Р Е Ш Е Н И Е
Гр. ПАЗАРДЖИК, 23.07.2020г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ПАЗАРДЖИШКИ РАЙОНЕН СЪД, гражданска колегия, в публично заседание на 23.06.2020г., в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ВЕСЕЛКА ЗЛАТЕВА
При секретаря Елена Пенова и в присъствието на прокурора …….., като разгледа докладваното от съдия ЗЛАТЕВА гр.д.№3782/2019г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е установителен иск с правно основание чл.422 във вр. с чл.415 ал.1 от ГПК, във вр. с чл. 9 ЗПК, вр. чл.240, ал.1 и ал.2, чл.86, ал.1, чл.92 и чл.79 от ЗЗД.
В исковата си молба против К.Г.Ш., ЕГН********** *** ищецът „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София, бул.„П. Д.” №25, офис-сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, чрез юк.Р. твърди, че на 17.04.2018г. между ,.Изи Асет Мениджмънт“ АД и К.Г.Ш. е сключен договор за паричен заем №3201267, предоставен предварително на заемателя и съдържащ индивидуалните условия на бъдещия заем и предложение за сключване на договор за паричен заем. С подписването на договора заемодателят се е задължил да предостави на заемателя парична сума в размер на 1300.00 лева, представляваща главница и чиста стойност на кредита. Редът и условията, при които кредиторът е отпуснал кредит на кредитополучателя се уреждали от договора и общите условия към него. Съгласно клаузите на договора страните са постигнали съгласие, че договорът за заем има силата на разписка, видно от което заемната сума по договора била предоставена от заемодателя на заемателя при подписването му, т.е. реалното предаване на заемната сума била датата на сключване на договора. Така предоставянето в собственост на посочената в договора сума съставлявала изпълнение на задължението на заемодателя да предостави заема и създава задължение на заемателя да заплати погасителни вноски, указани по размер и брой в договора и представляващи изплащане на главницата по кредита, ведно с надбавка, покриваща разноските на заемодателя по подготовка и обслужване на заема и определена добавка, съставляваща печалбата на заемодателя, като лихвеният процент е фиксиран за срока на договора и е посочен в него, при което общата стойност на плащанията по кредита е в размер на 1517,50 лв. Така договорната лихва по кредита била уговорена от страните в размер на 217,50 лв. Заемателят се задължил да върне кредита в срок до 10.02.2019г. на 10 равни месечни погасителни вноски - по 151,75 лева всяка, като падежът на първата погасителна вноска бил 16.05.2018 г., а на последната - 10.02.2019г.
С подписването на договора за заем заемателят удостоверявал, че заемодателят го е уведомил подробно за всички клаузи по него и той се съгласявал с тях. В случай, че заемателят забави заплащането на падеж на погасителна вноска с повече от 30 календарни дни, то дължал на заемодателя заплащането на такса за разходи (изпращане на напомнителни писма, електронни съобщения, провеждане на телефонни обаждания, лични посещения и др.) за събирането на просрочените вземания в размер на 9,00 лв. Таксата за направени разходи се начислявала за всеки следващ 30-дневен период, през който имало погасителна вноска, чието плащане е забавено с повече от 30 календарни дни, като всички начислени разходи за събирането на просрочените погасителни вноски, които трябва да заплати заемателят, не може да надхвърлят 45,00 лв.
Съгласно чл. 4, ал. 1 от договора заемателят се задължил в 3-дневен срок от подписване на договора за заем да предостави на заемодателя обезпечение на задълженията му по договора, а именно: две физически лица - поръчители, всяко от които да отговаря на следните изисквания: да представи на заемателя служебна бележка за размер на трудовото възнаграждение, нетният размер на осигурителния му доход да е в размер над 1000,00 лв.; да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт*' АД; да няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма задължения към други банкови и финансови институции или ако има - кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от 401 „Редовен**, като поръчителите подпипсват договор за поръчителство ИЛИ банкова гаранция с бенефициер - Заемодателя, която е издадена след усвояване на паричния заем, в размер на цялото задължение на Заемателя по договора, която да е валидна 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора за заем. Предвид че заемателят не бил представил на заемодателя нито едно от договорените обезпечения, то съгласно уговореното от страните в чл. 4, ал. 2 от договора на същия била начислена неустойка за неизпълнение в размер на 1031.80 лева, която страните са постигнали споразумение да бъде разсрочена на 10 равни вноски, всяка в размер на 103,18 лева, платими на съответните падежни дати на погасителните вноски по договора за заем. Начислената неустойка е с конкретно определен размер в договора за заем, като не била изчислена в процентно съотношение. Така, погасителната вноска, която следвало да заплаща заемателят била в общ размер на 254.93 лева.
На основание Закона за потребителския кредит и в съответствие с разпоредбите на сключения договор на длъжника била начислена лихва за забава в размер на действащата законна лихва за периода от 17.05.2018 г. до датата на подаване на заявлението в съда. Общият размер на начислената лихва бил 82,88 лева.
Длъжникът до момента на предявяване на иска бил заплатил 310,00 лв., с които били погасени неустойка за неизпълнение - 158,25 лв., договорна лихва - 37,91 лв., главница - 113,84 лв.
Срокът на договора бил изтекъл с падежа на последната погасителна вноска - 10.02.2019 г. и не бил обявяван за предсрочно изискуем.
На 01.12.2018 г. било подписано Приложение 1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010г. , сключен между "Изи Асет Мениджмънт"' АД и „Агенция за събиране на вземания” ООД, по силата на което вземането на "Изи Асет Мениджмънт” АД, произтичащо от договор за паричен заем №3201267/17.04.2018г. било прехвърлено в собственост на „Агенция за събиране на вземания" ООД, ведно с всички привилегии, обезпечения и принадлежности, включително и всички лихви. Договорът за заем съдържал изрична клауза, която урежда правото на кредитора да прехвърли вземането си в полза на трети лица. „Агенция за събиране на вземания” АД /понастоящем „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД/, ЕИК ********* е правоприемник на „Агенция за събиране на вземания” ООД, ЕИК *********. Длъжникът бил уведомен по реда на чл. 99. ал. 3 от ЗЗД за станалата продажба на вземането с Уведомително писмо с изх.№УПЦ-П-ИАМ/3201267 от дата 03.12.2018г. от страна на „Изи Асет Мениджмънт" АД, изпратено с известие за доставяне, получено на 07.12.2018г.
Поради неизпълнение на задължението от страна на ответника за „Агенция за събиране на вземания“ЕАД бил възникнал правен интерес от подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК. Съдът уважил претенцията и по образуваното ч.гр.д. №2727/2019г. била издадена заповед за изпълнение. Срещу заповедта е депозирано възражение, което от своя страна обуславяло подаването на настоящата искова молба.
Моли съдът да признае за установено по отношение на К.Г.Ш., че същата дължи на „Агенция за събиране на вземания“ЕАД сума в общ размер на 2367.18лв, от които главница в размер на 1186,16лв., ведно със законната лихва за забава от датата на подаване на заявлението в до окончателното изплащане на задължението, договорна лихва в размер на 179.59 лв. за периода от 16.05.2018г. до 10.02.2019г. (падеж на последна погасителна вноска), такса разходи в размер на 45,00лв, неустойка за неизпълнение на договорно задължение в размер на 873,55 лв. за периода от 15.06.2018г. до 10.02.2019г., обезщетение за забава в размер на 82.88 лв. за периода от 17.05.2018 г. до датата на подаване на заявлението в съда.
Претендира направените в заповедното и в настоящото исково производство съдебно-деловодни разноски, в това число юрисконсултско възнаграждение в размер на 200.00 лева.
В срока по чл.131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника. Твърди, че договорената възнаградителна лихва била нищожна, поради противоречието й с добрите нрави. Противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва при необезпечени кредити, а за обезпечени - двукратния размер. В случая същата е договорена в размер от 35%. което надвишава установения справедлив размер от съдебната практика и от тук претенцията за заплащането й е неоснователна.
Твърди, че съгласно чл.10а, ал.2 от ЗПК кредиторът нямал право да събира от кредитополучателя такси, свързани с усвояване и управление на кредита. Претендираната сума от 45 лева била за покриване на разходи (изпращане на напомнителни писма, електронни съобщения, провеждане на телефонни обаждания, лични посещения и др.) във връзка със събирането на задълженията по договора. Очевидно било, че се касае за такси, свързани с управлението на кредита. Клаузата в договора, предвиждаща събирането на тези разходи, била недействителна поради противоречието й с материалния закон. Освен това по делото нямало доказателства за извършването на тези разходи.
Неустойката, предвидена в договора, била нищожна, тъй като е уговорена в нарушение па добрите нрави и е прекомерна. Нищожността се извлича от следното:
Поръчителството или поемането на солидарното задължение по договора за кредит следвало да бъде учредено в изключително кратък срок, като поръчителят или солидарният длъжник следвало да представят на кредитното дружество обилна документация, която е невъзможно да бъде събрана в рамките на определения тридневен срок. Неустойката била прекомерна. Нямало предвидени по договора никакви правила, по които да се определи кои са тези вреди, които дружеството ще претърпи от непредставяне на обезпечението и които ще се компенсират от неустойката. Отделно от това всички преки или косвени разходи, възникнали от изпълнението на задълженията на страните по договора, бил покрити от годишния процент на разходите съгласно чл.19, ал.1 и §1, т. 1 от ЗПК, а неустойката бил начислена за покриване именно на тези разходи.
Клаузата за неустойка била недействителна и на основание чл.21, ал.1 от ЗПК, тьй като с нея се създавали задължения, които по своето същество се покривали от годишния процент на разходите и по този начин се надвишавало изискването по чл.19. ал.4 от 3ПK - ГПР не може да бъде по-виок от пет пъти размера на законната лихва.
Клаузата за неустойка противоречала и на материалния закон - чл.71 от ЗЗД - когато длъжникът по двустранен договор не представи исканите от кредитора обезпечения, последният може да иска изпълнение на всички задължения по договора предсрочно. С неустойката в конкретния случай се искало друго - натоварване на кредитополучателя с допълнителни финансови разходи, което противоречало на материалния закон.
Клаузата за неустойка противоречала и на императивната разпоредба на чл.33 от ЗПК - при забава кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Това била единствената санкция, предвидена в ЗПК при неизпълнение на договорните задължения, а с процесната наустойка се заобикаляла тази разпоредба и затова тя била нищожна - чл.21, ал.1 от ЗПК.
Не ставало ясно обезщетението за забава върху каква сума било начислено. Отделно се начислявала лихва върху лихва, коего законът забранявал - чл.294 от Търговския закон.
Часто от заплатената от ответника сума в размер на 310лв, от която била покрита част от договорната лихва в размер на 37.91лв и част от неустойката в размер на 158.25лв или общо 196.16лв подлежала на връщане, тъй като била платени по нищожни клаузи за възнаградителна лихва и неустойка - платени при начална липса на основание. Затова следвало да бъдат прихванати от неизплатената главница, която се претендира да е в размер на 1186.16 лева.
Твърди също, че договорът за потребителски кредит, от който черпи правата си ищцовото дружество, бил недействителен на основание чл.22 във вр. с чл.11, ал.1, т. 10 от ЗПК. Неустойката в размер от 1031.80лв по своето същество представлявала скрит разход по кредита и следвало да е част от годишния процент на разходите - чл.19, ал.1 от ЗПК. Оскъпяването на кредита съгласно договора е 41.87%, колкото е ГПР, но ако се добави и неустойката, то оскъпяването ставало в размер на 96.10% (1517.50 лева общо дължима сума + 1031.80 лева неустойка. Така се нарушавала разпоредбата на чл.19, ал.4 във вр. с ал.5 от ЗПК и клаузата за годишния процент на разходите била нищожна. Затова не било изпълнено и изискването на чл.11, ал.1, т. 10 от ЗПК.
Недействителността на договора означавала, че исковата сума не може да бъде присъдена, доколкото е заявена на договорно основание.
Затова моли исковете да бъдат отхвърлени. Претендира разноски. По същество в писмените бележки поддържа, че са неоснователни претенциите за заплащане на възнаградителна лихва в размер на 179,59лв, на неустойка в размер на 873,55лв, на такса разходи в размер на 45лв.
Районният съд като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в съвкупност приема от фактическа и правна страна следното:
Предявените искове са допустими, като разгледани по същество са частично основателни.
По заявление на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД е образувано ч.гр.д.№2727/2019г. по описа на ПРС и на 05.07.2019г. е издадена заповед за изпълнение, като е разпоредено длъжникът Ф. А. да заплати на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД следните суми: 1186,16лв. главница, договорна лихва в размер на 179,59 лв. за периода от 16.05.2018г. до 10.02.2019г., такса разходи в размер на 45,00 лв., неустойка за неизпълнение на договорно задължение в размер на 873,55 лв. за периода от 15.06.2018г. до 10.02.2019г., обезщетение за забава в размер на 82,88лв. за периода от 17.05.2018г. до датата на подаване на заявлението в съда, ведно със законната лихва от подаване на заявлението - 01.07.2019г. - до окончателното изплащане на вземането, както и разноски по делото - 47,34лв. държавна такса и 75,00лв. възнаграждение за процесуално представителство.
В заповедта е посочено, че вземането произтича от договор за паричен заем № 3201267 /17.04.2018г. Постъпило е възражение от длъжника, при което с оглед указанията на съда кредиторът е предявил настоящия иск.
Безспорно е по делото, че на 17.04.2018г. между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и К.Ш. е сключен договор за паричен заем с №3201267. С подписването на договора заемодателят се задължил да предостави на заемателя парична сума в размер на 1300лв, като редът и условията, при които кредиторът е отпуснал кредит на кредитополучателя, се уреждат от договора и общите условия към него. Погасителните вноски, които заемателят се е задължил да изплаща на заемодателя, съставляват главницата, ведно с надбавка, покриваща разноските на заемодателя по подготовка и обслужване на заема и определена добавка, съставляваща печалбата на заемодателя, като лихвеният процент е фиксиран за срока на договора и е посочен в него, при което общата стойност на плащанията по кредита е в размер на 1517,50 лв. Така договорната лихва по кредита е уговорена от страните в размер на 217,50 лв. Заемателят се задължил да върне кредита в срок до 10.02.2019г. на 10 равни месечни погасителни вноски - по 151,75 лева всяка, като падежът на първата погасителна вноска е 16.05.2018 г., а на последната - 10.02.2019г.
Видно от чл.1 от договора за заем същият е сключен на основание Стандартен европейски формуляр, подписан е на всяка страница от заемателя, няма общи условия към него. Затова и възражението в този смисъл е неоснователно.
Вземанията на ищеца се основават на договор за потребителски заем, уреден в чл. 240 от ЗЗД. Договорът поражда задължение за връщане на взетата в заем сума, която кредиторът е предал на ответника. Установява се от заключението на СИЕ, че в предоставената от ищеца справка - извлечение е налице пълно несъответствие между данните в нея и тези в договора относно - размер на главница, договорна лихва, неустойка, обезщетение за забава, брой и размер на погасителните вноски. Така съобразно предоставените данни ВЛ е изготвило експертизата, съгласно която непогасени са следните задължения - 387,01лв главница, 46,37лв договорна лихва за периода 25.04.2018г. - 21.10.2018г., 288,70лв неустойка за периода 29.06.2018г. - 21.10.2018г., 45лв разходи по събиране и 82,88лв обезщетение за забава за периода 21.10.2018г. - 01.06.2019г. Въпреки дадените от съда указания ищецът да представи справка за плащанията и задълженията именно по процесния договор, то такава не е представена. Затова претендираната лихва за забава не може да бъде изчислена, съответно иска следва да бъде отхвърлен като недоказан.
Съгласно чл.2 от договора за заем между страните е била договорена лихва в размер на 35%. Неоснователно е възражението, че тази договорка е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Договорът е сключен на 17.04.2018г., т..е. при действието на чл.19, ал.4 от ЗПК. Преценката за накърняване на добрите нрави следва да се извършва за всеки конкретен случай. С изменението на чл.19, ал.4 от ЗПК е установен контрол върху ГПР - не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва. Ноторно е, че законната лихва е 10%. В случая договореният размер от 35% е съобразен с разпоредбата на закона.
Съдебната практика за нищожност на договор поради накърняване па добрите нрави приема, че "добри нрави" по смисъл на чл.26, ал. 1 пр.3 от ЗЗД, е обща правна категория, приложима към конкретни граждански, респ. търговски правоотношения, изведена от юридическите факти, обуславящи тези правоотношения. Във всеки отделен случай - въз основа на доводите на страните и събраните доказателства по конкретното дело - съдът може да прецени дали поведението на конкретния правен субект съставлява действие, което накърнява "добрите нрави", злепоставя чужди интереси с цел извличане на собствена изгода, а именно дали за сметка на икономически по-слабия субект заемодателят реализира свръх печалба - в този см. Решение № 176 от 29.06.2020 г. на ОС - Пазарджик по в. гр. д. № 234/2020г.
В посоченото решение е прието, че лихвата по договора е възнаградителна - за ползване на дадената парична сума. Към датата на сключване на договора обективен критерий за преценка дали с клаузата за уговорената лихва е нарушен принципът на справедливост и са създадени условия за неоснователно обогатяване на ответника, не са уредени. Заемодателят е небанкова финансова институция, предоставяща парични средства по занятие, без каквито и да е обезпечения и с висок риск от несъбираемост. Той е търговец, който следва да реализира печалба и това не противоречи на добрите нрави. Тъй като се касае за основна престация по двустранния договор, то тя не е неравноправна, тъй като същата е била известна на потребителя и е изиграла основна роля за формирането на волята за сключване на договора. По отношение на основните престации по договора, а именно неговата кауза, не може да се говори за неравноправност, тъй като длъжникът е бил в позицията да договаря този параметър като основен за договора наред с размера на отпусната сума.
В настоящият случай не се касае за липсата на еквивалентност на насрещните престации, като вземането на ответника не е несъответно на предоставената облага и срока за който е предоставена и цели само възмездяване, не и обогатяване.
Не е спорно между страните, че размерът на договорната лихва е 179,59лв. По изложените съображения искът като основателен следва да бъде уважен.
Съгласно чл.4 ал.2 от договора, при неизпълнение на задължението на заемателя да осигури обезпечение по договора за заем /банкова гаранция или поръчителство/, на същия се начислява неустойка в установен размер от 1031,80лв, разсрочена на равни части и платима на съответните падежни дати към погасителните вноски, които нарастват със 103,18лв, дължими на всеки от падежите.
С оглед на направените възражения за нищожност на клаузи от договора за потребителски кредитищецът следва да установи, че договорът е сключен на основата на добросъвестността при спазване на добрите търговски практики като със същия се запазва равнопоставеността на страните по сделката; да установи спазване на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК и договаряне на неустоечната клауза в чл.4 от договора съобразно изменената законова разпоредба и добрите нрави решение № 23/07.07.2016г. по т.д.№ 3686/14г. на ВКС, І т.о./ . Ищецът не е ангажирал доказателства за установяване индивидуално уговоряне на клаузите на чл.4 от договора за кредит.
В настоящия случай представеното към договора Предложение за сключване на договор за паричен заем е подписано на датата на договора и макар отделено в самостоятелен документ, не установява отнапред разясняване на потребителя клаузите във връзка с крайните задължения по договора. Видно от съдържанието на договора за предоставяне на паричен заем, същия е изготвен въз основа на типизиран модел и Стандартен европейски формуляр, който не е приложен и с който заемателят е бил запознат, но без данни за разясняване конкретните разпоредби в отклонение от изрично вписания ГПР и ФГЛП в чл.2 от договора. В разпоредбата на чл.146, ал.2 ЗЗП са посочени критериите, според които клаузи от договора не са индивидуално уговорени. Това са тези клаузи, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия. От дефиницията на законодателя следва по аргумент за противното, че индивидуално уговорени са клаузи, които не са били изготвени предварително или дори и да са били изготвени предварително, потребителят е могъл да изрази становище по тяхното съдържание и съответно, при достатъчно информиран избор, ги е приел. Клаузите, към които препраща договорът /в случая към Стандартен европейски формуляр в чл.1, т.1/, независимо че са обективирани като приети от потребителя при сключването му, поначало се считат, че не са индивидуално уговорени.
Доколкото не са ангажирани други доказателства извън самия договор с предложението към него, съдът намира, че ищецът не е установил индивидуално договаряне, поради което са налице предпоставки за преценка неравноправността на посочените клаузи от договора. Дори да се приеме, че е налице индивидуално уговаряне поради декларираното от потребителя съгласие и предварително запознаване с европейския стандартен формуляр, то съдът следва да подложи клаузата от договора на служебна преценка за съответствието й с добрите нрави и закона по арг. от чл.26, ал.1 ЗЗД.
Уговорената в чл.4 ал.2 от договора неустойка за неизпълнение на договорно задължение съдът намира за неравноправна и недействителна както по арг. на чл.143, т.5 ЗЗП, така и по арг. от чл.26, ал.1 ЗЗД. Възраженията на процесуалния представител на ответницата са основателни, доколкото неустойката обезпечава изпълнението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно да се доказват по размер. Със задължителна практика в ТР ОСТК №1/09г., с т.3 е дадено разяснение, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговски правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки отделен случай към момента на сключване на договора при използване на примерно изброени критерии - естеството им на парични или непарични и размерът на задълженията, на които се обезпечаван с неустойка, дали изпълнението е обезпечено с други правни способи, вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, съотношение на размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди.
В случая размерът на неустойката от 1031,80лв е почти в размера на заетата сума - 1300лв и се явява прекомерна и противоречи на обезщетителната й функция. Тази неустойка по своя характер е санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, но същата не зависи от вредите от това неизпълнение и по никакъв начин не кореспондира с последиците от неизпълнението. Предвидена е да се прибави към погасителните вноски, като по този начин се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката не е обявена по този начин на потребителя. Посоченият в размер на разходите по кредита за потребителя като ГПР от 48,87%, нараства допълнително с размера на неустойката по чл.4 ал.2 от договора. Включена по този начин в погасителните вноски, тази неустойка по същество е добавък към възнаградителната лихва на търговеца – заемодател и го обогатява неоснователно, доколкото именно лихвата би се явила цена на услугата по предоставения заем и в този смисъл би представлявала и печалбата на заемодателя. Изискване за обезпечение на задължение за всяка закъсняла вноска с поемане на поръчителство от физическо лице/или банкова гаранция в същия размер/, което да отговаря на изисквания, създаващи значителни затруднения за изпълнението им, противоречи на принципа на добросъвестността и цели да създаде предпоставки за начисляване на неустойката по чл.4 ал.2 от договора. Нормално както разходите на търговеца, така и печалбата му, би следвало да са включени в посочения в договора ФГЛП от 35.00%. Именно възнаградителната договорна лихва обхваща печалбата на търговеца, но в случая съдът намира, че клаузата на чл. 4 от договора въвежда още един сигурен източник на доход на икономически по-силната страна. Тази разпоредба противоречи и на заложените в договора проценти на ГПР – 41,87 % и посоченият общ размер на плащанията от 1517,50лв /главница и договорна лихва/. Съгласно чл.19 от ЗПКр годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, като в него не се включват разходите, които потребителят дължи при неизпълнение на договора. От една страна неустойката е включена като падежно вземане - обезщетение на кредитора, а от друга – същата е предвидена в размер, който не съответства на вредите от неизпълнението, тъй като е съизмерима с почти цялата предоставена сума по кредита.
В този смисъл макар да е предвидена като неустойка в договора при неизпълнение, то сумата по чл.4 ал.2 представлява предварително отчетена в падежните вноски сума, която не е била известна на потребителя и не е установено да му е разяснена. Напротив, същата е в противоречие с обявеното в чл.2 от договора и в предложението за сключване на договора. В тях изрично е предвидено, че общият размер на всички плащания възлиза на 1517,50лв, като разпоредбата очевидно не включва оскъпяването по чл.4 ал.2 от договора за кредит. В този смисъл съдът намира, че посочената в договора в чл.2 обща сума за плащане е подвеждаща за потребителя и същия не е могъл да прецени действителният размер на задължението си и последиците от забавата си. Клаузата на чл.4 ал.2 от договора противоречи на добрите нрави и добрите търговски практики като илюстрира директно уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава последния при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. /чл.143, т.5 ЗЗП/. Такава разпоредба е в пряко противоречие и с добрите нрави, поради което е и нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД. Съгласно чл.21 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.
Претенцията на ищеца, наред с главница и договорна лихва, касае начислени разходи, свързани с действия на заемодател при забава в плащанията, т.е. такса разходи представлява обезщетение на кредитора при забавено плащане. /чл.8 от договора/. Настоящият договор за заем е сключен при действието на ЗПК, съответно нормите му следва да бъдат съобразени служебно от съда и по специално императивното правило на чл.33 ал.1 и 2 ЗПК. Цитираната норма в ал.1 предвижда, че при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Според ал.2 на чл. 33 ЗПК, когато потребителят забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва. В настоящия случай в чл.12 от договора е предвидено, че заемателят заявява да е запознат и съгласен с Тарифа за таксите на заемателя, кото била на видно място в офиса и на интернет страницата му. На това основание се претендира сумата от 45лв, представляваща разходи за събиране на просрочени погасителни вноски.
Съдът намира тази разпоредба да е в пряко противоречие с чл.33 от ЗПК. В случай на неизпълнение или забавено изпълнение, заемополучателят следва да заплаща отнапред определени разходи за действия по събиране на задължението, като отговорността за разноски, въведена с клаузите на чл.16, ал.2 от договора представлява по същество неустойка, дължима при забава на изпълнението за заплащане на текущи задължения по кредита, а не плащане за покриване разходи по събиране на вземането. С предвиждане и начисляване на тези такси по същество се цели заобикаляне на ограничението на чл.33 от ЗПК и въвеждане на допълнителни плащания, чиято дължимост е изцяло свързана с хипотеза на забава на длъжника. Съгласно чл.21, ал1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. С оглед изложеното съдът приема разпоредбата на чл.16, ал.2 от договора за нищожни и като такава същата не поражда права и задължения за страните по заемното правоотношение, а съгласно чл.23 от ЗПК в този случай потребителят дължи само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Поради нищожност на горепосочените разпоредби, съдът следва да присъди остатък от сумата, като бъдат редуцирани плащанията, извършени от длъжника и отнесени от кредитора за погасяване на вземания.
Твърди се от ищеца, не се и оспорва от ответника, че по договора са заплатени 310лв. От тях 113,84лв са били за погасяване на главница. От остатъка от 196,16лв ищецът е погасил както следва: 37,91лв за възнаградителна лихва и 158,25лв за неустойка. Както е прието по - горе тези претенции са по нищожни клаузи и не следва да се дължат. Така сумата от 196,16лв следва да бъде приспадната от претендираната главница в размер на 1186,16лв., съответно да бъде присъдена главница в размер на 990лв.
Следва да се присъди законната лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението по чл.410 от ГПК - 02.07.2019г. до окончателното изплащане на сумата.
Ищецът претендира разноски общо в размер на 766, 06лв. Съразмерно уважената част от иска следва в тежест на ответника да се възложат разноски в размер на 378,50лв.
Ответникът претендира разноски при условията на чл.38, ал.2 от ЗА в размер на 360лв за заповедното производство и 1200лв за исковото производство. При условията на чл.38, ал.2 от ЗА и при спазване на Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения съдът приема, че за исковото производство се дължат 611, 17лв. Съразмерно отхвърлената част от исковете ищецът дължи на ответника разноски в размер на 479,84лв.
По изложените съображения Пазарджишкият районен съд :
Р Е Ш И :
ПО ИСКА НА „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София, бул.„Петър Дертлиев” №25, офис-сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, чрез юк.Р. против К.Г.Ш., ЕГН********** *** ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на ответника, че съществува вземане на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД по заповед №1562/05.07.2019г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, издадена по ч.гр.д.№2727/2019г. за сумата от 990лв главница, ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението по чл.410 от ГПК - 02.07.2019г. до окончателното изплащане и за сумата от 179,59лв договорна лихва, като ОТХВЪРЛЯ претенциите за заплащане на главница над размера от 990лв до размера на 1186,16лв., такса разходи в размер на 45,00лв, неустойка за неизпълнение на договорно задължение в размер на 873,55 лв. за периода от 15.06.2018г. до 10.02.2019г., обезщетение за забава в размер на 82.88 лв. за периода от 17.05.2018 г. до датата на подаване на заявлението в съда.
ОСЪЖДА К.Г.Ш., ЕГН********** *** да заплати на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК ********* сторените в заповедното и в настоящото производство разноски общо в размер на 378,50лв.
ОСЪЖДА Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК ********* да заплати на К.Г.Ш., ЕГН********** *** сторените в заповедното и в настоящото производство разноски общо в размер на 479,84лв.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Пазарджишкия окръжен съд в двуседмичен срок от получаване на обявление за изготвянето му.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: