2017 г. при ПТП, виновно причинено от застрахован при
ответника водач по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, ведно с
обезщетение за забава в размер на законаната лихва върху сумата, считано от изтичане
на срока за произнасяне от страна на застрахователя по предявената пред него
извънсъдебна претенция до окончателното плащане. В исковата молба се твърди
следното: На 14.09.2017 г. около 22.00 ч. на второкласен път № 81 в участъка
между с. В. и гр. К. настъпило пътно-транспортно произшествие между л. а. „БМВ“,
модел 316И, рег. № СА3661РС, управляван от Г.Ф.В., и велосипед, управляван от С.С.Ш..
При удара между челната дясна част на лекия автомобил, който се движел със
скорост над 120 км./ч., и челната част на велосипеда велосипедът бил качен
върху предния капак над двигателя на автомобила, а тялото на велосипедиста –
изхвърлено във въздуха и впоследствие паднало на земята. Смъртта на
велосипедиста настъпила веднага в резултат на тежка съчетана черепномозъчна
травма, несъвместима с живота. Салих С.Ш. бил на 27 години и до смъртта си живеел
със семейството си, вкл. ищците, в едно домакинство, като били свързани с
дълбока емоционална връзка и обич. Поради това ищците изключително тежко приели
неговата смърт и понастоящем продължавали да изпитват скръб /изложени са в
исковата молба конкретни фактически твърдения относно интензитета и характера
на търпяното от тях страдание/. С поведението си водачът на автомобила нарушил
разпоредбите на чл. 5, ал. 2, т. 1 и чл. 20, ал. 2 от ЗДвП и осъществил всички
елементи на непозволеното увреждане, като виновно причинил смъртта на С.С.Ш..
Към момента на ПТП относно управлявания от виновния водач автомобил имало валиден
договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, сключен с
ответника, поради което се предявяват настоящите искове, след като по
предявената извънсъдебна претенция застрахователят не определил и не платил
обезщетения.
Исковете са с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ вр. чл. 45 и чл. 497, ал. 1 КЗ вр. чл.
86 ЗЗД.
Ответникът оспорва исковете. Не оспорва наличието на твърдяното
застрахователно правоотношение. Оспорва механизма на ПТП, наличието на вина и
на противоправно поведение у сочения за виновен за ПТП водач, причинната връзка
между ПТП и настъпилия вредоносен резултат и причиняването на вреда на ищците,
като в тази връзка оспорва твърденията за наличие на трайна и дълбока
емоционална привързаност към починалия, която да е предпоставка за търпяна вреда и съответно за плащане на обезщетение.
Навежда възражение, че е налице случайно деяние, като ударът е бил
непредотвратим за водача на автомобила. Навежда и възражение за съпричиняване
от страна на пострадалия поради това, че е управлявал велосипед в тъмната част
на денонощието без необходимите светлоотразители, в лентата за насрещно
движение срещу посоката на приближаващия лек автомобил, като не се е движел
върху пътния банкет, тротоара или възможно най-вдясно на пътното платно и не е
направил всичко необходимо, за да избегне удара. Навежда и възражение за прекомерност
на търсеното обезщетение.
Съдът, след преценка на доказателствата по делото и доводите
на страните, приема за установено следното от фактическа страна:
Установява се от представения
препис-извлечение от акт за смърт, че Салих С.Ш. е починал на 14.09.2017 г.
/не се и спори относно
този факт/.
С влязла в сила на 14.11.2020
г. присъда № 32 от 29.10.2020 г. по н. о. х. д. № 351/2020 г. по описа на СОС,
която съобразно чл. 300 ГПК и чл. 413, ал. 2 НПК обвързва настоящия граждански
съд относно извършването на деянието и неговото авторство, неговата
противоправност и наказуемост и вината на дееца е установено, че Г.Ф.В. е
виновен в това, че на 14.09.2017 г. около 22.00 ч. на второкласен път № 81 в
землището на гр. К., в участъка между с. В. и гр. К. при управление на л. а. „БМВ“,
модел 316И, рег. № СА3661РС е нарушил правилото за движение по чл. 20, ал. 2,
изр. 1, пр. последно ЗДвП и по непредпазливост е причинил смъртта на С.С.Ш. -
престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в“ вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 НК.
От заключението по допуснатата
САТЕ се установява, че водачът на л. а. се е движел със скорост около 100-110
км./ч. на къси светлини, които осветяват пътното платно от 45-70 м. напред. За
да види велосипедиста, водачът трябва да се движи на дълги светлини, които осигуряват
видимост над 120 м., за да има възможност да реагира на опасността и да
заобиколи велосипедиста при техническа възможност или да спре. Велосипедистът
се е движел без включен фар или светлоотразителна жилетка или други обозначения,
които подобряват видимостта му от другите водачи, в платното за насрещно
движение. Съответно с оглед скоростта на движение на л. а. и движението на
велосипедиста в платното за насрещно движение без обозначителни знаци ударът става
непредотвратим в тъмната част на денонощието.
От показанията на свидетелите Т.
и Д. – съседи от кооперацията на ищците, се установява, че цялото семейство –
ищците, починалия им брат и родителите им живеели в едно жилище, в едно
домакинство. Живеели патриархално и за тях семейството било най-важно, грижели
се един за друг. След ПТП в семейството настъпила много печал, много се плачело
и постепенно семейството се разделило.
Установява се от представеното
удостоверение за родствени връзки, че С.С.Ш. е брат на ищците /не се и спори
относно този факт/.
Не се спори относно наличието към
момента на настъпване на ПТП на валиден договор за задължителна застраховка
„Гражданска отговорност на автомобилитите“ относно управляваното от Г.Ф.В. МПС,
сключен с ответника.
От представената извънсъдебна
претенция, депозирана пред
застрахователя, се установява, че
същата е предявена на 31.07.2020 г.
При така установеното от
фактическа страна съдът достигна до следните правни изводи:
Исковете са процесуално
допустими, а при разглеждането им по същество съдът намира следното:
По главните искове за плащане
на обезщетение за неимуществени вреди:
Исковете са частично основателни – до размера от по
15000 лв. на всеки от исковете, до който размер следва да бъдат уважени, а за
разликата до пълните им предявени размери от по 30000 лв. следва да бъдат
отхвърлени по следните съображения:
За да се ангажира отговорността на застрахователя по
чл. 432, ал. 1 КЗ, е необходимо към момента на увреждането да съществува
валидно застрахователно правоотношение, породено от договор за застраховка
„Гражданска отговорност”, както и да са налице всички предпоставки от
фактическия състав на чл. 45 ЗЗД, пораждащи основание за отговорност на прекия
причинител /застрахован/ спрямо увредения за обезщетяване на причинените вреди.
В настоящия случай е безспорен фактът относно наличието
на твърдяното от ищците застрахователно правоотношение.
Установи се безспорно /въз основа на подробно
обсъдените по-горе доказателства/ настъпването на описаното в исковата молба
ПТП при описания механизъм, вината и противоправното поведение на водача на л.
а. „БМВ“ и причинната връзка между ПТП и настъпилата смърт на С.С.Ш..
Съгласно приетото с т. 1 от ТР № 1/21.06.2018 г. на
ВКС по тълк. дело № 1/2016 г., ОСНГТК, материално легитимирани да получат
обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са
лицата, посочени в ППВС № 4/25.05.1961 год. и ППВС № 5/24.11.1969 г. и по
изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална
връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания,
които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Възможността за
обезщетяване на други лица, извън изброените в двете постановления, следва да
се допусне като изключение – само за случаите, когато житейски обстоятелства и
ситуации са станали причина между починалия и лицето да се породи особена
близост, оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени
неимуществени вреди.
Съгласно приетото в ТР № 1/2018 г. особено близка
привързаност може да съществува между починалия и негови братя и сестри, баби,
дядовци и внуци. В традиционните за българското общество семейни отношения
братята и сестрите, съответно бабите, дядовците и внуците, са част от
най-близкия родствен и семеен кръг. Връзките помежду им се характеризират с
взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Когато поради
конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че
смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и
страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за
съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение
за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за
получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на
родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият
родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен
обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в
ППВС № 4/1961 г. и № 5/1969 г. Обезщетение следва да се присъди само тогава,
когато от доказателствата може да се направи несъмнен извод, че лицето, което
претендира обезщетение, е провело пълно и главно доказване за съществуването на
трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и за настъпили в резултат на неговата
смърт сериозни /като интензитет и продължителност/ морални болки и страдания.
От събраните в хода на производството по делото гласни
доказателства по несъмнен начин бе установена съществувалата между ищците и
починалия техен брат трайна и дълбока
емоционална връзка и причинените от смъртта на С.С.Ш. продължителни душевни
болки и страдания на ищците, налагащи извода, че те са понесли морално страдание,
което в достатъчна степен дава основание да се направи изключение от
разрешението, залегнало в ППВС № 4/1961 г. и № 5/1969 г. Свидетелите Т. и Д. са
единни, че ищците преживяват изключително тежко загубата на брат си и не могат
да я преодолеят и до днес.
Съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обезщетението за
неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, което понятие не е
абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно
съществуващи обстоятелства, които следва да се отчетат от съда при определяне
на размера на обезщетението – възрастта на увредения, общественото му
положение, отношенията между пострадалия и близките му, които търсят
обезщетение за неимуществени вреди /ППВС № 4/1968 г./, включително настъпилите
в страната в обществено-икономически план промени в сравнение с момента на
настъпване на вредата /решение № 1599/22.06.2005 г. по гр. д. № 876/2004 г. на
ВКС, IV г.о./ и икономическата конюнктура на даден етап от развитието на
обществото /решение № 749/05.12.2008 г. по т. д. № 387/2008г. на ВКС, II т. о.
и решение № 124/11.11.2010 г. по т. д. № 708/2009 год. на ВКС, II т.о./, стояща
в основата на нарастващите във времето нива на минимално застрахователно
покритие за случаите на причинени на трети лица от застрахования неимуществени
вреди /решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, II т.о./. При
определяне на обезщетението се съобразяват характера и тежестта на вредите,
тяхното проявление във времето и цялостното неблагоприятното отражение на
увреждащото деяние в патримониума на увредените лица.
В настоящия случай неимуществените вреди са във
формата на душевно страдание, търпяно от ищците поради смъртта на техния брат.
Смъртта поставя край на живота като най-ценно човешко благо, което прави
вредите от настъпването й от една страна невъзвратими, а от друга – най-големи,
поради което за това житейско събитие следва да се определи по справедливост
по-висок размер на обезщетение, отколкото за търпени неимуществени вреди от
телесни повреди. В случая характерът и тежестта на вредите бяха установени от
показанията на свидетелите. Ищците са имали изключително близки и топли
отношения на грижа и обич с брат си, тази връзка се е запазила през годините,
изразяваща се вкл. и в съжителство в едно домакинство. Поради това ищците са
преживели изключително тежко загубата на
своя брат. В заключение и съобразно установеното в практиката на съдилищата
разбиране за справедлив размер на обезщетения за неимуществени вреди, търпени
по повод смърт на близък, съдът намира, че за репариране на неблагоприятните
последици от увреждащото събитие съобразно възприетия с чл. 52 ЗЗД принцип на
справедливостта необходимата сума, която ответникът следва да плати на всеки от
ищците, е в размер на 30000 лв. /съответно неоснователно е възражението на
ответника за прекомерност на търсеното обезщетение/. Тази сума е съобразена с
обсъдените конкретни факти по делото, които са обективно съществуващи.
При определяне размера на обезщетението съдът не
следва да прилага § 96, ал. 1 ПЗР на ЗИД
на КЗ /ДВ, бр.101/2018 г., в сила от 07.12.2018 г./, съгласно който до
влизането в сила на наредбата за утвърждаване на методиката по чл. 493а, ал. 2 КЗ обезщетението за претърпените
неимуществени вреди на лицата по чл. 493а, ал. 4 КЗ, какъвто е и настоящият
случай, се определя в размер до 5000 лева. Този текст влиза в противоречие с постановено по
преюдициално запитване решение на Съда на Европейските общности, което съгласно
чл. 633 ГПК е задължително за съдилищата в Република България – решение на Съда
(втори състав) от 24.10.2013 г. по дело C-277/12 (Vitalijs Drozdovs срещу
Baltikums AAS).
Съгласно чл. 9, ал. 1 от Директива 2009/103/ЕО от
16.09.2009 г. на Европейския парламент и на Съвета относно застраховката
„Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства и за
контрол върху задължението за сключване на такава застраховка: „Без да се
засягат всякакви по-високи гаранции, които държавите-членки могат да
предвиждат, всяка държава-членка изисква застраховката, посочена в член 3, да
бъде задължителна най-малко по отношение на следните минимални суми: а) в
случай на телесно увреждане – минимална
застрахователна сума 1000000 евро за пострадал или 5000000 евро за събитие,
независимо от броя на пострадалите; б) в случай на имуществени вреди – 1000000
евро за застрахователно събитие, независимо от броя на пострадалите.“
Цитираното по-горе решение на СЕС по дело C-277/12 е постановено
във връзка с тълкуването на член 3, § 1 от Директива 72/166/ЕИО на Съвета от
24.04.1972 г. относно сближаване на законодателствата на държавите-членки
относно застраховката „Гражданска отговорност“ при използването на моторни
превозни средства и за прилагане на задължението за сключване на такава
застраховка и член 1, § 1 и § 2 от Втора директива 84/5/EИО на Съвета от
30.12.1983 г. за сближаване на законодателствата на държавите-членки, свързани
със застраховките „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни
средства. С решението по втория от поставените за тълкуване въпроси е
постановено, че: „Член 3, § 1 от Директива 72/166 и член 1, § 1 и § 2 от Втора
директива 84/5 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна
уредба, съгласно която задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ при
използването на моторни превозни средства покрива обезщетението за
неимуществени вреди, дължимо съгласно националната правна уредба на
гражданската отговорност за смъртта на близки членове на семейството, настъпила
при пътнотранспортно произшествие, само до определена максимална сума, която е
по-малка от посочените в член 1, § 2 от Втора директива 84/5.“
Доколкото решението на Съда не съдържа дефиниция на
понятието „близки членове на семейството“, за да се прецени дали този кръг лица
изключва лицата по чл. 493а, ал. 4 КЗ – лица, които не са съпруг или лице, с
което починалото лице е било в съжителство на съпружески начала, дете,
включително осиновено или отглеждано дете, родител, включително осиновител или
отглеждащ, следва да се отчете следното: Посочените в ал. 4 лица /извън кръга
на лицата по ал. 3/, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди
вследствие на смъртта на пострадалото лице, са тези, създали трайна и дълбока
емоционална връзка с починалия, причиняваща му продължителни болки и страдания,
които е справедливо да бъдат обезщетени. Именно това са лицата, неизчерпателно
посочени със същата формулировка и в т. 1 от ТР № 1/21.06.2018 г. на ВКС по
тълк. дело № 1/2016 г. Видно от мотивите към това ТР, ОС на трите колегии на
ВКС е приело, че с оглед преценката, че има основание да се изостави
възприетото от Пленума на ВС изчерпателно определяне на лицата с право на
обезщетение, следва да се съобразят и произтеклите от присъединяването на
Република България към Европейския съюз задължения за синхронизиране на
българското законодателство с европейското, по-конкретно – освен сочената
по-горе Директива 2009/103/ЕО, така и Директива 2012/29/ЕС на Европейския
парламент и на Съвета от 25.10.2012 г. за установяване на минимални стандарти
за правата, подкрепата и защитата на жертвите на престъпления и за замяна на
Рамково решение 2001/220/ПВР на Съвета. Съгласно чл. 16 от Директива 2012/29/ЕС
държавите-членки гарантират, че в хода на наказателното производство жертвите
имат право да получат решение за обезщетение от извършителя на престъплението в
рамките на разумен срок, освен ако в националното право не се предвижда това
решение да бъде постановено в друго производство. Понятието „жертва“ е
дефинирано в чл. 2, § 1, б. „а“, според който за целите на директивата „жертва“
означава физическо лице, което е претърпяло вреди, включително физическо,
душевно или емоционално страдание или икономическа вреда, които са пряка
последица от престъпление, и членовете на семейството на лице, чиято смърт е
пряка последица от престъпление и които са претърпели вреда в резултат на
смъртта на лицето. В чл. 2, § 1, б. „б“ като „членове на семейството“ са
посочени съпругът/та, лицето, което живее с жертвата в ангажирана, постоянна и
стабилна интимна връзка в общо домакинство, роднините по пряка линия, братята и
сестрите и издържаните от жертвата лица.
Съпоставяйки горното, съдът намира, че очертаният с
горната дефиниция за „членове на семейството“ кръг лица включва както лицата,
изчерпателно изброени в чл. 493а, ал. 3 КЗ, така и тези, визирани в чл. 493а,
ал. 4 КЗ, респ. в т. 1 от ТР № 1/21.06.2018 г. на ВКС. Очевидно и лицата,
сочени в решение на СЕС по дело C-277/12 като „близки членове на семейството“ попадат
в дефиницията, дадена в чл. 2, § 1, б. „б“ на Директива 2012/29/ЕС, като спорен
е единствено въпросът дали допълнително използваното определение „близки“ може
да стесни този кръг и как.
Съдът приема, че определението „близки“ като връзка
между членовете на едно семейство не е формален белег, който ясно и категорично
да стесни кръга от лицата по чл. 2, § 1, буква „б“ – като дефинирана степен на
родство например, нито постановеното с решението по дело С-277/12 има тази цел.
Така използваното понятие „близки“ в горното решение се доближава максимално
като смисъл и контекст до формулировката в т. 1 от ТР № 1/21.06.2018 г. на ВКС
за лица, създали трайна и дълбока емоционална връзка помежду си, поради което
роднините по пряка линия от втора степен, братята и сестрите и издържаните лица,
ако установят съществуването на тази трайна и дълбока връзка, са от кръга на
лицата, за които решението на СЕС от 24.10.2013 г. по дело С-277/12 изключва
възможността с национална правна уредба да бъдат лимитирани присъжданите им
обезщетения за претърпени неимуществени вреди до размер, по-малък от сочения в
чл. 1, § 2 от Втора директива 84/5, кодифицирана с Директива 2009/103/ЕО –
минимална застрахователна сума 1000000 евро за пострадал или 5000000 евро за
събитие /чл. 9, ал. 1, посочен по-горе/.
Доколкото § 96, ал. 1 ПЗР на ЗИД на КЗ лимитира за
този кръг лица присъжданото обезщетение до размер от 5000 лева, то той е в
пряко противоречие с постановеното по преюдициално запитване цитирано решение
на Съда на Европейските общности, поради което в случая националната правна
уредба следва да остане неприложена.
Основателно е обаче възражението на ответника за
съпричиняване от страна на пострадалия. Установи се по делото, че велосипедистът
се е движел без включен фар или светлоотразителна жилетка или други
обозначения, които подобряват видимостта му от другите водачи, в платното за
насрещно движение, поради което ударът е бил непредотвратим в тъмната част на
денонощието предвид скоростта на движение на л. а. и включените къси светлини. Предвид
установеното виновно противоправно поведение на водача на автомобила не е
налице случайно деяние, но е налице принос от страна на пострадалия, тъй като е
управлявал велосипед в тъмната част на денонощието без необходимите
светлоотразители, в лентата за насрещно движение срещу посоката на
приближаващия лек автомобил, като не се е движел върху пътния банкет, тротоара
или възможно най-вдясно на пътното платно и не е направил всичко необходимо, за
да избегне удара. Съдът намира, че съпричиняването е в размер на 50 %,
съответно обезщетението, дължимо на всеки от ищците, следва да се намали
наполовина, като на всеки от тях се присъди сумата от 15000 лв.
По акцесорните искове за плащане на обезщетение за
забава в размер на законната лихва върху сумата на главните искове за
обезщетение за неимуществени вреди:
С оглед изводите за частична основателност на главните
искове акцесорните искове също са частично основателни и следва да бъдат уважени
частично – по отношение на уважените размери на главните искове. Относно
периода на дължимост на обезщетението за забава - същото се дължи от 03.11.2020
г. – датата, от която ответникът е в
забава, тъй като срокът по чл. 496, ал. 1 КЗ е изтекъл на 02.11.2020 г. /застрахователните
претенции пред застрахователя са предявени на 31.07.2020 г., но 31.10.2020 г. е
неприсъствен ден - събота, съответно първият присъствен ден след него е
понеделник – 02.11.2020 г., съответно от следващия ден застрахователят е в
забава/.
С оглед изхода
на делото съдът намира следното по исканията на страните за присъждане на
разноски:
Ищците са освободени от такси и разноски по делото,
претендира се само присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38
ЗАдв., при което размерът на възнаграждението се определя от съда в размер не
по-нисък от предвидения в Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения. Предвид неголямата фактическа и правна сложност на
делото съдът намира, че възнаграждението следва да е в минималния размер
съгласно наредбата. На основание чл. 7, ал. 2, т. 4 от наредбата пълният размер
на възнаграждението съобразно цената на исковете при уважаването им изцяло би
бил такъв от 5720 лв. /в размер на 1430 лв. за адвокатска защита на всеки един от
ищците/, съответно съразмерно с уважената част от исковете следва да се присъди
такова в размeр на 2860 лв. /в размер на 715
лв. за адвокатска защита на всеки един от ищците/. Това възнаграждение следва
да бъде присъдено в полза на адв. В..
Ответникът е направил разноски по делото съобразно
доказателствата за това в размер на 5000 лв. за адвокатско възнаграждение, в
размер на 200 лв. за възнаграждение на вещо лице и в размер на 20 лв. за
възнаграждение на призован свидетел. Съответно съразмерно с отхвърлената част
от исковете следва да му се присъдят разноски в размер на 2500 лв. за
адвокатско възнаграждение, в рамер на 100 лв. за възнаграждение на вещо лице и
в размер на 10 лв. за възнаграждение на призован свидетел. Върху размера на
адвокатското възнаграждение следва да се присъди и ДДС /представени са
доказателства за регистрация по ЗДДС/, при което общата сума на разноските за
адвокатско възнаграждение, която следва да се присъди на ответника, е 3000 лв.
Ответникът следва да бъде осъден на основание чл. 78,
ал. 6 ГПК да плати по сметка на СОС държавна такса за производството по делото
върху уважения размер на исковете, а именно такава в размер на 2400 лв., както
и разноски за възнаграждения на вещи лица в размер на 150 лв. съразмерно с
уважената част от исковете.
Воден от горното, съдът
Р Е
Ш И:
ОСЪЖДА
„Б“ с ЕИК, със седалище и адрес на управление:***,
представлявано от изпълнителните директори С.П. и К.К., да плати на всеки от
четиримата ищци М.С.Ш. с ЕГН **********, С.С.Ш. с ЕГН **********, А.С.Ш. с ЕГН **********,
тримата с адрес: *** и А.С.Ш. с ЕГН **********, адрес: *** дол сумата от по 15000
лв. /петнадесет хиляди лева/,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди – страдание поради смъртта на
брат им С.С.Ш., настъпила на 14.09.2017 г. при
ПТП, виновно причинено от застрахован при ответника водач по
задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, ведно с обезщетение за
забава в размер на законната лихва върху сумата от 03.11.2020 г. до окончателното плащане.
ОТХВЪРЛЯ предявените от М.С.Ш. с ЕГН **********, С.С.Ш. с ЕГН **********,
А.С.Ш. с ЕГН **********, тримата с адрес: *** и А.С.Ш. с ЕГН **********, адрес:
***“ с ЕИК, със седалище и адрес на управление:***, представлявано от
изпълнителните директори С.П. и К.К., искове за плащане на всеки от тях на
сумата от по 30000 лв. /тридесет хиляди лева/, представляваща обезщетение за
неимуществени вреди – страдание поради смъртта на брат им С.С.Ш., настъпила на
14.09.2017 г. при ПТП, виновно причинено
от застрахован при ответника водач по задължителна застраховка „Гражданска
отговорност“, ведно с обезщетение за забава в размер на законаната лихва върху
сумата, считано от изтичане на срока за произнасяне от страна на застрахователя
по предявената пред него извънсъдебна претенция до окончателното плащане за разликата над уважения размер на
всеки от главните искове от по 15000 лв. /петнадесет хиляди лева/ до пълния
предявен размер на всеки от главните искове от по 30000 лв. /тридесет хиляди
лева/, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата
на тази разлика от 03.11.2020 г. до окончателното плащане.
ОСЪЖДА
„Б“ с ЕИК, със седалище и адрес на управление:***, представлявано от
изпълнителните директори С.П. и К.К., да плати на адв. П.А.В. от САК с ЕГН **********
сумата от 2860 лв. /две хиляди осемстотин и шестдесет лева/, представляваща адвокатско
възнаграждение за оказана безплатна адвокатска защита на М.С.Ш., А.С.Ш., С.С.Ш.
и А.С.Ш. по делото съразмерно с уважената част от исковете.
ОСЪЖДА М.С.Ш. с ЕГН **********, С.С.Ш. с ЕГН **********, А.С.Ш.
с ЕГН **********, тримата с адрес: *** и А.С.Ш. с ЕГН **********, адрес: ***
дол да платят по равно на „Б“ с ЕИК, със седалище и адрес на управление:***,
представлявано от изпълнителните директори С.П. и К.К., общата сума от 3110 лв.
/три хиляди сто и десет лева/, представляваща направени по делото разноски /в
размер на 3000 лв. за адвокатско възнаграждение с вкл. ДДС, в размер на 100 лв.
за възнаграждение на вещо лице и в размер на 10 лв. за възнаграждение на
призован свидетел/ съразмерно с отхвърлената част от исковете.
ОСЪЖДА „Б“ с ЕИК, със
седалище и адрес на управление:***, представлявано от изпълнителните директори
С.П. и К.К., да плати по сметка на СОС държавна такса за производството по
делото в размер на 2400 лв. /две хиляди и четиристотин лева/ върху уважения
размер на исковете, както и разноски за възнаграждения на вещи лица в размер на
150 лв. /сто и петдесет лева/ съразмерно с уважената част от исковете.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: