РЕШЕНИЕ
№ 384
гр. гр. Хасково, 13.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, ІV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на четиринадесети април през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Даниела Й. Банкова
при участието на секретаря Маргарита М. Пондалова
като разгледа докладваното от Даниела Й. Банкова Гражданско дело №
20245640102340 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба на С. А. А., ЕГН
**********, с постоянен адрес: ***, чрез адвокат адв. П.И.П. от АК Хасково,
съдебен адрес: *** против „ЮтеКредит България“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление - гр. София, ул. „Черковна“ № 38, офис 4,
представлявано от И.Р.К. – управител,с която е предявен иск с правно
основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 10 и 10а ЗПК вр. чл. 19, ал.4 ЗПК и чл. 143
и чл.146 ЗЗП за прогласяване нищожността на клаузата, предвиждаща
заплащане на такса за разглеждане по Договор за кредит № *** от ***г.
Ищецът твърди, че е страна по Договор за потребителски кредит № ***
от ***г., представляващ неразделна част от Рамково споразумение с номер ***
от ***г., сключен с "ЮтеКредит България" ЕООД по силата, на който
договор получил заемна сума от 1000 лв., която следвало да бъде върната на
12 месечни вноски. В раздел "Основни условия" от договора било
предвидено, че следва да се заплати и „Такса за разглеждане“ (ЛЕВ) в размер
на 177,06 лв., като по този начин общото задължение по договора с включена
главница, лихва и такса за разглеждане било в размер на 1243,22 лв.
Поддържа се, че така търсената „Такса за разглеждане“ по Договора за
потребителски кредит № *** от ***г. във връзка с т. 8.4 от Рамковото
споразумение с номер ***, спрямо която ищецът трябва да заплати сума в
размер на 177,06 лв., е нищожна на няколко основания.
1
На първо място, сочи че клаузата „Такса за разглеждане“ била нищожна
на основание чл.26, ал. 1 от ЗЗД, поради нарушение на императивни
разпоредби на ЗПК. Съгласно чл. 10а, ал. 2 от ЗПК „кредиторът не можел да
иска заплащането на такси и комисионни за действия, които са свързани с
усвояване и управление на кредита", а таксата за разглеждане, която била
посочена в договора, представлявала действие по усвояване и управление на
кредита.
Клаузата била нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и поради
противоречието й с добрите нрави. Сочи се, че договорът за кредит
противоречи на добрите нрави, когато е нарушен принципът за
еквивалентност на насрещните престации, а в конкретния казус при отпуснат
кредит в размер на 1000 лв. при такса за разглеждане в размер на 177,06 лв.,
който размер бил необосновано висок и в прекомерен размер спрямо сумата
на кредита. Така клаузата противоречала на добрите нрави и поради
нарушаване на принципите за справедливост и добросъвестност в
гражданските и търговски взаимоотношения.
Уговорената клауза за "такса за разглеждане" била нищожна и на
основание чл. 21, ал. 1 от ЗПК във вр. с чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, поради
заобикаляне на закона. В чл. 19, ал. 4 от ЗПК била въздигната възбрана да се
определя ГПР, който е по-висок от пет пъти размерът на законната лихва по
просрочени задължения. Такава уговорка била нищожна на основание чл. 19,
ал. 5 от ЗПК. На практика обаче в договора било предвидено ГПР в размер на
56,95 %, което било над определения максимален размер. Предвиждайки в
договора заплащане на "такса за разглеждане" се надвишавало още повече
ограничението в чл. 19, ал. 4 от ЗПК за максимален размер на ГПР. "Таксата за
разглеждане" представлявала разходи по кредита за потребителя. Тези разходи
би следвало да намерят стойностно изражение в ГПР, при което ГПР щяло да
надхвърли с още повече максималния законов размер.
На следващо място "такса за разглеждане" била нищожна и като
противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 3
от ЗЗП, тъй като оставяла изпълнението на задълженията на търговеца в
зависимост от условие, чието изпълнение зависело единствено от неговата
воля, а сумата, която се претендира в размер на 177,06 лв. се възлагала за
заплащане от потребителя именно във връзка с изпълнението на задълженията
на търговеца да разгледа искането за отпускане на потребителския кредит, а
одобрението за отпускане на кредита зависело само и единствено от неговата
воля. Твърди, че по този начин се нарушавал принципът на добросъвестност и
справедливост. Принципът на добросъвестността бил застъпен в
гражданските и търговските взаимоотношения, а целта на неговото спазване,
както и на принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото
2
облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. В настоящия случай,
със заплащането на сумата предвидена за "такса за разглеждане", изцяло се
нарушавал принципът на добросъвестност и справедливост и така
предвидената клауза "такса за разглеждане", предвидена в договора за
потребителски кредит, била нищожна като противоречаща на добрите нрави и
неравноправна по смисъла на чл. 143 от ЗЗП. Сочи, че с така включената
клауза в договора за кредит в полза на кредитора се уговаряло още едно
допълнително възнаграждение за изпълнение на задължение на кредитора.
Искането за заплащането на "такса за разглеждане" по съществото си било
добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл представлявала сигурна
печалба за заемодателя, която печалба увеличавала стойността на договора.
Основната цел на така уговорената клауза била да доведе до неоснователно
обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя, до
увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително с още проценти от
предоставената главница.
Търсената сума за "такса за разглеждане" от Договора била нищожна и
на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП във вр. чл. 24 от ЗПК. Съгласно чл. 146, ал. 1
от ЗЗП неравноправните клаузи в договора са нищожни освен, ако са
уговорени индивидуално, а същата не се явявала индивидуално уговорена по
смисъла на чл. 146, ал. 2 от ЗЗП. От самия договор за потребителски кредит
било видно, че клаузата, предвиждаща заплащане на такса за разглеждане е
част от едни стандартни и бланкетни от напред изготвени условия на договора
и кредитополучателите нямали възможност да влияят върху съдържанието им
към момента на сключването още повече, когато се касаело за хипотезата на
договор с общи условия.
Въз основа на гореизложеното, моли съдът да прогласи нищожността на
клаузата в Договор за кредит № ***, сключен на *** г. между страните, в която
се определя "Такса за разглеждане" и точка 8.4 от Рамково споразумение с
номер *** от ***г.
Претендира разноските по делото като на основание чл.38, ал.2 от
Закона за адвокатурата претендира присъждане на адвокатски хонорар за
осъществна безплатна правна помощ съобразно Наредба № 1 за минималните
размери на адвокатските възнаграждения на ВАС и съобразно фактическата и
правна сложност на делото.
В едномесечния срок по чл. 131, ал. 1 от ГПК е депозиран писмен
отговор на искова молба от ответника, в който оспорва иска като
неоснователен.Оспорва допустимостта на иска при липса на правен интерес,
след като не е упражнил правото си на отказ и е ползвал кредит от ответника
без възражения срещу процесния договор. Сочи, че ГПР по договора е
правилно изчислен и не надвишава границата по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Оспорва, че
3
таксата за разглеждане е такса за усвояване, каквато не била предвидена в
процесния договор, а процесната такса била включена в общите разходи по
кредита за потребителя. Навежда, че процесната клауза е индивидуално
уговорена, тъй като потребителят при сключване на договора от разстояние
избрал сумата на кредита и срока на погасяване, като таксата за разглеждане
се променя при промяна срока за погасяване на кредита.
Предвид изложените съображения, моли съдът да се произнесе с решение,
с което да бъде отхвърлен изцяло предявения иск като неоснователен и
недоказан. Претендира разноски по делото. Прави възражение за
прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно
и в съвкупност, както и доводите на страните, съобразно изискванията на
чл. 235, ал. 2, вр. чл. 12 ГПК, приема за установено от фактическа страна
следното:
По делото не е спорно, а и от представените писмени доказателства се
установява, че между страните е сключен Договор за кредит № *** от ***г.,
т.е. между страните е възникнало е облигационно отношение.
Представени са договора за кредит с погасителен план към него,
стандартен европейски формуляр /СЕФ/ за предоставяне на информация за
потребителски кредити, Рамково споразумение за потребителски кредити с
номер *** от ***г.
От представения договор за кредит се установяват параметрите на
облигационното отношение. Съгласно Договор за кредит № ***, сключен на
***г. е уговорена заемна сума в размер на 1000 лева, при ГПР 56,95%,
годишен лихвен процент – 13,00%, „такса за разглеждане“ в размер на
177,06 лева, срок на договора – 12 месеца, общо дължима сума по кредита –
1243,22 лева, платима на месечни вноски съгласно погасителен план.
От представения Договор за кредит № *** от ***г., се установява също
така, че таксата за разглеждане е дължима в деня на подписване на договора,
като същата бива възстановена от клиента с дължимите месечни вноски
съгласно погасителния план.
Съгласно клаузата на т.8.4. от Рамково споразумение за потребителски
кредити с номер *** от ***г., сключено между страните и съставляващо
общите условия въз основа, на които кредиторът предоставя потребителски
кредити, се установява, че Таксата за разглеждане представлява таксата,
заплащана от Клиента на Кредитора за преглед на искането за кредит, за
осигуряване на средства по кредита, сключване на Договор кредит или
изменения на Споразумението по т. 6.10 от Процедурата.
За изясняване на делото от фактическа страна и по искане на ищеца,
4
съдът назначи съдебно-счетоводна експертиза, чието заключение приема като
обективно и компетентно изготвено. От заключението се установява, че
Годишният процент на разходите /ГПР/, изчислен в условията на изплащане на
главница от 1000 лева за 12 вноски е 52,81%.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до
следните правни изводи:
Несъмнено сключеният между страните договор, представлява договор
за потребителски кредит по смисъла на чл.9, ал.1 от ЗПК, по повод
предоставянето на паричен заем. Ответникът – заемодател е небанкова
финансова институция, имаща правото да отпуска кредити със средства, които
не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е
действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по
смисъла на чл.9,ал.3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал.4 ЗПК.
Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и
съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за
неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон -
ЗПК.
Преценката за действителност на посочената клауза за „такса за
разглеждане“, следва да бъде обсъдена съвкупно с разпоредбите на ЗПК. В
случая се касае за сума в размер на 177,06 лева. Според разглежданата
договорна клауза, таксата за разглеждане е дължима в деня на подписване на
договора, като същата бива възстановена от клиента с дължимите месечни
вноски съгласно погасителния план, от което следва, че същата има
отношение към разглеждането и изплащането на кредита. В този смисъл,
въпросната услуга се отнася за действия, които са присъщи при отпускането
на всеки един кредит - разглеждане на искането и изплащане на съответната
сума и доколкото те са част от дейността по кредитиране, разходите за тях
следва да са включени в цената на самата финансова услуга. Това навежда
извод за повторно заплащане от клиента на предоставената му услуга и сочи
единствено на неоснователно обогатяване за кредитора, чрез увеличаване на
размера на дълга за потребителя, което пък води до нарушаване принципа за
добросъвестност при сключване на договорите, което е в нарушение на
добрите нрави.
Ответното дружество предоставя кредитно финансиране по занятие,
като тази му дейност е неразривно свързана с разглеждането на документите
(заявката), подадена от всеки потенциален клиент. Съобразно изричната
норма на чл.10а, ал.2 ЗПК, кредиторът не може да изисква заплащане на такси
и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.
