Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 12.08.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и шести
юни две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
Мл.с. БОРЯНА ВОДЕНИЧАРОВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №8628 по описа на СГС за 2018 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ищеца
И.П.А. срещу решение от 02.11.2017 г. по гр.д. №68803/2014 г. на Софийския
районен съд, 24 състав, с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу М.НА
П.иск с правно основание чл.441 ГПК вр. чл.49 ЗЗД за заплащане на сумата от
20 000,00 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени
вреди, вследствие на водено изп.д. №10341/2011 г. по описа на ДСИ при Районен
съд – Варна, в резултат на неправомерни действия, като ищецът е осъден да
заплати и разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е неправилно и незаконосъобразно. Сочи, че неправилно е приел, че не е
доказано, че е претърпял сочените вреди, които вреди са в причинна връзка с
извършените от ДСИ действия. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния
съд да отмени обжалваното решение и да уважи изцяло предявения иск. Претендира
разноски.
Въззиваемата
страна М.НА П.в срока за
отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема становище по жалбата.
Третото
лице-помагач и ответник по предявения обратен иск Д.И.М. в срока за отговор по
чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли първоинстанционното решение да бъде
потвърдено. Претендира разноски.
Третото
лице-помагач О.В.в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли
първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно
атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до
следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна Н., както и когато следи служебно за интереса на
някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК
на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което
въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по
наведените оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му,
поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка
доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и
следното:
Законодателят ясно е регламентирал
отговорността на съдебните изпълнители в чл.441 ГПК, съгласно която Н. ЧСИ отговаря при
условията на чл.45 ЗЗД за вредите,
причинени от процесуално незаконосъобразно принудително изпълнение, а за същите вреди причинени от ДСИ - отговорността е по
чл.49 ЗЗД. Съгласно ТР №2/19.05.2015 г. на ВКС и ВАС, съгласно Н.та на чл.74 ЗЧСИ отговорността на съдебните изпълнили е
деликтна и се дължи обезщетение за вредите, които неправомерно съдебният изпълнител е причинил при
изпълнение на своята дейност, които вреди са в пряка и непосредствена последица
от увреждането.
За основателността на предявения иск, следва да е установен фактическият състав на деликтната отговорност
по чл.441 изр.2 ГПК вр. чл.49 ЗЗД, а именно - причинени на ищеца вреди, които вреди да са
пряка и непосредствена последица от увреждането, в резултат на неправомерните
действия на ДСИ по процесното изпълнително дело; наличие на пряка
причинно-следствена връзка между причинените на ищеца вреди и неправомерните
действия на ДСИ.
Относно
фактическия състав на отговорността на съдебните изпълнители е създадена трайна практика на ВКС, посочена от СРС в първоинстанционното решение,
която и настоящият съдебен състав споделя изцяло, според която съдебен изпълнител дължи
обезщетение за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от
увреждането, а фактическият състав на
иска няма за предмет обжалване на действията на съдебният изпълнител, а
репариране на действителните вреди, настъпили вследствие на негови неправомерни
действия.
По делото не е спорно образуването на процесното
изпълнително дело с длъжник „Н.“ ООД и сочените действия на ДСИ по него
/изпращане на покана за доброволно изпълнение и запорни съобщения/, както и
отмяната на действията на ДСИ с решение на Административен съд – Варна.
По делото обаче, ищецът, чиято е
доказателствената тежест за това, не е ангажирал никакви доказателства за
установяване на соченото от него обстоятелство, че в резултат на наложените по
изпълнителното дело запори върху три банкови сметки на „Н.“ ООД, чийто
управител и съдружник е ищецът, е било лишено от кредитиране, което е създало
опасност от фалит на дружеството. Освен това, както е посочил и
първоинстанционният съд, по делото не е установено при условията на пълно и
главно доказване, че соченото от ищеца влошаване на здравословното му състояние
е в резултат процесното изпълнително дело.
С оглед изложеното по-горе,
въззивният съд намира, че по делото не е установено
наличието на пряка причинно-следствена връзка между сочените
от ищеца вреди и неправомерните действия на
ДСИ, т.е. не е доказан фактическият състав на отговорността на възложителя по чл.49 ЗЗД за чужди виновни противоправни действия.
Поради изложеното и
поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции, решението на
СРС следва да бъде потвърдено.
С
оглед изхода на делото и направеното искане, на ответника по предявения обратен
иск на основание чл.78 ал.4 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното
производство в размер на сумата от 1130,00 лв., представляваща адвокатско
възнаграждение.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение №257920/02.11.2017 г., постановено
по гр.д. №68803/2014 г. по описа на СРС, ГО, 24 състав.
ОСЪЖДА М.НА П., адрес: гр. София, ул. „*******, да заплати на Д.И.М., ЕГН **********, адрес: ***, на
основание чл.78 ал.4 ГПК сумата от 1130,00
лв., представляваща разноски във въззивното производство.
Решението е постановено при участие на
третото лице-помагач на страната на ответника ДСИ Д.И.М. и третото лице-помагач
на страната на ответника по обратния иск Община Варна.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в
едномесечен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.