Р
Е Ш Е
Н И Е
гр.Плевен, 18.09.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛЕВЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско отделение, в публично съдебно
заседание на четиринадесети юли през две хиляди и двадесета година в състав:
Председател: ЦВЕТЕЛИНА ЯНКУЛОВА
Членове: РЕНИ Г.
ЕМИЛИЯ
КУНЧЕВА
при секретаря Анелия Докузова, като разгледа докладваното от съдията Кунчева в.гр.дело № 231 по описа за
2020 година, на основание данните
по делото и закона, за да се произнесе, взе предвид:
Въззивно производство по реда на
чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 420 от 02.12.2019 г. на
Районен съд – гр. Червен бряг, постановено по гр.д. № 980/2018 г., съдът е
признал за установено по отношение на С.Ц.И., с ЕГН **********, и М.И.И., с ЕГН
**********,***, че вземането на „***“ ООД, със седалище гр. София, ЕИК ***, за
сумата, присъдена със заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 309/2018 г. по описа
на същия съд, в общ размер на 7289,05 лв., от които 5000 лв. главница,
договорна лихва до м.март 2018 г. /погрешно изписано до м.март 2019 г./ в
размер на 449,05 лв. и неустойка към 03.10.2018 г. в размер на 1840 лв.,
съществува при солидарна отговорност на длъжниците.
Постъпили са въззивни жалби срещу
решението, съответно от С.Ц.И., чрез пълномощника й адв. Р.М., и от М.И.И.,
чрез пълномощника му адв. М.М.. В първата въззивна жалба са изложени
оплаквания, че първоинстанционният съд се е произнесъл бланкетно по
допустимостта и основателността на иска и
не е обсъдил възраженията на жалбаподателката, която е ответница в
първоинстанционното производство, за наличието на нищожни клаузи в договора за
кредит. Жалбаподателката счита решението за неправилно поради неговата
незаконосъобразност и необоснованост и моли окръжния съд да го отмени изцяло и
да отхвърли предявените искове. Във втората въззивна жалба са изложени подобни
оплаквания и е заявено същото искане.
Ответникът по двете въззивни жалби – „***“
ООД гр. София е представил писмен отговор с изразено становище за
неоснователност на жалбите чрез своя пълномощник адв. А.Н..
Като взе предвид данните по делото,
оплакванията във въззивните жалби и наведените от страните доводи, настоящият
състав на Плевенски окръжен съд намира жалбите за процесуално допустими и
частично основателни, предвид следните съображения:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с
искове по реда на чл. 415, вр. с
чл. 422 ГПК за съществуване на част от вземането, присъдено в полза на
кредитора „***“ ООД гр. София срещу солидарните длъжници С.Ц.И. и М.И. ***, със
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК № 192 от 12.04.2018
г., издадена по ч.гр.д. № 309/2018 г. по описа на Районен съд – гр. Червен
бряг. Исковата претенция е за установяване дължимостта на сума в общ размер на
7289,05 лв., от която: 5000 лв. – главница по договор за заем № FF 12874/03.12.2017 г., 449,05 лв. – договорна лихва по
първите три погасителни вноски, 1840 лв. – неустойка по чл. 19 от договора,
ведно със законната лихва от 11.04.2018 г. до окончателното изплащане на
вземането.
При условията на евентуалност са
предявени осъдителни претенции срещу ответниците, като солидарни длъжници, за
сума в общ размер на 4174,90 лв., от която: 183,25 лв. – главница по цитирания
по-горе договор за заем по вноска с падеж 03.09.2018 г., 62,76 лв. – частична
договорна лихва по вноска с падеж 03.09.2018 г., 108,99 лв. – главница по
вноска с падеж 03.10.2018 г., 188,90 лв. – договорна лихва по вноска с падеж
03.10.2018 г., 285 лв. – неустойка за неосигурен поръчител, разпределена по
вноска с падеж 03.10.2018 г., 3346 – дължим остатък по главницата към
03.10.2018 г., ведно със законната лихва върху претендираните суми от датата на
завеждане на исковата молба, до тяхното погасяване.
В исковата молба са наведени
твърдения, че заповедта за изпълнение е издадена въз основа на представения
запис на заповед от 03.12.2017 г., който обезпечава договор за заем между
страните № FF 12874/03.12.2017 г. При това положение и с оглед
постановките на ТР № 4/18.06.2014 г. на ВКС по тълк.дело № 4/2013 г., ОСГТК,
следва да бъдат разгледани заявените от
ответниците с депозираните от тях отговори на исковата молба релевантни
възражения за недействителност на клаузи по същия договор.
От събраните по делото писмени
доказателства и приетото заключение на вещото лице по назначената
съдебно-икономическа експертиза се установява, че на 03.12.2017 г. между „***“
ООД, като заемодател, и от друга страна С.Ц.И. и М.И.И., като заемополучатели,
е бил сключен договор за потребителски кредит № FF12874, по силата на който на заемополучателите е била
предоставена сума в размер на 2556.46 евро или тяхната левова равностойност в
размер на 5000 лв., със срок за ползване 24 месеца, при договорена фиксирана
лихва върху главницата в размер на 37 % годишно и годишен процент на разходите
44.29 %. Съобразно приложения погасителен план, издължаването на кредита следва
да бъде осъществено с 24 погасителни вноски, включващи главница и договорна
лихва, и същия брой месечни вноски с неустойка. В чл. 19, ал. 4 от договора е
уговорена неустойка за неизпълнение на задължението на заемополучателите да
осигурят поръчители в сроковете и при условията на ал. 1 и ал.3 от същата
разпоредба, чийто размер е 136.8 % от
общата стойност на главницата, като начислената и включена в погасителния план
неустойка е в общ размер на 6840 лв. Съгласно заключението на вещото лице,
единственото плащане по отпуснатия кредит е извършено от ответницата С.И. на
09.03.2018 г., която е внесла сума в размер на 5000 лв. С тази сума е била
погасена частично начислената неустойка по чл. 19, ал. 4 от договора между
страните.
Съществуващото между страните каузално
правоотношение по договор за потребителски кредит, във връзка с което е бил издаден
документът по чл. 417 ГПК – запис на заповед, въз основа на който е издадена
заповедта за незабавно изпълнение в полза на ищцовото дружество, следва да бъде
разгледано на плоскостта на Закона за потребителския кредит /ЗПК/.
Съгласно нормата на чл. 19, ал. 1 ЗПК
годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисионни, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Годишният процент на разходите съгласно
чл. 19, ал. 4 от цитирания нормативен акт не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на МС на Република България. В случая определеният в
договора ГПР от 44.29% не надвишава пет пъти размера на законната лихва /50%/ и
следователно посочената клауза не е нищожна на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК. В този
смисъл не се явява и прекомерен размерът
на уговорената лихва, като противоречащ на добрите нрави. По своето естество
договорната лихва е възнаграждението /печалбата/ на кредитора за предоставената
в заем сума. За да защити потребителите и за да се избегне неоснователно
обогатяване на лицата, предоставящи потребителски кредити, чрез определяне на
висок лихвен процент, законодателят е предвидил същият да е компонент, който се
включва при формирането на ГПР и съответно е определил максимален размер на
последния. След като в случая сборът на
договорната лихва и другите разходи не надвишава фиксирания от законодателя
максимален размер на ГПР, не може да се приеме, че с определянето на лихвен
процент от 37 % годишно заемодателят е целял да се обогати неоснователно за сметка
на заемополучателите, респективно уговорената възнаградителна лихва не се явява
в противоречие с добрите нрави.
В контекста на тези съображения се
налага извод, че възражението на ответниците за нищожност на клаузата на чл. 5
от договора за потребителски кредит между страните е неоснователно.
Въззивният съд намира за основателно
възражението на ответниците за нищожност на друга клауза от договора за
потребителски кредит, а именно клаузата на чл. 19 поради противоречието й с
добрите нрави. В ал. 1 от същата е предвидено задължение за заемополучателите в
срок от 3 дни след сключване на договора
да осигурят действията на трети физически лица, изразяващи се в поемане на
солидарно задължение в полза на заемодателя за връщане на всички погасителни вноски,
разходи и неустойки по договора за кредит. В чл. 19, ал. 4 е предвидено, че
заемателите дължат на заемодателя неустойка в размер на 136.8% от общата
стойност на главницата, равняващата се на
3497.24 евро или тяхната левова
равностойност от 6840 лв., в случай че не изпълнят задължението си посочено в
ал. 1 и ал. 2 , т.е. да осигурят поръчители по кредита в тридневен срок, както
и ако посочените за поръчители лица на отговарят на условията, визирани в ал.
3.
Според нормата на чл. 92, ал. 1 ЗЗД
неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за
вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Съгласно
задължителната съдебна практика – т.3 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС,
неустойката следва да се приеме за нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, т.е. поради противоречие с добрите нрави, когато единствената й цел, за
която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. Такъв е и настоящият случай, тъй като уговорената в чл. 19,
ал. 4 от процесния договор неустойка не е обезщетение за кредитора за
неизпълнение по заема от страна на солидарните длъжници, а представлява
допълнителна цена, която от самото начало се начислява в погасителния план по
отпуснатия кредит. В този смисъл неустойката представлява скрита лихва, чийто
общ размер надвишава размера на отпуснатия кредит и уговарянето й е противно на
добрите нрави, поради което цитираната по-горе клауза от договора между
страните е нищожна и не поражда правни последици.
При това положение ищцовото дружество
неправилно е погасило част от начислената по нищожна клауза за неустойка сума с
внесената от ответницата С.И. по кредита сума в размер на 5000 лв. Съгласно заключението на вещото лице, към
момента на извършеното от тази ответница плащане – 09.03.2018 г. задължението
по кредита е било в размер на 5000 лв. – остатък по главницата и договорна
лихва за периода /по първите три погасителни вноски/ в размер на 449,05 лв.,
или в общ размер от 5449,05 лв. С внесената сума в размер на 5000 лв.
кредиторът е следвало да погаси изцяло дължимата към момента възнаградителна
лихва в размер на 449,05 лв. и част от дължимата главница в размер на 4550,95
лв., която за разликата над падежираните към момента погасителни вноски се явява предсрочно
погасена. Този извод се налага с оглед клаузата на чл. 21 от договора за
потребителски кредит между страните, като се има предвид и обстоятелството, че ищецът не претендира
мораторни лихви. При това положение остатъчната дължима главница по кредита е в размер 449,05
лв.
В контекста на тези съображения,
исковата претенция за главница е частично основателна и следва да бъде уважена,
като бъде признато за установено вземането на ищеца за сумата от 449,05 лв. За разликата до общо
претендираното вземане за главница от 5000 лв. искът е неоснователен и подлежи
на отхвърляне.
Неоснователни са и заявените
претенции, съответно за договорна лихва по първите три погасителни вноски в размер
на 449,05 лв., тъй като това вземане следва да се счита погасено с извършеното
от длъжниците плащане, както и за отстатъка от начислената неустойка по чл. 19
от договора в размер на 1840 лв., което вземане е недължимо като претендирано
по нищожна клауза.
Предвид гореизложеното, обжалваното
решение на Районен съд – гр. Червен бряг следва да бъде отменено частично, като
въззивната инстанция се произнесе по същество в посочения по-горе смисъл.
В частта му, в която районният съд е
признал съществуването на вземане на ищеца за главница в размер на сумата от 449,05 лв., решението е
правилно и подлежи на потвърждаване.
При частично уважаване на предявения
главен установителен иск, съдът дължи
произнасяне по предявения при условията на евентуалност осъдителен иск с цена
на иска 4174,90 лв. Предвид всички изложени по-горе съображения, въззивният съд
намира този иск за изцяло неоснователен, поради което същият следва да бъде
отхвърлен.
С оглед изхода на спора,
първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта му за присъдените
разноски и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на ответницата С.И. следва да
бъдат присъдени разноски по компенсанция за двете съдебни инстанции, съразмерно
с отхвърлената част от иска, в размер на
3418,50 лв., а в полза на ответника М.И. следва да
бъдат присъдени разноски по компенсация за двете съдебни инстанции, съразмерно с отхвърлената част от иска, в размер на 2918,50 лв. При определянето на разноските
въззивният съд съобразява направеното в първоинстанционното производство
възражение от ищеца за прекомерност на заплатените от ответниците адвокатски
възнаграждения в размер по 2500 лв., което счита за основателно, предвид
фактическата и правна сложност на правния спор. Направените от ответниците
разходи за адвокатски възнаграждения следва да бъдат редуцирани до техния
минимален размер, съгласно разпоредбата на чл. 7,ал. 2 от Наредба № 1/2004 г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения, при което същите се
определят в размер по 695 лв. Във въззивното производство такова възражение не
направено от страна на ищеца-въззиваем, поради което при определяне дължимите
разноски в полза на ответниците следва да бъдат съобразени сторените такива за
адвокатски възнаграждения, съответно в размер на 2500 лв. от С.И. и в размер на 2000 лв. от М.И.,
съобразно приложените договори за правна защита и съдействие.
В полза на ищцовото дружество следва
да бъдат присъдени разноски по заповедното производство в общ размер на 89,23
лв., съобразно размера на признатото за установено вземане.
Така мотивиран и на основание чл. 271,
ал. 1 ГПК, Плевенският окръжен съд
Р Е Ш
И :
ОТМЕНЯ решение 420 от 02.12.2019 г. на
Районен съд – гр. Червен бряг, постановено по гр.д. № 980/2018 г., В ЧАСТТА, в
която е признато за установено по отношение на С.Ц.И. и М.И. ***, че вземането
на „***“ ООД гр. София, за което е
издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 309/2018 г. по описа на същия съд,
съществува за разликата над сумата от 449,05 лв. – главница, до общо
претендираната сума в разер на 7280,05 лв.,
от които 4550,95 лв. – главница, 449,05 лв. – договорна лихва и 1840 лв. –
неустойка, както и В ЧАСТТА за присъдените разноски, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „***“ ООД,
със седалище гр. София, ЕИК ***, против С.Ц.И., с ЕГН **********,***, и М.И.И.,
с ЕГН **********, от с.с., иск с правно основание чл. 422, вр. с чл. 415 ГПК,
да бъде признато за установено съществуването на част от вземането, присъдено
със заповед № 192 за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК, издадена
по ч.гр.д. № 309/2018 г. по описа на Районен съд – Червен бряг, за разликата
над сумата от 449,05 лв. до общо претендираната сума от 7289,05 лв., която
разлика включва сума в размер на 4550,95 лв. – главница по договор за
потребителски кредит № FF12874/
03.12.2017 г., сумата в размер на 449,05 лв. – договорна лихва по първите три
погасителни вноски, и сума в размер на 1840 лв. – неустойка по чл. 19 от същия
договор.
ПОТВЪРЖДАВА решение № № 420 от
02.12.2019 г. на Районен съд – гр. Червен бряг по гр.д. № 980/2018 г. В ЧАСТТА,
в която е признато за установено, че С.Ц.И. и М.И. ***, дължат солидарно на „***“ ООД гр. София сума в размер на 449,05
лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит № FF12874/03.12.2017 г., за която сума е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК № 192 по ч.гр.д. № 309/2018
г. по описа на Районен съд – гр. Червен бряг.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „***“ ООД,
със седалище гр. София, ЕИК ***, против С.Ц.И., с ЕГН **********,***, и М.И.И.,
с ЕГН **********, от с.с., при условията на евентуалност иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за
солидарно заплащане на сума в общ размер от 4174,90 лв., представляваща: 183,25 лв. – главница по вноска с падеж 03.09.2018 г., 62,76 лв. – частична договорна
лихва по вноска с падеж 03.09.2018 г., 108,99 лв. – главница по вноска с падеж
03.10.2018 г., 188,90 лв. – договорна лихва по вноска с падеж 03.10.2018 г.,
285 лв. – неустойка за неосигурен поръчител, разпределена по вноска с падеж
03.10.2018 г., 3346 – дължим остатък по главницата към 03.10.2018 г., по
договор за потребителски кредит № FF12874 от
03.12.2017 г., ведно със законната лихва върху претендираните суми от датата на
завеждане на исковата молба, до тяхното погасяване.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК „***“ ООД, със седалище гр. София, ЕИК ***, да заплати на С.Ц.И., с ЕГН **********,***,
сумата 3189,51 лв. /три хиляди сто
осемдесет и девет лева петдесет и една стотинки/, представляваща разноски по
компенсанция за двете съдебни инстанции, съразмерно с отхвърлената част от иска.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК „***“ ООД, със
седалище гр. София, ЕИК ***, да заплати на М.И.И., с ЕГН **********,***, сумата 2720,31
лв. /две хиляди седемстотин и двадесет лева тридесет и една стотинки./,
представляваща разноски по компенсанция за двете съдебни инстанции, съразмерно
с отхвърлената част от иска.
ОСЪЖДА С.Ц.И., ЕГН **********,
и М.И.И., ЕГН **********, да заплатят в
полза на „***“ ООД, със седалище гр. София, ЕИК ***, сумата от 89,23 лв.
/осемдесет и девет лева двадесет и три стотинки./, представляваща направени в
заповедното производство разноски, съразмерно с размера на признатото за установено вземане.
Решението подлежи на обжалване с
касационна жалба пред Върховен касационен съд на РБ в едномесечен срок от
връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: