РЕШЕНИЕ
№ 226
гр. Кюстендил, 29.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, III СЪСТАВ, в публично заседание
на осми ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Росица Б. Савова
Членове:Татяна Хр. Костадинова
Мария Ст. Танева
при участието на секретаря Галина Г. Кирилова
като разгледа докладваното от Росица Б. Савова Въззивно гражданско дело
№ 20221500500278 по описа за 2022 година
*** с ЕИК **, чрез пълномощника адв. С. А., със съдебен адрес: *****, обжалва
Решение № 60 от 21.01.2022 г., постановено от РС – Кюстендил по гр.д. № 1996/2021 г. по
описа на същия съд.
С обжалвания първоинстанционен акт районният съд е осъдил *** да заплати на ***,
сумите, както следва:
- ** лв. с ДДС по фактура № **********/21.01.2020 г. за транспорт на ПВЦ изрезки
за периода от 11.01.2020 г. до 20.01.2020 г., заедно с мораторна лихва за периода от
21.03.2020 г. до деня, предхождащ предявяването на иска – 26.07.2020 г., в размер на 18,92
лв., ведно със законната лихва върху тези суми от датата на предявяване на иска –
27.07.2020 г. до окончателното й изплащане;
- ** лв. с ДДС по фактура № **********/ 21.01.2020 г. за извършено предварително
третиране на отпадъци, заедно с мораторна лихва за периода от 21.03.2020 г. до деня,
предхождащ датата на предявяване на иска – 26.07.2020 г., в размер на 229,00 лв., ведно със
законната лихва върху тези суми от момента на предявяване на иска – 27.07.2020 г., до
окончателното й изплащане;
- ** лв. с ДДС по фактура № **********/ 21.01.2020 г. за извършен транспорт на
отпадъци до депо, заедно с мораторна лихва за периода от 21.03.2020 г. до деня, предхождащ
датата на предявяване на иска – 26.07.2020 г. в размер на 21, 41 лв., ведно със законната
лихва върху тези суми от момента на предявяване на иска -– 27.07.2020 г., до окончателното
й изплащане;
- ** лв. с ДДС по фактура № **********/ 21.01.2020 г., за такса за депониране на
13,98 тона отпадъци, заедно с мораторна лихва за периода от 21.03.2020 г. до деня,
предхождащ датата на предявяване на иска – 26.07.2020 г. в размер на 21,41 лв., ведно със
1
законната лихва върху тези суми от момента на предявяване на иска – 27.07.2020 г., до
окончателното й изплащане,
както и сумата в размер на ** лева, представляващи сторените по делото съдебни
разноски.
Първоинстанционното решение се обжалва изцяло с аргументи за неговата
неправилност поради допуснати нарушения на съдопроизводствените правила, неправилно
прилагане на материалния закон и необоснованост. Въззивникът счита, че районният съд се
е произнесъл неправилно в диспозитива на решението, осъждайки ответника да заплати
присъдените суми ведно със законната лихва върху тези суми от момента на предявяване на
иска до окончателното й изплащане и в условие на евентуалност твърди, че законна лихва
би следвало да се дължи само върху главницата по процесните фактури, но не и върху
изтеклите мораторни лихви.
Счита, че районният съд неправилно е приложил материалния закон. Подчертава, че с
оглед противоречията в текста на чл. 1 и чл. 2 от договора за цесия не може да се формира
извод за съвпадение на насрещните волеизявления на страните относно съществен елемент
от същия, а именно неговата възмездност/безвъзмездност, респ. налице е липса на съгласие,
което е основание за нищожността му съгласно чл. 26, ал. 2, изр. 1, предл. 2 от ЗЗД. Твърди,
че районният съд не е обсъдил всички негови възражения и доводи относно наличието на
абсолютна симулативност на договора за цесия, което довело до неправилно прилагане на
материалния закон и необоснованост на съдебното решение. Счита, че тъй като ответното
дружество е трето лице по отношение на договора за цесия и направеното възражение за
нищожност по чл. 26, ал. 2 in fine ЗЗД, то не следва да представя обратно писмо и да
ангажира свидетелски показания, а за доказване на симулативността на договора за цесия
следва да бъдат приети всички други допустими доказателствени средства, а именно сочени
от ответника множество индиции за симулативност на договора.
Излага съображения за неправилно приложение от съда на правилата относно
договор за изработка, уредени в чл. 258, и сл. ЗЗД, които са приложими към процесния
договор, сключен в изпълнение на ЗУО, и по-конкретно разпоредбата на чл. 265 ЗЗД.
Подчертава, че от страна на ответното дружество не е изразено нито изрично признание за
приемане на работата, нито с конклудентни действия, още по-малко след узнаване за
скритите недостатъци в работата на изпълнителя, а налице била ясно и категорично изразена
воля за непризнаване на извършената работа, респ. разваляне на договора, обективирана с
двете писма от април 2020 г. и с отговора на исковата молба от м. октомври 2020 г. Допълва,
че спрямо договорите по ЗУО е налице отклонение от правилото за приемане по чл. 264, ал.
1 ЗЗД, респ. неприложима е презумпцията по чл. 264, ал. 3 ЗЗД за одобряване и приемане на
работата от поръчващия, а осчетоводяване на издадените от *** ООД фактури не
представлявало приемане с конклудентни действия. Възразява като неправилни срещу
изводите на първостепенния съд, че недостатъците не са съществени, дотолкова, че да
обосноват разваляне на договора. Мотивира се, че недостатъците са съществени, тъй като е
налице толкова лошо в качествено отношение изпълнение, което може да се приравни на
пълно неизпълнение. Твърди, че извършените от *** нарушения на задължения по договора
са извършени умишлено и представляват скрити недостатъци по смисъла на чл. 264, ал. 2
ЗЗД, респ. знанието на изпълнителя освобождава поръчващия от задължение за незабавно
уведомяване (чл.264, ал.3, изр.последно ЗЗД). Сочи, че своевременно възложителят след
установяването на недостатъците е възразил с писмо изх. № 299/14.04.2020 г. и поканил
изпълнителя да ги отстрани в подходящ срок, в противен случай договорът ще се счита за
развален. С писмо изх.№ 8/21.04.2022 г. ** отрекло да е извършило посочените нарушения.
След неотстраняването на констатираните недостатъци договорът бил надлежно развален
считано от 28.04.2020 г., за което било изпратено ново писмо- предизвестие за разваляне на
договора поради неизпълнение- изх. № 317/24.04.2020 г.
Подчертава, че предвид допуснатите от съда съществени нарушения на
съдопроизводствените правила при изготвяне на доклада по делото тези цитирани писмени
документи не са били представени от страните и не са приобщени към доказателствения
2
материал. Изразява становище, че исковата претенция нарушава грубо добрите нрави и
съставлява злоупотреба с процесуални права по чл. 3 от ГПК, доколкото цесионерът
претендира заплащане на възнаграждение за незаконни действия на ***.
В условие на евентуалност, възразява срещу извода на районния съд за недоказаност
на възражението на ответника за неправилно изчислен размер на задължението по фактура
№ **********, считайки го за неправилен, и твърди, че при наличие на основание, съдът
следва да определи сам размера на дължимото вземане съгласно чл. 162 ГПК, същевременно
съдът не бил указал, че тези обстоятелства се нуждаят от доказване и не са представени
доказателства за тях, като по този начин е допуснал нарушение при изготвяне на доклада.
Иска се отмяна изцяло на обжалваното решение и отхвърляне на предявените искове
поради липса на активна процесуална легитимация и неоснователност и недоказаност.
Претендират се разноските за двете съдебни инстанции.
В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от
насрещната страна *** чрез пълномощника адв. П. П., в който се изразява становище за
неоснователност на депозираната въззивна жалба и се възразява срещу изложените в нея
твърдения. Акцентира се, че възражение за несъответствие на доклада с изискванията на
ГПК не е направено в о.с.з., в което същият е бил приет, респ. не са налице твърдените от
въззивника процесуални нарушения при изготвянето му и допускане и събиране на
доказателства.
Поддържа становище, че видно от представените писмени доказателства е налице
неизпълнение на задължение на ответника по възлагане на работа, при което му е даден
подходящ срок за изпълнение с уведомление изх. № 7/12.03.2020 г. от *** и поради
неизпълнението, договорът е бил развален. Аргументира се в насока процесуална
недопустимост на възражението за нищожност на сключения договор за цесия, доколкото
ответникът е трето лице по този договор. Навежда съображения за неоснователност на
възражението за симулация поради привидност на договора за цесия, като сочи, че липсват
твърдения и доказателства за наличие на друга, прикрита сделка между страните по
договора за цесия, а реалната воля на страните била насочена към сключване на договор за
покупко-продажба на вземания, като в договора цена между страните била договорена
видно от чл. 2 на същия договор. Допълва, че спрямо цесионера са неотносими въпросите на
ответника за цената, тъй като те касаят само страните по договора за цесия, а въззивникът,
който не е страна по сделката, неоснователно се позовава на нищожност поради нарушение
на добрите нрави предвид нееквивалентност на престациите.
Иска се оставяне на въззивната жалба без уважение и потвърждаване на
първоинстанционното решение. Претендират се разноските във въззивното производство.
С Определение № 266/11.03.2022 г., постановено по гр.дело № 1996/2021г.по описа
на КнРС, районният съд е изменил на основание чл. 248, ал. 1 постановеното по делото
решение в частта за разноските като е осъдил *** да заплати на *** 1 200,23 лв. деловодни
разноски, вместо присъдените с решението ** лв.
Постъпила е частна въззивна жалба вх. № 2724/30.03.2022 г. срещу така
постановеното определение от *** с ЕИК **, чрез пълномощника адв. П. П.. Обжалваният
акт се оспорва в частта му относно присъденото адвокатско възнаграждение с доводи за
неговата незаконосъобразност като постановен в нарушение на материалния и процесуалния
закон. Частният жалбоподател счита, че районният съд незаконосъобразно се е позовал на
разпоредбата на чл. 72 ГПК при определяне на разноските на страните, направени в процеса,
за възнаграждение за адвокат, която разпоредба е относима при определяне на държавната
такса, доколкото в случая е приложима специалната правна уредба на чл. 78 и сл. от ГПК.
Подчертава, че в случая са предявени четири обективно съединени иска в защита на отделен
интерес и възнаграждението следва да се определи за всеки един от тях поотделно предвид
цената на всеки един от тях, или общо възнаграждение в размер на 1549,54 лв. Твърди, че
възнаграждение се дължи и за всеки един от предявените четири акцесорни иска за
мораторна лихва, като размерът му се определя при условието на чл. 7, ал. 1 т. 1 от Наредба
3
№ 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения- или общо 1200 лв. за
четирите предявени иска. Счита за неправилно приетото от районния съд, че е предявен
един иск и е направено сумарно изчисление на цената на иска, като размерът на
възнаграждението е определен по чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1 за минималните размери
на адвокатските възнаграждения . Заключава, че претендираният размер за адвокатско
възнаграждение 1550 лв. е под размера, предвиден в рамките на минималния размер по
закон. Допълва, че делото се характеризира с фактическа и правна сложност, предвид
наличието на арбитражна клауза, извършена цесия, договор с особености. Аргументира се,
че при относимост на разпоредбата на чл. 72 от ГПК, районният съд следвало да се съобрази
с ал. 2 на същата норма, както и указанията на т. 18 от ТР по т.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на
ВКС. Иска се отмяна на обжалваното определение и присъждане в полза на *** разноски за
адвокат в размер на 1550 лева.
В законоустановения срок е депозиран писмен отговор на частната жалба от
насрещната страна *** чрез процесуалния представител по пълномощие адв. С. А., с който
се излагат съображения за неоснователност на наведените от частния жалбоподател
оплаквания. Иска се оставяне без уважение на частната жалба и потвърждаване на
обжалваното определение.
Въззивният съд, след преценка на твърденията и възраженията на страните, както
и на събраните доказателства, касаещи предмета на спора, по вътрешно убеждение и въз
основа на закона, предметните предели на въззивното производство, очертани с жалбите,
намира за установено от фактическа страна следното:
Съдът е приел въззивната жалба за допустима като изхождаща от страна в
първоинстанционното производство, подадена в срок и насочена срещу съдебен акт,
подлежащ на въззивна проверка.
В съответствие с правомощията си по чл. 269 от ГПК съдът извърши служебно
проверка на валидността на решението и прецени допустимостта му, в резултат на която
проверка намира, че то е валидно - постановено е от надлежен съдебен орган,
функциониращ в надлежен състав в пределите на правораздавателната власт на съда,
изготвено е в писмена форма и е подписано от съдебния състав, който го е постановил.
Решението е и допустимо.
Съгласно чл. 269, изр. 2 от ГПК по отношение на правилността на
първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан от посоченото във въззивната
жалба, като служебно правомощие има да провери спазването на императивните
материалноправни разпоредби, приложими към процесното правоотношение. Задължение на
въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, като извърши самостоятелна
преценка на събраните по делото доказателства и формира свои фактически и правни
изводи, като обсъди и своевременно заявените доводи и възражения на страните.
Пред районния съд са предявени от *** срещу *** обективно кумулативно съединени
искови претенции първата с правно основание чл.266, ал.1 вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, по силата на
която е заявено искане ответникът да бъде осъден да заплати на ищцовото дружество сума в
размер на: ** лв. с ДДС по фактура № **********/ 21.01.2020 г. за транспорт на ПВЦ
изрезки за периода от 11.01.2020г. до 20.01.2020г., заедно с мораторна лихва за периода от
21.03.2020 г. до датата на предявяване на иска – 27.07.2020г., в размер на 18,92 лв.; ** лв. с
ДДС по фактура № **********/ 21.01.2020 г. за извършено предварително третиране на
отпадъци, заедно с мораторна лихва за периода от 21.03.2020 г. до датата на предявяване на
иска в размер на 229,00 лв.; ** лв. с ДДС по фактура № **********/ 21.01.2020 г. за
извършен транспорт на отпадъци до депо, заедно с мораторна лихва за периода от 21.03.2020
г. до датата на предявяване на иска в размер на 21,41 лв., ** лв. с ДДС по фактура №
**********/ 21.01.2020 г., за такса за депониране на 13,98 тона отпадъци, заедно с
мораторна лихва за периода от 21.03.2020 г. до датата на предявяване на иска в размер на
21,41 лв., а втората с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД с искане да бъде присъдена и
законната лихва върху главниците от датата на предявяване на исковете до окончателното
изплащане на сумата, които суми се сочат за дължими на основание сключен между *** и
4
*** договор за поръчка №15/01.02.2018 г., както и анекс от 02.09.2019 г. и анекс от
20.11.2019 г. към процесния договор.
В законоустановения срок по чл. 131 от ГПК ответната страна е депозирала писмен
отговор. Навежда доводи за неоснователност на иска по подробно изложени в този смисъл
съображения. Прави възражение за нищожност на договора за цесия, от който ищцовото
дружество черпи процесуалните си права. Заявено е и искане с правно основание чл.87, ал.1
ЗЗД за разваляне на процесния договор за поръчка поради пълно неизпълнение от страна на
изпълнителя – ищец в производството. Претендира разноски.
Страните не спорят, че е сключен Договор № 15/01.02.2018 г. между ***, в
качеството му на изпълнител и ***, в качеството на възложител. Като неразделна част от
договора са сключени Анекс от 20.11.2018г. и Анекс от 02.09.2019г. между страните по
първоначалния договор.
Съгласно предмета на договора, страните са се задължили изпълнителят да събира и
предава за своя сметка за последващо третиране на отпадъците, които се образуват от
производствената дейност на възложителя. Съгласно чл. 7 от договора, задължение на
възложителя е да заплати цената за третиране на отпадъци, предадени от него на
изпълнителя в срок от 60 дни от издаване на фактура от изпълнителя въз основа на
отчетените количества отпадък. От своя страна изпълнителят е поел задължение да третира
получените от производствената дейност на възложителя отпадъци съгласно Закона за
управление на отпадъците и подзаконовите нормативни документи по управление на
дейностите с отпадъците. В чл.21 от договора са уговорени и начините за неговото
прекратяване, като в ал.3 от цитираната разпоредба е предвидено, че при нарушаване
разпоредбите на договора, изправната страна може със седемдневно предизвестие,
отправено до неизправната, да го прекрати.
С анекс от 02.09.2019 г. и анекс от 20.11.2019 г. към процесния договор страните са
предоговорили цените за услугата по третиране на отпадъците.
По делото са представени 4 броя фактури, издадени от ***. Първата от тях - фактура
№ **********/ 21.01.2020 г. е на стойност от ** лева за извършена услуга - транспорт на
ПВЦ изрезки за периода от 11.01.2020г. до 20.01.2020г. По втората фактура № **********/
21.01.2020 г. в размер на ** лв. с ДДС е за извършено предварително третиране на отпадъци.
Третата фактура № **********/ 21.01.2020 г. е на стойност ** лв. с ДДС за извършен
транспорт на отпадъци до депо, а четвъртата фактура № **********/ 21.01.2020 г., е на
стойност ** лв. с ДДС за извършена услуга - депониране на отпадъци.
От заключението по изготвената и приета в първоинстанционното производство
съдебносчетоводна експертиза се установява, че процесните фактури са осчетоводени в
ответното дружество на 22.01.2020 г. по сметки 602 „Разходи по производствени отпадъци“
по надлежния ред, при спазване на изискванията на ЗС, ЗДДС, Национални счетоводни
стандарти. Установява се, че плащане по фактурите, преди и след предявяването на иска, не
е извършвано. В резултат на това обезщетението за забава за периода от 21.03.2020 г. до
27.07.2020 г. възлиза общо на 290,74 лева. Ответникът *** е ползвал данъчен кредит за
начисленото ДДС в месеца на издаването на процесните фактури – януари 2020 година.
Представен е препис от приемо-предавателен протокол за периода от 11-20.01.2020г.
за получено, третирано и депонирано количество отпадъци, подписано от представители на
*** и ***.
От страна на ищцовото дружество е представен договор за цесия на парични
вземания от 01.06.2020 г., с който цедентът *** е прехвърлило на *** вземането си от *** в
общ размер на 23 975,84 лв. по конкретно посочени фактури, сред които попадат и
цитираните по-горе. В договора за цесия е упоменато, че прехвърлянето е безвъзмездно (чл.1
от договора), а според чл. 2 срещу цена от 5 000 лв., платена в брой преди датата на
подписване на договора. Цедентът се е задължил да уведоми длъжника за цесията в срок от 2
месеца, а съгласно чл. 3, ал.1 от договора - да предаде на цесионера намиращите се у него
документи, които установяват вземането.
5
С исковата молба като писмено доказателство е представено и уведомление за цесия
от *** от 01.06.2020 г. до *** за цесията, като липсват доказателства за получаването му от
страна на ответното дружество.
Ищецът в хода на производството е представил писмо изх. № 22/24.06.2020 г., с което
*** кани ответното дружество в петдневен срок от получаването на поканата да предприеме
действия по законосъобразно изпълнение на задълженията си по процесния договор, като
заплати дължима сума в размер на 23975,84 лева по посочени фактури, сред които
фигурират и обсъдените в настоящото дело. За връчването на поканата е представено по
делото доказателство – известие за доставяне с дата 25.06.2020г.
Ищецът е приложил уведомление изх. № 7/12.03.2020 г., с което *** кани ответното
дружество в едноседмичен срок да заяви как биха продължили договорните им отношения,
като е заявено, че при невзимане на отношение в горецитирания срок, ще считат договора за
развален на основание чл.21, ал.3 от същия. Връчването на последното е станало на
16.03.2020 г.
Ответникът е представил 2 броя удостоверения за родствени връзки, видно от които
управителят на *** Р.И. е дъщеря на представителя на *** К.И..
От страна на ответника и възложител по договора е представен и препис от влязло в
сила Решение № 100/04.06.2020 г. по КАНД № 61/2020 г. по описа на Административен съд
– Кюстендил, с което е потвърдено Наказателно постановление № 20-А-5/24.06.2019 г.,
издадено от Директора на РИОСВ – Перник срещу *** ООД за нарушение на правилата на
ЗУО, по-конкретно на чл.38, ал.1 от закона.
При така установените факти районният съд е приел предявените искове за
основателни. Мотивирал е своя извод с недоказаност на релевираното от ответното
дружество възражение за нищожност на процесния договор за цесия, а по основателността
на исковете е приел, че макар да се установява отклонение в качествено отношение от
изпълнителят при извършване на възложената работа, то последното не може да се
квалифицира като съществено и да породи право за възложителя да развали процесния
договор поради пълното му неизпълнение.
Съобразявайки очертания предметен обхват на въззивното производство с оглед
изложените във въззивната жалба доводи за неправилност на първонистанционното
решение, настоящият въззивен състав от правна страна приема следното:
Предмет на спора пред въззивния съд са искове с правно основание чл.79, ал.1 вр. чл.
266, ал.1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.
Не се спори по делото, че е налице сключен между *** и *** валиден Договор № 15/
01.02.2018г. за извършване на дейност за обработка на отпадъци, ведно с приложимите към
него Анекси от 20.11.2018 г. и 02.09.2019 г., очертаващи всички необходими условия по
договора.
С договор за прехвърляне на вземането (цесия), *** е прехвърлило твърдяното си
вземане спрямо ответника по делото на настоящия ищец – ***.
Ответната страна по делото е оспорила валидността на договора за цесия, приемайки
същия за нищожен по силата на две сочени за това основания - липса на съгласие за
сключването му, доколкото страните не са се договорили по елемент от същественото му
съдържание, а именно – да бъде ли същият възмезден или не, и абсолютна симулативност на
договора.
Във връзка с наведеното от въззивното дружество възражение за нищожност на
договора за цесия, настоящият съдебен състав приема следното:
Константната съдебна практика на ВКС, намерила отражение в Решение
№60256/07.03.2022 г. по гр.д.№3590/2020 г. на ВКС и Решение №137/19.11.2021 г. по гр.д.
№2499/2020 г. на ВКС, към която се придържа и настоящият въззивен състав, застъпва
становището, че длъжникът не е легитимиран да оспори валидността на договора за цесия
по иск относно цедираното вземане, освен в предвидените от закона случаи, когато
6
прехвърлянето на вземането е изрично забранено или допустимо при изрично установени
условия, които не са спазени. Върховният съд в цитираните решения сочи, че страни по
договора за цесия са цедентът и цесионерът. Този договор не създава нови права и/или
задължения в правната сфера на длъжника, като само се променя лицето, на което той
трябва да изпълни. Поради това длъжникът не е страна по договора за цесия, макар и той да
е от значение за него, с оглед надлежното изпълнение на задължението и освобождаването
от отговорност. Отчетено е, че нищожността е съществен порок на сделката и на нея може
да се позове всеки, имащ интерес от това. При длъжника по договора за цесия такъв интерес
не може да се породи, доколкото единствената предизвикана от договора за цесия промяна в
неговата правна сфера е смяната на кредитора. На новия кредитор могат да бъдат
противопоставени всички възражения, които длъжникът е имал към стария кредитор,
включително тези за нищожност, унищожаемост и разваляне на договора. Законът обаче не
е вменил в задължение на длъжника да извършва проверка дали новият кредитор е придобил
вземането валидно, поради което за валидността на изпълнението е без значение дали
договорът за цесия страда от пороци и какви са те. Затова е прието, че длъжникът няма
интерес да оспорва валидността на договора за цесия след получаване на уведомлението по
чл.99, ал.4 ЗЗД, а такъв интерес липсва и преди този момент, тъй като изпълнението на
новия кредитор може да бъде отказано само поради липсата на уведомление. Предвид на
това длъжникът не е легитимиран да оспори валидността на договора за цесия по иск
относно цедираното вземане, освен в предвидените от закона случаи, когато прехвърлянето
на вземането е изрично забранено или допустимо при изрично установени условия, които не
се спазени. Настоящият случая не попада в цитираните изключения, при което въззивната
инстанция приема, че длъжникът по цедираното вземане не е процесуално легитимиран до
оспорва валидността на договора за цесия.
Съобразявайки изложеното настоящият въззивен състав приема договора за цесия за
валиден.
До ответника е било изпратено от *** уведомително писмо от 01.06.2020 г. за
станалата продажба, като по делото не са ангажирани доказателства, установяващи
надлежното му връчване на длъжника.
По делото няма спор, че преди неговото образуване ответникът не е бил уведомен за
извършената цесия и поради това ищецът в исковата си молба е направил искане на
ответника да бъде предоставено уведомлението заедно с исковата молба.
Като константна се е наложила практиката на ВКС, съгласно която уведомяването за
извършената цесия може да се прави от новия кредитор, който обаче следва да е
упълномощен от стария кредитор, като това уведомяване може да стане и с връчване на
исковата молба за отговор, към която искова молба е приложено уведомлението по см. на чл.
99 ЗЗД. Настоящият въззивен състав се придържа към така установената съдебна практика и
приема, че в случая длъжникът е надлежно уведомен за цесията чрез връчването на препис
от исковата молба.
Поради наличието на доказана процесуална легитимация на ищцовото дружество,
съобразно изложените по-горе съображения, съдът следва да обсъди наличието на
изискуемите от закона предпоставки за уважаване на исковата претенция с правно
основание чл.79, ал.1 вр. чл.266, ал. 1 ЗЗД, респ. да се произнесе по всички направени от
ответника оспорвания по основателността на иска.
Предвид характера на сключения договор, съдът приема, че същият отразява
елементи на договора за изработка по ЗЗД. С оглед на това, приложими са разпоредбите на
чл.258 и следващите от ЗЗД. Изпълнителят *** е поел задължението да извършва следната
услуга: транспортиране на отпадъци с код 20 03 01, като транспортът да се осъществи от
площадката на възложителя *** до изпълнителя – *** за извършване на предварително
третиране, а получения нерециклируем отпадък да бъде транспортиран до Регионално депо
за ТБО – гр. Костинброд; с кодове 17 01 07; 17 09 04 и 18 01 04 – като за тези отпадъци
транспортът ще се извърши от площадката на възложителя *** до Регионално депо за ТБО –
гр. Костинброд и с код 15 01 05 – с транспорт от площадката на възложителя *** до
7
Регионално депо за ТБО – гр. Костинброд. От своя страна ответникът, в качеството на
възложител, е поел задължението да плаща цената за третиране на отпадъците по банков път
в срок от 60 дни от издаването на фактура от изпълнителя въз основа на отчетени
количества. Наличието на облигационни правоотношения, по които са възникнали насрещни
за страните задължения с посоченото по-горе съдържание, се установява от представения по
делото договор, ведно с анекси към същия.
Задължението за заплащане на възнаграждение от ответника произтича от факта на
изпълнение от страна на изпълнителя на възложената работа, а размерът се определя
съобразно издадените фактури, ако работата по тях е приета от възложителя. Спецификата в
процесния договор произтича от предмета му, а именно извършване на услуги по третиране
на отпадъците, която дейност е нормирана от Закона за управление на отпадъците и
подзаконовите нормативни актове по управление на дейностите с отпадъци – чл.18 от
договора.
Ответникът възразява срещу основателността на исковата претенция, отчитайки
пълно неизпълнение на задължението на изпълнителя за извози и складира отпадъците на
нормативно определените за това места. В тази насока последният прави възражение,
подържано и пред въззивната инстанция, с правно основание чл.87, ал.1 ЗЗД.
За да бъде уважено и да настъпят целените с последното правни последици
ответникът следва да докаже, че са настъпили твърдените с отговора обстоятелства относно
неточното изпълнение на договора от страна на изпълнителя.
Както бе вече отбелязано за процесния договор са приложими разпоредбите на
чл.258- 269 от ЗЗД, уреждащи договора за изработка, тъй като срещу заплатено
възнаграждение се цели престиране на изработен резултат, в случая резултатът е приемане,
третиране и депониране на отпадъци. Основното задължение на всяка от страните по
договора за изработка е изпълнителят на свой риск да изработи нещо, съгласно поръчаното
от другата страна, а възложителят – да заплати възнаграждение (чл.258 от ЗЗД).
При приемането възложителят трябва да прегледа работата и да направи всички
възражения за неправилно изпълнение, освен ако се касае за такива недостатъци, които не
могат да се открият при обикновения начин на приемане или се появят по-късно. На осн. чл.
265 ЗЗД възложителят не е освободен от заплащане на възнаграждение при недостатъци на
престирания резултат, но може да упражни едно от регламентираните права в този случай:
да иска поправяне на работата от самия изпълнител; да иска заплащане на разходите за
отстраняване на недостатъците, ако то е извършено от трето лице или да иска съответно
намаляване на възнаграждението. Ако престираното е негодно за неговото договорно или
обикновено предназначение, са налице съществени недостатъци, които обосновават право за
възложителя по чл. 265, ал. 2 33Д да развали договора.
Отчитайки спецификата в предмета на договаряне в настоящия случай възложителят
не приема работата, което го възпрепятства своевременно да упражни правата си по чл.265,
ал.1 и ал.2 ЗЗД.
Към доказателствения материал в производството е приложено Решение №
100/04.06.2020 г. по КАНД № 61/2020 г. по описа на Административен съд – Кюстендил, с
което е потвърдено Наказателно постановление № 20-А-5/24.06.2019 г., издадено от
Директора на РИОСВ – Перник за нарушение от страна на *** ООД на правилата на ЗУО,
по-конкретно чл.38, ал.1 от ЗУО. Нарушената разпоредба на посочения член гласи, че
дейностите с ОЧЦМ, отпадъци от метални опаковки, ИУЕЕО, НУБА и ИУМПС се
извършват само на площадки, разположени на територии, за които съгласно устройствен
план са допустими производствени и складови дейности, на пристанища за обществен
транспорт с национално и регионално значение и на обекти на железопътната
инфраструктура със стопанско предназначение. На основание чл.155, ал.1 от ЗУО и поради
неспазване на чл.38, ал.1 от същия нормативен акт е издадено и обжалваното наказателното
постановление, което е потвърдено от касационната инстанция по делото.
Цитираното решение доказва, че *** не е спазвало изискванията за извършване на
8
дейности с посочените видове отпадъци, като е складирало последните в обекти, за които
липсва разрешение за извършване на дейност от дружеството-изпълнител. Констатираното
нарушение е извършено през времетраене на настоящия договор и засяга дейността, която
се явява задължение за изпълнителя по договора.
Настоящият въззивен състав приема, че с уведомление изх. № 7/12.03.2020г.,
приложено към делото, изпълнителят *** е отправил уведомление до възложителя *** за
прекратяване на договора на основание чл.21, ал.3 от същия. Връчването на последното е
станало на 16.03.2020 г., при което към дата 23.03.2020г. договорът вече е бил прекратен от
страна на изпълнителя.
Доколкото по вече прекратения договор е останало незаплатено възнаграждение за
дейността на изпълнителя, който в подкрепа на повдигнатото фактическо твърдение, че е
изпълнил възложената от ответника работа, е представил процесните 4 фактури, приемо –
предавателен протокол от 11-20.01.2020г., подписан от страните по договора, съдът формира
извод, че изпълнителят е извършвал дейности по събиране, третиране и транспортиране на
получените от производствената дейност отпадъци на възложителя ***. Макар наистина да е
констатирано неточно изпълнение на задължението на изпълнителя по складиране на
производствените отпадъци, същото не може да бъде приравнено на пълно неизпълнение,
тъй като целта на възложената работа от страна на ответното дружество е била постигната –
отпадъкът е бил транспортиран от производствената база на ***, а за това, че не е складиран
на определените за целта места, изпълнителят е понесъл нужните санкции, към които обаче
не следва да се причислява и незаплащането на договорената цена.
Фактическата констатация, че възложената по договорите работа е била изпълнена от
ищеца и приета от ответника, се подкрепя и от заключението на ССЕ, от което се
установява, че за процесните фактури са направени записвания в търговските книги на
ответника и са включени от него в справка -декларация по ЗДДС.
Трайно установена е практиката на ВКС, че фактурите отразяват възникналото между
страните правоотношение и с осчетоводяваното им от ответното дружество, включването им
в дневника за покупко-продажби по ДДС, представляват недвусмислено признание на
задължението по тях / решение № 45 от 28.03.2014 г. по т.д. № 1882/2013 г., Т. К., І Т. О. на
ВКС, решение № 42 от 19.04.2010 г. по т.д. № 593/2009 г. на ІІ Т.О., решение № 166 от
26.10.2010 г. по т.д. № 991/2009 г. на ІІ Т.О., решение № 23 от 07.02.2011 г. по т.д. №
588/2010 г., ІІ Т.О., решение № 34 от 22.02.2010 г. по т.д. № 588/2009, постановени по реда
на чл. 290 ГПК.
Както се установи, процесните фактури са осчетоводени както от ответното
дружество, така и от ***. Дължимата и незаплатена сума по тях е в общ размер на 8113,83
лева, от които сумата в размер на ** лв. с ДДС по фактура № **********/ 21.01.2020 г., **
лв. с ДДС по фактура № **********/ 21.01.2020 г., ** лв. с ДДС по фактура № **********/
21.01.2020 г. и ** лв. с ДДС по фактура № **********/ 21.01.2020 г. Установен е и размерът
на акцесорната претенция по чл.86 от ЗЗД, за периода от падежа на задължението, настъпил
на 21.03.2020 г., до датата на предявяване на иска – 27.07.2020г. в размер общо 290,74 лева,
който съвпада и със заявената искова претенция, поради което и в тази си част исковите
претенции като основателни следва да се уважат в цялост. С оглед възражението на
ответната страна за неправилно изчисления размер на задължението по фактура №
**********, съдът намира същото за недоказано. По делото не са представени доказателства
в тази насока от страната, носеща доказателствена тежест за това твърдение.
Поради съвпадане на правните изводи на двете съдебни инстанции решението на
районния съд ще бъде потвърдено в частта, с която ответното дружество е осъдено да
заплати на ищцовото сумите по издадените фактури, ведно със законната лихва върху тях от
датата на предявяване на иска – 27.07.2020 г. до окончателното изплащане, както и в частта,
в която ответното дружество е осъдено да заплати мораторна лихва върху процесните суми.
Решението в частта, с която е присъдена законната лихва върху начислената мораторна
лихва, е неправилно и ще бъде отменено.
9
Олихвяването на изтекли лихви /анатоцизъм/ е подчинено на специален правен
режим, като съгласно чл. 10, ал. 3 ЗЗД същото става съобразно наредбите на Българската
народна банка, т.е. е допустимо само доколкото законът изрично го допуска и по ред и
условия, определени в нормативен акт. Уговарянето на лихва върху лихва е допустимо в
отношенията между търговци /чл. 294, ал. 2 ТЗ/, която обаче норма указва , че лихва върху
лихва се дължи само ако е уговорена – като липсват подобни уговорки в договора и анексите
му.
По частната жалба:
С Определение № 266/11.03.2022 г., постановено по гр.д № 1996/2021 г.по описа на
КнРС, районният съд е изменил на основание чл. 248, ал. 1 постановеното по делото
решение в частта за разноските като е осъдил *** да заплати на *** 1 200,23 лв. съдебно
деловодни разноски, вместо присъдените с решението ** лв. Районният съд е приел, че са
предявени два обективно съединени искове – един по чл.79, ал.1 ЗЗД и един по чл.86, ал.1
ЗЗД. Позовал се е на Наредба №1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, където дължимото възнаграждение се определя въз основа на материален
интерес при оценяемите искове, а не за брой предявени искове. С частната жалба се
възразява срещу така формираните правни изводи. Конкретно оплакванията са свързани с
незачитането на изрични правила на чл. 2, ал. 5 от Наредбата за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, изискващи определяне на възнаграждението на адвоката
съобразно броя на всички съединени искове. Сочи, че защитата на ответника е водена по
осем оценяеми иска.
Действително в случая е действаща редакцията на чл. 2, ал. 5 от сочената наредба,
допускаща уговаряне на адвокатско вазнаграждение за всеки от съединените искове. Не
могат обаче да бъдат споделени доводите, черпени от тази разпоредба. От една страна, не
винаги съединените искове налагат отделна защита. Това не е така, когато едната претенция
е обуславяща другата по такъв начин, че макар и съдът да я докладва, разглежда и да се
произнася с отделен диспозитив по нея, решението изцяло се определя от установените
факти и правните изводи по главния иск. При кумулативно съединени обусловени искове
често се наблюдава акцесорност, какъвто е случая на съединяване на иск за главница и
лихва. От друга страна исковете за главница произтичат от един правопораждащ факт, а
именно сключения договор за поръчка, при което подлежащите на установяване факти,
произтичат от общия правопораждащ факт. При това положение настоящият въззивен състав
се консолидира с приетото от районния съд, че са предявени два обективно съединени
искове – един по чл.79, ал.1 ЗЗД и един по чл.86, ал.1 ЗЗД, при което правилно е било
намалено претендираното адвокатско възнаграждение. Определението, като правилно, ще
бъде потвърдено.
По разноските:
С оглед изхода на спора и обема на представителство по приложените пълномощни и
договори за правна защита и съдействие съдът намира, че на въззимаемата страна по
въззивната жалба срещу цитираното решение от 21.01.2022г. - ***, следва да бъде
присъдена сумата от 1250лв. разноски за настоящата инстанция за адвокатско
възнаграждение ( за процесуално представителство пред въззивната инстанция ), като
посоченият в договора размер следва да бъде редуциран , с оглед разпоредбата на чл.11 от
Наребда № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения- в
действащата към релевантния момент редакция( изм., бр. 68 от 2020г.), и доколкото
частната жалба на тази страна не е уважена .
По обжалваемостта:
Спорове, които имат за предмет правоотношения, свързани или произтичащи от т.
нар. обективни или абсолютни търговски сделки от кръга на посочените в чл. 1, ал. 1 ТЗ,
представляват търговски дела по аргумент от чл. 365, т. 1 ГПК. По изложените съображения,
тъй като настоящото дело има търговски характер и с оглед цената на иска, въззивното
решение не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. 2 ГПК.
10
По изложените съображения, Кюстендилският окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 60 от 21.01.2022 г., постановено от РС – Кюстендил по гр.д. №
1996/2021 г. по описа на същия съд в частта, с която ***, ЕИК **, със седалище и адрес
на управление в гр. *** е осъдена да заплати на ***, ЕИК **, със седалище и адрес на
управление в гр. ***, представлявано от Р.И., законна лихва от момента на предявяване
на иска – 27.07.2020 г., до окончателното й изплащане върху следните суми: - 18,92 лв.
мораторна лихва за периода от 21.03.2020 г. до деня, предхождащ предявяването на иска –
26.07.2020 г.; - 229,00 лв. мораторна лихва за периода от 21.03.2020 г. до деня, предхождащ
датата на предявяване на иска – 26.07.2020 г.; - 21,41 лв. мораторна лихва за периода от
21.03.2020 г. до деня, предхождащ датата на предявяване на иска – 26.07.2020г.; - 21,41 лв. с
мораторна лихва за периода от 21.03.2020 г. до деня, предхождащ датата на предявяване на
иска – 26.07.2020 г.
и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД, предявен от ***, ЕИК **, със
седалище и адрес на управление в гр. ***, представлявано от Р.И. срещу ***, ЕИК **, със
седалище и адрес на управление в гр. *** за присъждане на законна лихва от момента на
предявяване на иска – 27.07.2020 г., до окончателното й изплащане върху следните
суми: - 18,92 лв. мораторна лихва за периода от 21.03.2020 г. до деня, предхождащ
предявяването на иска – 26.07.2020 г.; - 229,00 лв. мораторна лихва за периода от 21.03.2020
г. до деня, предхождащ датата на предявяване на иска – 26.07.2020 г.; - 21,41 лв. мораторна
лихва за периода от 21.03.2020 г. до деня, предхождащ датата на предявяване на иска –
26.07.2020 г.; - 21,41 лв. с мораторна лихва за периода от 21.03.2020 г. до деня, предхождащ
датата на предявяване на иска – 26.07.2020 г.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 60 от 21.01.2022 г., постановено от РС – Кюстендил
по гр.д. № 1996/2021 г. по описа на същия съд в останалите части.
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 266/11.03.2022 г., постановено по гр.дело №
1996/2021 г.по описа на КнРС, с което е изменено Решение № 60 от 21.01.2022 г.,
постановено от РС – Кюстендил по гр.д. № 1996/2021 г. по описа на същия съд в частта
относно присъдените съдебни разноски.
ОСЪЖДА ***, ЕИК **, със седалище и адрес на управление в гр. *** да заплати на
***, ЕИК **, със седалище и адрес на управление в гр. ***, сумата от 1250лв.(хиляда двеста
и петдесет лева) разноски за настоящата инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11