Решение по дело №8628/2018 на Софийски градски съд

Номер на акта: 6031
Дата: 12 август 2019 г. (в сила от 16 юли 2020 г.)
Съдия: Силвана Иванова Гълъбова
Дело: 20181100508628
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 28 юни 2018 г.

Съдържание на акта

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 № …

гр. София, 12.08.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и шести юни две хиляди и деветнадесета година в състав:

 

      ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА

                                                                            ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ

                                                                                       Мл.с. БОРЯНА ВОДЕНИЧАРОВА

 

при секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №8628 по описа на СГС за 2018 г., за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ищеца И.П.А. срещу решение от 02.11.2017 г. по гр.д. №68803/2014 г. на Софийския районен съд, 24 състав, с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу М.НА П.иск с правно основание чл.441 ГПК вр. чл.49 ЗЗД за заплащане на сумата от 20 000,00 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие на водено изп.д. №10341/2011 г. по описа на ДСИ при Районен съд – Варна, в резултат на неправомерни действия, като ищецът е осъден да заплати и разноски по делото.

В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно и незаконосъобразно. Сочи, че неправилно е приел, че не е доказано, че е претърпял сочените вреди, които вреди са в причинна връзка с извършените от ДСИ действия. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да уважи изцяло предявения иск. Претендира разноски.

Въззиваемата страна М.НА П.в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема становище по жалбата.

Третото лице-помагач и ответник по предявения обратен иск Д.И.М. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Третото лице-помагач О.В.в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна Н., както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:

Законодателят ясно е регламентирал отговорността на съдебните изпълнители в чл.441 ГПК, съгласно която Н. ЧСИ отговаря при условията на чл.45 ЗЗД за вредите, причинени от процесуално незаконосъобразно принудително изпълнение, а за същите вреди причинени от ДСИ - отговорността е по чл.49 ЗЗД. Съгласно ТР №2/19.05.2015 г. на ВКС и ВАС, съгласно Н.та на чл.74 ЗЧСИ отговорността на съдебните изпълнили е деликтна и се дължи обезщетение за вредите, които неправомерно съдебният изпълнител е причинил при изпълнение на своята дейност, които вреди са в пряка и непосредствена последица от увреждането.

За основателността на предявения иск, следва да е установен фактическият състав на деликтната отговорност по чл.441 изр.2 ГПК вр. чл.49 ЗЗД, а именно - причинени на ищеца вреди, които вреди да са пряка и непосредствена последица от увреждането, в резултат на неправомерните действия на ДСИ по процесното изпълнително дело; наличие на пряка причинно-следствена връзка между причинените на ищеца вреди и неправомерните действия на ДСИ.

Относно фактическия състав на отговорността на съдебните изпълнители е създадена трайна практика на ВКС, посочена от СРС в първоинстанционното решение, която и настоящият съдебен състав споделя изцяло, според която съдебен изпълнител дължи обезщетение за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, а фактическият състав на иска няма за предмет обжалване на действията на съдебният изпълнител, а репариране на действителните вреди, настъпили вследствие на негови неправомерни действия.

По делото не е спорно образуването на процесното изпълнително дело с длъжник „Н.“ ООД и сочените действия на ДСИ по него /изпращане на покана за доброволно изпълнение и запорни съобщения/, както и отмяната на действията на ДСИ с решение на Административен съд – Варна.

По делото обаче, ищецът, чиято е доказателствената тежест за това, не е ангажирал никакви доказателства за установяване на соченото от него обстоятелство, че в резултат на наложените по изпълнителното дело запори върху три банкови сметки на „Н.“ ООД, чийто управител и съдружник е ищецът, е било лишено от кредитиране, което е създало опасност от фалит на дружеството. Освен това, както е посочил и първоинстанционният съд, по делото не е установено при условията на пълно и главно доказване, че соченото от ищеца влошаване на здравословното му състояние е в резултат процесното изпълнително дело.

С оглед изложеното по-горе, въззивният съд намира, че по делото не е установено наличието на пряка причинно-следствена връзка между сочените от ищеца вреди и неправомерните действия на ДСИ, т.е. не е доказан фактическият състав на отговорността на възложителя по чл.49 ЗЗД за чужди виновни противоправни действия.

Поради изложеното и поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции, решението на СРС следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на делото и направеното искане, на ответника по предявения обратен иск на основание чл.78 ал.4 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното производство в размер на сумата от 1130,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение.

 

Воден от гореизложеното, съдът

 

    Р  Е  Ш  И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №257920/02.11.2017 г., постановено по гр.д. №68803/2014 г. по описа на СРС, ГО, 24 състав.

ОСЪЖДА М.НА П., адрес: гр. София, ул. „*******, да заплати на Д.И.М., ЕГН **********, адрес: ***, на основание чл.78 ал.4 ГПК сумата от 1130,00 лв., представляваща разноски във въззивното производство.

 

Решението е постановено при участие на третото лице-помагач на страната на ответника ДСИ Д.И.М. и третото лице-помагач на страната на ответника по обратния иск Община Варна.

 

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в едномесечен срок от съобщаването му на страните.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                             ЧЛЕНОВЕ: 1.                                   2.