№ 68
гр. Пловдив, 08.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 2-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на единадесети октомври през две хиляди двадесет и
първа година в следния състав:
Председател:Станислав П. Г.
Членове:Мария П. Петрова
Стоян Ат. Германов
при участието на секретаря Анна Д. Стоянова
като разгледа докладваното от Мария П. Петрова Въззивно гражданско дело
№ 20215000500493 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно и се развива по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С Решение №260922 от 21.07.2021г., постановено по гр.дело
№143/2021г. по описа на Окръжен съд-Пловдив, е отхвърлен иска на Община-
Л., БУЛСТАТ ...., гр.Л., ул.“В.“№18, за осъждане на „В.“ЕООД, ЕИК ....,
гр.П., бул.“Ш.с.“№250, да й заплати по банкова сметка ..... при Ц. АД, на
която е титуляр, сумата от 49996,76лв., с която неоснователно се е обогатил
за нейна сметка, и е осъдена да му заплати сумата от 372лв., съставляваща
разноски в производството, в това число и 100лв. – юрисконсултско
възнаграждение.
Недоволна от така постановеното решение е останала жалбоподателят
Община-Л., която чрез пълномощника си адв.В.Р. го обжалва като
неправилно поради нарушение на материалния закон – чл.59 от ЗЗД във
връзка с пар.9 от ПЗР на Закона за водите. Поддържа пречиствателната
станция за питейна вода в м.“К.ч.“ с водохващането от р.К., вливаща се в
1
р.М., което е за допълнително водоснабдяване на гр.Л., да е изградена през
2001г. и от тогава да се ползва от ответното дружество, като пречистената
през съответната водоснабдителна канализация вода стига до потребителите
в гр.Л., а услугите по пречистване и доставка на вода за питейно-битови,
промишлени и други нужди, отвеждане и пречистване на отпадъчните и
дъждовните води от имотите на потребителите в урбанизираните територии
се извършват от В. оператора, какъвто единствен за територията на
Пловдивска област е ответника. За водовземането се дължат държавни такси,
тъй като режимът за него е разрешителен, а ответникът няма разрешително за
водовземане от посочения воден обект. Отношенията по повод ползването на
инфраструктурата от В. оператора се уреждат чрез Асоциация по В., като на
28.01.2016г. между „Асоциация по В. на обособената територия на „В. и
к.“ЕООД и ответника е сключен договор за стопанисване, поддържане и
експлоатация на В. системите и съоръженията и предоставяне на
водоснабдителни и канализационни услуги, съгласно който ответникът носи
пълна отговорност за изпълнение на изискванията на разрешителните по
Закона за водите и изпълнява условията им, дори ако не е техен титуляр, по
който начин се урежда единствено разпределението на задълженията по
изпълнение на изискванията на разрешителните във вътрешните отношения
между оператора и Асоциацията, а не се освобождава титуляра на
съответното разрешително от отговорността му пред съответните
компетентни органи. Именно по тази причина общината заплатила
дължимите такси за водоползване, а ответникът се обогатил за нейна сметка,
спестявайки си този разход. По подробно изложените съображения
жалбоподателят претендира за отмяна на обжалваното решение и уважаване
на иска, както и за присъждане на направените пред двете съдебни инстанции
разноски.
Въззиваемата страна „В.“ЕООД не е подала писмен отговор на
въззивната жалба, като в съдебно заседание чрез пълномощника адв.Г.
поддържа становище за неоснователност на същата и претендира за
потвърждаване на решението.
Съдът, след преценка на събраните в хода на производството
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено
следното:
2
Предмет на въззивно разглеждане е предявеният от Община-Л. против
„В.“ЕООД иск с правно основание чл.59,ал.1 от ЗЗД. Искът се основава на
твърдения общината да е придобила право на водоползване с цел
„допълнително питейно-битово водоснабдяване на гр.Л.“ от воден обект –
река К., с разрешително за водовземане №300416/17.06.2004г., издадено от
Директора на БДИБР-П.. С АУПДВ №43/15.08.2017г. било установено
публично задължение на Община-Л. за сумата от 37843,20лв.,
представляваща такса за водовземане по разрешителното за периода от
01.01.2013г. до 31.12.2016г., определена на базата на разрешено годишно
водно количество, съгласно подадените декларации по чл.194б от Закона за
водите и поради липса на монтирано работещо водомерно устройство, и за
сумата от 7214,89лв. – лихва за периода на забава. Жалбата срещу акта била
отхвърлена с решението по адм.дело №2626/2017г. на Административен съд-
Пловдив, а впоследствие и от ВАС. Въз основа на влезлият в сила акт било
образувано изп.дело №*********/2019г. на ТД на НАП-П., по което на
03.01.2020г. Община-Л. заплатила сумата от общо 49996,76лв., включваща
сумите по акта и лихва върху главниците от 1145,91лв. за периода от
17.09.2019г. до 03.01.2020г. Тъй като водовземането за посочения период се
осъществявало от ответното дружество, а, съгласно чл.8,ал.2 от Закона за
водите, за водовземане и ползване на водните обекти с цел стопанска дейност
се заплаща такса за използването на природния ресурс, каквато то не
заплащало, като, според пар.9 от ПЗР на ЗВ, когато използването на водите се
осъществява на основата на издадени разрешителни или без основание,
лицето, използващо водите, дължи заплащане на таксите, предвидени в този
закон, то се е обогатило неоснователно за сметка на общината, заплатила
дължимите такси, спестявайки си този разход. Петитумът е за присъждане на
сумата от 49996,76лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба.
С отговора на исковата молба ответникът е оспорил основателността на
иска по съображения, че в производството пред Административен съд-
Пловдив по обжалване на акта за установяване на публични държавни
вземания общината не е поискала привличането му като заинтересована
страна и не е поискала да се приложи нормата на пар.9 от ПЗР на ЗВ,
съгласно която, задължено за заплащане на такси по закона е лицето,
използващо водите, в който случай административният съд би приел, че акта
3
е издаден срещу нелегитимна страна и би отменил същия, както и не е заявила
възражение за нищожност на акта като издаден не от оправомощеното по
чл.195б,ал.1 от ЗВ лице. Ответникът е оспорил твърдението да е ползвал
водни количества от процесния водоизточник. Оспорил е иска и по размер с
твърдения за процесния период да е фактурирал доставка на питейна вода от
общо 363079куб.м, съобразно което количество дължимите суми би следвало
да са от общо 7261,58лв. Поддържа водоснабдяването на гр.Л. да не става
само от посочения източник, който е за допълнително питейно-битово
водоснабдяване, а основното да се осъществява от такъв в землището на с.Д.,
съгласно разрешително за водовземане №31510135/13.01.2009г., по което бил
издаден АУПДВ №83/28.06.2019г., потвърден частично с решение по
адм.дело №2295/2019г. на Административен съд-Пловдив за главница от
11103,66лв., която сума за по-къс от процесния период – 2014-2016г., показва,
че дружеството е заплатило по-голяма сума за отнето водно количество от
изчислената на база фактурирани доставени водни количества в целия град
Л..
С обжалваното решение първоинстанционният съд е приел въз основа на
анализ на разпоредбите на Закона за водите относно разрешителният режим
за водоползване, че ищцовата община като титуляр на разрешителното е била
единственото задължено по закон лице, от което се е следвало заплащане на
таксите по същото, което свое задължение тя е и изпълнила с плащане на
сумата от 49996,76лв., каквото задължение ответното дружество е нямало, за
да се счита, че се е обогатило неоснователно със спестените средства за
сметка обедняването на ищеца. Приел е законът за водите да не свързва
задължението за плащане на таксите с фактическото положение кой ползва
съоръженията, а с факта на титулярството по разрешителното, а дори и да се
приеме фактическото ползване да е от значение, осъществяването на такова
от страна на ответника да не е установено с показанията на св.А..
Страните не повдигат спор във въззивното производство относно
следните, приети за установени въз основа на представените писмени
доказателства факти: На Община-Л. е издадено Разрешително за
водоползване №300416/17.06.2004г. на Директора на Басейнова дирекция
Източнобеломорски район с център П., предназначено за допълнително
питейно-битово водоснабдяване на гр.Л., което да се осъществява от
4
изграденото на река К., десен приток на река М., водовземно съоръжение. С
Акт за установяване на публично държавно вземане №43/15.08.2017г. е
установено публично задължение за Община-Л. за главница от 37843,20лв.,
представляваща такса за водовземане по разрешителното за периода
01.01.2013г.-31.12.2016г., ведно с дължимата лихва за периода на забава общо
в размер на 7214,89лв. Оспорването на общината срещу акта е отхвърлено с
решение по адм.дело №2626/2017г. на Административен съд-Пловдив,
потвърдено с решение по адм.дело №4586/2018г. на ВАС. Въз основа на акта
е образувано срещу Община-Л. изп.дело №*********/2019г. на ТД на НАП-
П., по което с платежно нареждане от 03.01.2020г. тя е изплатила дължимите
суми от общо 49996,76лв., включващи сумите по акта и лихва от 1145,91лв.
върху главниците за периода от 17.09.2019г. до 03.01.2020г.
Настоящата инстанция намира, че, съгласно чл.302 от ГПК, влязлото в
сила решение на административен съд е задължително за гражданския съд
относно това дали административният акт е валиден и законосъобразен. По
изключение законосъобразността на административния акт и на
постановеното от административен съд решение във връзка с оспорването му
може да бъде преценявана и от гражданския съд, когато този акт се
противопоставя на страна по дело, която не е била участник в
административното производство по издаването и обжалването му, съгласно
чл.17,ал.2 от ГПК. В този случай третото лице, което не е страна по
административното правоотношение и в административното производство,
трябва да има правен интерес от оспорване на административния акт. С
правен интерес разполагат лицата, за които административният акт създава
задължения, както и чийто права, свободи и законни интереси са нарушени
или застрашени посредством него. В случая е налице акт за установяване на
публични държавни вземания, оспорването на който индивидуален
административен акт е отхвърлено с решение на административния съд при
обжалването му. Това решение следва да бъде зачетено в настоящото
производство. Нормата на пар.9 от ПЗР на ЗВ, на която са се позовали и двете
страни, включително с въззивната жалба, и според която задължено за
заплащане на таксата за водоползване е лицето, което използва водите на
базата на издадени разрешителни или без основание, считано от влизане в
сила на предвидените в закона тарифи, независимо от етапа, на който се
намира процедурата за издаване или преоформяне на разрешителното му, е
5
приложима в административното производство по издаване и оспорване на
акта и е от значение за неговата законосъобразност досежно задължения за
таксата субект, поради което и независимо дали в административното
производство е бил повдигнат изрично въпроса за приложението й,
административният съд е длъжен, съгласно чл.168,ал.1 от АПК, да провери
служебно законосъобразността на оспорения административен акт на всички
основания по чл.146 и решението му се ползва със задължителна сила и в това
отношение. За ответника липсва правен интерес по смисъла на чл.17,ал.2 от
ГПК от оспорване на административния акт. За него не възникват задължения
по силата на същия, а такива са вменени на ищцовата община. Дори и актът
да е нищожен, както той поддържа в отговора на исковата молба, това не води
до липса на задължение за заплащане на таксите за водоползване, тъй като то
произтича от закона, а с акта само се установява. Тезата му за
незаконосъобразност на акта поради нарушение на пар.9 от ПЗР на ЗВ,
съгласно която разпоредба акта е издаден срещу нелегитимна страна в лицето
на титуляра по разрешителното, вместо на фактическият ползвател, би била в
негов ущърб, с оглед твърдението в исковата молба водите по
разрешителното да са използвани фактически именно от него. С акта не се
нарушават или застрашават законни права и интереси на ответника, свързани
с водоползването от процесния водоизточник и дължимите за него такси. Във
връзка с последното трябва да се има предвид, че задължението за
заплащането им по акта е в тежест на общината, поради което тя няма
правото на обратен иск по чл.74 от ЗЗД спрямо ответното дружество, тъй като
е изпълнила свое, а не чуждо задължение. В обобщение не актът в случая е
правопораждащия юридически факт за претендираното от ищеца вземане, а
плащането от него на дължими по закон въз основа на разрешително на
негово име такси за водоползване, с което да е настъпило поддържаното
неоснователно разместване на имуществени блага. Законът за водите
регулира единствено отношенията между държавата и задълженото за таксата
за водоползване лице, но не и тези между задължения за таксата субект и
лицето, чрез което той упражнява правото на водоползване. С отговора на
исковата молба ответникът изрично е възразил да е ползвал каквито и да е
водни количества от процесния водоизточник за процесния период. В тази
връзка в първоинстанционното производство е разпитан ангажираният от
ищеца свидетел Е. А. – служител на Община-Л. от 1996г. до момента на
6
длъжност „Главен специалист общинска собственост, концесии и
приватизация“. Според показанията му, пречиствателната станция за питейна
вода в м.“К.ч.“ с водохващане от река К. е изградена от общината през 2001г.
и тя е предназначена за допълнително водоснабдяване на гр.Л., а
понастоящем е основен водоизточник, тъй като водата от съществувалия
тогава и действащ и до момента водоизточник на река Д. вече не е достатъчна
за битово-питейните нужди на неселението на гр.Л.. Изградените на река К.
съоръжения от момента на изграждането им се ползвали от „В.“ЕООД-гр.П.
чрез работници на дружеството, извършващи техническото обслужване на
пречиствателната станция, но това не било оформено документално, въпреки
водените през годините разговори, поради проблемите, свързани с учредяване
на санитарно-охранителна зона и собствеността на имотите, включващи се в
нея. До преди 2019г. на пречиствателната станция не били монтирани
измервателни устройства за отчитане на количествата употребена от този
водоизточник вода, като след 2018г. започнали процедурите по искания на
Община-Л. към Асоциацията по В.-П. за официално предаване на цялото
съоръжение. Настоящата инстанция кредитира показанията на цитирания
свидетел като обективни, изхождащи от лице с непосредствени впечатления
като служител на общината, ангажиран с въпросите за собствеността й.
Същите кореспондират на отразените в разрешителното условия - около
процесния водоизточник и съоръженията на него да се учреди санитарно-
охранителна зона, а, според приложената докладна записка от 20.06.2016г.
това е свързано с уреждане на собствеността върху имотите, включващи се в
нея, което именно свидетелят изтъква като причина отношенията между
общината и дружеството във връзка с фактическото ползване на
съоръжението да не бъдат оформени документално за процесния период.
Освен това, както резонно се поддържа във въззивната жалба, съгласно
чл.198о,ал.1 и ал.2 от Закона за водите, стопанисването, поддържането и
експлоатацията на В. системите и съоръженията, както и предоставянето на В.
услуги на потребителите срещу заплащане, се извършват от В. оператори по
реда на този закон и на Закона за регулиране на водоснабдителните и
канализационните услуги, като в границите на една обособена територия само
един В. оператор може да осъществява тези дейности, а е общоизвестен факт,
че ответното дружество е единствен В. оператор на територията на
Пловдивска област. Показанията на свидетеля не се опровергават от
7
представеното от ответника Разрешително за водовземане
№31510135/13.01.2009г. за добив на подземни води от три каптирани извора в
землището на с.Д. за питейно-битово водоснабдяване на гр.Л. и приетото по
негово искане заключение от 28.06.2021г. на ССчЕ, според което общо
фактурираното от „В.“ЕООД водно количество за питейно-битови нужди на
клиенти в гр.Л. за процесния период е 366022куб.м, а декларираното като
добито по това разрешително е 722587куб.м за периода от 2014г. до 2017г. и
на база на него е изчислена дължимата такса от 14451,74лв. по АУПДВ
№83/28.06.2019г., частично отменен с решението по приложеното адм.дело
№2295/2019г. на Административен съд-Пловдив, а за процесния период от
2013г. до 2016г. декларираното по приложените на листове 142-149 от
цитираното дело декларации добито количество по това разрешително е
738094куб.м. Заключението не дава отговор на въпроса фактурираното към
крайния потребител водно количество от кой водоизточник е добито – от
каптираните извори на река Д. или от река К., за да се приемат за опровергани
показанията на св.А. питейно-битовите нужди на населението на гр.Л. да се
задоволяват основно с водни количества от река К.. Напротив, разрешеният
добив на вода от нея е до 473040куб.м на година, а от каптираните извори на
река Д. е до 378000куб.м. годишно, която разлика от близо 100000куб.м е
показателна за капацитета и значимостта на двата водоизточника, третирани
именно по този начин в показанията на свидетеля. При това положение следва
да се приеме за установено, че през процесния период водовземането по
разрешителното за ползване на името на Община-Л. фактически се е
осъществявало от ответника „В.“ЕООД. Не се твърди от никоя от страните
нито са събрани доказателства за наличие на договорни отношения между
страните по този повод. Във въззивната жалба се сочи да е сключен на
28.01.2016г. по реда и при условията на чл.198а и сл. от Закона за водите
договор между „Асоциация по В. на обособената територия на „В. и
к.“ЕООД-гр.П. и ответното дружество, с който са възложени и финансови
задължения за него, включващи се в изпълнението на изискванията на
издадените по Закона за водите разрешителни. Фактът на сключване на такъв
договор не е своевременно наведен в първоинстанционното производство.
Този договор не е представен по делото, поради което неговите клаузи не
могат да бъдат преценявани и обсъждани, а, с оглед датата на сключването
му, не може да се приеме той да регулира отношенията за процесния период.
8
Осъществяваното от ответника през процесния период водовземане чрез
фактическо ползване на водния обект и водовземното съоръжение за
дейността му на В. оператор по предоставяне на услуги на потребителите на
гр.Л. по доставка на вода за питейно-битови нужди срещу заплащане при това
положение е без основание. При тези обстоятелства следва да се има предвид,
че обогатяване на едно лице по смисъла на чл.59 от ЗЗД е налице не само
когато се увеличава имуществото му, но и когато му се спестяват необходими
разходи, които той иначе е трябвало да понесе от собственото си имущество и
то без да съществуват изгледи за тяхното връщане. В конкретния случай
ответникът се е обогатил, спестявайки си таксите, съставляващи необходими
разходи за осъществяваното от него водоползване, предназначено за
възмездно предоставяните услуги по питейно-битово снабдяване на
потребителите, на принципа „комуто ползите, нему и тежестите“, а ищецът е
обеднял, заплащайки тези такси с лихва, без сам да е реализирал
водовземането, независимо от титулярството му по издаденото разрешително,
и без да е извлякъл икономическа облага за себе си в резултат на упражняване
на предоставеното му право на водоползване, като между обедняването на
ищеца и обогатяването на ответника е налице връзка, тъй като те произтичат
от общия факт на осъщественото по разрешителното водоползване с цел
питейно-битово водоснабдяване на гр.Л., от което ответникът се е възползвал
без основание. Налице са елементите от фактическия състав на предявения
иск по чл.59 от ЗЗД.
Във връзка с оспорването на иска по размер от страна на ответника с
отговора на исковата молба следва да се има предвид, че се касае за вземане
за обезщетение от неоснователно обогатяване, съизмеряващо се с платените
от ищеца такси за водоползване с лихви, а не за вземане за самите такси,
установени с АУПДВ, определянето на чийто размер всъщност касае
оспорването. Само за пълнота на изложението следва да се посочи, че таксата
за водовземане по чл.194,ал.1,т.1,б.А от Закона за водите се определя на база
отнетия обем вода, съгласно чл.194,ал.2 от ЗВ и чл.3,ал.1 от действалата за
процесния период Тарифа за таксите за водовземане, за ползване на воден
обект и за замърсяване /Обн., ДВ бр.50 от 01.07.2011г., отм., ДВ бр.2 от
06.01.2017г./., а не на база доставеното на крайния потребител и фактурирано
количество, както неправилно счита ответникът. Отнетият обем вода при
безспорна липса на поставено измервателно устройство за отчитане на
9
количеството за процесния период, се определя по правилото на чл.6,ал.4 от
Тарифата, на базата на максимално разрешеното годишно водно количество в
разрешителното, което е 473040куб.м. Таксата е определена по формулата на
чл.8,ал.1 и според целта на използване на водата по чл.10,ал.1,т.1 от Тарифата
на 9460,80лв. годишно /473040куб.м х 0,02лв./. Наведеното от ответника
обстоятелство да е заплатил такса за водоползване на база отнето водно
количество по съставения му АУПДВ №83/28.06.2019г., която е по-голяма от
изчислената на база фактурирани доставени водни количества до абонати в
целия град Л., е неотносимо към процесните такси, тъй като касае такива по
друго разрешително, издадено на името на дружеството, за водоползване от
друг воден обект – каптирани извори на р.Д..
Обсъденото обосновава извода за основателност на предявения иск,
който като такъв следва да се уважи след отмяна на обжалваното
първоинстанционно решение за отхвърлянето му като неправилно.
С оглед на този изход по спора и във връзка с изричната претенция на
жалбоподателя-ищец за присъждане на направените от него пред
инстанциите разноски, ответника следва да бъде осъден да му заплати такива
в размер на 5499,87лв. за първоинстанционното производство за държавна
такса и адвокатско възнаграждение и в размер на 999,94лв. за въззивното
производство за държавна такса.
Предвид изложените мотиви, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение №260922 от 21.07.2021г., постановено по гр.дело
№143/2021г. по описа на Окръжен съд-Пловдив, и вместо него
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „В. и к.“ЕООД, ЕИК ...., гр.П., бул.“Ш.с.“№250, да заплати на
Община-Л., БУЛСТАТ ...., гр.Л., ул.“В.“№18, сумата от 49996,76лв.
/четиридесет и девет хиляди деветстотин деветдесет и шест лева и седемдесет
и шест стотинки/, представляваща разходи за такси за водоползване за 2013г.,
2014г., 2015г. и 2016г. с лихви за забава по Разрешително за водоползване
№300416/17.06.2004г. за допълнително питейно-битово водоснабдяване на
10
гр.Л. от воден обект – река К., издадено на Община-Л., със спестяването на
които дружеството като фактически водоползвател се е обогатило
неоснователно за сметка на общината, която ги е заплатила, ведно със
законната лихва върху тази сума от датата на подаване на исковата молба –
19.01.2021г., до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „В. и к.“ЕООД, ЕИК ...., гр.П., бул.“Ш.с.“№250, да заплати
на Община-Л., БУЛСТАТ ...., гр.Л., ул.“В.“№18, сумата от 5499,87лв. /пет
хиляди четиристотин деветдесет и девет лева и осемдесет и седем стотинки/,
представляваща разноски за първоинстанционното производство, и сумата от
999,94лв. /деветстотин деветдесет и девет лева и деветдесет и четири
стотинки/, представляваща разноски за въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ при условията на
чл.280,ал.1 от ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11