Решение по дело №12703/2020 на Софийски градски съд

Р  E  Ш  Е  Н  И  Е

 

№ ……….,               26.05.2022 година,           град София,

В     И  М  Е  Т  О     Н  А     Н  А  Р  О  Д  А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, IІ^-ри брачен въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и седми януари през 2022 година, в състав:

        ПРЕДСЕДАТЕЛ : Галя Митова

         ЧЛЕНОВЕ : В. Ангелова

         Милен Евтимов

При секретаря Мариана Ружина,

след като разгледа докладваното от съдия  В. Ангелова,
гражданско дело № 12703 по описа на съда за 2020 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното :

 

Производството е по реда на чл. 17 от ЗЗДН във връзка с чл. 258 и следващите от ГПК.

С решение № 20225599 от 14.10.2020 г., постановено по гражданско дело № 65828 по описа за 2019 г. на Софийски районен съд, ІІІ Гражданско отделение, 158 състав, била издадена заповед за защита срещу Д.М.С., която била задължена да се въздържа от извършване на домашно насилие по отношение на Е.Е.К. и Б.Р.С.. Ответницата била предупредена, че при констатирано от полицейските органи неизпълнение на заповедта, на основание чл.21, ал.3 от ЗЗДН полицейският орган е длъжен да го задържи и незабавно да уведоми органите на прокуратурата. На основание чл. 5, ал.3 от ЗЗДН й била наложена и глоба в размер на 400 лева, като заплати по сметка на СРС държавна такса в размер на 50 лева, а на Е.Е.К. деловодни разноски в размер на 600 лева.

Недоволна от така постановеното решение останала Д.М.С., ответник в първоинстанционното и въззивник в настоящото производство, който обжалва същото изцяло. Излага подробни съображения за незаконосъобразност, неправилност, необоснованост и съществени процесуални нарушения при постановяване на съдебния акт. Моли съда да постанови решение, с което да отмени постановения от районния съд съдебен акт, като откаже да издаде заповед за защитата на молителите, като й присъди сторените деловодни разноски.

В хода на съдебното дирене, лично и чрез пълномощника си по делото, поддържа въззивната си жалба и пледира за нейното уважаване. Претендира разноски по представен списък по чл. 80 от ГПК, като прави възражение за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение на въззиваемата страна.

В срока по чл. 17, ал. 4 от ЗЗДН, молителката в първоинстанционното производство – Е.Е.К., действаща лично за себе си и като представител на малолетното дете Б.Р.С. /въззиваема страна в настоящото производство/, депозирала писмен отговор, с който оспорва подадената от насрещната страна въззивна жалба като неоснователна. Излага подробни съображения в подкрепа на заявеното становище. Моли съда да постанови решение, с което са остави в сила обжалвания съдебен акт.

В хода на съдебното дирене, лично и чрез пълномощника си по делото, пледира за оставяне без уважение на въззивната жалба, като моли съда да остави в сила първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. Претендира разноски по представен списък по чл. 80 от ГПК.

Жалбата е процесуално допустима, подадена е в срока по чл. 17, ал. 1 от ЗЗДН от страна в първоинстанционното производство, имаща правен интерес от обжалването и срещу подлежащ на въззивно обжалване допустим съдебен акт, като поради това следва да се разгледа по същество.

При произнасянето по спора въззивния съд, съобрази следното:

Първоинстанционният Софийски районен съд е бил сезиран с молба, подадена от Е.Е.К., действаща лично за себе си и като законен представител на малолетното дете Б.Р.С., с искане за вземане на мерки за защитата им срещу Д.М.С.. Твърдяла, че живее на съпружески начала с бащата на малолетния Б., който е син на ответницата, както и че на 18.10.2019 г. последната извършила актове на домашно насилие спрямо нея и малолетния.

Към молбата за защита от домашно насилие била приложена Декларация по чл.9, ал.3 от ЗЗДН, както и писмени доказателства.

Предвид наведените в молбата твърдения, на основание чл.18 от ЗЗДН, на 15.11.2019 г., Софийски районен съд е издал заповед за незабавна защита, с която задължил ответницата Д.М.С., на основание чл.5, ал.1, т.1 от ЗЗДН, да се въздържа от извършването на домашно насилие по отношение на Е.Е.К. и Б.Р.С..

Ответницата оспорвала молбата като неоснователна, както и наведените с нея фактически твърдения.

За да постанови обжалвания съдебен акт, първоинстанционният съд приел за установена следната фактическа обстановка :

Между страните нямало спор, че ответницата е майка на лицето, с което молителката Е.К. се намирала във фактическо съпружеско съжителство и е баба по бащина линия на малолетния молител.

В първоинстанционното производство били събрани и гласни доказателства чрез разпита на свидетелите Р.С., П.П.и А.П., чиито показания съдът кредитирал. От показанията на свидетелите се установявало, че на 18.10.2019 г. възникнал конфликт между първата молителка и ответницата по повод решение на К. да изкъпе куче в банята на обитаваното от нея жилище, като ответницата крещяла и обиждала молителката и й нанесла удари по гърба, в присъствието на малолетното дете. Приел, че са налице конфликтни отношения между страните, както и агресивно поведение на ответницата спрямо молителите. Останалите представени от страните документи, съдът не обсъждал като неотносими към предмета на доказване по делото (документ за собственост, свидетелство за свето кръщение на бащата на малолетния молител, снимки на електронна кореспонденция) или негодни такива (заключение на съдебен лекар, по експертиза, която не е назначена от съда).

Въз основа на тази фактическа установеност и ангажираните писмени и гласни доказателства, първоинстанционния съд е постановил обжалвания съдебен акт.

Настоящият състав на Софийски градски съд, Гражданско отделение, след като взе предвид становищата на страните, събраните в двете съдебни инстанции доказателства, прецени ги по реда на въззивното производство и съобрази приложимия закон и по свое убеждение, приема за установено следното :

Въззивният съд споделя установената в първоинстанционното производство фактическа обстановка, като същата се установява от представените от страните писмени доказателства, включително и подписаната от въззиваемата декларация по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН, както и от свидетелските показания на Р.С., П.П.и А.П..

Въззивният съд, като прецени по реда на чл. 172 от ГПК показанията на доведените от страните свидетели С., П.и П., кредитира същите в частите им, депозирани от тях в резултат на личните им впечатления за отношенията на страните и обстоятелствата, предмет на настоящето производство. Въззивният съд също не кредитира показанията на свидетелите С. и П., в частите им пресъздаващи споделеното им от въззивницата и от въззиваемата, доколкото същите пресъздават твърденията на тези страни, подлежащи на доказване в настоящето производство с допустимите доказателствени средства по ГПК и ЗЗДН, а не съставляват годно доказателствено средство за тяхното установяване.

Други относими доказателства за твърденията на страните не са ангажирани в настоящата въззивна инстанция.

При тази фактическа установеност, въззивният съд достигна до следните изводи от правна страна:

Жалбата е неоснователна по изложените в нея доводи.

Настоящият съдебен състав изцяло споделя прецизните правни изводи на първоинстанционния съд, изложени в мотивите към обжалвания съдебен акт, като не счита за необходимо да ги повторя, а препраща към тях на основание § 1 от Заключителните разпоредби на ЗЗДН във връзка с чл.272 от ГПК.

При постановяване на решението си първоинстанционния съд е обосновал, че съгласно легалната дефиниция на понятието „домашно насилие“, което се съдържа в ЗЗДН, домашното насилие представлява акт на физическо, психическо, сексуално насилие, емоционално или икономическо насилие, както и опитът за такова насилие, принудително ограничаване на личната свобода и на личния живот, извършено от и спрямо определена категория лица, в която в случая попадат въззиваемите и въззивницата. От анализа на доказателствената съвкупност се установява, че на 18.10.2019 г., около 13.30 часа, спрямо молителите е упражнено домашно насилие от ответницата Д.С., изразяващо се в нанасянето на удари по гърба на К., отправяне на обиди и заплахи към нея, което станало в присъствието на малолетното дете. В тази си част първоинстанционния съд е кредитирал изцяло приетата по делото декларация на молителката по чл.9, ал.3 от ЗЗДН, която възпроизвежда актовете на домашното насилие, осъществени от ответницата С., дадена е под страх от наказателна отговорност и съдържаща всички индивидуализиращи белези на домашно насилие, като се явява годно доказателствено средство. Съдът е отчел в подкрепа на така заявеното в сочената декларация и ангажираните писмени и гласни доказателства. Следва да се отбележи, че показанията на разпитаните свидетели, които не са очевидци на твърдените актове на насилие, развили се между страните, в обитаваното от молителите жилище, не установяват различни обстоятелства, от декларираните от молителката К..

С оглед на наведените оплаквания във въззивната жалба, въззивният съд намира следното : Неоснователни са оплакванията, касаещи показанията на свидетелят П.. Последният признава, че по време на процесния инцидент е бил на двора и е влязъл в къщата след като чул викове, чието съдържание не възпроизвежда. Същият обаче също установява негативното отношение на въззивницата по повод грижите, полагани от въззиваемата К. по отношение на куче, доведено от сестрата на последната, влизането в дома на въззиваемите без покана и напускането му с малолетното дете, въпреки несъгласието на майката, както и отнемане на телефона от К.. Горното е достатъчно, за да ангажира отговорността на въззивницата по ЗЗДН. Що се касае до поведението на самата въззиваема Е.К. след осъществените актове на насилие спрямо нея и малолетният й син, освен че се явява житейски оправдана реакция на случилото се, същото не следва да бъде обсъждано в настоящето производство, при липсата на наведени твърдения от въззивницата и предприети от последната действия по сезиране на съда за защитата й. В тази насока са и показанията на свидетелката П., която установява опита на въззиваемата Е.К. да осигури помощ за себе си и за малолетното си дете. В случая, показателен е и факта, че въпреки, че въззиваемите обитавали със свидетеля С. негово собствено жилище, за осигуряване на спокойното отглеждане на детето си, напуснала жилището, заради поведението на въззивницата и на съжителя й – свидетелят П., и за да избегнат по-нататъшни контакти с тях.

Неоснователни са и оплакванията, касаещи показанията на свидетеля С.. Следва да се отбележи, че първоинстанционният съд е обсъждал същите основно в частите им, касаещи обстоятелството, че за известен период на процесната дата той загубил телефонен контакт с въззиваемата Е.К., след като вече знаел за агресивно поведение на майка му спрямо нея и за несъгласието й с решението им за известен период от време да се грижат за куче, взето от сестрата на К.. При последния си опит на С. да се свърже с майката на сина си по телефона, разговорът бил приет, той чувал гласове, в това число на свидетеля П., но разговор не бил проведен, а след това връзката прекъснала. С. описва и последващ разговор, иницииран от свидетелят П., който го критикувал относно решението им да къпят куче в жилището. След като този свидетел се върнал в дома си, лично възприел агресивно поведение на майка си спрямо въззиваемата К.. В случая не е спорно, че този свидетел не е очевидец на процесния инцидент, но е наясно с отношенията на страните и е възприел последиците от същия за молителите. Следва да се отбележи, че показанията му кореспондират на наведените по делото твърдения и не се опровергават от показанията на другите разпитани свидетели.

По делото липсват доказателства, опровергаващи твърденията на въззиваемите за упражненото над тях домашно насилие от въззивницата на процесната дата, както и ангажираните от нея доказателства. В случая въззивницата не е проявила необходимата процесуална активност и не е ангажирала такива доказателства, от които да се направи извод, че не е осъществила процесния акт на домашно насилие. Ето защо следва да понесе неблагоприятните последици от недостатъчната си процесуална активност, като съдът приема твърденията на другата страна за доказани и уважи молбата й по ЗЗДН. Следва да се отбележи, че при събраните в първоинстанционното производство доказателства, изводите за основателност на молбата на въззиваемата се явяват единствено възможни. В този смисъл и оплакванията в жалбата, сочещи допуснати съществени нарушения на процесуалните правила поради липсата на осъществен акт на домашно насилие, се явяват неоснователни. Неотносими към предмета на въззивна проверка са оплакванията, касаещи срокът, в който първоинстанционният съд е произнесъл обжалвания съдебен акт. Тук следва да се отбележи, че посоченият срок не е преклузивен, доколкото задължението на съда да се произнесе по спора не се погасява с изтичането му, а отделно от това същият няма отношение към правилността, валидността и законосъобразността на съдебния акт.

По изложените правни аргументи и поради съвпадение на крайните изводи на въззивната инстанция с тези на първата инстанция, въззивният съд  счита, че първоинстанционното решение е правилно, не страда от визираните пороци и следва да бъде оставено в сила. Същото се отнася и по отношение на така постановените мерки за защита и размера на глобата в издадената заповед за защита относно които са направени искания в условията на евентуалност. Наложените мерки за защита от домашно насилие и определеният размер на глобата са съответни на интензитета на противоправното деяние, предмет на делото, като тяхното прилагане биха осигурили ефективната защита на пострадалите и биха спомогнали превенция на следващи актове на насилие, като биха съдействали за мотивиране на страните, в частност на въззивницата, към други способи за разрешаване на спорните помежду им въпроси

По разноските :

Претенции за присъждане на сторените по делото разноски има и от двете страни, като при този изход на делото основателна се явява претенцията на въззиваемата. Съобразно представения по делото списък на разноските по чл. 80 от ГПК същата страна е сторила разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 500 лева, а от представения договор за правна помощ, сключен от въззиваемата и адвокат Б. се установява, че същите разноски реално са сторени от тази страна за процесуалното й представителство по делото. Предвид това, тези разноски подлежат на възлагане, като следва да се разгледа направеното от въззивницата възражение за прекомерност на същите. Въззивният съд намира това възражение за неоснователно. В случая, освен, че не са изложени конкретни твърдения за липсата на фактическа или правна сложност като основание на твърдяната прекомерност на тези разноски, следва да се отчете факта, че процесуалното представителство касае и двамата въззиваеми. В този смисъл не е налице прекомерност на разноските, сторени от въззиваемите за процесуалното им представителство пред въззивната инстанция, като сумата от 500 лева се възложи в тежест на въззивницата.

При този изход на спора и при условията на чл. 18, ал. 1 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК и във връзка с чл. 11, ал. 3 и чл. 17, ал. 2 от ЗЗДН въззивницата следва да бъде осъдена за дължимата по делото държавна такса в размер на 25 лева за разглеждане на въззивната жалба, вносима по сметка на Софийски градски съд.

Така мотивиран, съдът

 

Р  Е  Ш  И  :

 

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 20225599 от 14.10.2020 г., постановено по гражданско дело № 65828 по описа за 2019 г. на Софийски районен съд, ІІІ Гражданско отделение, 158 състав.

ОСЪЖДА въззивницата Д.М.С., ЕГН **********, да заплати на Е.Е.К., с ЕГН **********, сторените в настоящето производство деловодни разноски в размер на 500 (петстотин) лева

ОСЪЖДА въззивницата Д.М.С., ЕГН **********, да заплати по сметка на Софийски градски съд, държавна такса в размер на 25 (двадесет и пет) лева.

ОТХВЪРЛЯ претенциите на въззивницата за присъждане на сторените в настоящото производство деловодни разноски като неоснователна

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ………………  ЧЛЕНОВЕ: 1. ……………  2. ……………