Предвид изложеното и след като ищецът е подал заявление за предоставяне на
5
паричен ресурс, което се явява задължителна и необходима стъпка за
усвояването на паричната сума, то ответникът не следва да изисква заплащане
на такса за разглеждането на документите ( без оглед на това в какъв срок се
разглежда заявката за кредитиране ). Дейността по одобряване на кредитната
заявка ( което включва в себе си разглеждането на документите, подадени от
потребителя ) и оценката на кредитния риск са действия, свързани с основната
търговска дейност на дружеството и именно предвид това чл.10а, ал.2
ЗПК установява императивна забрана кредиторът да изисква заплащане за
тях. В тази връзка, възлагането в тежест на потребителя да заплаща
задължения, които следва да изпълнява кредитора, са в изключителен интерес
само на търговеца и във вреда на кредитополучателя като икономически по-
слабата страна по правоотношението. На практика, клаузата от договора,
предвиждаща заплаща не на такса за разглеждане, води единствено до
допълнително увеличаване на задълженията на потребителя (увеличава
относителната финансова тежест на договора ), като дава възможност на
кредитора да капитализира допълнителен приход от присъща му дейност. Това
се явява и в директно противоречие с чл.8, § 1 от Директива 2008/48 и
разясненията, дадени в § 40-46 от Решение на СЕС от 27.03.2014г. по дело С-
565/12 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание чЛ.267
ДФЕС от Tribunal d’instance d’Orlians (Франция).
Процесната клауза противоречи на разпоредбата на чл. 10а ал. 2 от
ЗПК, според която кредиторът не може да изисква заплащане на такси и
комисиони за действия, свързани с усвояване на кредита, каквото действие
несъмнено представлява и това по разглеждане на искането за такъв. От друга
страна, съобразно разпоредбата на чл.10а, ал.4 от ЗПК, видът, размерът и
действието, за което ще се събират таксите, следва да бъдат точно и ясно
определени в договора, каквото в случая не е сторено. По отношение на тази
клауза е налице и хипотезата на чл.21 ал.1 от ЗПК – същата е нищожна, т.к.
има за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон. Такова се
явява и свръзната с нея клауза по т.6.4 от Рамковото споразумение,
съставляващо общи условия, ри които кредиторът предоставя потребителски
кредити, регламентираща такса за разглеждане.
Същевременно, клауза по процесния договор за кредит не се
установява да е била индивидуално уговорена с длъжника, за да е приложимо
спрямо нея изключението по чл.146 ал.1 от ЗЗП. Не е предвидена възможност
за потребителя, да влияе на съдържанието на клаузата, при което се налага
извод, че сключеният договор е с клаузи, подготвени предварително - типови и
стандартно предлагани на клиентите на заемодателя за съответния вид кредит
/чл.146 ал.2 от ЗЗП/.
Съгласно чл.144, т.9 ЗЗП неравноправни са клаузи, които налагат на
6
потребителя приемането на клаузи, с които той не е имал възможност да се
запознае преди сключването на договора. В чл.146, ал.1 ЗЗП е посочено, че
неравноправните клаузи за нищожни, освен ако са уговорени индивидуално, а
не са такива дефинираните в чл. 146, ал. 2 от ЗЗП клаузи, изготвени
предварително, при които потребителят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им. Ответникът не доказва индивидуално уговаряне на клаузата
за заплащане на таксата за разглеждане на документи в предвидения в
договора размер.
С оглед на това, така предвидената клауза според настоящия съдебен
състав има и неравноправен характер по смисъла на чл.144, т.9 ЗЗП, като по
изложените съображения в тяхната цялост предявеният иск се явява
основателен и следва да се уважи.
По разноските:
С оглед изхода на спора и тъй като ищецът е бил освободен от
заплащането на държавни такси и разноски по делото, ответникът следва да
бъде осъден да заплати по сметка на РС - Хасково, държавна такса и разноски
на основание чл.78 ал.6 ГПК в размер на общо 350 лева, от които 50,00 лева за
държавна такса и 300,00 лева за изплатено от бюджетните средства на съда
възнаграждение за вещо лице.
Ответникът следва да бъдат осъден да заплати на процесуалния
представител на ищеца адв. П.И.П. от АК - Хасково сумата от 400 лева,
представляваща възнаграждение за осъщественото от него процесуално
представителство, защита и съдействие по настоящото дело, определено
според размера на иска и по правилата на чл.38 ал.2, вр. ал.1 т.2 от Закона за
адвокатурата /ЗА/, вр. чл.7 ал.2 т.1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения.
В практиката на ВКС, обективирана в Определение № 319/09.07.2019 г.
по ч. гр. д. № 2186/2019 г. на ВКС, IV ГО, и др. е разяснено, че за присъждане
на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА пред съответната
съдебна инстанция е необходимо и достатъчно по делото да е представен
договор за правна защита и съдействие, в който да е посочено, че
упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на някое от
основанията по чл. 38, ал. 1 ЗА, т. 1-3, като не е необходимо страната
предварително да установява и да доказва съответното основание за
предоставяне на безплатна правна помощ. Размерът на адвокатското
възнаграждение се определя от съда, поради което не е нужен списък по чл. 80
ГПК – той касае разноските, дължими на страните. Съдът не е обвързан от
искането, ако адвокатът е посочил конкретна сума. При безплатно
предоставяне на правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА адвокатът сам,
7
по собствена воля, се съгласява да получи хонорар само, доколкото
постановеният от съда резултат е в интерес на страната, която представлява;
да получи възнаграждение след влизане в сила на съдебния акт, с който му се
присъжда; размерът на възнаграждението да се определи от съда съобразно
размера на уважената/отхвърлена част от иска/исковете и, че
възнаграждението ще се дължи от насрещната страна по правилата на чл. 78,
ал. 1-ЗГПК. Съдът е задължен да определи размера на задължението с оглед
действителната правна и фактическа сложност на делото, като съгласно
практиката на СЕС, обективирана в Решение от 24.01.2024 г. по дело С-438/22
на СЕС чл. 101, § 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се
тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните
размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен
характер с национална правна уредба, протИ. речи на посочения чл. 101, § 1,
националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна
уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за
адвокатско възнаграждение, вкл. когато тази страна не е подписала никакъв
договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. Съобразно
цитираната задължителна практика на СЕС съдът не е обвързан от праговете,
разписани в Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, а следва да определи дължимото адвокатско
възнаграждение за всеки отделен случай, след извършване на преценка
относно правната и фактическа сложност на делото и конкретно извършените
от процесуалния представител действия.
В разглеждания случай, отчитайки конкретно извършените от
процесуалния представител на ищеца процесуални действия и
обстоятелството, че делото е разгледано в рамките на едно съдебно заседание,
без лично явяване на упълномощения адвокат, съдът определи размера на
възнаграждението в общ размер от 400 лева и тъй като това е минималното, не
споделя доводите за прекомерност.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА клаузата в Договор за кредит № ***,
сключен на *** г. между С. А. А., ЕГН **********, с постоянен адрес: *** и
„ЮтеКредит България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление - гр. София, ул. „Черковна“ № 38, офис 4, предвиждаща "Такса за
разглеждане“ и по точка 8.4 от Рамково споразумение с номер *** от ***г., на
основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр.чл.10а ЗПК и чл.143, ал.1 и чл.146, ал.1 ЗЗП.
ОСЪЖДА „ЮтеКредит България“ ЕООД, ЕИК *********, със
8
седалище и адрес на управление - гр. София, ул. „Черковна“ № 38, офис 4, да
заплати в полза на държавата по сметка на Районен съд - Хасково сумата от
350,00 лева, представляваща разноски по делото, както и сумата от 5,00 лева
за държавна такса в случай на служебно издаване на изпълнителен лист за
нейното събиране.
ОСЪЖДА „ЮтеКредит България“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление - гр. София, ул. „Черковна“ № 38, офис 4,
да заплати на адв. П.И.П. от АК - Хасково, с личен № ********** с адрес на
кантората - ***, сумата от 400,00 лева, представляваща дължимо адвокатско
възнаграждение по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Хасково в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Хасково:/п/Не се чете!
Вярно с оригинала!
Секретар: Т.Г.
9