Решение по дело №312/2011 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

Производството е по чл.258 и сл. от ГПК.

С решение № 133/07.11.2013 г., постановено по гр.д. № 1256/2013 г., Кърджалийският районен съд е признал за установено по отношение на „П. п. – К.” Е. – Г., че дължи на Ю. М. Х. от с.П., О., заплащане на сумата в размер на 5 151.71 лв., от които 4 883.57 лв. – главница, представляваща общ размер на неизплатените нетни трудови възнаграждения за периода от м.април 2012 г. до м. март 2013 г., включително и 268.14 – общ размер на лихвата за забава върху неизплатените нетни трудови възнаграждения за периода от 20-то число на следващия месец, за който се дължи всяко трудово възнаграждение, до 24.04.2013 г. включително, ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 25.04.2013 г. до окончателното й изплащане, за които суми е издадена заповед № 329/26.04.2013 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д № 700/2013 г. по описа на РС – К., като е отхвърлил исковете по чл.124 от КТ и чл.86 от ЗЗД в останалата им част и за разликата до пълните им предявени размери съответно от 5 524.84 лв. и 276.33 лв., като неоснователни и недоказани. Със същото решение са присъдени разноски в полза на отÔетника и държавна такса в полза на РС –К.

Недоволен от така постановеното решение е останал въззивникът „П. п. – К.” Е. – Г., представляван от процесуалния си представител, който го обжалва в осъдителната му част като недопустимо, незаконосъобразно и немотивирано. В жалбата се сочи, че видно от приложеното към исковата молба удостоверение „П. п. – К.” Е. – Г. следвало да заплати на ищеца полагащите му се трудови възнаграждения за времето от месец април до декември 2012 г. и януари, февруари и март 2013 г. Този факт бил установен от изготвената и приета съдебно-счетоводна експертиза. Сочи се, че между страните бил сключен трудов договор, който бил прекратен по взаимно съгласие през месец март 2013 г., като било уговорено как да се извършат всичките плащания помежду им предвид съществуващите традиционно добри служебни и трудови взаимоотношения. Това било посочено и в подаденото възражение против издадената заповед за изпълнение, която била обезсилена по ч.гр.д. № 700/2013 г. по описа на РС –К. Обезсилването на заповедта било постановено на основание факта, че ищецът не предявил иск в дадения му едномесечен срок. Затова в отговора на исковата молба посочили, че предявеният иск с правно основание чл.422 от ГПК е недопустим, поради преклудиране на правото на иск. Твърди се, че в съдебно заседание пред първоинстанционния съд ищецът направил искане за изменение на иска от установителен в осъдителен, което било допуснато. Въпреки това съдът се произнесъл по непредявен иск по чл.422 от ГПК, поради което решението следвало да се обезсили. Моли съда да отмени обжалваното решение на Кърджалийския районен съд като недопустимо, незаконосъобразно и немотивирано и да отхвърли предявените искове. Претендира разноски. В съдебно заседание процесуалният представител на въззивника поддържа въззивната жалба по изложените в същата съображения. Прави възражение за прекомерност на заплатеното от въззиваемия адвокатско възнаграждение.

Въззиваемият Ю. М. Х., представляван от процесуалния си представител, оспорва въззивната жалба в представен отговор на основание чл.263 от ГПК. Излага съображения по същество Претендира разноски. В съдебно заседание процесуалният представител на въззиваемия поддържа поддържа становището си, изразено в подадения отговор.

Въззивният съд, при извършената преценка на събраните доказателства в двете инстанции, по повод и във връзка с оплакванията изложени от жалбодателя констатира:

Жалбата е допустима, а по съществото разгледана е неоснователна.

Решението на Кърджалийския районен съд е валидно, като не са налице основания за обявяването му като нищожно.

Първоинстанционното производство е било образувано по предявени искове с правно основание чл.422 от ГПК, във вр. с чл.128, т.2, във вр. с чл.124 от КТ заплащане на сумата от 5 524.84 лв., представляваща неизплатено трудово възнаграждение и с правно основание чл. 86 от ЗЗД за заплащане на сумата от 276.33 лв., представляващи обезщетение за неизпълнение на парично задължение за минало време (мораторна лихва). Ищецът сочи в исковата молба, че за посочения в исковата молба период не бил получил дължимото трудово възнаграждение. Ответникът оспорва иска като твърди, че страните се уговорили да уредят отношенията си доброволно и извънсъдебно. Твърди също, че издадената заповед за изпълнение била обезсилена, тъй като ищецът не предявил иск в едномесечен срок.

Установява се от представеното като доказателство по делото – справка, издадена от управителя на „П. п. – К.” Е. – Г., че Ю. М. Х. има да получава заплати от месец април 2012 г. до месец март 2013 г. включително, общ в размер на 5 525.08 лв.

Също така от писменото заключение на в. л. Г. Д. по назначената съдебно-счетоводна експертиза, както и от разпита на същата в съдебно заседание пред първоинстанционния съд, които и настоящата инстанция приема, се установява, че дължимите неизплатени нетни трудови възнаграждения за процесния период са в общ размер на 4 883.57 лв., а лихвата за забава в общ размер на 268.14 лв.

При тези данни съдът намира, че предявеният иск с правн¯ основание чл.128, т.2, във вр. с чл.124 от КТ за заплащане на дължими трудови възнаграждения е основателен и доказан до размера на 4 883.57 лв. и правилно е бил уважен до този размер от Кърджалийския районен съд. Безспорно по делото е, че между страните е съществувало трудово правоотношение, като ищецът Ю. М. Х. не е получил трудовите си възнаграждения за времето от месец април 2012 г. до месец март 2013 г., включително, които са в общ размер та 4 883.57 лв., съгласно заключението на вещото лице. Впрочем, въззивникът не оспорва обстоятелството, че на въззиваемия се дължат претендираните трудови възнаграждения, като във въвзивната жалба излага довод за доброволно уреждане на отношенията между страните, каквото очевидно не е налице. Основателен до размера от 268.14 лв. е и предявеният иск по чл.86 от ЗЗД, както правилно е постановил първоинстанционният съд. Размерът на дължимото обезщетение за забавено плащане на трудовите възнаграждения е установен от вещото лице по назначената съдебно-счетоводна експертиза.

Неоснователно се твърди във въззивната жалба, че заповедта за изпълнение на парично задължение била обезсилена поради обстоятелството, че искът по чл.422 от ГПК не бил предявен в едномесечен срок. Видно от приложеното ч.гр.д. № 700/2013 г. по описа на РС –Кърджали, искът е предявен в едномесечния срок, а издадената заповед за изпълнение на парично задължение не е обезсилена.

Не може да бъде споделен и изложеният довод за недопустимост на първоинстанционното решение поради произнасяне по непредявен иск. Действително в хода на производството пред първоинстанционния съд ищецът е направил искане за изменение на предявения иск от установителен в осъдителен. Това искане, обаче е било оттеглено и съдът не е допуснал такова изменение, като се е произнесъл по предявения установителен иск, поради което не се произнесъл по непредявен иск и постановеното решение не е недопустимо.

Имайки предвид изложеното, следва да бъде постановено решение, с което да бъде потвърдено решение № 133/09.10.2013 г., постановено от Кърджалийския районен съд по гр.д. № 1256 по описа за 2013 г. на същия съд. При този изход на делото на въззиваемия се следват съответни разноски. В тази връзка, предвид направеното от процесуалния представител на въззивника възражение за прекомерност на заплатеното от въззиваемия възнаграждение за адвокат, настоящият състав, като съобрази размера на заплатеното адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция – 1 000 лева, обжалваемия интерес – 5 151.71 лева, обстоятелството, че е подаден отговор на въззивната жалба, както и липсата на обстоятелства, обуславящи фактическа и правна сложност на делото, по-голяма от обикновената, намира, че заплатения от въззиваемия адвокатски хонорар е прекомерен, тъй като действителната правна и фактическа сложност на делото не обуславя адвокатско възнаграждение в размер, по – голям от трикратния размер на възнаграждението, посочено в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В тази връзка, разпоредбата на чл.7, ал.1, т.1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения посочва, че за защита по трудови дела възнаграждението е 150 лева.

Поради изложеното, следва на въззиваемия да се присъдят разноски за адвокат в размер на 450 лева, представляващи трикратния размер на възнаграждението, посочено в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Ето защо и на основание чл.271, ал.1 от ГПК, въззивният съд

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 133/07.11.2013 г., постановено от Кърджалийския районен съд по гр.д. № 1256 по описа за 2013 г. на същия съд.

ОСЪЖДА „П. п. – К.” Е. – Г., У.П. М. № *, с ЕИК * да заплати на Ю. М. Х. от с.П., О., № 12, с ЕГН * направените пред въззивната инстанция разноски в размер на 450 лв., представляващи адÔокатско възнаграждение.

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС при наличието на предпоставките на чл.280, ал.1 от ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.

Председател: Членове:1. 2.